Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (21)

Двадесет

Първият далечен крясък накара Селин да скочи на крака от ужас. Щом го чуваше тук, в замъка, това не предвещаваше нищо добро за града.

Юстиниан я хвана за ръката и въпреки че част от нея се опита да призове силата, която бе използвала върху Торион, нищо не се случи. Кралят я придърпа обратно на подиума и я принуди да седне до него.

— Наистина е добре да се успокоите! Трябва само да изчакаме подходящия момент! После всичко ще се оправи. Ще видите…

— Ще се оправи? Но Ваше Величество, какво ще стане с хората? Онези, които страдат? Всички невинни жертви?

За миг се появи несигурният Юстиниан, когото тя познаваше така добре. Ръката му потрепери. Той бързо погледна надясно, където се носеше духът на Корнелиус. Корнелиус, който не предлагаше мъдър съвет, а покварените напътствия на Карибдус.

Чу се още шепнене, но лейди Несардо отново не разбра нищо. Лицето на Юстиниан отново се успокои. Той издиша и погледна към Селин.

— Ето, виждате ли? Дори аз се притесних за момент! Както ви казах, всичко ще бъде наред! Татко го казва, а той знае. Той винаги знае.

Селин се опита да обясни на краля истината за духа, но Юстиниан отказа да й повярва. Въпреки това тя пак опита:

— Ваше Величество, вярвам ви, когато казвате, че това е вашият почтен баща, но отново ви повтарям, че той е попаднал под властта на заклинание! От устата му излизат лъжите на некроманта Карибдус! Покойният крал никога не би позволил това клане, независимо от причините! Той обичаше народа! Защитаваше го! А сега Корнелиус е принуден да говори против волята си…

— Макар и да не ми се иска, отново ще ви накарам да замълчите, лейди Несардо. Знаете колко ви харесвам, но как може да говорите така за баща ми? Обвинявате го, че е марионетка! И при това на добрия Карибдус!

Тя се отказа. Юстиниан не можеше или не искаше да повярва, че някой би могъл да нарежда на баща му, дори и в смъртта. И което бе по-лошо, той виждаше в некроманта доверен съветник! Колко ли дълго бе планирал Карибдус тази гавра?

През дебелите стени на двореца прозвучаха още писъци. Кралят отпи от виното, а после предложи и на нея.

От друга посока, доста по-наблизо, се чу спор. Юстиниан наклони любопитно глава. Селин се наведе по посока на гласовете, в опит да чуе по-добре. Безпомощността в тона на единия съвпадаше със собственото й униние. Тя предположи, че това е някой, който се опитва да предупреди краля, но не може да влезе.

Минута по-късно Едмън Феъруедър се промъкна в залата. От безобиден слуга, в очите на благородничката той се бе превърнал в демон не по-добър от лорд Джитан или Карибдус. Тя дори подозираше, че той съвсем доброволно участва в ужаса, разиграващ се навън.

— Каква е тази бъркотия отвън, Едмън? — попита кралят.

— Естествено войник от стражата. Каза, че е пратен от генерал Торион. Информирах го, че не трябва да бъдете безпокоен. Той вдигна скандал. Накрая накарах хората от охраната да го арестуват и да го хвърлят в килия за през нощта. С позволението на Ваше Величество, разбира се.

Юстиниан помисли за момент.

— Щом трябва. И все пак се погрижете да му се осигурят удобства и да го нахранят, Едмън. Все пак мъжът просто изпълнява дълга си. Не е знаел, че не бива.

— Както кажете, Ваше Величество…

Лейди Несардо не можа да се сдържи.

— Едмън Феъруедър, разбирам защо кралят действа по този начин, но ти? Би трябвало да осъзнаваш какво се случва! Нима просто ще стоиш и ще гледаш, докато този ужас се разиграва пред очите ти?

Изражението му остана безизразно, но очите му проблеснаха опасно.

— Аз живея, за да служа на господаря си. Той дава заповедите, а аз се подчинявам.

