Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (2)

Едно

Гъстите сиви облаци покриваха голяма част от северния склон на планините. Студеният вятър режеше плътта на всички мъже в групата, с изключение на слабата закачулена фигура с тънко черно наметало, която ги водеше. На тази височина имаше дори следи от сняг и всичко бе покрито със скреж. Оттук еловата гора, през която се промъкваха, изглеждаше болнава и злокобна.

Лорд Алдрик Джитан, който вървеше на две крачки зад водача, се загърна добре с подплатеното наметало. Изпод качулката на скъпата кафяво-бяла дреха тесните очи на червенокосия благородник — едното тъмнокафяво, а другото светлосиньо — непрестанно блуждаеха към пейзажа, търсейки нещо. Квадратната му челюст бе стисната от нетърпение.

— Колко още, магьоснико? — измърмори той и заедно с думите му във въздуха се появиха няколко бели облачета.

— Наистина не много, милорд — отвърна спокойно облеченият в черно мъж. За разлика от благородника и петимата едри войници, той вървеше по неравната пътека, сякаш просто бе излязъл на спокойна следобедна разходка. Гласът му бе изненадващо дълбок за толкова слаб и предпазлив на вид човек, дори по-дълбок от този на лорд Джитан. Той погледна назад към широкоплещестия аристократ, чието телосложение бе същото като на онези, които му служеха. Изпод черната качулка, се мярна глава с късо подстригана прошарена коса и скулесто лице с толкова тесни очи, че сравнени с тях, тези на Алдрик изглеждаха направо кръгли. Кожата му бе тъмна и леко жълтеникава, сякаш говорещият страдаше от жълтеница. — Всъщност смея да отбележа, че съвсем скоро ще се проявят първите признаци.

— Аз не усещам нищо.

— Вашите умения не са толкова тренирани, колкото моите, милорд, но това ще бъде поправено съвсем скоро, нали?

Алдрик изсумтя.

— Нали затова вършим всичко, магьоснико?

Водачът погледна напред и благородникът можеше да види само черната му качулка.

— Да, милорд.

После отново се умълчаха. Зад гърба на Алдрик петимата войници се потяха под тежките си раници. В добавка към храната и одеялата, те носеха брадви, големи чукове и лопати. Освен това на кръста на всеки от тях висеше меч. Макар и да изглеждаше безлюдна, гората криеше опасности, най-вече от страна на вендиго^[1]. Големите зверове се срещаха рядко — не че някой беше толкова глупав, та да ходи да ги търси, — но когато човек се изправеше срещу някой от тях, трябваше да го убие незабавно. Вендиго се хранеха с месо, в това число и човешко. Според легендите някога те не били толкова кръвожадни, но никой в Западните кралства не го беше грижа за подобни истории. Само напоените с кръв факти имаха значение. Единственият добър вендиго беше мъртвият вендиго.

В крайна сметка, както и самият лорд Алдрик Джитан можеше да свидетелства, от мъртвите поне се получаваха чудесни топли наметала като онова, което носеше в момента.

Изминаха още няколко минути, но благородникът все така не усещаше нищо. Той изучаващо се вгледа в далечината, но забеляза единствено пустия планински пейзаж. Дори за тази част от Югоизточен Уестмарч, областта беше наистина безлюдна. Нямаше нищо общо с равнините, които с богатата си почва и приятните валежи караха другите страни по света да завиждат на Западните кралства. Даже гъстата елова гора, през която минаваха, му изглеждаше стерилна, по-скоро призрачна, отколкото жива.

Лорд Джитан изсумтя. Нима това някога е било сърцето на древния Уестмарч? Нима тук огромните и величествени замъци на Синовете на Ракис са се извисявали застрашително над първите зараждащи се кралства по тези земи? Разпадащите се свитъци и изронените каменни плочи, които Алдрик проучваше от месеци насам, говореха за много по-култивирана територия с по-топъл климат, за огромни дворци с размерите на градове, всеки от които управляван от един от петте рода, водещи началото си от легендарния лорд-паладин.

Малцина днес знаеха произхода на крал Ракис — основател и първи владетел на Уестмарч, — а повечето от тях, включително и Алдрик, бяха разбрали само, че е дошъл някъде от изток, може би дори отвъд джунглите на Кеджистан. Тъй като вярваше, че произлиза от същия този лорд, благородникът смяташе, че случаят няма как да не е такъв, защото това би обяснило тесните му очи.

