Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (16)

Петнадесет

— Познаваш ли тая сбирщина? — попита разтревожено Сардак.

— Само от кошмарите си. — Заил вдигна кинжала пред себе си и това за момент спря немъртвите поклонници. — Стойте зад мен.

— Изобщо и не възнамерявах да стоя някъде другаде.

— Какво става там, младежо? — обади се Хъмбърт от кесията си.

Отговори му Сардак:

— По-добре да не знаеш.

Черепът млъкна. Жрецът се усмихна на Заил.

— Приближи се, господарю! Твоите верни последователи те очакват!

За да подчертаят това, всички останали паднаха на едно коляно. В този момент започнаха да повтарят едно и също име.

— Астрога… Астрога…

Сардак се наведе към некроманта.

— Какво значи това? Какво е Астрога?

Заил посочи огромния паяк на стената.

— Мисля, че е онова там.

— И защо тогава го казват на теб?

Ратмианинът поклати глава.

— Струва ми се, че започвам да разбирам, но предпочитам да не казвам.

— Ако от това зависи животът на сестра ми, мътните да те…

Трупът пред тях бръкна в гънките на разкъсаната си роба и насред прогнилите си кости и вътрешности извади зловещия кинжал, който некромантът бе държал в съня си.

— Господарю, ако довършиш жертвоприношението, най-накрая ще станеш цял…

— И така съм си съвсем цял, благодаря ти. Но за теб е време да се върнеш в гроба. — Заил вдигна собственото си оръжие и го насочи напред. — За всички вас е време да се върнете там!

Противната усмивка отново се появи.

— Но не можем… не и без теб…

— Не ми харесва това, магьоснико.

Мнението на Заил се припокриваше с това на Сардак, затова той бързо прошепна:

— Докоснете кинжала ми с върха на меча си.

— А? Защо?

— Направете го, при това бързо заради сестра ви, ако не ви е грижа за собствения ви живот!

Сардак се подчини толкова припряно, че една не отряза показалеца на ратмианина. В мига, в който двете остриета се допряха, блясъкът на костния кинжал се прехвърли на върха на меча, а после обхвана и цялото оръжие.

Братът на Селин погледна промененото острие.

— Проклет да съм!

— И това ще стане, ако не оцелеем в тази битка.

Зомбитата вече се бяха изправили на крака. Жрецът се намръщи, доколкото му позволяваше разложеното лице.

— Господарю, ти си избраникът… не можеш да отхвърлиш истинската си съдба… а и ние няма да ти позволим.

Заил с голям интерес би го попитал какво точно включваше тази съдба, но жрецът внезапно скочи напред, а заедно с него — и останалите от ужасната орда.

— Мътните ги взели! — изръмжа Сардак.

Ноктестите ръце на немъртвите се протегнаха към тях и отново събудиха спомените на некроманта за Урех. Изражението на Заил се вкамени.

— Не отново… — промълви той, останал без дъх. — Никога вече!

Ратмианинът замахна.

Карибдус можеше да предпази тези изчадия от много магии, но нищо, което би могъл да измисли, нямаше как да ги спаси от могъществото на кинжала. Благословен от дракона, той бе първата и последна защита на всеки некромант. Затова, когато жрецът го достигна, той заби острието в ребрата му.

Немъртвото създание се хвана за гърдите с нечовешки стон и залитна назад към ордата. Други ходещи трупове с готовност заеха мястото му, без да съзнават какво се случва. Заил обаче с радост им го показа, като преряза разложените гърла на двама от тях и прониза друг между ребрата.

Зомбитата умираха, сразени от силната магия на кинжала, все едно бяха смъртни мъже и жени. Свличаха се на земята, където събратята им ги стъпкваха.

Заил бе очаквал, че ще му се наложи да защитава Сардак, но спътникът му се оказа впечатляващо добър с меча. Мъжът не спираше да го размахва, отсичайки глави и крайници, и успяваше да повали също толкова, ако не и повече врагове от ратмианина.

