Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (19)

Осемнадесет

Селин не срещна трудност да се види с генерал Торион. Мъжът, който трябваше да я върне в Уестмарч, незабавно я отведе при командира си, подминавайки няколко поста по пътя.

Не, за Селин нямаше проблем да стигне до ветерана, но да го убеди в истинността на историята си бе нещо съвсем друго.

— Лорд Джитан? — промърмори генералът. Понечи да я хване за рамото, но размисли. Вместо това седна на ръба на бюрото и се намръщи. — Нека извикам свещеник, Селин! Очевидно черното изчадие все още те държи под някакво заклинание! Единствената заплаха за сигурността на кралството идва от него!

— Но Джитан…

— Макар и да мразя арогантното копеле — при това далеч не само защото също иска ръката ти, — няма доказателство, което да подкрепи думите ти, а те не са достатъчни, когато става въпрос за обвинение на един благородник към друг. Ако бяха, килиите щяха да са задръстени от цялата ни аристокрация!

Селин пристъпи към него и постави тънката си длан на гърдите му. После го погледна в очите.

— Торион, поне се погрижи стражата по стените да се удвои. Заил каза нещо за паяци…

Но той отново я прекъсна:

— Първо, съмнявам се, че има нужда да се боим точно от паяци, Селин. Може би ако това беше Лут Голейн или дори гнусният Кеджистан на некроманта, гъмжило от отровни паяци щеше да представлява заплаха за обработваемите земи, но малкото гадинки, които имаме тук, едва ли си струват паниката…

— Един отровен паяк предопредели наследника на трона, Торион.

— И така да е, резултатът е добър, но не е там въпросът. Освен това, дори да исках да те успокоя, не бих могъл. Не само че голяма част от патрулите търсят проклетия ти магьосник, но и за утре сутрин е планиран тържествен парад. Вече съм изтеглил половината мъже от стените. Кралят иска отпочинала и силна армия, която да покаже утре на сбирщината, дето иска да му отнеме короната. Ако те…

Но този път лейди Несардо го прекъсна. Тя извика с ужасено изражение:

— Стените… външните стени са били оставени без стражи?

— Само по време на утрешния парад. И най-вече стените, гледащи към гората, където няма от какво да се боим, освен от някое и друго вендиго или банда обирджии.

— Стените… — Тя се опита да помисли. — Юстиниан ли поиска това?

— Нестандартно решение, но пък работещо. Прав е за нуждата да се демонстрира силата му, а това е единственият начин да съберем навреме достатъчно верни хора. — Той въздъхна. — Селин, в някои отношения той е като прероден Корнелиус! Има странни прояви, но младежът наистина ще стане силен.

Благородничката още не можеше да повярва на ушите си.

— Юстиниан… — промърмори тя. — Юстиниан е наредил…

Торион внезапно стана и погледна зад гърба й.

— И като говорим за краля, ето го и Едмън Феъруедър.

Селин се обърна и едва не се сблъска с кралския съветник. Едмън отстъпи и с учтива усмивка й се поклони.

— Прекрасната лейди Несардо! Каква златна възможност! Кралят тъкмо говореше за вас!

— А ние тъкмо говорехме за Юстиниан — добави Торион. — Какво мога да направя за теб, Едмън?

— Всъщност, генерале, причината за посещението ми се намира помежду ни! Негово Величество иска да демонстрира на благородниците подкрепата, с която разполага, затова пожела да разговаря с най-важния сред тях, а именно — красивата дама, застанала пред мен! Претърсих целия град, за да я открия!

Това твърдение бе толкова абсурдно, че Селин понечи да се заяде, но в последния момент се отказа. Освен това й хрумна, че Юстиниан може да се окаже по-лесен за убеждаване от генерала, що се отнася до подсилването на стените, особено ако толкова държеше на подкрепата й.

Но не искаше да пътува сама с Едмън, в чието приличие се съмняваше.

— За мен ще е чест да говоря с краля. — Тя погледна към Торион. — Но държа и генералът да дойде.

— С удоволствие — отвърна той, преди Едмън да възрази.

Селин разбираше защо ветеранът се съгласи толкова бързо. Торион си мислеше, че може да й попречи да защити Заил и да разпространи страшните си истории за някакъв демоничен паяк. Но когато дойдеше моментът, кралят щеше да чуе предупреждението й.

