Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (13)

Дванадесет

— Това не е добра идея — измърмори Хъмбърт откъм торбата.

Селин го тупна леко.

— Тихо! Стражите ще те чуят!

Тя се приближи към двамата униформени мъже, застанали пред вратата на кабинета на Торион. Това беше четвъртият пост, с който се сблъскваше от пристигането си насам. Времето, което всяка подобна среща й отнемаше, я бе докарало до истинска ярост. По някакъв начин Селин бе убедена, че пътищата на генерала и Заил отново са се пресекли, точно както предположи безименният здравеняк. Ако това бе така, всеки миг имаше значение, защото Торион едва ли щеше да се отнесе добре с некроманта.

— Аз съм лейди Селин Несардо — обяви тя със заповеден тон. — Бъдете така добри да съобщите на генерал Торион, че желая да разговарям с него. Веднага, ако може.

Двамата мъже очевидно я познаха. По-възрастният страж кимна почтително и каза:

— Ще предам съобщението ви на адютанта на генерала.

Минута по-късно един млад тъмнокос офицер с дълъг нос и остра брадичка излезе в коридора. Той се поклони учтиво на Селин.

— Лейди Несардо! Какво неочаквано удоволствие!

— Благодаря ти, Алек. Моля те, заведи ме при Торион. Трябва спешно да разговарям с него.

Лицето на адютанта помръкна.

— Милейди, моментът не е много подходящ. Има належащи дела, които изискват цялото му внимание, и не мога да кажа докога ще трае това. Виждате ли…

Селин знаеше, че ако го остави, Алек ще продължи да обяснява до безкрай. Това беше начинът му да отблъсква нежеланите посетители, защото повечето в крайна сметка се изморяваха от дългата тирада и се съгласяваха да дойдат пак не когато им е удобно, а когато генералът предложи. Тя бе виждала адютанта да използва този похват пред други, но никога пред нея, защото бе любимка на командира му.

Благородничката го прекъсна решително:

— Знам колко е зает Торион, но мисля, че ще иска да ме види, Алек. Всъщност гарантирам го.

— Но, лейди Несардо… — започна адютантът, очевидно съзнавайки, че точно този гост няма да си тръгне толкова лесно.

И на двамата им бе спестен по-нататъшният сблъсък, защото се появи самият генерал Торион. Ветеранът не излезе от кабинета си, а дойде откъм коридора, по който бе дошла и самата Селин. Яката на униформата му бе разкопчана, а косата — рошава.

— Извинете ме, милейди! — измърмори Торион и я подмина, без да осъзнае коя е. — Капитан Матюс! Искам да… — Той примигна и погледна през рамо. — Лейди Несардо!

Благородничката прикри изумлението си.

— Генерале…

— Е, това ти спестява една от задачите, капитане. Що се отнася до другата, искам да занесеш съобщение на командира на стражата. Нека изпрати отряд в дома Несардо. Даже е най-добре ти самият да го оглавиш…

— Торион! — Селин ококори очи. — Какво си намислил да правиш? Войници в моя дом?

Генералът продължи, без да й обръща внимание:

— Хората ти трябва да проявят нужното уважение, но също така държа да претърсят всяка стая. Искам да съм сигурен, че той не се крие там. — После се сети още нещо и посочи двамата постови. — Вземи и тези двамата. Бих желал да говоря насаме с лейди Несардо. Алек Матюс отдаде чест.

— Тъй вярно, сър! А вие идвайте с мен!

Докато тримата се отдалечаваха, дългогодишният ухажор на Селин най-накрая насочи цялото си внимание към нея.

— Щях да пратя и ескорт до къщата ти. Специално за теб.

— За мен? Защо?

Гласът му леко се смекчи.

— За да съм сигурен, че няма да си там по време на претърсването. Опитвам се да те предпазя! Селин, предупредих те за онзи осквернител на гробове! Сега е прибавил към провиненията си и убийство, при това от най-гнусния възможен вид! Дори на бойното поле не съм виждал такава касапница! А стражът беше напълно невинен!

Страхът й се засили. Той говореше за Заил.

— Торион! Какво е станало?

— Градската стража доведе твоя приятел, некроманта, точно преди елитните воини на Закарум да го спипат. Свещениците твърдяха, че се е опитал да направи магия на посетителите в една кръчма, а после е използвал силите си и върху самите тях. Към дадения момент не ме вълнуваше каква част от това е истина…

— И затова го арестува и хвърли в килия?

Той явно се засегна.

— Нима предпочиташ да го бях дал на църквата за пречистване! Сега, като се замисля, съжалявам, че не го направих! Сторих всичко по силите си да го опазя заради теб, Селин, и заради това един добър човек бе заклан като животно… да не говорим, че по някакъв начин проклетият магьосник е избягал от килия, от която е невъзможно да се избяга! Селин, стражът беше разкъсан на парчета!

Шокирана от новините, но все пак тайно облекчена, че некромантът не е затворник, Селин заби пръст в покритата с броня гръд на войника.