Но редиците на зомбитата не оредяваха. По тях личаха белези от насилствена смърт и Заил предположи, че са станали жертва на враговете на своя бог. Карибдус използваше жаждата им за мъст, за да ги вдигне на крака. Количеството им бе показателно за предела — или по-скоро за липсата на такъв — на възможностите му.

Но щом Карибдус ги бе вдигнал, защо настойчиво наричаха Заил господарю!

Въпросът изчезна от ума му, защото немъртвите отново ги нападнаха. Некромантът отвръщаше на ударите отново и отново, но въпреки че зомбитата отстъпиха, той виждаше, че наистина са твърде много.

— Те продължават да напират! — извика Сардак, обезглавявайки още един безплътен кошмар. Когато ръцете на трупа продължиха да замахват към него, той отсече и китките им. После братът на Селин изрита тялото обратно при приятелите му.

— Не спирайте да се биете! Не отстъпвайте! — Заил се мъчеше да измисли нещо, което да отвлече вниманието на ордата от тях двамата.

Погледът му се спря на огромния паяк, който висеше на стената.

— Ратма, насочи ръката ми…

Той описа с кинжала широка дъга и за момент успя да отблъсне адските слуги на Карибдус.

После се концентрира върху паяка, по-специално върху горната му част, и изрече заклинанието.

Ден’Траг — зъбите на Траг’Оул — отново се оформиха във въздуха, но този път Заил не ги насочи към немъртвите. Вместо това снарядите полетяха към паяка.

Няколко се удариха в кристалната фигура и отскочиха, но това не го притесни. Неговата цел не бе тялото.

Карибдус бе защитил немъртвите от повечето некромантски магии, но не се бе сетил да защити и останалата част от храма. Древните вериги, направени да изглеждат като паяжина, бяха понесли ударите на времето, но нямаха никакъв шанс срещу мистичните зъби. Снарядите прекъснаха брънките, а и тежестта на идола си каза думата.

Сред дрънчене на скъсани вериги и силен трясък дясната страна на паяка се отскубна от стената. Огромният идол се залюля като махало…

Реакцията на зомбитата изненада дори Заил. В началото те замръзнаха по местата си, сякаш силата, която ги задвижваше, бе изчезнала. После, когато паякът се блъсна в стената на пещерата, нададоха зловещ вой.

Некромантът сграбчи втрещения Сардак за ръката и извика:

— Сега! Сега!

Масивни скални късове започнаха да падат върху ордата и по пода на техния някогашен таен храм. Цели редици пейки се разлетяха на парчета. Десетки немъртви се озоваха погребани под пороя от камъни, но много от тях все още бяха незасегнати.

И все пак те не правеха нищо друго, освен да вият от мъка заради унищожението на идола.

Сблъсъкът със стената се бе оказал твърде силен за нефритения паяк. Най-задният му крак се строши първи и падна в центъра на храма. Каменният олтар, чието кърваво минало некромантът усещаше твърде силно, се пръсна на стотици парчета.

Втори крак се разцепи надве и едната част се стовари сред плачещата тълпа, докато другата прелетя край Заил и Сардак, забивайки се в отсрещната стена на пещерата. Това, от своя страна, предизвика нов порой от камъни.

Целият храм се разтресе.

— Проклетата зала се разпада, магьоснико! — извика братът на Селин.

— Трябва да прекосим храма! Мисля, че оттам има път навън!

— Мислиш? — изсумтя Сардак.

Внезапно едно зомби сграбчи спътника на Заил за лицето и го блъсна назад. Ратмианинът се извъртя и се озова лице в лице с първия жрец.

— Осквернител! — изрева трупът. — Богохулник! Ти не можеш да бъдеш негова тленна обвивка! Не си достоен за тази чест! Няма да го позволя!

Той измъкна ножа за жертвоприношения и скочи напред. Дясната ръка на некроманта сграбчи кокалестата китка. Лицата на двамата почти се докосваха. От зомбито се разнасяше миризма на мускус, с която Заил отдавна бе свикнал, така че не му повлия.

— Къде е тя? — извика той. — С Карибдус ли е? Къде отведе жената твоят господар?

