Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (23)

Двадесет и две

Селин се опитваше яростно да се освободи, но хватката на некроманта бе желязна. Тя не смееше да го погледне право в очите, знаейки какво може да се случи. Въпреки това си даваше сметка, че рано или късно Карибдус или ще изсмуче силата й от тялото както преди, или ще използва някаква друга дяволска магия, за да я убие.

Погледна към кинжала на Заил. Ако поне бе успяла да му го даде, саможертвата й щеше да струва нещо. Хъмбърт твърдеше, че с него младият ратмианин ще има шанс за спасение.

Ако можеше по някакъв начин да постигне това…

Невидима сила отскубна кинжала от ръката й. В началото си помисли, че това е дело на Карибдус, но ядосаното сумтене на мъжа й подсказа, че не е така.

Оръжието се понесе нагоре, сякаш чакайки. Селин се взря в него, молейки се някак то да отлети при Заил.

В същия миг кокаленото острие се понесе към некроманта.

Значи нейната воля го движеше. Тя го караше да лети към Заил.

— Не! — Карибдус се опита да я извърти така, че да е принудена да погледне в очите му, но Селин успя да задържи погледа си към Заил.

Изведнъж в залата нахлу нещо огромно. Вендигото, кървящо отвсякъде и с една безполезно увиснала ръка, довлече със себе си седем чудовища, висящи от тялото му. Всяка крачка очевидно му костваше огромно усилие, ала горският обитател не спря. Когато едно от изчадията върху раменете му се приближи до здравата му ръка, той бързо го сграбчи за главата и смаза черепа му.

Присъствието на вендигото отклони останалите слуги от Селин. Преценявайки, че гигантът представлява непосредствена опасност за господаря им, те се хвърлиха яростно върху него.

Вниманието на Карибдус също за миг бе привлечено от изненадващото появяване на създанието и това бе достатъчно за Селин. Тя се отдръпна леко и се концентрира върху протегнатата ръка на Заил.

Кинжалът се промъкна между паяжината и легна удобно в лишената от плът длан.

Карибдус я пусна. Но преди да успее да реагира, пръстите му се впиха в гърлото й.

— Ти застрашаваш Баланса — каза й той и само някакъв лек нюанс в думите му издаваше чудовищната му ярост. — Няма по-голямо престъпление. И ще бъдеш наказана…

Цялото му тяло беше изтръпнало. Умът му едва се фокусираше върху каквото и да е, но волята му все още се бореше да спре нахлуването на Астрога.

После до ръката му се докосна нещо познато и топло. Кокалестите пръсти на Заил се обвиха около предмета в дланта му.

И надеждите му се върнаха.

Думите дойдоха инстинктивно — думи на специалния език, даден от Траг’Оул на Ратма преди векове.

Думи, които накараха кинжала в ръката му да заблести със силата на магията си.

Некромантът усети внезапното отвращение на Паяка. Плененият заклинател изви кинжала, доколкото можеше към мястото, където усещаше Астрога.

Единият крак се отдръпна от черепа му. Налягането върху ума му също намаля. Окуражен, Заил придвижи острието нагоре. Още крака се отдръпнаха и нишки от паяжината се стопиха в нищото.

Сега ратмианинът движеше по-лесно ръката си и направи всичко възможно да се освободи от зловещия покров. Главата внезапно го заболя и той осъзна, че Астрога отчаяно се опитва да го надвие с един последен удар.

— Отхвърлям те! — каза на демона. — Можеш да ме убиеш, но никога няма да ме имаш!

Тежестта изчезна. Заил се поколеба, очаквайки номер. Паякът скочи от главата му.

Но въпреки че се радваше, че се е отървал на косъм, некромантът се тревожеше какво планира да направи Астрога. На демона не му оставаше още много време да постигне прераждането си. Трябваше да е намислил нещо друго, щом се отказваше от Заил.

С тази мисъл наум, ратмианинът яростно започна да реже гъстата паяжина. Очакваше всеки миг Астрога или някой от слугите му да го нападне, но това не стана. И къде беше Карибдус през цялото това време? Със сигурност не той му бе позволил да избяга.