— И си великолепен в своята вярност, скъпи Едмън — каза кралят с усмивка.

Слугата се поклони учтиво и се оттегли.

Селин се намръщи. По някаква причина имаше чувството, че когато Едмън Феъруедър говореше за верността към господаря си, имаше предвид някой друг, а не краля.

Алдрик Джитан? Може би. Карибдус? Едва ли. Не си представяше този човек толкова предан на некромант.

Младата жена се намръщи. Доникъде нямаше да стигне, ако се тревожеше за такива незначителни неща. Трябваше да действа.

Но как? Когато поиска да излезе, Юстиниан й попречи с лекота. Явно бе способен да владее магията, докато нейните сили — наистина често непредсказуеми, — изглежда, изобщо отказваха да работят. Причината бе в нещо, което правеше кралят, сигурна бе в това… но какво?

Знаейки, че духът на Корнелиус я чува, Селин каза:

— Исках да попитам и по-рано, Ваше Величество, тази дарба за магията нещо наследствено ли е? Не съм чувала да се говори…

Както се бе надявала, Юстиниан гореше от желание да й говори за себе си. Може би дори си мислеше, че е започнала да проявява интерес към него. Тя не искаше да си играе така с него, но нямаше друг избор.

— Не, не. Нищо подобно. Това всъщност си е лично моя дарба. Специален дар, който получих. — Той посегна към шията си, където Селин за пръв път забеляза черната верижка. На нея висеше нещо, скрито под дрехите му.

— Искате ли да…?

Селин чу внезапния шепот, който прекъсна краля, и веднага разбра за какво се отнася. Юстиниан потвърди подозренията й, като бързо дръпна ръка към бузата си. Престори се, че просто е искал да се почеше, и продължи:

— Тоест мисля, че аз съм първият, в който се е проявил този талант. Може би е по майчина линия. Тя произлиза от кралски род от Лут Голейн, нали знаете. Доколкото съм чувал, там се случват всякакви мистични работи. Оттам произлиза, да.

Юстиниан изглеждаше много доволен от обяснението си, въпреки че на нея й се стори ужасно неубедително. Тя кимна все едно му вярва, но мислите й останаха насочени към верижката на врата му. Благородничката бе убедена, че именно тя — каквото и да представляваше — бе източникът на новите умения на краля и нещото, което отнемаше нейните сили.

Отвън долетяха още викове. Вече бяха почти постоянни. Ръката й потрепери и тя каза:

— Ваше Величество, мисля, че все пак бих пийнала малко вино.

— Но разбира се!

Кралят се пресегна към масата и взе втора чаша. Напълни я и й я подаде.

Селин посегна да я вземе, но ръцете им се сблъскаха и чашата полетя към пода, разплисквайки съдържанието си. Юстиниан инстинктивно се наведе да хване падащата чаша.

Лейди Несардо се хвърли напред, сграбчи верижката и дръпвайки я рязко, я скъса.

— Какво… — успя да каже младият монарх, преди Селин да изтръгне предмета изпод ризата му. Жената веднага отскочи надалеч от краля.

Предметът, който се полюшваше на верижката в ръката й, представляваше триъгълен бронзов медальон, на който бе гравирано око, заобиколено от зъби. Той излъчваше същите тъмни енергии, които Селин усещаше винаги, когато бродеше из старите подземия на имението си. Очевидно този артефакт не бе създаден с добри намерения наум.

— Върнете ми го! — извика Юстиниан и тръгна към нея. — Нужен ми е!

Ръцете му я сграбчиха…

И внезапно Селин се оказа зад него.

Не знаеше как се е озовала там. Кралят се обърна рязко, а на лицето му вече се четеше истерия. Той все повече заприличваше на сина на Корнелиус, когото тя познаваше — изплашен и несигурен.

— Всичко ще развалите! А беше планирано толкова добре! — Юстиниан отново се хвърли към Селин.

