Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (15)

Четиринадесет

Дъхът на генерал Торион секна. Той политна, но го подхванаха нечии силни ръце. До него изтътна познатият глас на капитан Алек Матюс:

— Генерале! Добре ли сте? Чувате ли ме?

— Да, така че спри да ми крещиш в ухото! — Торион чувстваше, че вече няма сила да стои на краката си. — Дай стол! Бързо!

Винаги изпълнителният адютант вече бе донесъл. И добре, че беше така, защото командирът се стовари на него, преди да е довършил думите си.

Докато Торион опитваше да си поеме дъх, капитан Матюс коленичи до него с чаша, пълна с любимото му вино. Генералът прие с благодарност напитката и погълна по-голямата част от нея още с първата глътка.

Помощникът му се наведе.

— Генерале… какво стана?

Торион помисли малко и отвърна:

— Некромантът. Той е виновен за това!

— Нима е бил тук? Но никой не е докладвал за новодошли, ако изключим идването и заминаването на лейди Несардо…

— Нима мислиш, че е била тя? Можеш ли да предявиш това обвинение тук и сега?

— Не, сър! — Капитан Матюс се намръщи. — Тъкмо се връщам от дома й. Търсенето продължава, генерале, но от онова, което видях, съдя, че е почти невъзможно Заил да е там, освен ако не се е скрил в криптата.

Торион сбърчи чело.

— И ти се върна, за да искаш разрешение да я претърсиш?

— Тъй като това е домът Несардо, а ние претърсихме всичко… да, сър.

Ветеранът отпи отново и обмисли молбата. Накрая промърмори:

— Не, не мисля, че ще е нужно. Както казах, станалото тук е дело на некроманта. Очевидно е дошъл да отвлече лейди Несардо, така че няма да го открием в къщата. — Гласът му стана по-твърд и очите му заблестяха мрачно. — Ето какво ще направиш, Алек. Искам всички патрули да го търсят в града. Няма как да го изпуснете с онези дрехи, но все пак ще напиша по-подробно описание на чертите му, което да раздадеш. Може да е в компанията на милейди… Брат й в имението ли беше?

Капитан Матюс се намръщи.

— Да, сър. Там беше. Трудно ми е да повярвам, че между двамата има роднинска връзка…

— Това не е важно. Сардак е бил в къщата. Значи едва ли би се навъртал около некроманта. Все пак се погрижи стражите да внимават да не наранят лейди Несардо или който и да било друг, пътуващ в компанията на онзи мръсник. Не искам невинни хора да пострадат заради него. Ясно ли е?

Адютантът кимна.

— Ще се погрижа тя да бъде в безопасност, сър. Обещавам ви.

— Добър човек си ти. — Торион почувства, че силата му се възвръща. — Помогни ми да стигна до бюрото.

След като капитанът се подчини, командирът взе хартия и перо. Той бързо описа всичко, което си спомняше от облика на Заил. Торион се смяташе за човек с невероятна памет и детайлите, които си спомни, бяха добро доказателство за това.

— Ето. Това ще помогне. — Когато по-младият войник прочете описанието, Торион добави: — Постарай се да го намерите, преди църквата да го е пипнала.

— Ще го доведа направо тук, сър.

Командирът изсумтя.

— Ако той загине по време на опита ви да го спасите, Алек, ще разбера, че не е било възможно да се избегне.

Без да променя изражението си, адютантът погледна отново към описанието.

— Ще се заема незабавно.

— Направи го.

Торион изпрати с поглед на мрачно задоволство подчинения си. Капитан Матюс щеше да се справи с този грабител на гробове. Никой нямаше да обвини Селин в каквото и да било. Всичко щеше да протече както си му е редът и в крайна сметка тя щеше да види, че той е мъжът за нея…

Един страж нахлу в кабинета.

— Господин генерал! Той е тук!

В началото Торион помисли, че некромантът е бил достатъчно луд да се предаде, но веднага си даде сметка, че Заил не е такъв идиот. Командирът се изправи и попита:

— Кой?