Имаше различни предположения за това какво се е случило с последните потомци на Ракис, макар и малцина да се занимаваха с въпроса, тъй като в днешно време наследството му бе почти забравено. Лорд Джитан откри чрез малкото съществуващи източници, че някъде в далечното минало е имало борба за власт между различни фракции, които искали да притежават някакъв могъщ предмет. Всъщност това се споменава няколко пъти и именно то го бе подтикнало към търсенето. Но допреди случайната среща с чуждоземния му спътник, който сега вървеше отпред, благородникът беше достигал само до задънени улици.

А Алдрик нямаше нужда от задънени улици. Сънищата ставаха по-лоши с всяка изминала нощ. Те го измъчваха и същевременно го привличаха. Загатваха за врагове, които търсят слабите му места — сенчести фигури, които бяха станали невероятно реални за него, макар и никога да нямаха ясно различими лица или разпознаваеми гласове. Всяка нощ шептящите фантоми го връхлитаха все по-отблизо и страхът му нарастваше. Понякога се будеше, плувнал в пот, сигурен, че писъците му са били чути из цялото му имение.

Но тези сънища също така му дадоха първата следа, която го поведе към историята на лорд Ракис, а в крайна сметка и до тази експедиция в студените планини. Всеки път, когато почти попадаше във властта на безликите ужасяващи врагове, нещо го спасяваше. В началото то бе само неразличим предмет, който се появяваше като с магия в събраните му длани. С течение на времето обаче артефактът в сънищата му придоби форма и се превърна в сфера — огромна перла със странни, но някак познати знаци. В същото време се появиха и следи за връзка между него и Ракис — стари прогнили знамена с герба на неговия род, влажни катакомби с издълбан в каменната стена ръмжащ вълк, както и други неща.

Повечето хора просто биха помислили, че полудяват, но пък от друга страна, повечето хора не бяха лорд Алдрик Джитан. Дори и преди да реши, че във вените му тече кръвта на Синовете на Ракис, той знаеше, че принадлежи към избрано малцинство. Все пак имаше дарбата на магията. Уменията му бяха малки наистина, но насън ставаха могъщи, щом докоснеше огромната перла. В действителност това беше и единствената причина нематериалното му аз да е оцеляло досега.

И ако лорд Джитан искаше да оцелее в реалния свят, не беше ли логично да намери онова, към което подсъзнанието му постоянно го тласкаше? Нима всички тези сънища и проучвания не бяха предназначени за откриването на предмета, който този източен дявол наричаше…

— Луната на Паяка…

Алдрик се закова на място, сякаш внезапно замръзна като дърветата наоколо. Погледна с надежда напред, но видя само пустош.

— Магьоснико! — извика благородникът. — Защо, за бога, го каза? Тук няма нищо!

Водачът му дори не се обърна.

— Сетивата ви не са достатъчно изострени, милорд. Не можете да видите какво има тук, но ви уверявам, че то се намира точно пред нас. — Той протегна едната си ръка назад и с дългите си жълтеникави пръсти му направи знак да се приближи. Алдрик пристъпи напред. — Елате и ще ви покажа частица от онова, което желаете да притежавате.

Лорд Джитан нямаше нужда от още подканяне. Тласкан от собствените си демони, той се изкачи до мястото, където го чакаше слабата фигура. Петимата войници направиха всичко възможно да не изостават, но им беше трудно заради товара, който носеха.

— Къде е? Къде е, мътните го взели?

Пред себе си виждаше само каменни хълмове, лед и безкрайната гора.

Жълтата ръка внезапно се пресегна и сграбчи неговата. Стисна го толкова силно, че Алдрик примижа от болка.

— Вижте…

И аристократът наистина видя.

Всичко бе същото, но сега Алдрик различи някои подробности, които търсещият му поглед бе пропуснал преди малко. Ако човек се вгледаше внимателно, хълмовете и ледът добиваха определена форма. Форма, която природата не можеше да създаде сама.

Лорд Джитан огледа планинския склон и най-накрая осъзна какво означаваха тези очертания.

— Проумяхте ли го сега? — попита спътникът му и го пусна.

Алдрик кимна. Как можеше да го пропусне? И как изобщо не го бе видял по-рано?