Когато се освободи от лепкавия си затвор, Заил най-сетне чу и другите плашещи звуци около себе си. Болезнен рев, който можеше да идва само от вендигото, завърнало се при него по някакъв начин. Маниакалното съскане на преобразените слуги, които очевидно се биеха с горския звяр. Некромантът чу дори истеричния глас на Хъмбърт, който го викаше:

— Заил! Заил, момче! Той я е хванал, копелето я държи! Карибдус! И той… майко мила! Бързо се махни оттам, младежо! Подува се!

Последното се отнасяше за нещо близо до Заил, което и той току-що бе забелязал. Почувства как Астрога използва отслабените граници между измеренията, за да извлече нужната му сила да се възроди.

Но какво използваше за тяло?

Ратмианинът се огледа. Демонът се бе върнал до останките на лорд Джитан и ги бе превзел, преди да са станали твърде студени. Паякът покриваше тялото с паяжината си и ужасяващата трансформация вече започваше, защото под мрежата се виждаше как трупът е станал по-едър от всеки смъртен човек. Вече си съперничеше по размери с вендигото и продължаваше да расте.

Заил промълви магия и хвърли кинжала. Той отлетя безпогрешно към огромния бял пашкул… за да отскочи като от стомана.

Когато острието се върна в ръката му, вниманието му бе привлечено от тъжен вик и той отмести поглед от неуязвимия демон. Могъщото вендиго най-накрая бе надвито от двадесетината си нападатели. Смелото създание падна на колене. Успя да отхвърли още един враг, а после изстена предизвикателно и падна по лице на каменния под.

Заил направи няколко бързи жеста. Зъбите на Траг’Оул се материализираха и тласкани от яростта му, пронизаха изчадията върху тялото на горския обитател. Нито едно от Децата на Астрога не оцеля повече от няколко секунди след смелия си враг.

Но имаше и други, а което бе още по-лошо, Карибдус и Селин се бореха до далечната стена. Около другия ратмианин се събираха сили. И Заил лесно разпозна една ужасяваща магия, която Карибдус планираше да насочи към лейди Несардо.

Младият заклинател стисна зъби, обърна се към мъртвото вендиго и промълви думите. Нямаше да допусне Карибдус да нарани Селин или когото и да било друг.

Магията беше проста, но усилието изсмука силите на некроманта така, както дори борбата с Астрога не бе успяла. Но когато видя мъглата, носеща се около трупа на гиганта, се почувства мрачно удовлетворен.

— Карибдус! — изрева Заил. — Карибдус! След като, изглежда, вече не използваш душата си, не виждам причина да я носиш повече!

Както се надяваше, врагът му не можа да не погледне към него и така прекъсна магията си.

Над вендигото се надигна нещо като скелет — костен дух, който смътно наподобяваше косматия гигант. Създанието се издигна във въздуха, носено от нематериални криле. В много отношения наподобяваше призрака, нападнал Заил в криптата, ала представляваше нещо много повече.

То нададе отмъстителен вой и полетя към Карибдус.

Рефлексите на другия ратмианин бяха бързи, но дори той не успя да се отдръпне навреме. Вместо това дръпна Селин пред себе си точно когато костният дух ги достигна.

Ала за разлика от изчадието в криптата, създанието, призовано от Заил, не нападаше толкова безразборно. Онези, които ратмианинът искаше да защити, нямаше защо да се боят от него. Селин беше в безопасност, дори и използвана по толкова низък начин, както сега.

Карибдус обаче не бе защитен. За по-малко от мигване на окото духът заобиколи лейди Несардо. Облеченият в броня некромант нямаше дори време да зяпне, преди създанието да забие ноктите си в гърдите му…

И да ги извади само миг по-късно, стискайки сребристо кълбо светлина. Пищящият дух незабавно се върна до тялото на вендигото, а после през него се спусна в царството на мъртвите.

Отнасяйки със себе си и душата на Карибдус.