— Крал Юстиниан! Самият той! Без стражи и без предупреждение!

Очите на Торион се разшириха. Въпреки че промяната, видяна у монарха, бе обещаваща, подобно решение граничеше не толкова със смелост и увереност, колкото със самоубийство. Наистина някога крал Корнелиус често яздеше сам из града и дори се отбиваше да посети генерала, но за сина му бе твърде рано да прави това. Докато подготвяната демонстрация на сила не покажеше колко е здрава позицията на Юстиниан и колко способен е станал внезапно, той бе изложен на постоянната угроза да бъде убит от онези, които искаха да си присвоят трона.

Сега обаче не му бе времето да се тревожи за това. Важното беше, че кралят е тук.

— Къде е сега? Подгответе почетна стража! Искам…

— Няма нужда от всичко това — прекъсна го учтив глас. Генерал Торион скочи и застана мирно.

— Ваше Величество! Това е тъй неочаквано и… и…

— И ужасно притеснително нахлуване. Зная, зная. — Юстиниан вдигна ръка, за да спре протеста на ветерана. Младият крал бе облечен в дрехи за езда, скроени в стила на предишните му одежди, ако се изключат панталоните, разширяващи се при бедрата, и златистото наметало, което да го пази от природните стихии. В очите на Торион така той представляваше прекрасна мишена за всеки свой зложелател в града. — Моля те не спори. Подозирам, че онова, което наистина искаш да ми кажеш, е колко глупаво съм постъпил, че съм дошъл тук сам.

— Ваше Величество, никога не бих ви казал подобно нещо!

Коментарът му накара владетеля на Уестмарч почти да засияе.

— Не и напоследък, а? Успокой се, Торион. Ще трябва да очакваш още големи промени в мен! Все пак, ако искам да остана крал и след официалната коронация — че и до нея, ако разбираш какво искам да кажа, — трябва да започна да се държа като баща си.

„Ако още малко заприлича на баща си — помисли си Торион, — той ще стане Корнелиус!“ Което не беше и съвсем лошо, стига момчето да преживееше годината.

Опитвайки се да си възвърне душевното равновесие, генералът попита:

— На какво дължа тази огромна чест, ваше…?

— Моля те, не искам да чувам повече Ваше Величество от теб. Ще ме наричаш Юстиниан. Ако си спомням правилно, и баща ми държеше да си говорите на малко име.

На Торион му бе отнело няколко години, докато свикне с тази заповед, но той не го изтъкна пред младия мъж, застанал пред него.

— Да, така беше.

Юстиниан се ухили.

— Тогава не мога да искам по-малко. Вярвам ти не по-малко от него.

Торион сведе глава в знак на благодарност. Кралят хвърли поглед към безмълвния страж.

— Торион, дойдох да поговорим за нещо. Възможно ли е да го сторим насаме?

„Той дори звучи като Корнелиус“.

— Да, Ваше… да, Юстиниан. — Той погледна към войника. — Кажи на стражите пред вратата ми да се отдалечат, а после се върни на поста си. Никой не бива да се приближава до кабинета, докато не ви извикам. Ясно ли е?

— Да, сър!

— Свободен си… и затвори след себе си.

Когато бяха сигурни, че са сами, Торион с ужас осъзна, че така и не е предложил на височайшия си гост да седне. Той се измъкна иззад бюрото си и посочи към своето място.

— Заповядай, Юстиниан.

— Не смятам да се заседавам, но все пак благодаря. — Усмивката на краля отново напомни на ветерана за стария му господар. Юстиниан седна на тапицирания стол с висока облегалка, за чиято направа Торион бе платил солидна сума. — Много удобно… виждам, че си струва да си командир на кралските войски.

— Покойният ти баща бе много щедър към мен. Ако смяташ, че е било твърде много, аз…

— Бога ми, не! Не бих могъл да си представя по-достоен мъж за този пост! Знам, че лоялността и подчинението ти към мен са напълно безусловни, и смятам това от първостепенно значение в тези тревожни времена.