Крепостта на последния от Синовете на Ракис…

Пред себе си виждаше нещо, което за незапознатите би изглеждало просто като широка овална долина между два склона. Но те бяха твърде еднакви и за вече разбудените сетива на Алдрик ставаше ясно, че представляват стените около входа към много по-голяма конструкция, издигаща се на няколко тераси над тях. Лорд Ракис и наследниците му бяха изградили огромните си владения в самите планини, като използвали природните дадености, а където не било възможно — дълбаели в скалите. Сега Алдрик виждаше терасовидния град, който бяха построили, с обширни и някога луксозни нива. По склона имаше редици малки вили и алеи, заобиколени с градини, но през вековете всичко бе скрито от времето и природните стихии. Над тях се издигаше кула, от която самият владетел бе надзиравал кралството си. Алдрик присви очи и забеляза, че това, което бе взел за оголена скала близо до върха, всъщност представляваше протегнатата ръка на огромна статуя, изобразяваща може би самия Ракис.

Благородникът разбра всичко и се усмихна. Погребан под снега, леда и камъните, тук се издигаше град, който съперничеше на всички градове, които той някога бе виждал или за които бе чувал, особено в Уестмарч.

Зад него войниците си зашепнаха възбудено. Без съмнение си мислеха за съкровища. Алдрик не им обърна внимание. Вече знаеше, че всичко ценно отдавна е било разграбено още по времето на упадъка на лордовете. Плебеите трябваше да се задоволят с щедрото заплащане, което той им осигуряваше.

Но що се отнася до съкровището, което той търсеше…

Очите му се насочиха към срутването в основата на руините. Лорд Джитан тръгна към него и се изправи пред купчината от пръст и лед, която — вече бе сигурен в това — му препречваше пътя към целта. Той се обърна към слугите си и каза рязко:

— Какво чакате? Оставете багажа и започвайте да копаете!

Те веднага се заловиха за работа, изплашени от гнева на господаря си. И с право. Докато тракането на кирките и лопатите ехтеше из иначе тихата местност, Алдрик не можа да потисне чувството, че шумотевицата по някакъв начин може да събуди от вековния им сън самите древни владетели. Но странно — тази мисъл по-скоро го възбуждаше, отколкото плашеше. За тях се знаеше толкова малко, а след като той най-вероятно бе техен потомък, смяташе, че историята им му принадлежи. Ако събитията се бяха развили по друг начин, може би днес той щеше да седи в тази висока кула като владетел на целия Уестмарч и земите отвъд него. Господар на всичко…

В този миг на аристократа му хрумна, че може би именно те са се пресегнали през бездната на смъртта, за да му дадат ключа към неговото бъдеще. С него всичките му врагове — познати и непознати — щяха да бъдат пометени. А после…

Неочаквано един от слугите — едър русоляв мъж, — който копаеше с кирка, изкрещя и пропадна в дупката, зейнала при внезапно срутване на леда и камъните, и мракът отдолу като гладна паст го погълна за миг. Другите работници отскочиха назад, вместо да рискуват в напразен опит да го спасят.

Лорд Джитан пристъпи към дупката точно навреме, за да чуе фаталното тупване дълбоко в земята. Той не обърна внимание на злополуката, а вместо това се взря нетърпеливо в мрака.

— Светлина! Трябва ми светлина! — нареди той. Едва бе изрекъл думите и ненадейно до него се появи бяло като кост бледо сияние. То се излъчваше от нещо, скрито в ръката на закачуления магьосник. Широките ръкави на наметалото не позволяваха на Алдрик да го види, но за благородника единственото, което имаше значение, беше, че сега разполагаше със средство, с което да види какво имаше в дупката.

Спираловидно каменно стълбище с пропукани стъпала се спускаше на около два етажа дълбочина. Потрошеното тяло на нещастния работник лежеше точно до най-ниското стъпало, а кирката му се подаваше в края на осветеното пространство.

— Ще слезем ли, милорд? — запита закачуленият заклинател.

Вместо отговор лорд Джитан просто тръгна надолу по стълбата. Фигурата до него се изкикоти и го последва.