Но тя пак изчезна от мястото си и се появи на друго, този път близо до вратата. Сега обаче Селин видя, че медальонът бе проблеснал за миг, когато пожела да се отдалечи от Юстиниан.

Всъщност усещаше и магията, която отново бушуваше в кръвта й. Изглежда, това колие действаше по сложен начин. На Юстиниан, който притежаваше малко или никакви магически умения, медальонът му даваше само толкова, колкото да се мисли за неуязвим. За съжаление срещу силите, отприщени от Карибдус и Джитан, неговите умения щяха да бъдат смехотворни.

Но за човек с вродена дарба като нея, медальонът очевидно можеше да стори много повече. Той засилваше уменията й дотолкова, че бе способна да фокусира силата си както никога преди.

Което означаваше, че най-накрая можеше да стори нещо… но само ако успееше да избяга от двореца.

Две ръце я сграбчиха изотзад в здрава хватка. Тя усети нечий горещ дъх във врата си и чу противния глас на Едмън Феъруедър:

— И какво си мислите, че правите, милейди?

Юстиниан плесна с ръце.

— Слава богу, че си тук, Едмън! Тя взе медальона!

— Виждам, Ваше Величество — отговори съветникът, а после добави шепнешком на Селин: — Но моят господар Астрога няма да го позволи!

Той я притисна с една ръка към гърдите си, а после дръпна другата назад.

Кралят сякаш отново се паникьоса.

— Едмън! Няма нужда от това! Просто й го вземи…

Селин не изчака да види какво възнамерява да стори нападателят й, а вместо това се опита да направи същото, което, без да иска, бе причинила на Заил. Докосна ръката на съветника със своята и концентрира цялата си ярост в нея.

Но ако очакваше да опърли леко ръката му, колкото да се освободи, я чакаше изненада. Чу се пукот, като от припламващ огън, последван от писъка на мъжа зад нея.

Селин се отскубна и в гърба я удари вълна от горещина. Тя залитна, а после се обърна, за да види резултата от атаката си.

Едмън Феъруедър представляваше жива факла. Пламъците го бяха обгърнали изцяло, но по някаква причина не докосваха нищо друго, дори пода под краката му. Огънят се бе разпространил толкова бързо, че съветникът на краля още бе жив… но не за дълго.

Все така не спирайки да крещи, Едмън изпусна нещо. За ужас на лейди Несардо, предметът се оказа кинжал, много подобен на онзи, с който лорд Джитан възнамеряваше да я принесе в жертва.

„Моят господар Астрога“ — бе казал мъжът. Тя не можеше да повярва, че влиянието на Паяка е стигнало дотук. Откога ли Едмън служеше на демона?

Ала той нямаше да му служи повече и само това имаше значение. Предателят направи две крачки към нея, после се свлече с глух стон. Пламъците продължиха да глозгат гърчещото се тяло, но килимът под него дори не почерня.

Кралят залитна към трона си, хлипайки задавено. Известно време остана неподвижен, като само клатеше глава. Накрая владетелят на Уестмарч промълви:

— Татко… Татко… Какво да правя?

Щом чу това, Селин бързо се обърна, за да се разправи и с духа. Тя нямаше да позволи сквернословията на Карибдус да излизат от устата на Корнелиус.

Но въпреки че духът на стария крал още бе там, покварата, която й напомняше за некроманта, я нямаше. Корнелиус изглеждаше внезапно свободен от влиянието на Карибдус. Селин предположи, че каквато и магия да е контролирала мъртвеца, отнемането на медальона от сина му някак си я е прекъснало. Освен това, когато чу думите, прошепнати от баща му, изражението на Юстиниан подсказа, че Корнелиус вече не следва чужди инструкции.

— Какво съм направил? — Синът пребледня. Поклати глава и ужасът се върна на лицето му. — Но аз не исках… вършех само каквото мислех, че ще те накара да се гордееш…

— Ваше Величество! — прекъсна го лейди Несардо, обръщайки се и към двамата. — Лорд Торион изпрати вестоносец! Трябва да говорите с него незабавно! Градът е нападнат от чудовища. — Тя продължи, обяснявайки всичко, което можеше да вмести в толкова малко време.