Торион отново сведе глава.

— Твърде си любезен.

Юстиниан внезапно погледна надясно, точно както бе постъпил в тронната зала. Този път командирът не се притесни толкова и просто зачака. И наистина, само миг по-късно очите на младия монарх отново се спряха на него.

— Ще пристъпя направо към въпроса, Торион. Чух, че в кралството ни има натрапник. Опасен чужденец, дошъл отвъд моретата-близнаци. — Генералът се постара да прикрие изненадата си от информираността на краля, но явно се провали, защото Юстиниан се усмихна още по-широко и добави: — Виждам, че знаеш за кого говоря.

— Да, имаше такова нещо…

— А също и конфликт… и нещо драстично, което се е случило в една от твоите собствени килии, ако правилно съм чул.

Торион вече не се опитваше да скрие изненадата си.

— Тронът е добре информиран.

Очите на Юстиниан — съсредоточени, а не наивни и глуповати както преди — се втренчиха в генерала.

— Нима баща ми не работеше така? Колкото и да ти вярваше, той винаги имаше и други източници на информация.

— Така е, Ваше Величество. Да, в града има некромант. Блед и чернокос мошеник, известен само с името Заил. Той беше заловен по време на сблъсък с воините на Закарум…

— Които вече подадоха официална молба да се разправят с него — някъде по времето, когато се е случило трагичното бягство, доколкото разбирам. Тази молба ме свари неподготвен, Торион.

Генералът пооправи притеснено яката си.

— Точно щях да те информирам, когато се разрази хаосът. Ако трябва да съм честен… Юстиниан… Заил избяга от една от килиите, специално подготвени от баща ти точно за такива като него.

— Не, не съвсем. — Младият крал погледна надясно, а после облиза устни и обясни: — Той е некромант. Те са различни от визджерейците. Килията е трябвало да бъде защитена и с други магии. Ужасно недоглеждане. — Той махна с ръка към офицера. — Но това е без значение. Със сигурност не мога да виня теб.

— Въпреки това вината е моя.

— Забрави това. Ако смяташ, че си се провалил пред мен, можеш да поправиш това, като го заловиш отново. И тогава искам този Заил да бъде доведен директно при мен.

Генерал Торион зяпна. Целият здрав разум, който му се струваше, че Юстиниан е придобил, сякаш изведнъж изчезна.

— Но това не би било мъдро! С неговите тъмни сили…

Юстиниан потупа гърдите си и нещо под ризата му иззвънтя. Чак тогава домакинът му забеляза, че владетелят на Уестмарч носи черна верижка около врата си.

— Не бой се. Добре защитен съм.

— Какво… — започна Торион, но кралят отново го прекъсна.

— А как вървят приготовленията? — смени темата без предупреждение Юстиниан. — Предполагам, че досега всичко трябва вече да е готово. Мъжете да са изтеглени от стените и така нататък.

— Да, всичко е готово. Последният отряд бе изтеглен тази сутрин.

— И всички са отпочинали? Ще бъдат ли във форма, когато ми потрябват?

Командирът кимна.

— Точно както наредихте. Дойде ли време за парада, всички ще са в пълна готовност. Залагам живота си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. — Юстиниан се намръщи леко и стана. — Значи ни остава само некромантът. Погрижи се да го хванат, Торион. Жизненоважно е. Всичко зависи от това.

— Той е проблем наистина, но едва ли чак толкова голям.

Очите на наследника го пронизаха отново.

— Просто се погрижи да ми бъде доведен.

Торион не можеше да стори нищо под този вцепеняващ поглед, освен да кимне още веднъж.

Настроението на Юстиниан пак стана весело. Той заобиколи бюрото и потупа офицера по гърба.

— Добрият, стар Торион! Зная, че мога да разчитам на теб! Винаги съм разчитал на теб! Довиждане!

Генералът бързо отвори вратата за своя крал. След като Юстиниан излезе, той остана неподвижен, опитвайки се да осмисли всичко случило се.