— Нямам друг повелител, освен Астрога!

Ратмианинът опита отново:

— Къде е Карибдус? Къде е другият некромант?

— Там, където е създадена Луната — отвърна му жрецът с гордост. — И вече подготвя завръщането на моя повелител! Тленната обвивка, избрана за него, няма да бъде велик дар, но пак ще е по-добра от теб!

Немъртвият си пое дълбоко дъх — нещо ненужно за такова създание. Заил бързо отскочи назад.

От устата му избликнаха стотици черни паяци. Първите няколко, които попаднаха върху некроманта, веднага захапаха наметалото му.

Но всички те бързо побеляха и се разпаднаха на прах. Това по никакъв начин не отказа онези, които ги последваха, да се опитат да си прегризат път навътре. От местата, които захапваха, се разнесе съскане като от киселина — знак за силата на отровата им.

Зловещият жрец отново пое дълбоко дъх и… изненадано изхриптя. От лишената му от устни уста изпълзяха с усилие само няколко паячета. Той погледна към разкъсаните си гърди и блестящото острие, което се подаваше от тях.

Сардак издърпа меча си. Заклинанието около него още беше силно.

— Това е за Селин — изръмжа той.

Зомбито падна на колене. Главата му се килна на една страна и вратът му се прекърши. Ръцете окапаха, последвани от останалата част от тялото, и накрая от него остана само купчина кости, изсушена плът и парчета плат.

Заил кимна с благодарност на Сардак. После се отърси от последните паяци, които бяха умрели в мига, в който загина и господарят им.

Двамата мъже се затичаха край редовете каменни пейки и няколко крещящи зомбита. Никой от другите не направи какъвто и да било опит да ги спре. Единствените немъртви, с които им се наложи да се бият, бяха онези, които не можеха да заобиколят. Повечето умираха бързо или след удар от кинжала на Заил, или под меча на Сардак. Около тях хаосът нарастваше, защото още и още парчета от разпадащия се идол падаха по земята.

Но ако зомбитата в момента не представляваха проблем за двамата, то нещо друго беше — накъдето и да се обърнеха, никой от тях не успяваше да види изхода.

— Трябва да е тук — настоя Заил. — Логично е да е тук.

Сардак почука по солидната скална стена с меча си.

— Но навсякъде има само камък! Сигурно затова тези идиоти са умрели тук! Не са имали път за бягство!

Ратмианинът не можеше да го повярва. Поне върховните жреци със сигурност трябваше да са си приготвили път за бягство, дори и да не са могли да го използват.

„Ама, разбира се!“ Той си мислеше за живи поклонници, ала тълпата наоколо бе съставена от мъртъвци, вдигнати от магия. Карибдус бе планирал всичко това и съответно се беше погрижил Заил да не открие истината, дори да оживее след сблъсъка с ордата.

Или по-точно да не открие изхода. По-възрастният некромант му бе причинил същото, което той бе направил на стражите в къщата. Заил можеше само да се диви на уменията на Карибдус, който им бе заложил разновидност на магията за слепота, в която и двамата бяха попаднали.

— Отстъпете, Сардак.

Спътникът му се подчини и Заил вдигна кинжала си. После промълви контразаклинанието. Зад гърба му младият мъж възкликна:

— Заклинателю… те спряха да вият!

Което означаваше, че немъртвите се прегрупираха и скоро щяха пак да ги нападнат. Ето! Заил разкри магията.

— Насам, Сардак! Бързо!

— Ще се натресеш право в онази… проклет да си!

Последното се отнасяше до Заил, който пред очите на спътника си просто изчезна в скалата.

Само миг по-късно некромантът се озова в древен тунел. Преценявайки, че не ги чака непосредствена опасност, той зачака брата на Селин.

За щастие след секунди Сардак се появи до него. Мъжът опипа гърдите си, сякаш за да се увери, че още е цял.

— Много хубав номер.

— Дело на онзи, когото търсим. Карибдус.

— Той ли е хванал Селин? Не Джитан?

— Предполагам, че двамата са заедно.