Само се надяваше, че освен това ще се вслуша в него.

Лейди Несардо не бе влизала в двореца повече от година преди смъртта на Корнелиус, а не бе говорила с Юстиниан отпреди още една. Затова представата й за младия монарх — кротък и несигурен мечтател — бе напълно пометена от реалността.

Предупреден от слугите си, Юстиниан ги посрещна в тронната зала. Съдейки по думите на Торион, огромното помещение, което престолонаследникът някога бе мразил, сега се беше превърнало в много по-любимо място за него от предишното му убежище — кухните и личните му покои. Всъщност, когато обявиха пристигането на тримата, те откриха краля, облегнат спокойно на трона, с пергамент в едната ръка и чаша в другата. За благородничката той бе въплъщение на самоувереността и тя се зачуди дали просто играе роля.

Юстиниан незабавно остави чашата на малката елегантна масичка до трона. Държейки документа в едната си ръка, той се здрависа с генерала с другата.

— Винаги е удоволствие да си край мен, Торион! — Очите му се оживиха при вида на другия му посетител. — И лейди Несардо! Казвал ли съм ви някога колко влюбен бях във вас?

Предвид, че той не бе по-голям от нея, това означаваше, че Селин е можела да стане кралица. Ако тогава баща й беше жив, дори запазването на семейното богатство и сватбата с Риордан би изглеждала като жалка алтернатива пред придобиването на трона.

Фактът, че Селин не желаеше да става кралица, не би имал никакво значение.

Въпреки че не носеше рокля, тя спази протокола и направи реверанс.

— За мен е чест, Ваше Величество.

— Не, скъпа Селин! Честта е изцяло моя. — Крал Юстиниан погледна Едмън. — Можеш да си вървиш.

Съветникът се поклони ниско.

— Ще чакам на един шепот разстояние.

— Естествено. — Когато Едмън излезе, повелителят на Уестмарч предаде пергамента на спътника на Селин. — Прегледах го изцяло, Торион, и смятам, че е добър, но искам още.

Той навлезе в детайли относно предстоящите събития около коронацията му. Селин се опита да внимава, но докато Юстиниан говореше, й се стори, че чува шепот. Благородничката се огледа за Едмън или някой страж, но не видя нищо.

Обаче колкото повече се заслушваше, толкова по-ясно го долавяше. Всъщност…

Всъщност шепотът повтаряше дума по дума казаното от Юстиниан. Не… Юстиниан повтаряше думите на шепнещия.

В мига, в който Селин осъзна истината, шепотът рязко спря. Тя изпита неприятното усещане, че някой я гледа, но генералът или кралят.

Секунда по-късно обаче кралят се втренчи в нея. За миг се намръщи, но после, без да отклонява поглед, каза на генерала:

— Торион. Спомних си нещо, на което трябва незабавно да се обърне внимание. Лорд Вермилион докладва, че синът му е изчезнал някъде, може да е в някой публичен дом, но е възможно да е и на по-опасно място. Това е деликатен въпрос и имам нужда да се погрижиш да го върнат непокътнат на баща му. Знаеш колко ми е нужна подкрепата на Вермилион…

— Да, Ваше Величество. Веднага ще се заема с това.

Селин не очакваше Торион да бъде отпратен, особено пък така бързо. Искаше й се да остане, но не можеше да намери извинение да го помоли. Генералът целуна ръката й, а после се наведе по-близо и прошепна:

— Моля те, внимавай какво говориш.

Юстиниан сметна шепота му за размяна на реплики между любовници.

— Ще се погрижа за нея, Торион. И ще я върна в обятията ти, преди да си разбрал, че я няма.

Генералът би се разгневил на всеки друг заради подобен коментар. Но пред своя крал само се поклони и каза:

— Нищо не би ме зарадвало повече. Приятна вечер, Ваше Величество.

Лейди Несардо проследи Торион с поглед. После, осъзнавайки как изглежда, бързо извърна очи към краля, за да открие, че той зяпа празния въздух отдясно.

Също толкова внезапно Юстиниан насочи вниманието си обратно към нея. Усмивката му бе толкова изкуствена, че силно притесни благородничката.