Но дали? Още докато Селин тичаше към Заил, белокосият некромант, който изглеждаше на път да се свлече, се изправи на крака. Лицето му бе посивяло, но Карибдус изглеждаше все така опасен.

— Малко… душа… — изхъхри той, — не е толкова голяма… загуба, колкото… явно си мислиш, млади Заил. През годините съм губил и повече, но… винаги съм я… заменял… — Той вдигна ръка към тичащата благородничка. — От онези, които вече не се нуждаят от нея.

— Селин! — изкрещя младият ратмианин. — Внимавай!

Собствените му движения бяха твърде бавни и Заил се боеше от най-лошото. Но когато Карибдус махна с ръка и нокътят на Траг’Оул се оформи във въздуха, Селин внезапно изчезна. Кокаленото копие се удари в стената отсреща с такава сила, че цялата зала потрепери и парченца от древния таван се посипаха по пода. Започна верижна реакция и скоро близо до мястото, където се намираше Карибдус, се появиха огромни пукнатини.

Селин пък сега стоеше близо до разсеяния некромант, държейки в ръката си оръжие, което Заил добре познаваше.

Жертвеният кинжал, използван върху Сардак.

— За брат ми! — извика лейди Несардо.

Тя замахна със зловещото острие към врата на Карибдус, но чудовищният му любимец изскочи от робата му. Паякът понечи да я ухапе и тя го прониза.

Но съдейки по реакцията на господаря му, можеше да е забила ножа и в него. Той нададе вик и я отблъсна назад. Паякът падна в ръцете му и некромантът коленичи на пода, опитвайки се ужасено да излекува зейналата рана.

Разтрепераната Селин се материализира до Заил. Помогна му да се изправи на крака и се взря в него със зачервени очи.

— Заил, аз…

— Няма значение!

Той я дръпна встрани точно когато един от слугите на демона скочи към тях. Вдигна собствения си кинжал и светлината на оръжието ослепи чудовището насред скок. То се блъсна в каменния олтар и преди да успее да се надигне, некромантът прониза паразита на главата му. После Заил приближи оръжието до устните си и промърмори няколко думи. Около тях внезапно се оформи преграда от кости, в която другите хора-паяци се блъскаха, без да постигнат нищо.

Ратмианинът въздъхна тежко и продължи:

— Трябва да се разправим с Астрога, преди времето ни да е изтекло!

Селин погледна към чудовищната трансформация и поклати глава, неспособна да отвърне. Заил разбираше точно как се чувства, защото делото на демона бе почти завършено. Какавидата се бе издула до размер, двойно по-голям от този на вендигото. Вътре в нея мъждивата светлина разкриваше движенията на нещо, което вече изобщо не приличаше на Алдрик Джитан. В него се различаваха прилики с осмокраките слуги, но създанието очевидно бе много по-ужасяващо. Имаше осем крака и най-общо наподобяваше паяк, но в някои отношения приличаше по-скоро на човек. Имаше голяма безформена глава с множество очи, разположени на различни места. Неясното движение отпред трябваше да представлява чифт дълги паякови зъби. През паяжината се подаваха кичури гъста черна козина.

Заил погледна към тавана. Усещаше, че Луната на Паяка почти е достигнала зенита си и че сянката скоро ще я напусне. Ако това се случеше и не бяха успели да спрат Астрога, демонът щеше да завърши трансформацията си и да тръгне по света в истинския си облик и с пълната си мощ.

И тогава нямаше да има надежда за Уестмарч, а сигурно и за останалите Западни кралства.

Ала какво можеше да стори той? Така и не бе успял нито веднъж да надхитри Карибдус и демона, а спасяването на Селин просто им бе предоставило Сардак за жертвоприношението…

„Разбира се! — сети се изведнъж ратмианинът. — Всичко е в кръвта!“

Той се извърна към Селин.

— Чуйте ме внимателно и ми простете за онова, което искам, милейди! Имаме само една надежда да надвием Астрога, преди да се е свързал напълно с нашия свят! Вашата кръв…

— Моята какво?