Заил огледа стената, през която бяха преминали. Нямаше и следа от преследващите ги зомбита. Те също не виждаха истината, точно както се бе надявал.

— Там ли ще ги оставим? Ами ако решат да излязат навън?

Тунелът се разтърси и некромантът усети, че епицентърът на земетресението е в залата, която току-що бяха напуснали.

— Не бих се притеснявал. Пещерата продължава да се срутва. Ще погребе отново повечето от тях. Освен това подозирам, че са били вдигнати само заради мен и сега, когато вече ме няма, те са се върнали към смъртта.

— Слава на небесата.

Странно, но при последните думи на Сардак Заил изпита особено чувство. Погледна зад гърба си, но тунелът си оставаше празен.

— Какво има?

Некромантът не си направи труда да пита другия дали е видял нещо. Реши, че усещането се дължи на тревогата му за Селин. Бяха изгубили толкова много безценни минути…

Но бяха ли наистина изгубени? Какво точно бе чул за Луната на Паяка? От съня и другите разпокъсани факти, той все още не можеше да си извади точен извод какво представлява, но очевидно нещо около нея бе свързано с конкретен момент от нощта. Поне немъртвите жреци говореха така.

А ако изчисленията на Заил бяха точни, до падането на мрака оставаха още няколко часа.

— Мисля, че още не сме закъснели! — каза той незабавно на Сардак. — Но все пак трябва да побързаме!

— За къде да бързаме?

— Това все още не зная, но май се сещам как ще открием отговора!

Откъм торбата се разнесе приглушен глас. Заил се спря, за да я отвори, и извади черепа на Хъмбърт Уесъл.

— Радвам се, че там всичко приключи — измърмори той. — И че не ми се наложи да гледам!

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Хъмбърт? Обаче давай по-бързо, ако обичаш!

— Само че имаш по-голям шанс да я откриеш, ако ме използваш, нали се сещаш?

— Да го използваш? — попита Сардак невярващо. — Какво ще го правиш? Ще го оставиш на земята да души като кученце?

Черепът се изкикоти.

— Нещо такова, момко.

Заил не беше толкова въодушевен.

— Сигурен ли си, Хъмбърт? Миналия път, когато направих магията, тя едва не развали онази, която те държи в черепа. Има и други методи…

— … които отнемат твърде много време и може да не са достатъчно точни! Слушай! Няма да оставя онази чудесна дама да бъде изкормена заради някакъв паяк с мания за божественост! За какъв ме мислиш?

— За мъртъв? — предложи си услугите Сардак.

— Направи го, Заил. Ще се постарая да издържа.

Ратмианинът реши да не спори.

— Решението си е твое.

Той коленичи в тунела, а после постави черепа с лице към пътя напред. Нагласи кинжала си над останките на Хъмбърт и начерта символа на око… драконово око.

— Покажи ни пътя, Ратма — прошепна Заил, — защото Балансът е застрашен.

И некромантът замахна с острието право надолу.

Сардак ахна, когато кинжалът потъна в черепа без видимо усилие. Блясъкът на оръжието се усили и погълна лишената от плът глава.

Заил не бе научил тази магия от учителите си, а я бе разработил сам по необходимост, затова и се надяваше тя да му позволи да проникне през магическите защити, издигнати от Карибдус.

Черепът започна да се тресе, сякаш нещо вътре се опитваше да избяга. От празните очни дъна избликна зелено сияние, което озари коридора на няколко метра пред групата.

И в тази светлина започнаха да се появяват и да изчезват две фигури: едната, облечена в черно… и лейди Несардо.

— Селин!

Сардак посегна към по-близкия образ, но пръстите му преминаха през ръката на сестра му.

Заил първо огледа благородничката, за да определи състоянието й. Един кратък оглед бе достатъчен, за да му покаже, че жената е в транс. Лицето й беше бледо и тя вървеше с отпуснати ръце, гледайки, без да мига, право напред. Некромантът се намръщи при вида на тази отвратителна употреба на знанието на Ратма и Траг’Оул. Погледът му се насочи ядно към похитителя й.