— Да, разбира се! — отвърна Юстиниан веднага щом благородничката приключи. Пръстите му нервно забарабаниха по облегалката на трона. — Мъжете за парада ще помогнат! Трябва да прочистим нападнатите места… Стража! Стража!

Наложи му се доста да покрещи, докато войниците се отзоват. Явно Едмън Феъруедър ги бе отпратил надалеч. Кралят издаде нервно няколко заповеди, като неведнъж гледаше към мястото, където стоеше духът на баща му. За щастие никой, освен него и Селин, не можеше да го види.

Когато приключи със стражата, Юстиниан отново наведе глава към баща си.

— Да! Да, трябва да разбере!

— Какво има, Ваше Величество?

— Торион! Генералът трябва да научи, че идва помощ! Трябва да разбере, че е нужно да удържи положението дотогава! Къде, мътните го взели, е онзи пратеник?

Селин докосна медальона. Осени я една рискована мисъл.

— Може и да има друг, по-бърз начин…

За негова чест, той разбра веднага. И с право се изплаши.

— Не може да го мислите сериозно, лейди Несардо! По-добре незабавно да се отървем от това гнусно нещо! Видяхте какъв проклет глупак бях с него…

— Нямам друг избор, Ваше Величество… Ние нямаме друг избор.

— Забранявам ви!

Селин обаче не се вслуша в протестите му. Тя затвори очи и притисна медальона към гърдите си, опитвайки се да не обръща внимание на студа, излъчващ се от него. В ума си видя Торион. Не знаеше как точно ще се пренесе при него, просто се надяваше естественият й инстинкт да й позволи да…

После усети дъжда по врата си.

В ушите й проехтяха писъци и тя бързо отвори очи. Наоколо горяха огньове, но много от тях бързо гаснеха заради неспирния дъжд. Един вик я накара да потрепери.

После видя генерала.

Силуетът на Торион се открои на фона на пламъците, докато крещеше заповеди на стрелците, чиито стрели бяха покрити с парцали. Селин бързо разбра, че те са напоени с масло.

Неочаквано чу съскане зад гърба си.

Без колебание, тя се обърна и протегна с ръка. От нея бликна огнено кълбо… точно навреме, за да удари голямото черно същество, скачащо към главата й.

Огромният паяк падна на земята с жалостив писък и краката му се сгърчиха, докато гореше.

— Селин! — Торион дотича до нея. — Наистина си ти! Какво правиш насред всичко това, дявол да го вземе? Веднага се върни…

— Млъкни, Торион! Крайно време е да ме изслушаш!

Когато той най-сетне замълча, тя бързо му разказа за случилото се.

— Мътните го взели! Трябваше да се сетя! Трябваше! Всичко около момчето бе твърде хубаво, за да е истина!

— Не е имало как да разбереш! — настоя Селин. — Не и при пъкленото съзаклятие на Едмън, лорд Джитан и Карибдус!

— Е, Едмън Феъруедър изобщо няма да ми липсва…

Разговорът им бе прекъснат от още викове. Поток от паяци се появи от сенките вляво от защитниците. Двама мъже бяха повалени от вълната. Арахнидите запъплиха по тях. Според инструкциите на Торион шлемовете им бяха здраво завързани за главите. За съжаление, като не намериха начин да ги махнат, няколко паяка в крайна сметка ухапаха жертвите си.

Ефектът от отровата им бе моментален. Мъжете започнаха да крещят и да дерат ухапаните места. Разтърсиха ги конвулсии.

Миг по-късно бяха мъртви.

Генералът изруга.

— Занесете онези факли там! Трябва ми още една бъчва масло! Изгубим ли тази част от града, ще трябва да отстъпим почти до двореца!