Странната светлина, контролирана от водача на Алдрик, хвърляше зловещи сенки в каменната зала, когато групата слезе. От стените сякаш изскачаха зловещи вълчеподобни създания и други каменни гаргойли^[2], повтарящи вълчия символ на древните владетели на мястото. Главата на всяко от тях бе три пъти по-голяма от човешката и огромните зъбати челюсти зееха, сякаш готови да сграбчат всеки, дръзнал да се приближи до тях. Раменете им бяха широки, а изпод тях се подаваха лапи с дълги нокти.

Бяха издялани толкова детайлно, че лорд Джитан можеше да различи отделните косъмчета по главите. Внезапно изпита порив да докосне една от тях, за да види какво ще е усещането, но когато пристъпи към най-близката, го обзе предчувствие за опасност. Благородникът се намръщи и бързо отстъпи назад.

Спътникът му вървеше напред, осветявайки още от дългата зала. Изведнъж ахна — първата промяна във вечно спокойното държание на заклинателя. Това незабавно привлече вниманието на Алдрик.

— Какво е… — Но не можа да довърши въпроса си, защото изгуби дар слово.

Саркофаг.

Беше голям и заоблен. Височината му бе поне колкото човешки бой, а дължината му — три пъти по-голяма.

Беше направен от непознат на Алдрик материал. Със сигурност не беше камък, защото никоя скала, дори и най-чистият мрамор, не можеше да се сравнява с лъскавината и гладкостта на повърхността му. Всъщност, докато двамата се приближаваха към него, саркофагът потрепери под бледото сияние почти като жив.

Перла. На това му напомняше. Перла с преливащи се цветове на дъгата. Сякаш нещото пред него бе направено от една-единствена гигантска перла.

Огледа саркофага от всички страни, но не откри никаква следа от сглобки. Дори нещо по-странно: докато разгледаше внимателно овалната повърхност и странните знаци по нея, те започнаха да се озаряват от собствено сияние.

— Това не принадлежи на Синовете на Ракис… Не му е мястото тук!

Магьосникът поклати закачулената си глава.

— Не, милорд, то не принадлежи на вълчите господари. Нима очаквахте друго? Саркофагът е дело на визджерейците… и трябва да бъде точно тук.

Благородникът зачака още обяснения, но такива не последваха. Неспособен да се въздържа повече, Алдрик заразглежда саркофага още по-отблизо. Тогава забеляза още един знак, по-нависоко, точно в края на осветената част.

— Магьоснико…

Водачът му се премести леко и сега сиянието озари символа, който лорд Джитан искаше да види.

Един от слугите ахна при вида на разкрилата се гледка и политна назад от изненада, озовавайки се точно пред една от големите вълчи глави.

С оглушителен рев тя внезапно се подаде напред, разтворила широко паст. Челюстите й се сключиха около главата на втрещения мъж. Чу се щракане на зъби.

Обезглавеното тяло се свлече на пода. Каменният вълк незабавно се върна към предишното си положение… после застина. Челюстите му останаха затворени, но сега по пода под тях имаше алени петънца.

Останалите трима слуги започнаха да отстъпват към стъпалата, но един свиреп поглед от лорд Джитан ги върна обратно. Доволен от контрола си над тях, той отново се загледа внимателно в символа, покриващ горната част на невероятния саркофаг. Въпреки силите, които вече чувстваше, че са скрити вътре, Алдрик не се поколеба да проследи с пръст алените линии, които така бяха изплашили работниците.

Широк кръг… а в него стилизирана фигура на зловещо осмокрако създание. Арахнид.

— Знакът на Луната на Паяка — прошепна благородникът.

— Не ви ли обещах? — запита спътникът му.

Лорд Джитан започна да търси начин да отвори саркофага, но пръстите му все така не откриваха нито процеп, нито дръжка.

— Навреме ли дойдохме?

— Да.

Колкото по-безплодни бяха усилията му, толкова по-трескави ставаха движенията му. Започна да удря с юмруци по горната част на саркофага и емблемата на паяка.

Накрая Алдрик се предаде и се обърна към слугите си.

— Разбийте го! Отворете го! Бързо!

Те се приближиха с явно нежелание и вдигнаха кирките си.

— Милорд… — започна закачуленият магьосник.

Джитан не го слушаше. Той посочи центъра на тялото на арахнида.

— Там! Удряйте там!

Тримата се заеха като един със задачата, замахвайки с отработена ритмичност. Веднъж, два, три пъти, всяко от сечивата се забиваше във върха на саркофага и почти винаги уцелваше паяка с точност.