— Спокойно! Нямаме нужда от много. Дори не толкова, колкото взех в дома ви, за да призова Риордан! Само колкото да оцветим в червено върха на кинжала, който държите! Вие сте от рода на Астрога! Кръвта ви принадлежи на два свята…

Селин не искаше да го слуша.

— Аз произлизам от онова нещо?

— Само по кръв! — повтори ратмианинът. — Нямате друга връзка! Вие сте човек от този свят, но фактът, че носите кръвта на демона, макар и толкова нищожна част от нея, е не само благословия за него, но и проклятие! Тя му помага да се обвърже със смъртния свят, но може и да прекъсне тази връзка!

Залата се изпълни от зловещ звук на разкъсване. От какавидата излезе страховит крак, завършващ с пет ноктести, но човешки длани, който започна да опипва въздуха.

Изражението на лейди Несардо стана решително.

— Какво трябва да направя?

— Дайте ми кинжала и китката си.

Тя му предостави и двете с готовност. Заил избърса острието, гледайки я извинително, а после я убоде.

Кръвта отново се противопостави на гравитацията и потече нагоре по острието. Заил гледаше търпеливо, въпреки че чудовищата постоянно се блъскаха в стената, а Астрога продължаваше да излиза от какавидата си.

— Готово! — обяви накрая. После зашепна към кинжала и загледа с удовлетворение как и оръжието, и кръвта бяха обхванати от мътно зеленикаво сияние. Той отново го подаде на Селин.

— Само вие можете да го направите. Вашият род, вашата кръв, вашата ръка. Съжалявам, че трябва да е така…

Селин пое кинжала като амазонка.

— Само ми кажи къде да ударя! Изгубих твърде много заради този урод!

— В главата. Трябва да е в главата. Между очите. Имаме малко време.

— Значи трябва да вървя, нали?

И още докато го казваше, лейди Несардо изчезна.

Заил едва се удържа да не посегне след нея, но знаеше, че не може да промени нищо. И двамата знаеха, че дори и да успее, Селин може би щеше да умре.

Но некромантът бе решен да направи всичко по силите си да попречи на това. Собственият му кинжал бе в готовност и той се обърна към Астрога. Още два от зловещите крайници се бяха освободили и сега разкъсваха паяжината, покриваща лицето му.

— Да! — изсъска Астрога. — Отново величествената форма си възвърнах! Децата ми света ще погълнат!

Селин се материализира на гърба му. Тя замахна с оръжието точно където й бе казал Заил.

Кинжалът се заби и демонът изрева в агония. Разтърси се яростно и благородничката не падна само защото се държеше за дръжката.

Но въпреки очакванията на некроманта, Астрога не умря. Луната на Паяка бе стигнала твърде далеч, за да може демонът да бъде унищожен дори така. Със сигурност изпитваше неистова болка, но нищо повече.

Ръцете на изчадието се вдигнаха към лейди Несардо, разкъсвайки дрехите й с демонична ярост. Заил осъзна, че тя е толкова втрещена, че не може да се концентрира достатъчно, за да се телепортира.

— При мен, Селин! — извика той. — С кинжала! Бързо! Стената от кости внезапно се разтърси, но не заради Децата на Астрога.

Карибдус бе протегнал ръка към съперника си. Лицето му беше побеляло и изкривено. Преградата отново се разтърси и този път от нея паднаха отделни парчета.

— Аз… няма да ти позволя… да провалиш дългогодишния ми труд! Отрових наследника на трона, манипулирах онзи малоумен благородник и изкривих слабия ум на новия крал… всичко това няма да е било за нищо! Няма да го позволя!

Останалата част от стената се строши и точно тогава Селин падна в ръцете на Заил.

— Не… не стана!

— Зная, но имаме още един шанс! Нали носите кинжала?

Тя вдигна оръжието в отговор. Освен собствената й кръв, по острието течеше и гъста тъмна течност, която Заил предположи, че трябва да тече във вените на демона. Въпреки силата, с която Селин бе забила кинжала в Астрога, по него имаше само няколко капки.

Но те щяха да стигнат. Все още обаче ги грозеше опасността от другия некромант.