Селин разбираше ужасната дилема на Торион. Той трябваше или да изгори столицата, или да я остави да стане жертва на паяците.

После очите й се спряха на една от бъчвите. Тя погледна към противния амулет на Карибдус, а после обратно към маслото.

— Торион! Накарай ги да се отдръпнат от онази бъчва… и от другата до нея!

Той само я погледна и се подчини. Ветеранът бързо оттегли хората си от бъчвите, после кимна.

Без да е съвсем сигурна какво иска да постигне, Селин се концентрира върху двата съда. В същото време стисна здраво медальона.

И двете бъчви полетяха във въздуха, като изстреляни с катапулт, а после паднаха безпогрешно насред най-гъстото струпване на паяци.

Точно преди да се стоварят отгоре им, тя ги посочи с пръст.

От ръката й бликнаха две огнени стрели. Те се понесоха към бъчвите с такава скорост, че благородничката дори не посмя да мигне от страх, че няма да види резултата.

Експлозиите избухнаха почти едновременно. Върху паяците се изля огнен дъжд. Измряха десетки твари, изпечени живи толкова бързо, колкото и онзи, който я бе нападнал преди това. Яростното съскане, което издаваха, докато горяха, накара не един човек да запуши уши.

Селин се задъха и се приведе. Последното усилие бе изсмукало силите й. Възможностите й имаха предел дори с медальона.

Торион я видя как залита.

— Селин! Зле ли ти е?

— До… добре съм! Просто… просто ми трябва почивка… — Тя се облегна на него.

— Нищо чудно, след това представление! Как успя да…

Тя поклати глава, за да покаже, че не иска да говори за това.

Командирът кимна разбиращо и погледна над главата й към един от хората си.

— Хей, ти! Донеси вода дамата! Бързо!

— Торион — успя да промърмори червенокосата жена. — Успях ли… успях ли да ги спра?

Той я обърна към пожара. Няколко паяка там още шаваха, но се движеха безцелно и объркано. Останалите представляваха просто овъглени купчинки.

— Да, Селин, ти ни спечели време. Успя.

— Но само време.

— Освен ако не спрат да прииждат, да — призна той. Оставаше й да стори само още едно нещо — онова, което трябваше да направи от самото начало.

— Трябва да отида при него.

— Хм? Него? — Генерал Торион я изправи на крака. Очите му заблестяха на светлината на огньовете. — Нямаш предвид онзи демоничен заклинател…

— Името му е Заил. — Гласът й омекна. — Просто Заил.

— Селин, забранявам ти!

Тя вдигна ръка към него. Той инстинктивно отстъпи, а после се намръщи.

— Не можеш да ми забраниш нищо, Торион. Трябва да отида при него. Това е единствената ни надежда!

— Тогава ще дойда с теб!

Благородничката направи крачка назад. Тялото й се нуждаеше от почивка, но сега не можеше да си позволи такъв лукс.

— Нужен си тук. Уестмарч разчита на теб, Торион…

— Селин! — Той пристъпи към нея.

Лейди Несардо стисна здраво медальона и си представи Заил. Видя смелото му бледо лице, умните му очи и краткотрайната усмивка, която веднъж й бе дарил. Дори успя да види дясната му ръка, при това вече не с отвращение, а с разбиране.

Стомахът й се сви. Въздухът сякаш напусна дробовете й…

Тя падна върху твърда, влажна земя. Силата на удара я накара да изпусне медальона. Замаяната благородничка се претърколи наляво и чу звук като от камък, падащ в езеро.

По инерция продължи да се търкаля още няколко секунди. Накрая успя да сграбчи един храст. Краката й политнаха напред, но най-сетне успя да спре.

За няколко мига единственото, което можеше да стори, бе да поеме колкото се може повече въздух в дробовете си. Студената земя, леденият дъжд… те нямаха значение. Чувстваше се така, сякаш по главата й галопираха стотина коне заедно с ездачите.