Досега само бе чувал описания на легендарния ратмианин, но не можеше да има и съмнение, че мъжът пред него е именно Карибдус. Имаше къса бяла коса и одухотвореното лице на учен и носеше костната броня, която си бе направил сам за епичната си битка със злия визджереец Армин Ра.

Образите изчезнаха, за да се появят малко по-надалеч. Изглеждаха повече или по-малко по същия начин. Карибдус вървеше спокойно, а Селин го следваше послушно.

Заил вдигна черепа и извади кинжала. Въпреки това Хъмбърт продължи да свети и светлината от очите му не спря да показва образите.

— Елате — каза некромантът.

Сардак тръгна решително до него, докато той държеше черепа пред тях. На всеки няколко секунди се появяваха образите на Селин и Карибдус. Колкото и тревожни да бяха тези кратки сцени, те също така успокоиха двамата мъже. Нямаше промяна. Благородничката и нейният похитител просто вървяха през тунела.

— Мислех, че ти и себеподобните ти сте само неразбрани от хората, а не зли — измърмори братът на Селин, докато гледаше гневно към Карибдус. — Нали така каза на сестра ми?

— Действията на Карибдус не следват пътя на Ратма, не и този, който аз познавам. Държанието му е отклонение. Мога да заключа единствено, че самият той е станал жертва на мрака, срещу който се бори.

— Той е жертва?

Ратмианинът кимна.

— Не може да бъде иначе.

Сумтенето на Сардак ясно показа какво мисли по въпроса.

Те продължиха да вървят през прохода и Заил изчисли, че са се движили повече от час. И двамата осъзнаваха, че вече сигурно се намират отвъд стените на града, но все още не виждаха края на тунела.

И тогава Заил най-накрая усети полъх върху лицето си.

— Приближаваме към някакъв изход.

Сардак приготви меча си.

Те излязоха в гората през отвор, покрит през вековете от пълзящи растения и пръст. Отвън беше почти невидим и Заил усети, че е бил защитен от древни магически защити, които Карибдус без съмнение бе премахнал.

Сардак се огледа и попита:

— Имаме ли време да повикаме помощ?

— Боя се, че не. Виждате ли?

Най-новото видение показваше, че Карибдус ускорява ход, а Селин го следва неотлъчно.

— Добре тогава.

Заил положи ръка на рамото на Сардак.

— Предлагам ви шанс да се върнете у дома.

— Но аз мога да помогна, нали?

— Да. Някой трябва да спаси Селин, докато аз съм зает с Карибдус.

Другият мъж тръгна напред.

— Тогава да не губим време за глупости, а?

Пътят бе хлъзгав от почти постоянния дъжд и двамата мъже се подхлъзваха и препъваха на няколко пъти. В един момент Заил, въпреки бързите си рефлекси, едва не изпусна черепа, но успя да го хване в последния момент.

После насред най-гъстата част на гората и без никакво предупреждение образите просто изчезнаха.

— Какво стана? — Сардак се обърна назад. — Къде е следващият? Трябва да има следващ!

Черепът още блестеше, но накъдето и да го насочеше ратмианинът, не се появяваше образът на Селин.

Но точно когато щеше да се откаже, пред тях се оформи образът на Карибдус.

Сардак го видя в същия миг, в който и некромантът, и зададе същия въпрос, който се въртеше в ума на Заил:

— Той в нас ли гледа?

— Бягайте! — успя да изкрещи заклинателят.

И тогава от всички посоки — дори от върховете на дърветата — към тях се спуснаха ужасяващи фигури. Същите изчадия, които бяха срещнали в криптата, но този път много повече. Заил видя цяла дузина, а по шумоленето в храсталаците съдеше, че има още много.

Изчадията се хвърлиха към двамата мъже, точно като ловуващи котки. Сардак бе чул навреме предупреждението на Заил и вече се намираше на няколко крачки пред по-бавния ратмианин.