— Надявам се, че се чувствате в безопасност сама с мен, милейди — каза той.

— Вие сте кралят.

Той се изкикоти.

— Предпазлив отговор.

Чу се още шепот, но този път неразбираем. Селин свъси вежди в опит да осмисли казаното. Юстиниан незабавно забеляза това.

— Изглеждате… разсеяна… лейди Несардо. Да не ви е зле? Вие ли ви се свят? Да не чувате гласове?

Тя отстъпи несъзнателно.

— Ваше Величество, ако ме извините…

Изражението на краля стана зловеща пародия на веселие.

— На мен ли говорите… или на баща ми?

— На вашия… баща?

— О, нима не можете да го видите? Стои точно до мен! Мислех, че щом го чувате, би трябвало и да го виждате! — Той отново погледна към празния въздух. — Тя не те вижда, татко!

Селин примижа. Ако се концентрираше достатъчно, почти успяваше да различи мъждива фигура, която би могла да мине за човешка. Би могла.

— Нима това… това е крал Корнелиус?

Юстиниан плесна с ръце.

— Да, да, той е! Той ми се притече на помощ, когато имах нужда от него, лейди Селин! Бях толкова изплашен и напрегнат! Никога не съм искал да бъда владетел! Това бе ролята на брат ми! Аз трябваше просто да изживея живота си, без да върша нищо и следователно — без да вредя никому!

— Значи, когато брат ви умря…

— Уверявам ви, че никой не плака толкова, колкото мен, даже баща ми! И все пак дори в онзи ужасен момент аз си мислех, че татко ще живее вечно! Той винаги изглеждаше най-корав от всички ни. — Кралят поклати тъжно глава. — Но не достатъчно корав, както открих.

Шепотът се поднови. Въпреки че не го разбираше, Селин подозираше, че гласът говори за нея.

— Напълно си прав, татко — каза новият монарх и кимна момчешки. — Би трябвало. Всъщност мисля, че за нея това ще е голяма, голяма чест.

Чест? По някаква причина Селин се съмняваше, че ще приеме за чест предложението му, каквото и да бе то. Знаеше, че е направила ужасна грешка с идването си тук, но кой би предположил, че Юстиниан е обладан от нещо, претендиращо да е баща му? Наистина разказът на Торион за преобразяването на новия крал трябваше да я насочи към подобна мисъл, но дори след всичко, случило се напоследък, Селин просто не очакваше това. Юстиниан й се поклони.

— Скъпа лейди Несардо, дарявам ви с привилегията да бъдете моя гостенка тази вечер… а може би и следващата, ако е нужно.

— Гостенка? Ваше Величество, не мисля, че мога да…

— … откажете? О, съгласен съм! — Той погледна към привидението. — Нали така, татко? Сигурен бях! Добре ли се уча?

Шепотът продължи. Селин се концентрира с надеждата, че ще успее да чуе думите на мъртвия крал, но напразно. Съмняваше се това да е случайно. Нещо бе ужасно сбъркано тук. Съветите, които Юстиниан получаваше, изобщо не съвпадаха с поведението на стария крал, когото тя познаваше.

Въпреки че така и не можа да чуе думите на духа, тя забеляза, че той става все по-ясно различим. Намръщи се. Привидението приличаше на Корнелиус във всичко. Видя очертанието на брадата му, носа и останалите черти на лицето. Достатъчно, за да повярва, че това наистина е той.

Ала докато се концентрираше все по-силно, Селин почувства и още нещо. Около духа имаше аура, която излъчваше нещо различно, сякаш е била поставена върху Корнелиус против волята му.

Някаква магия?

Прииска й се Заил да е тук с нея. Той щеше да знае какво означава това, както и по какъв начин да разкрие мистериите пред нея.

Но некромантът имаше доверие в силите й и затова тя се концентрира върху самата аура. В нея имаше нещо познато. Селин не знаеше как е възможно това, но докато я изучаваше, ставаше все по-сигурна, че знае откъде произхожда.

В ума й проблесна лицето на Карибдус.

„Това е негово заклинание“.

Юстиниан се водеше по думите на дух, принуден да служи на злия ратмианин.