В крайна сметка всичко опираше до това, че сега Юстиниан бе неговият крал и искаше Заил да му бъде доведен. Стига Торион да можеше да запази Селин извън конфликта, останалото не го интересуваше. Разбира се, ако се наложеше капитан Матюс да убие ратмианина по време на залавянето, генералът щеше да се извини на своя монарх. Юстиниан непременно щеше да разбере.

Ако пък Заил бъдеше доведен жив, Торион пръв щеше да се кандидатира за негов екзекутор. Той стисна дръжката на меча си и си представи хвърчащата глава на некроманта.

Селин в крайна сметка щеше да разбере…

 

 

Карибдус.

Докато Заил се притискаше към стената — най-добре щеше да бъде да остане незабелязан от бдителния поглед на стража, който стоеше на пост горе, — умът му все още не успяваше да обхване смисъла на възкръсналите му спомени.

Карибдус. Легендарен дори сред изолираните ратмиани. Делата му служеха за пример за абсолютна отдаденост към Баланса, стриктно следване на Траг’Оул и ученията на самия Ратма.

Нима той беше онзи, който едва не го уби?

Беше немислимо, но истината не можеше да се оспори. Некромантът бе докоснал мислите на Карибдус, както сигурно и той неговите. Доколкото бе известно на по-младия ратмианин, те никога не се бяха срещали, но той бе усетил, че другият също го е разпознал. Някои от постиженията на Заил бяха станали известни сред последователите на Ратма, но самата мисъл, че най-великият от техния орден знае кой е той…

„Престани!“ — нареди си горчиво Заил. Възхищението му към всичко, постигнато от Карибдус в миналото, почти го накара да забрави ужасната заплаха, която представляваше подобен противник. Кой знаеше по-добре как работи Заил, освен някой друг некромант? Карибдус като съюзник би бил невероятно облекчение, но Карибдус като враг… подобно развитие на събитията означаваше, че младият ратмианин просто нямаше шанс да оцелее.

Той се прокрадна зад един ъгъл и погледна улицата, която щеше да го отведе до дома Несардо. Въпреки че стражите го пазеха, ратмианинът бе сигурен, че ще стигне до входа, без да го усетят. Заил трябваше да разбере как е Селин. Чак след като се увереше, че тя е в безопасност, щеше да може да се концентрира върху това как да се справи с човек, чиито умения и знания бяха хилядократно по-големи от неговите.

Но какво би накарало Карибдус да се включи в нещо, което до такава степен противоречеше на ученията на ордена? През целия си живот старият некромант се беше борил с тирани, магьосници и зли демони в името на Баланса. Именно Карибдус бе усъвършенствал много от магиите, които използваха Заил и събратята му. Докато много некроманта умираха преждевременно заради призванието си, за него се знаеше, че е на повече от сто години и силата и животът му се подхранват от копнежа да види света в съвършено равновесие. Мнозина, в това число и Заил, вярваха, че Карибдус почти е достигнал съвършенството на самия Ратма.

Трябваше да има някакво важно обяснение за подобно злодеяние и младият заклинател можеше да измисли само едно. Карибдус се бе изправял пред голям брой врагове, обладаващи ужасяващи сили. В някои от разказите за тези битки се твърдеше, че той е използвал такива изсмукващи живота магии, за които други некроманти дори не биха и помислили.

Обаче честото използване на магиите бе много опасно. Също както в случая с призрака, с който Заил се бе сблъскал в криптата, Карибдус се бе изложил на риска да възприеме някои от чертите на всеки от многобройните си врагове. Може би никой от тях не го бе засегнал поотделно, но струпването на толкова много зло накрая му бе повлияло. В крайна сметка, без да го осъзнава, Карибдус се бе превърнал в същата онази заплаха, срещу която се бе борил.