Преследвачите им скачаха сред клоните и тичаха по земята на различен брой крайници, отблъсквайки се от дънерите, за да наберат скорост. Ловът им бе съпроводен от свирепо съскане и неведнъж шумата до краката на жертвите цвъртеше от точно изплютата отрова.

— Мислех, че сте убили повечето от тях, магьоснико!

— Винаги има още нещастници, които да се пожертват за нечии болни амбиции!

Заил изобщо не се съмняваше, че преследвачите им са били хора на лорд Джитан — верни слуги или наемници. Спомняше си зловещите паяци, впити в главите на чудовищата в криптата, и беше сигурен, че ако погледне тези отблизо, ще види същото и на техните чела.

Едно от изчадията скочи върху некроманта и ноктите му задраскаха по защитното наметало, в опит да го разкъсат. Заил го възнагради с удар по безформената глава. Кинжалът прониза не само нападателя, но и паразита отгоре му. От раната плисна гнусна зелена течност, която за щастие докосна само дрехите на ратмианина.

Но едва се бе отървал от първия, когато върху него скочи втори, който го събори на земята. За момент ужасното съчетание от човешки и паешки черти бе единственото, което можеше да види. От острите зъби капеше отрова. Една капка падна върху бузата на Заил и го изгори.

Той си даваше сметка, че магията на Карибдус вероятно пази чудовищата по същия начин, както и зомбитата, затова реши да се защитава по по-нормален начин, забивайки пръсти в гърлото на нападателя си.

При мнозина подобно действие би постигнало малък резултат, но ратмианите бяха тренирани за няколко различни вида ръкопашен бой. Освен това те познаваха живото тяло по-добре от всеки друг, защото изучаваха различните процеси в него върху трупове.

Пръстите му потънаха надълбоко. Паякът издаде хриплив звук и само бързото извъртане на главата предпази лицето на Заил от отровата му.

Нападателят му падна настрани, протегнал два от крайниците си към нараненото си гърло. Некромантът му спести мъките, пронизвайки го във врата.

Отдясно чу няколко цветисти ругатни, докато Сардак отблъскваше друг враг с меча си. Арахнидите се отдръпнаха, но само за момент.

— Готов ли си да тичаме отново, магьоснико?

Но преди Заил да успее да отговори, в гората проехтя животински рев. Мъжете и техните врагове едва успяха да си поемат дъх, преди един гигант да скочи върху най-близкото чудовище.

Забуленото в сенки създание с лекота премаза двама от изненаданите си врагове един в друг. Удари ги с такава сила, че пукотът на костите им проехтя в ушите на Заил. Когато телата увиснаха безжизнено в ръцете му, гигантът ги запрати към други двама, които едва сега се обръщаха, за да посрещнат новата заплаха.

Единият не успя да избегне снаряда и отхвърча назад. Вторият съумя да отскочи встрани, а после се хвърли към новодошлия. В същото време от дърветата скочиха още двама.

Но ако си мислеха, че са хванали противника си неподготвен, зверовете се оказаха в жестока заблуда. Един могъщ юмрук се стовари в лицето на първия паяк, все едно бе досадна муха. Другите двама, които скочиха върху гиганта, сякаш не тежаха повече от перца, защото той дори не залитна. С почти човешко сумтене, показващо презрението му, спасителят на Заил и Сардак сграбчи първо единия, а после и другия. Докато те съскаха и плюеха към него — отровата им опърли гъстата му козина, но не постигна нищо повече, — той просто ги обърна с главите надолу и ги размаза в земята.

Тази привидна неуязвимост накара останалите паяци да се скрият сред дърветата. Докато те бягаха, гигантът нададе предизвикателен рев, а после обърна яростния си взор към двамата човеци.

— Вендиго! — Сардак приклекна. — Май бяхме по-добре с демоните-паяци!

Но Заил не смяташе така. Той пристъпи към дишащия тежко гигант, който изрева свирепо.

Некромантът протегна лявата си ръка… и вендигото утихна. После повтори действието на ратмианина и двамата докоснаха пръсти.

По някакъв начин, въпреки огромните размери на дивата гора, вендигото, което Заил бе излекувал, бе успяло отново да го намери.