— Ваше Величество… — започна тя.

— Тихо, скъпа моя — нареди младият крал и махна с ръка. — Не сега.

Гласът й изчезна. Тя отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

Следван все така плътно от поробеното привидение, властелинът на Уестмарч погледна зад Селин и плесна с ръце. Тя незабавно се обърна и видя, че Едмън Феъруедър вече чака.

— Ваше Величество?

— Време е да запечатаме двореца.

Съветникът се поклони ниско, а на лицето му разцъфна хищна усмивка.

— Както желаете.

Докато се оттегляше, Селин забеляза, че той не гледа към Юстиниан, а към Корнелиус. Ахна безгласно, чудейки се как така слугата с такава лекота усеща духа.

Юстиниан я хвана за ръката и я обърна с лице към него. Усмихна се.

— Както и предполагах, татко настоява да ви държа близо до себе си! Смята, че може да опитате да направите някоя глупост, а аз не искам да ми се налага да ви наранявам, ако стане така. — След като видя, че тя безпомощно се опитва да му каже нещо, той отново махна с ръка. — Можете да говорите.

— Ваше Величество! Това е грешно! Баща ви не се държи както преди! Той е под контрола на некромант на име Карибдус!

Доброто настроение на краля изчезна.

— Карибдус върна баща ми обратно! Дойде при мен точно когато се нуждаех най-много от него! Няма да говорите зле за този добър човек! — Той я бутна към подиума. — Седнете тук!

Думите му не бяха просто нареждане. Селин откри, че не може да не им се подчини. Тялото й само се разположи на подиума против волята й.

Благородничката никога не бе чувала за магическа дарба в кралския род, така че прецени, че по някакъв начин Карибдус — може би чрез Алдрик Джитан — е причина и за това. Какъвто и да беше източникът, Юстиниан явно с удоволствие използваше таланта си.

Яростта на краля се стопи също толкова бързо, колкото се бе появила. Той отиде до масичката, взе чашата си и отпи от нея. После седна до лейди Несардо с изражението на нетърпелив юноша, който знае тайна.

— Всичко започва тази нощ! Никога повече няма да оспорят правото ми да властвам! Когато приключим, ще ме смятат за своя истински крал! Никой повече няма да ме нарича Юстиниан Ококорения!

— Какво… какво искате да кажете, Ваше Величество?

Селин имаше ужасното предчувствие, че знае отговора.

— Толкова е хитро! Благородниците до един са в столицата! Повечето стражи са изтеглени от външните стени — това беше идея на татко! Когато градът бъде нападнат, аз ще изчакам правилния момент, за да се притека на помощ! Ще командвам войските, събрани от Торион… но чак след като съм сигурен, че никой от тези хищни узурпатори не може да направи нищо! — Той се ухили широко. — Аз ще спася Уестмарч от паяците! Аз!

Значи той знаеше. Знаеше всичко, но щеше да си остане тук и да изчака опасността да отмине. Юстиниан предпочиташе да си седи в двореца и да пие, докато десетки и стотици измираха… или още по-лошо.

И изглежда Селин не можеше да стори нищо, за да предотврати това.

 

 

Положиха Заил на каменния под с изненадващо внимание. Некромантът бавно вдигна глава и видя ботушите на легендарния Карибдус.

Но старият некромант още не гледаше към него. Вниманието му бе насочено към обладаните от демони войници и на Заил му се стори, че усеща нотка раздразнение. Карибдус протегна ръка и единият от мъжете му подаде кинжала на неговия събрат, както и разкъсаната торба, съдържаща черепа на Хъмбърт Уесъл.

Възрастният ратмианин я вдигна до нивото на очите си. Явно усещаше какво има вътре и без да я отваря.

— Съживен… Забавно, но безполезно.

— За забавен ли ме намираш? — попита наемникът. — Ако имах челюсти, щях да ти отхапя носа! Да видим колко щеше да ти е забавно тогава!

Очите на похитителя им се присвиха.

— Замълчи.

Ругатнята, която Хъмбърт точно бе наченал, секна на средата.

Карибдус остави торбата на пода и огледа кинжала на Заил.

— Съвършен синхрон — похвали го. — И много добре изработено оръжие.