Разкритието разтърси Заил и той потрепери, докато гледаше през дъжда към имението на Селин. Това означаваше, че всички ратмиани трябваше да внимават повече, отколкото си мислеха. Малцина имаха огромната воля на Карибдус. Дори само битката с демона от криптата можеше да поквари Заил, ако бе поел малко повече…

Той временно прогони тези ужасни мисли от съзнанието си, докато наблюдаваше войника, крачещ на няколко метра от имението. Облеченият в броня мъж като че ли просто караулеше, но походката му бе твърде бавна и отмерена.

Сенките бяха приятели на ратмианите, поне през повечето време. Некромантите знаеха как да се прикрият дори в такива сенки, които изглеждаха твърде бледи или тесни, за което и да е друго същество. Заил бързо се сля с мрака и дори войникът да погледнеше към него, нямаше да го види.

Докато стражът измине половината път от обиколката си, заклинателят вече стоеше в градината на Несардо. Той се скри зад едно дърво, за да изчака да минат двама от личните охранители на Селин, които правеха собствените си обиколки. Въпреки че й бяха верни, заклинателят предположи, че ще е най-добре да не го виждат. Много беше вероятно да си помислят, че ще опазят господарката си по-добре, ако премахнат заплахата, която виждаха в негово лице.

Веднага щом пътят бе чист, Заил тръгна към къщата. Зад някои от прозорците горе се процеждаше светлина в покоите на Селин и брат й. Некромантът ги огледа, за да разбере кои принадлежат на покоите на господарката, и после отново се стопи в сенките.

Сардак си наля питие от личния си запас и въпреки че ръката му не трепереше, се чувстваше по-напрегнат от всякога. Имаше чувството, че тази нощ и бездруго пълна с неприятности, щеше да стане още по-гадна.

— Сардак Несардо…

Ръката му потрепери и чашата в нея се строши. Той погледна към сенките… и изненадата му отстъпи на горчивина, когато позна фигурата, която се материализира като кошмар сред тях.

— О! Некромантът! Трябваше да се сетя, че ще се спотайваш в ъглите по този начин! Много добър номер! Можеш ли да го направиш идния месец на фестивала? Сигурно ще пожънеш небивал успех!

— Спестете ми шегите си, Сардак — отвърна Заил с равен тон, съответстващ на мрачното му изражение. — Ходих до покоите си, после до тези на сестра ви…

— Е, това вече е непристойно. — Сардак извади копринена кърпичка от джоба си и я уви около наранената си длан. — Няма стъкла в раните, много благодаря. — Той се взря в некроманта. — Искаш да знаеш къде е сестра ми ли? Безценната ми сестра? Сестра ми, която рискува кожата си заради теб?

— Сардак…

Братът на Селин замахна диво към Заил. Ратмианинът с лекота се дръпна назад.

— Отиде в криптата, мътните я взели! Не искаше да я открие добрият капитан Матюс — той работи за Торион и има нос на хрътка! Слезе долу най-вече заради теб и така и не се върна!

— В криптата? — Заил не си направи труда да скрие смайването си. — И след като е отсъствала толкова дълго, вие не слязохте след нея?!

— Мислиш, че не исках? В момента точно под нас патрулират двама от хората на капитан Матюс. Той ги остави тук, а после отиде да иска позволение за претърсване на подземията. Дори Закарум не одобряват подобно оскверняване, но съм сигурен, че този път ще направят изключение.

Заил се обърна към вратата.

— Ако искате, елате с мен.

— Да дойда с теб? Къде?

— В криптата, разбира се. При сестра ви.

Въпреки нежеланието си, Сардак тръгна след него.

— Ама стражите на входа…

Заил се обърна. Братът на Селин млъкна. Очите му се присвиха решително.

— Просто ми дай време да си взема меча. Не искам нищо повече.

Некромантът кимна.

Двамата войници, оставени от капитан Матюс, бяха опитни и адютантът можеше да им довери живота си. Те изпълняваха дълга си със същата прецизност, с която го изпълняваше и той, и въпреки че не го знаеха, и двамата ги чакаше повишение.

Но за Заил представляваха само временно забавяне. Магията, която им направи, бе разновидност на онази, която бе използвал срещу воините на Закарум. В този случай обаче мъжете не знаеха, че зрението им е нарушено… нито, че и слухът им ги лъже.