— Лейди Несардо! Хвърлете срещу Карибдус всичко, което можете! Бързо!

Предупреждението дойде съвсем навреме, защото облеченият в броня ратмианин вече мълвеше думите на заклинание. Селин отприщи срещу него огнена струя.

Но той бе по-добре подготвен и с лекота отблъсна залпа встрани, без да се притеснява за Децата на Астрога, които попаднаха на пътя му. Това обаче го принуди да започне наново магията си, а Заил нямаше нужда от повече.

Междувременно само един от крайниците на демона още не беше свободен. Тук-там по чудовищното тяло висяха останки от дрехите на лорд Джитан, а по лицето му Заил едва различаваше някои дребни особености от чертите на благородника. Паякът може и да не бе успял да се сдобие с познанието и силите на некроманта, но тези на Алдрик със сигурност бяха подсилили неговите. Сега изчадието бе по-могъщо от времето, когато се бе изправило срещу визджерейците.

Демонът притискаше два от крайниците си към раната. На това място пламтеше черен огън, докато Астрога се лекуваше.

Да, очевидно бе твърде късно да бъде убит, но Заил вече не искаше това.

Той промълви думите на заклинанието си и начерта кръг с три кръста в него, след което допря върха на черния кинжал до този на своя и насочи и двата не към Астрога, а към останките от предишния му затвор.

„Това е мястото, където двата свята са най-близо, където границите между тях са най-слаби“ — припомни си Заил, докато се концентрираше. — И затова визджерейците са създали сферата тук и са се опитали после да унищожат храма!

Той чу вика на Селин, но не посмя да прекъсне магията. Сега или никога…

Черупката на Луната на Паяка се разтвори като цвете или като гладна уста. Сферата се изду и Заил усети вятър, който бе насочен към вътрешността на артефакта.

— Цял съм аз отново! — изсъска гигантският паяк, който още не бе забелязал случващото се зад гърба му. Вместо това се обърна към некроманта. — И първо от твоята кръв ще отпия!

Четири от крайниците се стрелнаха към некроманта, но дори и тогава той просто запази концентрация.

Зловещите ръце стигнаха на сантиметри от Заил и не можаха да го достигнат. Сблъскаха се в невидима и несломима преграда.

— Какво е това? — изрева Астрога.

— Връщам те в единствения свят, който някога ще управляваш, демоне! — изкрещя некромантът. — Единствения, който заслужаваш!

Чудовищният паяк се обърна и за пръв път Заил усети ужас в гласа му.

— Не! Не там! Там не ще се върна! Никога вече!

— Само че трябва! И нямаш избор!

В огромната перла зейна черна всмукваща празнина. Вятърът стана още по-силен. Наметалото на Заил плющеше лудешки, привлечено към артефакта, но ратмианинът успя да остане на място.

Един от преобразените слуги на Джитан не можа да се задържи за стената, на която висеше, и прелетя край Заил и демона, изчезвайки в перлата. Последва го втори, после трети. Децата на Астрога споделяха проклятието на господаря си, така че щяха да споделят и съдбата му.

После обаче се случи нещо, което ратмианинът не бе планирал. На земята до олтара тялото на Сардак потрепери като живо. Помръдна се леко и се приплъзна към перлата, но попадна в капан между няколко парчета камък, паднали от тавана.

Родът Несардо също бе обвързан с Астрога, което значеше, че и те са застрашени от сферата.

Изплашен за Селин, Заил посмя за миг да се обърне. Чак тогава с ужас видя, че тя лежи неподвижно на пода. И нейното тяло се плъзгаше към Луната на Паяка, но подобно на мъртвия й брат, се бе заклещила между отломките.

Некромантът се опита да я достигне, но внезапно нещо го дръпна към борещия се Астрога. Демонът бе успял да хване крака му. Малката му, но здрава длан разкъса крачола с огромните си нокти и на места проби кожата.

Заил почти падна, но успя да дръпне кинжала си от заклинанието и да замахне към стискащата го ръка.