Другият некромант не отвърна.

Доволен, Карибдус погледна към войниците.

— Задачата ви е приключена. Свободни сте. Вървете си.

Те останаха по местата си.

— Нека аз, магьоснико — изтътна глас, звучащ едновременно познато и различно. — Вървете! Ще ви призова, ако имам нужда от вас.

Войниците се обърнаха като един и излязоха от залата подобно на марионетки, дърпани от невидими конци. Заил се надигна на лакти и видя лорд Алдрик Джитан, но по-различен отпреди. Благородникът стоеше до олтара, на който бе поставено бледото тяло на Сардак Несардо, и държеше Луната на Паяка в едната си ръка, докато другата стискаше окървавения ритуален кинжал.

Алдрик изглеждаше двойно по-едър, отколкото Заил го помнеше, а косата му бе изправена сякаш под напора на статично електричество. Очите му излъчваха алено сияние, а кожата му бе с цвета на артефакта в дланта му. По-фините сетива на некроманта усетиха около мъжа черна аура, чийто произход не можеше да е човешки.

Лорд Джитан се усмихна на затворника и безцеремонно заби кинжала в разкъсаните гърди на Сардак. Чак тогава ратмианинът осъзна колко жестоко е било осакатено тялото на брата на Селин. Похитителите бяха извлекли не само кръвта му с магическото оръжие, но и бяха извадили сърцето му. Докато направят това, лордът и неговият дяволски помощник бяха избутали настрани останалите вътрешности на Сардак, сякаш са просто излишен боклук.

Заил почувства неочакван порив да смаже от бой Джитан, но успя да потисне тази емоция. Ала както той бе забелязал яда на Карибдус преди малко, така и по-възрастният некромант виждаше какво се случва в неговия ум.

— Много неподобаващо. Позволяваш на чувствата да изкривяват усилията ти и да те тласкат встрани от Баланса.

— Поне не съм забравил изцяло на какво съм се посветил.

Карибдус изсумтя.

— Нито пък аз. По-отдаден на Баланса не съм бил от години. Направих много жертви, за да го постигна.

По-младият ратмианин се осмели да се изправи. Посочи клането и зловещите създания, които някога са били хора.

— Това ли имаш предвид под жертва, Карибдус? В какво си се превърнал? Сигурно си се поддал на изсмукването на живота…

Думите му накараха възрастния некромант да се засмее.

— Това ли си мислеше, младежо? Че аз, който съм се борил срещу демони и черни магьосници толкова дълго, съм абсорбирал жизнената сила на твърде много зли създания и съм станал като тях? Това би могло да се случи на някой по-слаб, но аз съм Карибдус, нали?

Заил се опита да стане, но невидима сила го задържа коленичил.

— Нищо не се е променило, млади Заил. Аз все още вярвам в същото, в което вярвах, когато приех наметалото. За мен нищо не е по-важно от Баланса и правя всичко по силите си, за да го пазя. Точно ти би трябвало да го разбереш най-добре. — Той се изпъна. — Когато почувствах присъствието ти за пръв път и осъзнах, че това си ти, за момент си помислих да ти предложа да се присъединиш към мен в този поход. Но почти незабавно видях, че си сляп, че изповядваш същата ужасна грешка като толкова много от нашите братя и сестри.

— И тя е? — попита ратмианинът, докато търсеше начин да се освободи от задържащата магия и да прекрати тази гавра, преди да е станало твърде късно.

— Че Балансът има две страни. Така и трябва да бъде. — Изражението на Карибдус стана като на учител. — Как иначе би могъл да се нарече баланс!

— Добро и зло, да. Не ми казваш нищо, което да не знам.

— Тогава нека ти кажа следното…

В този момент лорд Джитан извика:

— Нужно ли е това? Следващата фаза… Облеченият в броня заклинател се обърна към партньора си:

— До нея остават още няколко минути, милорд, а аз бих искал Заил, който наистина го заслужава, да разбере защо правя всичко това. Все пак той остави родителите си да умрат в името на Баланса.

Лорд Джитан ахна изненадано.

— Наистина ли?

Заил имаше чувството, че Карибдус е извадил кинжала и е изтръгнал сърцето му. Той поклати глава и извика:

— Не съм направил нищо такова!