После забеляза ярка светлина някъде напред. Примигна и се опита да фокусира погледа си. Междувременно пулсирането в главата й намаля и дишането й се оправи.

И когато се възстанови достатъчно, си спомни Заил.

Тревогата за него й даде сили да се надигне на крака. Влажната й коса бе прилепнала по главата и раменете й. Тя отметна няколко кичура от лицето си и се огледа. Странно, но въпреки дъжда и мъглата имаше достатъчно светлина, за да види близките околности.

За съжаление не видя медальона. Скоро й стана болезнено ясно къде най-вероятно бе паднал. Недалеч от нея течеше поток, чието ниво се бе повишило от дъжда. Тя си спомни звука отпреди малко.

Трябваше или да губи ценно време, за да го претърси, или да намери Заил сама. Селин дори не знаеше къде се намира. Предположи, че е достигнала предела на силите си.

Това я накара да изпита нова тревога. Можеше ли изобщо да стигне до него? Ако дори със силата на медальона се бе озовала насред гората, как тогава можеше да е сигурна, че следващият й опит ще е по-успешен? Преди да открадне артефакта от Юстиниан, благородничката дори не бе опитвала подобна магия.

„Стига! — нареди си Селин. — Сардак го няма, Торион и градът са в опасност, а Заил може би е на броени минути от смъртта!“ — Странно, но съдбата на некроманта я плашеше най-много.

— Един бърз поглед — прошепна изкаляната жена. — Ако не мога да го намеря веднага, ще се откажа!

Макар че ботушите й постоянно се хлъзгаха в калта, Селин тръгна към потока. Той изглеждаше два пъти по-широк от нормалното и бе толкова буен, че тя се зачуди дали медальонът изобщо още е наоколо. Малкото леко парче метал вече можеше да се намира на другия край на гората.

Но трябваше да провери. Селин внимателно стъпи първо с единия, а после и с другия крак в потока, и се вгледа във водата. Поне светлината отгоре й помагаше да вижда…

Лейди Несардо внезапно се зачуди откъде идва тази светлина и погледна нагоре.

Луната бе почти изцяло покрита от сенчест паяк.

— Не… не…

Щом ужасяващото изчадие се виждаше така ясно, значи вече нямаше никакво време. Карибдус и Алдрик чакаха точно този момент.

Тя се наведе над потока и започна трескаво да бърка из водата. Тук-там успяваше да различи дъното, но не видя нищо, освен камъни и мъх. Селин затрепери.

После между дърветата вляво от нея се появи нова светлина, която й напомни за успокояващото сияние, което бе зърнала първоначално. Оттам се носеха и някакви нежни звуци… музика? Благородничката погледна към светлината… и видя, че в нея е очертана могъща фигура с дълга, сенчеста качулка и сребриста роба. Само за миг изненаданата жена си помисли, че вижда и огнени криле… но когато примигна, тях ги нямаше.

— Кой е там? — извика тя, предпазлива към всеки непознат в гората.

Новодошлият не отвърна, а продължи да върви към нея. Предположи, че е мъж. Беше много по-висок от нея и дори от Заил. Благородничката наклони глава — звуците, идващи от неговата посока, я вълнуваха така, както никоя песен досега.

— Не се приближавайте! Кажете ми кой сте!

Отново никакъв отговор. Селин се напрегна. Съмняваш се, че може да призове достатъчно огън, за да запали дори свещ, а какво оставаше за този новодошъл. И все пак нямаше намерение просто да стои там, докато вероятно я заплашваше опасност.

— Последно предупреждение! — извика Селин. После вдигна ръка и се подготви. Ако можеше да призове достатъчно сила поне да го уплаши…

Светлината зад фигурата изчезна толкова рязко, че й се наложи да примигне, за да привикнат очите й към мрака.

А когато ги отвори, видя, че приближаващото се създание изобщо не е човек. Беше вендиго.

И съдейки по козината, белезите и най-вече по очите му, тя някак разбра, че е именно онзи звяр, който я бе спасил от храма.