Демонът изсъска и го пусна. Сега Астрога се държеше за ръбовете на огромната разцепена сфера, мъчейки се отчаяно да се измъкне. Той плюеше паяжина към Заил, но тя не успяваше да го достигне и се сипеше около олтара. Ако демонът си мислеше, че огромният камък ще го спаси, се оказа в ужасна грешка. Вместо това, когато напрежението се увеличи, олтарът се отдели от пода. Усилията на демона да се придърпа към нея запратиха плочата като снаряд право към него.

Олтарът удари паяка в гърдите. Хватката на Астрога не издържа и гигантското чудовище падна в мрака с ужасено съскане.

— Неее! — извика демонът. — Неее…

Астрога изчезна, но сферата продължаваше да засмуква всичко, обвързано с него. Последваха го останалите му ужасяващи деца, като всяко от създанията се опитваше да се хване за нещо солидно, но не успяваше.

Заил усети как и черният кинжал в ръката му се опитва да последва Астрога в Луната, но ратмианина се нуждаеше от него. Искаше да е напълно сигурен, че сферата ще се затвори.

Една ръка в броня се обви около гърлото му. Карибдус изръмжа в ухото му:

— Ти провали всичко! Сега Балансът може никога да не се възстанови! Сляп глупак!

— Единственият… слепец… — успя да каже Заил, докато се извиваше, за да се изправи лице в лице с врага си, — си ти, Карибдус! Ти си сляп за лудостта и злото в теб!

По-старият некромант не му обърна внимание.

— Дай ми кинжала! Все още има време да поправим това!

В живота на Заил бе имало съвсем малко моменти, когато беше изпитвал истинска ярост. Най-ужасният от тях бе в деня, когато магията му, нужна за отхвърляне на злото, срещу което той и родителите му се бореха, унищожи с прочистващия си огън всички, освен него. Заил бе оживял почти напълно недокоснат и това събуди в него ярост, с която се бори години наред. Дори бе опитал немислимото — да съживи наново родителите си и да даде своята душа на царството на смъртта в замяна на техните. Само усилията на учителите му го бяха спрели да извърши голямо зло и накрая го принудиха да приеме факта, че не е можел да промени съдбата на единствените хора, които някога бе обичал.

Но ако бе изпитвал бяс, който да се приближава до онзи, то това беше сега, към Карибдус, на когото някога се бе възхищавал толкова много. Карибдус бе поругал всичко, в което Заил вярваше. Беше станал онова, за което всички хора мислеха ратмианите. И по-лошо, в краката им лежеше жената, която се бе притекла на помощ на Заил, жена, към която той изпитваше нещо непознато досега. Мисълта, че Селин е мъртва, умряла от ръката на Карибдус, бе последната капка.

— Кинжалът е твой, Карибдус! — извика некромантът в лицето на другия. — И нека Драконът ви вземе и двамата!

Той заби острието на Астрога в гърдите на врага си. Нищо друго не можеше да пробие омагьосаната броня, ала демоничното оръжие, заредено с последната частица от магията на Заил, но още повече с волята му, проникна през метала като през кал.

Карибдус зяпна, когато кинжалът го прониза в черното, лишено от душа сърце.

Младият некромант го завъртя така, че белокосият заклинател да се озове с гръб към затварящата се черупка.

— Балансът ще се запази — прошепна той на Карибдус, а после блъсна врага си колкото можеше по-силно, пускайки кинжала. Другият направи отчаян, но слаб опит да сграбчи наметалото му.

Облеченият в броня некромант нададе пронизителен вик и падна в тъмнината, погълнала демона-паяк и гнусните му отрочета. Премина през черупката точно преди пролуката да стане твърде малка за него. Опита се да се хване за ръба, но не постигна по-голям успех от Астрога. После изчезна вътре.

Писъкът му спря да се чува, когато Луната на Паяка отново се затвори и стана цяла.

Останал напълно без сили, Заил падна на едно коляно. Около него храмът, понесъл твърде много от вихрещи се в него могъщи сили, започна да се срива. Некромантът не обърна внимание, погълнат от съжалението си към Селин и мислите за зловещата сфера. Когато коварната лунна фаза най-накрая отмина, Луната на Паяка започна да се свива и бързо се върна към предишното си състояние.