— Знаеш, че е така. И че всички го разбират. — Възрастният некромант го накара да вдигне лице. — Знаеш ли, аз ги познавах и двамата. Бих се рамо до рамо с тях, преди да се родиш. И мога без колебание да заявя, че те се гордееха с решението ти… поне, след като болката свърши и се преселиха на следващото ниво.

— Спри! Спри да лъжеш!

Но Карибдус продължи:

— Ако има добро, значи трябва да има зло, което да го уравновесява. Твоите действия са пример за това. Те доведоха до тяхната смърт, но решението ти бе правилно.

— Ала все по-често става така, че единственото, което вършим, е да се бием със слугите на ада. Мисли внимателно, Заил. Всичко това — на страната на доброто! Дисбалансът става неконтролируем! Трябва да сторим нещо, за да върнем света в равновесие!

Чак сега Заил осъзна какво имаше предвид Карибдус… осъзна го и се отврати.

Векове наред ратмианите се бореха със слугите и силите на Първичните злини, които искаха да подчинят смъртния свят. Според младия некромант усилията им никога не можеха да бъдат достатъчни. Един свят, подчинен на Диабло и събратята му, завинаги би изгубил равновесието си и би загинал.

Ала Карибдус, чиито победи над Мрака, бяха легендарни, сега вярваше, че заедно със събратята си е сторил твърде много. Очевидно чувстваше, че светът се е приближил твърде много до Светлината, което, според принципите на Ратма, можеше да доведе човечеството до застой и деградация не по-малко ужасни от пропадането му в Мрака.

През вековете ратмианите често бяха спорили относно това доколко могат да се бъркат в делата на смъртните, но Заил не си спомняше някой някога да е предлагал нещо толкова побъркано, колкото думите на Карибдус.

— Онова, което сторих… — прошепна той. — Онова, което се случи… по никакъв начин не е равностойно на това, което правиш в момента!

— Майка ти и баща ти може би биха поспорили.

Преди да осъзнае какво върши, Заил скочи на крака.

— Родителите ми умряха заради моя грешка! Аз унищожих кораба и всички на борда му! Поемам цялата вина за това, както винаги досега!

Дясната му ръка хвана изненадания Карибдус за гърлото.

Другият некромант се задави и се опита да се изтръгне от лишените от плът пръсти.

— Милорд… — изсъска той. — Бихте ли бил така любезен…

Някаква могъща невидима сила отскубна пръстите на Заил от врата на врага му и събори младия некромант отново на пода. Колкото и да се опитваше, той не можеше да помръдне.

Карибдус разтърка гърлото си.

— Жалко, че не можеш да видиш логиката. — Мъжът държеше кинжала на Заил в готовност. — Искрено съжалявам за онова, което трябва да направя. Изпитвам единствено изключително уважение към способностите ти, Заил, въпреки че са насочени в грешната посока.

— Ти… си насочен… в грешна посока… — успя да изхъхри неподвижният некромант.

— Има невероятна воля — отбеляза лорд Джитан.

— Да. След като умре, няма да призовавам духа му. Ще се окаже твърде опърничав. — Карибдус изцъка с език. — Напоследък откривам, че ратмианите са ужасни слуги. Родителите му бяха съвсем същите, когато ги вдигнах от гроба. Оказах се принуден да ги върна обратно. Наистина голям срам.

Заил успя да изръмжи яростно пред това ново разкритие — не можеше да стори нищо повече под натиска на могъщия благородник.

Облеченият в броня некромант се наведе над него и каза:

— Не бой се. Скоро ще можеш да обсъдиш вината и мотивите си с тях. Сбогом.

Заил се подготви. Ако бъдеше убит със собствения си кинжал, нямаше да има шанс за възкресение, дори и ако някой почтен ратмианин го откриеше навреме.

Внезапно залата потъна в мрак. Той обаче не бе в обичайния черен цвят, а имаше изразено червен нюанс.

Алдрик изруга удивено, а Карибдус рязко си пое дъх. Заил почувства как другият некромант отдръпна кинжала.

— Това е, нали? — извика благородникът. — Втората фаза на луната!