Но нито един от ударите не можа дори да одраска повърхността.

Накрая острието на едната кирка се счупи, прехвърча през залата и се удари със звън в стената. Тогава Алдрик нареди на тримата мъже да отстъпят.

— Магьоснико?

— Да, имам средството.

Лорд Джитан се обърна към него, разярен.

— Тогава защо ни остави да пилеем ценни мигове?

Вместо да отбележи, че се е опитал да обясни на благородника, заклинателят предложи:

— Тези тримата сега ще ни свършат по-добра работа, ако запалят факли. Нужна ни е светлината на огъня.

Алдрик им махна да свършат работата и след секунди двама от тях държаха пламтящи факли.

Тогава чужденецът скри предмета, който бе използвал, за да освети гробницата. Той отметна качулката си и огледа саркофага със задоволство.

— Чакам! — отсече лорд Джитан.

— Търпението е жизненоважно за Баланса. — Заклинателят вдигна ръка. В дланта му проблесна малък черен кристал. — Както и жертвоприношението.

Внезапно от кристала се подадоха малки крачета… осем на брой. За изненада на всички, освен на господаря му, камъкът подскочи от дланта и се приземи върху символа на саркофага.

Там, където кирките не бяха успели дори да одраскат повърхността, осемте крачета с лекота проникнаха в определени места от символа и обградиха центъра на алената гравюра.

Чу се кратко съскане… после облият капак се плъзна назад.

Лорд Алдрик Джитан не попита откъде спътникът му е намерил този зловещ ключ. Единственото, което го интересуваше, бе, че пътят е отворен. Той се наведе, за да разгледа съдържанието на саркофага.

Вътре лежеше дълго тяло, обвито в мантия. Но с него нещо не беше наред.

— Вдигнете факлите! — нареди Алдрик.

На светлината на огъня най-сетне видя истински обитателя на колосалния ковчег. Макар и да очакваше, че вътре няма да лежат останките на някой от лордовете Ракис, все пак се изненада, когато откри чие е тялото.

— Това е един от тях! Визджереец!

Визджерейците бяха магьосници, чийто произход също се коренеше в Изтока, но все пак имаха човешка природа, за разлика от странния спътник на Алдрик. Те имаха амбиции и желания и той неведнъж им бе плащал за нечестивите им услуги. Не всички бяха коварни, но за Алдрик разликата между добър и лош визджереец беше незначителна.

Но защо да хабят толкова усилия за погребването на един от своите събратя, при това именно тук? Защо им е било да пътуват толкова надалече?

По костите на древния заклинател все още имаше кожа, както и кичури дълга бяла брада и коса. Познатите на Алдрик оранжеви мантии с широки рамене, наричани туринаш, чийто модел почти не бе променен през вековете, бяха увити около съсухреното тяло. Одеждите бяха обшити със златни руни, за които се смяташе, че са предназначени да усилят могъществото на носителя си и да го пазят от беди. Златният нагръдник и колан намекваха за отминала слава и богатства, но сега тези неща не интересуваха благородника. Отляво на мумията лежеше един от покритите с руни жезли, които хората от този орден най-често използваха.

А в сухите му кокалести ръце се намираше предметът, който лорд Джитан търсеше.

Не беше толкова огромен, колкото в сънищата му, но това не го правеше по-малко впечатляващ. Голям колкото ябълка или може би малко повече, но беше той. Напомняше на перла с лунен блясък — идеално кръгла луна — и по някакъв начин караше саркофага да изглежда груб и грозен. Само с него можеше да бъде купен цял град… не, цял Уестмарч.

И ако във външния вид на артефакта нямаше нещо повече, Алдрик може би щеше да стори именно това, защото иначе перлата би била безполезна за него. Но дори свитите пръсти на мъртвия визджереец не можеха да скрият осемте абаносови нишки, които минаваха по повърхността й. От тях идваше името й и заради това той бе тръгнал да я търси.

Заради тях я наричаха Луната на Паяка.

Лорд Джитан понечи да я вземе, но закачуленият му спътник задържа ръката му.

— Да се краде от мъртвите не е работа за благородник, милорд — каза той и тихият му глас намекваше за нещо повече от правилата за добро поведение.

Алдрик смръщи вежди и щракна с пръсти към най-близкия слуга.

— Ролф! Вземи я и ми я донеси.