Заил знаеше, че му остава да свърши още едно последно нещо. Въпреки че храмът се разпадаше, перлата не можеше да остане тук. Така щеше да е твърде близо до тънката нишка между двете измерения. Не можеше да поеме и най-малкия риск Астрога някак да се освободи отново. А и оставаше Карибдус…

Заил се опита да се изправи и като не успя, се принуди да запълзи. Сферата, която вече не бе по-голяма от времето, когато Алдрик Джитан я бе използвал, беше невероятно близко, но той все повече и повече подозираше, че няма да успее да я достигне. Не можеше да продължи.

После две могъщи ръце го хванаха за раменете и го вдигнаха като бебе. Заил можеше единствено да предположи, че вендигото някак е оцеляло и сега иска да му помогне. Опита се да благодари на невидимия горски обитател, но не можа да каже нищо.

Накрая успя да докосне Луната. Той я стисна за опора, докосна кинжала си до нея и промълви една последна магия.

Те дойдоха като сенки, и тримата. Заил беше почувствал далечното им присъствие още първия път, когато се озова тук. От тях не бе останало почти нищо, но за него те съвсем явно си оставаха визджерейци. Карибдус бе направил нещо при влизането си тук, за да ги неутрализира, но дори и само като спомени те пак щяха да са от помощ на ратмианина.

Той преглътна и успя да каже:

— Луната… вземете я! Нареждам ви да я заровите на дъното на най-дълбокото място в най-отдалечения океан, така че никога повече да не бъде открита от човек, демон или ангел!

Средният от тримата се протегна и с ръце от дим хвана Луната на Паяка.

— Ще бъде сторено — достигна шепотът му до ушите на некроманта. — При това с радост…

И с тези думи и духовете, и сферата изчезнаха.

Заил се претърколи по гръб и се приготви да нареди на вендигото да отнесе тялото на Селин обратно при портите на града, за да получи поне подходящо погребение. За негова изненада обаче до него нямаше никой. Когато изви глава, видя, че трупът на горския звяр си лежи там, където го бе видял за последно. Вендигото не му бе помогнало. Всъщност той чак сега си даде сметка, че дори бе призовал духа на смелото създание срещу Карибдус.

Но тогава… какво?

Преди да си отговори на този въпрос, един стон отдясно го накара да се напрегне. Но звукът можеше да идва само от един източник.

Заил се обърна по корем и се опита да пропълзи до нея. До ушите му достигна нов стон.

— Селин — прошепна той. — Селин…

И внезапно до ушите му достигна гласът й:

— Заил? Заил?

Той си позволи да се усмихне, а после припадна.

 

 

Из целия град, особено на позицията на генерал Торион, ситуацията беше станала безнадеждна. Паяците бяха повече от листата по дърветата в гората и се движеха с решителност, която дори най-смелият и отдаден защитник не можеше да постигне.

За генерала това бе краят на Уестмарч.

Но после… после се случи нещо странно и прекрасно. Потокът от арахниди внезапно спря. Просто престанаха да мърдат. Сигурни, че това е някакъв номер, хората се поколебаха.

Но след това паяците започнаха да се разлагат пред очите им и да се превръщат в купчинки прах. Все едно нещо бе изсмукало живота им в един удивителен миг. Някои бяха насред крачка, други — върху гостоприемниците си. Но където и да се намираха, умряха на място без предупреждение.

Покрити с прах и лишени от контрол, жертвите им се свлякоха като парцалени кукли. Телата им разпръснаха праха, който само допреди миг заплашваше цялото кралство, а дъждът, който валеше все по-силно, бързо отми кошмара.

Някой си позволи нервен смях. Той се оказа заразителен и след секунди всички оцелели наоколо се смееха. Макар и предизвикан повече от облекчение, отколкото от радост, смехът скоро се разпространи из цялата столица.

А генерал Торион, командир на кралската армия, се смееше най-силно, защото по-добре от всеки друг знаеше какво спасение е това не само за народа му, но и за останалите Западни кралства.