— Да. — Стъпките на Карибдус подсказаха, че се отдалечава от обездвижения си враг. — Цикълът на Луната на Паяка е достигнал апогея си. Време е да получите истинската мощ на Астрога!

— Недей… — прошепна Заил, опитвайки се да предупреди Алдрик. — Не е… каквото… изглежда!

Ала лорд Джитан не го чу. Все така усмихнат, той се разположи до олтара. От другата страна Карибдус втъкна оръжието на младия некромант в колана си, а после извади кинжала за жертвоприношения, чието острие бе покрито със студената и съсирваща се кръв на Сардак, и го подаде на благородника.

— Сега аз ще докосна центъра на символа с това — обясни ратмианинът на Алдрик. — А после вдигнете артефакта точно над главата си. Трябва почти да докосва черепа ви.

Колкото и да се опитваше, Заил не можеше да предупреди Джитан и само безпомощно наблюдаваше как той изпълнява нареждането.

В мига, в който кръвта докосна изображението на паяка, той се размърда като жив. В същото време в залата отекна гръм като от мълния. Навън зави вятър.

Но през една тънка пукнатина в тавана лунната светлина продължаваше да блести.

Лъчите й достигнаха артефакта и капката кръв върху него.

Електрическата аура около Алдрик се усили стократно. Той се изправи като подивяло банши с изражение, което бе чудовищно в насладата си. Навсякъде около него преобразените слуги сведоха до земята ужасните си глави в знак на почит. Съскането им бе почти като думи… или по-скоро една дума.

— Астрога.

— Невероятно! — изкрещя със злокобна радост лорд Джитан. — Усещам мощта в кръвта си! Виждам къде са всички паяци! Чувствам как излизат от сенките, за да нападнат града! Чувам…

Устата му внезапно увисна.

Сферата над главата му се разтвори с пукот.

И като съвършена имитация на образа от външната й страна от нея се протегнаха осем дълги, гнусни крака, завършващи с кървавочервени нокти, за да обхванат темето на благородника в смъртоносна хватка.

— Магьоснико! Карибдус! Какво означава това? Нещо не е наред! Помогни ми!

Но некромантът само се отдръпна назад и продължи да гледа.

— Всичко е наред. Всичко е както трябва. Много съжалявам, че трябва да направя това, но то наистина е нужно.

— Но… — Лорд Джитан не можа да продължи.

Крайниците на паяка се забиха в главата му.

Той изкрещя, но скоро виковете му утихнаха до жалко хлипане. От раните покапа кръв и въпреки че той трябваше вече да е мъртъв, мъжът не падаше, също както войниците в гората.

Залата продължи да бумти от неземните енергии. Заил усети как силата, държаща го на земята, отслабна, ала не достатъчно, за да се изправи.

Карибдус заобиколи олтара. Все така хванал кинжала за жертвоприношения, той приближи Алдрик Джитан. Паякът, който продължаваше да излиза от сферата, бе няколко пъти по-голям от предишните и имаше осем грозда от по осем пламтящи очи на плоската си глава. От устата му се подаваха не зъби на арахнид, а хищни челюсти.

Малкото изчадие, което Карибдус държеше под наметалото си, скочи на рамото му. Заил веднага видя приликите, които може би убягваха на неговия враг.

— Заракова илан тора Астрогат! — напевно произнесе белокосият ратмианин. Той начерта с кинжала осемстенен символ във въздуха, а после добави: — Истариан дорму Астрогат!

Около благородника се струпваха все повече различни сили. Огромният паяк се разположи изцяло върху темето му. Но за разлика от предишните, той не просто седеше върху главата на Алдрик, а почти я обгръщаше.

От изкривените устни на благородника се чу ужасяващ звук — смях, какъвто никой жив човек не можеше да възпроизведе.

— Върнах се в смъртния свят! — изсъска зловещ глас, който нямаше нищо общо с този на Джитан. — Освободен съм от гнусния си затвор!

Карибдус коленичи пред фигурата.

— Добре дошъл отново, господарю Астрога… добре дошъл.

Но нещото в телесната обвивка, обитавана някога от лорд Алдрик Джитан, дори не погледна към некроманта. Вместо това очите на мъжа, както и тези на паяка, се насочиха към Заил.

И в тях се четеше глад.