Ролф направи кисела физиономия, но сведе глава. Подаде факлата си на един от другарите си и отиде до саркофага. После изсумтя и протегна двете си мускулести ръце към съкровището на господаря си.

Пръстите му докоснаха тези на трупа.

Ролф нададе вой. От тялото на визджерееца избликна огнено сияние, което обля слугата и се върна обратно там, откъдето бе дошло.

Трансформацията се извърши за по-малко от миг. Животът бе изсмукан от тялото на мъжа така, както лорд Джитан би изсмукал сока от портокал. Кожата на слугата се сбръчка, очите му потънаха в орбитите. Едрото му тяло се стопи и се превърна в спаружен скелет. Той се бореше до последния миг да се измъкне, но напразно.

И в мига, в който изсушеният труп се свлече в зловеща купчина на пода, мумифицираният визджереец се надигна.

Кожата му все още бе суха и напукана, но сега под нея имаше и малко плът. Мъртвото лице се раздвижи, пожълтелите зъби внезапно се оголиха, а клепачите се отвориха, но под тях нямаше очи, а гнусна жълта течност.

От празното гърло прозвуча странен звук и в същия миг Алдрик усети как около тях се събират могъщи магически сили.

Заклинателят до благородника хвърли нещо, което излъчваше бледо сияние. Алдрик очакваше то да уцели мястото, където някога бе туптяло сърцето на вампира, но вместо това в последния момент предметът се отклони нагоре и се заби в челото на разложеното тяло.

Зловещото създание издаде дрезгав звук… и се свлече в саркофага, като същевременно се разпадна на прах.

Прошареният мъж до Алдрик тихо и спокойно пристъпи към останките и с лекота измъкна онова, което бе запратил по вампира. Предметът беше кинжал, но лорд Джитан веднага разбра, че не е направен от метал. Беше бял като слонова или… човешка кост. Дори и на светлината на факлите бледото му сияние все още се виждаше.

— Пътят към желанията ви вече е отворен, милорд — отбеляза заклинателят.

Алдрик не можеше да чака повече. Той сграбчи Луната на Паяка от останките на пръстите на визджерееца. Не се задейства ужасяваща магия, нито отнякъде се появи нов труп, който да изсмуче душата му.

Беше негова. Най-сетне беше негова.

— Първата стъпка — отбеляза прошареният му спътник. — Сега трябва да се подготвим за останалите. Не сте забравили, нали, милорд?

— Разбира се, че не съм, Карибдус — измърмори Алдрик, използвайки името на другия за пръв път от дни насам. Той погали артефакта като любовник, проследявайки — както бе сторил и със саркофага — нишките, от които идваше името му.

Карибдус започна да сваля наметалото си. Междувременно говореше с обичайния си спокоен и внимателен тон:

— Тогава трябва да започнем веднага. Нямаме много време.

Когато наметалото падна на пода, се видяха по-добре дрехите на магьосника. Изцяло черни, ако се изключат трите странни ленти, които преминаваха през гърдите му, и още една — през корема. На едното му рамо имаше издадена защитна плочка, която при по-внимателен оглед се оказа рогатият череп на някакво създание с големи зъби, което никога не би могло да е живяло в света на смъртните. И той, както и лентите, беше бял като кост.

Голяма част от облеклото на сивоокия заклинател приличаше на броня с вид на кожа на влечуго. Въпреки това, когато Карибдус се движеше, дрехите му се развяваха свободно край тялото му като коприна, и то без да издават звук. Кожените ботуши стигаха над коляното и се сливаха идеално с останалата част от бронята.

А на кръста си носеше кинжала, с който така лесно бе убил немъртвия визджереец. Той все още блестеше и пулсираше сякаш със свой собствен живот. Острието бе змиевидно и завършваше с тънък като игла връх.

На дръжката му се различаваше единственият символ, който подсказваше какъв е Карибдус — почти невидим образ, дамгосан върху костта. Беше миниатюрна гравюра на змиеподобно създание, над което висяха везни. Повечето хора бързо биха определили звяра като дракон, но само малцина знаеха защо люспите му са подредени по такъв странен начин.

Това беше драконът Траг’Оул: онзи, който е център на Баланса. Траг’Оул бе нещо подобно на бог за Карибдус, както и за всички представители на неговия вид.

Траг’Оул бдеше над последователите на Ратма.

Некромантите.