И така Заил и Сардак, който носеше незапалена факла, минаха точно пред двамата пазачи, които мрачно стояха на пост, докато заклинателят и спътникът му бяха едва ли не на косъм от тях. Когато Заил отвори вратата, стражите дори не трепнаха.

Чак след като затвориха след себе си и запалиха факлата, Сардак най-сетне възкликна:

— Мътните го взели, трябва да науча тази магия! Можех да си спестя няколко кофти синини навремето! Можеш ли да ме научиш?

— Да, но първо ще трябва да положите клетва пред Ратма, да се откажете от пиенето и…

— Забрави! — отвърна братът на Селин и изсумтя. — Загуби ме за каузата за вечни времена с онази част за пиенето. Мисля да си страдам както досега.

Те се движеха през старите подземия, където Заил отново бе подложен на измъчените спомени на някогашните им обитатели. Този път той веднага ги изхвърли от ума си.

— Мразя тези гласове — измърмори спътникът му.

Това изненада некроманта.

— Не знаех, че ги чувате толкова ясно.

— Не казвам всичко дори на Селин. Защо да го казвам на теб?

Сардак очевидно бе много по-чувствителен към магията, отколкото издаваше. Почти колкото самата лейди Несардо. При други обстоятелства ратмианинът щеше да го разпита за повече подробности, но в този момент до изострения му слух достигна нисък и почти недоловим звук. За разлика от преди, това не беше мърморене или вопъл на отдавна мъртъв затворник.

Беше тананикане… и Заил разпозна мелодията.

— Хъмбърт? — извика той.

Тананикането спря и някъде по-навътре в коридора черепът извика:

— Заил! Друже! Слава на боговете!

Те свиха вдясно и се озоваха пред портата, водеща към същинската крипта. Вратата бе здраво затворена, но на пода до нея лежеше торбата на Хъмбърт.

Заил я вдигна и я отвори.

Празните очни дъна на черепа го изгледаха с видима радост.

— Мислех си, че ще остана тук завинаги — обяви кънтящият глас. — Очаквах стражите да дойдат да я търсят, ама не дойдоха! Разбира се, ако ме бяха открили, проклетите глупаци щяха да решат, че мястото ми е в криптата, и щяха да ме върнат там! Ха! Можеш ли да си представиш стари кокали за компания?

— Млъкни, Хъмбърт! Ами Селин? Какво стана с нея?

— Момичето беше много разсеяно, младежо. Господарката ме остави на пода, а после влезе без мен! Извиках след нея, но или не ме чу, или не ми обърна внимание! Разбира се, след като замрази оня Торион, сигурно се е…

Заил изгледа ядно Сардак.

— Какво е направила?

Братът не отговори. Черепът обаче обясни с удоволствие. Некромантът слушаше, едновременно окрилен и удивен от чутото.

Силите на Селин вече се разкриваха, но липсата на обучение я поставяше в опасност. И все пак от чутото той предположи, че състоянието на Торион е било само временно. Когато го каза, Хъмбърт изцъка разбиращо, а Сардак въздъхна облекчено.

— Има и още нещо — измърмори черепът. — Стори ми се, че я чух да говори с някой. Някой, когото познава.

— В криптата? — изръмжа Сардак. — Мътните го взели!

Заил реши да не губи повече време. Той прибра черепа обратно в торбата, а после я завърза на колана си.

— И гледай да не ме зарежеш някъде като нея! — разнесе се отвътре приглушената забележка на Хъмбърт.

Сардак отвори вратата с усилие, достойно за покойния Полт. Двамата бързо се спуснаха до първото ниво.

— Мислех си, че тук ще вони повече. — Братът на Селин погледна най-близките имена. — Всички, родени със синя кръв. Ако я нямаше нея, мен не биха ме сметнали достоен дори за нивото на слугите. — Той стисна устни. — Ако разбера, че лорд Джитан я е хванал, ще му извадя и двете разноцветни очи и ще го дам на някое вендиго!

Некромантът се намръщи, но Сардак не забеляза. Лорд Джитан и Карибдус явно бяха свързани, макар че все още не знаеше как. Заил не си направи труда да сподели за възвърнатите си спомени. Възнамеряваше да се погрижи Селин и Сардак да не бъдат наблизо, когато се сблъска с противника си. Братът му бе необходим единствено за да отведе благородничката възможно най-далеч от опасността. Сардак нямаше шанс срещу другия некромант.

Разбира се, шансовете на самия Заил не бяха много по-големи.

Мъжът до него изпсува. После размаха факлата и попита:

— Онези неща ли я нападнаха снощи?

— Да.

Труповете на паякоподобните зверове си гниеха тихо или пък биваха не толкова тихо разкъсвани от плъхове и други подобни твари. Заил претърси със сетивата целия район, но не откри нищо.

Не… имаше друго присъствие. Едва доловимо, но познато. И веднага щом го почувства, то стана много по-силно, сякаш привлечено от него.

Духът на Полт се материализира пред него.

— Ратмианино — прозвуча гласът му в главата на Заил.

В началото некромантът не отговори, а вместо това проучи привидението със сетивата си, за да е сигурен, че онова, което вижда и усеща, наистина е същото, което си мисли. Ратмианите можеха да накарат всеки дух да каже онова, което те желаеха. Чак когато бе сигурен, че това е Полт и само Полт, Заил отговори:

— Защо си тук, телохранителю? Дългът ти сред живите приключи. Редно е да продължиш нататък, както всички останали.

— Провалих се… провалих се в живота… и в смъртта…

— Какво искаш да кажеш?

Въпросът дойде от Сардак и този факт отново изненада силно Заил. Решен да обсъди способностите на мъжа при първа възможност, той отново се концентрира върху духа:

— За Селин ли говориш? Нима нея… вече я няма?

За негово и на Сардак облекчение, Полт поклати глава. Вместо това духът посочи надолу.

— Пратих я там… за истината… Не знаех… не знаех, че той е там! Не знаех… подведох я…

Създанието почти изчезна, дотолкова бе ужасено от случилото се с господарката му. Заил обмисли думите му, за да разбере какво точно има предвид Полт.

— Тя в криптата на слугите ли е? — Сардак сграбчи ръкава на Заил. — Хайде, мътните те взели! Може да е ранена!

Некромантът не помръдна и братът се втурна напред без него. Заил забеляза, че Полт клати глава, и се намръщи. Ако Селин не се намираше на следващото ниво, тогава къде би могла да бъде.

В древната крипта под тази… или дори по-дълбоко?

Той понечи да попита духа, но мъртвият телохранител бе изразходвал силите си и изчезна. Ратмианинът се затича след Сардак с надеждата мъжът да не налети на някоя беда.

Когато Заил достигна стълбите към следващото ниво, другият мъж вече беше слязъл долу. Некромантът ускори крачка, следвайки примигващата светлина на факлата.

И там откри спътника си, надзърташ в дупка, зейнала насред останките от някогашно срутване. Заил се наведе, молейки се на Траг’Оул да не е дошло времето на Селин да се пресели в отвъдното.

— Тя не е мъртва — прошепна Сардак. — Бих усетил. Знам, че бих. Оттук стига ли се до старата крипта?

— Стига се по-надълбоко. Много по-надълбоко.

Заил се наведе над отвора.

— Какво правиш?

Некромантът срещна разтревожения поглед на Сардак — разтревожен не за Заил, а за сестра си.

— Качете се горе. Трябва да продължа сам. Положението е дори по-отчайващо, отколкото предполагах.

— Няма да я изоставя!

— Чуйте ме. Под имението Несардо има древни сили. Това място някога е било различно, тук са се извършвали кървави жертвоприношения. Усещам го, а мисля, че и вие можете да го почувствате.

Сардак стисна зъби.

— И какво от това? За мен нищо не е по-важно от Селин. Или скачай вътре, или се разкарай от пътя ми, за да скоча аз!

— Сардак…

Спътникът му го зашлеви без предупреждение с опакото на ръката си. Ударът не можеше да нарани некроманта, нито даже да го зашемети, но го накара да залитне за миг.

А Сардак нямаше нужда от повече време и скочи в дупката. Заил протегна отчаяно ръка към брата на Селин, но закъсня. Чу утихващите проклятия на мъжа, а после тишина.

Ратмианинът стисна дръжката на костния си кинжал.

— Приготви се, Хъмбърт.

— Как? — измърмори черепът.

Заил скочи в дупката.

Полетя шеметно през отвора, удряйки се в неравната стена. Ако я нямаше защитата на наметалото му, на няколко пъти щеше да получи доста неприятни наранявания. Люспата на Траг’Оул го пазеше срещу такива неща. Чудеше се дали Сардак ще оцелее без подобна защита и проклинаше мъжа за глупостта му.

После, точно когато му се струваше, че падането ще продължи вечно, Заил изхвърча от тунела. Едва успя да извие тялото си, за да се приземи, без да си удари главата. Кс’и’Лак му се беше подчинил до последната думичка при изписването на защитните руни, но демонът бе достатъчно хитър и можеше да е оставил някакъв дефект.

Две силни ръце го сграбчиха за рамото и Сардак го изправи на крака. Като се изключи драскотината върху лявата буза и още една на ръката, братът на Селин изглеждаше съвсем добре.

— Как е главата ти? — попита Сардак напрегнато. — Добре ли си?

— Да, а и вие не изглеждате зле…

Другият го прекъсна:

— Знаеш, че винаги съм бил късметлия в определени неща! Можеш ли да правиш заклинания?

Заил се намръщи.

— Мога, но защо?

Спътникът на некроманта посочи зад гърба му.

— Защото мисля, че онази тълпа може да не ми е по силите.

Ратмианинът се извърна и видя призрачна група от закачулени фигури, които бавно, но целеустремено се приближаваха към тях. В движенията им имаше нещо странно, което го накара да се намръщи. Той вдигна кинжала и призова повече светлина.

И на тази светлина Заил видя лицата на мъртъвци.

— Боже! — извика Сардак. — По-гадни са, отколкото очаквах!

Пред тях се виждаха десетки такива създания, а в далечината се мяркаха още сенки. Това, че по тях все още имаше плът, показваше могъществото на силата, на която служеха, и на тази, която сега ги бе върнала към живот.

Карибдус.

Заил усети, че другият ратмианин е бил тук, което означаваше, че вероятно вече е хванал Селин. Той очевидно бе очаквал, че и по-младият му събрат ще го последва, и Заил се оказа послушна марионетка.

— Някакви предложения, магьоснико?

В отговор некромантът направи заклинанието за зъба на Траг’Оул. Острите снаряди веднага се образуваха във въздуха, а после се изстреляха към целите си с ужасяваща точност.

Но точно преди да пронижат най-предните редици на зомбитата, отново изчезнаха.

— В името на прокълнатите очи на Барабас!

— Не стана както очакваше, така ли? — изръмжа Сардак и стисна дръжката на меча си толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Заил трябваше да очаква, че Карибдус ще постави контразаклинания около това място. Младият некромант отново се бе проявил като глупак.

И докато немъртвите ги заобикаляха, той забеляза още нещо. Остатъците от дрехите им показваха, че са последователи на един и същи култ, тъй като всеки носеше роба, на която можеше да се различи символът на паяк. А малко зад тях светлината на кинжала разкри и гигантски блестящ арахнид, висящ на стената. Макар и направен само от кристали и скъпоценни камъни, той изглеждаше много-много жив.

Чудовищната орда внезапно спря. Най-предният от зомбитата протегна възлестата си кокалеста ръка.

— Чакахме те да се завърнеш, господарю… ела при нас… ела при нас…

Това бе гласът на един от мъртвите жреци от съня на Заил. И той, заедно с останалите трупове, сочеше към некроманта.