— Заил не е убиец, Торион! Той направи всичко по силите си, за да ми помогне, и едва не умря заради това! Добър човек е и аз му вярвам…

— Измамил те е! Предупреждавах те за него! Закарум вече задават въпроси за теб, знаеш ли? Ако мога да им предам Заил, мисля, че ще си затворят очите за теб. — Той поклати глава. — И точно когато си мислех, че нещата вървят към добро, след като кралят започна да се държи като мъж…

Без да обръща внимание на смяната на темата, червенокосата жена се насочи към вратата. Щом Заил не беше тук, значи щеше да се върне в нейната къща… което означаваше, че някак трябва да стигне там преди стражите на Торион.

Генералът я хвана за ръката.

— Препоръчвам ти да не го правиш, Селин. Всъщност трябва да настоя…

Но ветеранът не стигна по-далеч, защото, реагирайки инстинктивно, благородничката хвана ръката му и… в същия миг генерал Торион замръзна насред изречението.

— Торион? — Тя погледна мъжа в очите. Те гледаха невиждащо, без да помръдват или примигват.

Селин потрепери. Откопча пръстите му от китката си и отстъпи. Генералът остана неподвижен с протегната напред ръка и пръсти, стискащи въздуха.

Благородничката отново го докосна. Беше топъл. Наведе се до гърдите му, но не чу дишане.

— О, Торион! Какво ти причиних?

— Стана ли нещо, момиче?

В началото Селин си помисли, че по някакъв начин генералът е успял да проговори, но после си спомни за скрития в торбата Хъмбърт.

— То… Торион! Неподвижен е като статуя!

Черепът изруга тихо, но много цветисто, и добави:

— Знаех си, че нещо не е наред! Чух го, че отпрати другите, затова и посмях да говоря! Блед ли е?

— Не… изглежда си съвсем наред… но е напълно неподвижен! Не долавям и дишане… Мисля, че съм го убила!

— Нищо подобно, нищо подобно! — прекъсна я бързо Хъмбърт. — Виждал съм това и преди. Вероятно просто е временно замръзнал на едно място. Нещо като сън е, но много дълбок сън.

Селин бе виждала подобен сън само при мъртвите. Тя поклати глава.

— Не! Убила съм го!

— Глупости! Имаш талант за магия — вече го знаем — и той се проявява в напрегнати моменти! Генералът е заспал! Вероятно скоро ще се събуди!

Тя се надяваше и се молеше черепът да говори истината.

— Има ли… има ли нещо, което мога да сторя? Хъмбърт изсумтя.

— Не мога да ти кажа какво да направиш за него, милейди, но ако бях на твое място, бих потърсил Заил. Той ми е приятел.

Селин не се поколеба. Хвърляйки един последен тъжен поглед към Торион, тя излезе от стаята. За щастие се натъкна единствено на стражите, които преди малко я бяха пуснали да мине. Без да знаят за случилото се, те кимнаха почтително, но не забавиха излизането на благородничката.

Селин взе коня си и препусна към дома си. Времето бе все така отвратително, но тя изобщо не го забелязваше в стремежа си да достигне имението преди капитан Матюс и войниците. Единствената й надежда беше, че на адютанта да му е трябвало повече време да уреди сформирането на отряда. Въпреки това всяка секунда беше от значение.

Струваше й се, че измина цяла вечност, докато достигне портите, но за нейно облекчение пред тях нямаше и помен от стражи. Собственият й пазач я поздрави, а после бързо я пусна да влезе.

— Скоро ще дойде отряд войници — информира го тя.

— Господарке? — Въпреки въпросителния тон, очите му издаваха подозрението кого биха търсили те.

— Моля те, забави ги колкото можеш, без да си вредиш… заради мен.

Мъжът веднага кимна и това я накара да изпита гордост от лоялността на подчинените си.

— Можете да разчитате на мен, господарке.

Селин го погледна с благодарност и пришпори коня към къщата. Остави го близо до входа и се втурна по стълбите. Торбата с Хъмбърт се люшкаше лудешки на кръста й.

Вратата се отвори рязко точно когато тя посегна към нея. Благородничката отскочи назад изненадано, а после усети как торбата с черепа се плъзна надолу. Успя да я хване точно когато вървите, с които я бе прикрепила към колана си, се развързаха, а после погледна към фигурата на входа.

— Чудех се къде си се дянала — отбеляза намръщено Сардак.

— Аз…

— Да, да, знам. Заил. Измъкнала си се, въпреки че се ослушвах! Докато разбера какво е станало, вече беше изчезнала в нощта. За малко да те последвам, но се боях, че ще се разминем…

Все още стискайки торбата в едната си ръка, тя го избута настрана.

— Нямам време за това! Те идват насам и ще са тук всеки миг! Къде е той? В стаята си ли е?

— Кой? Некромантът? Не съм го виждал. Стоях в трапезарията и чаках някой от двама ви да се върне.

Заил го нямаше тук? Селин се опита да мисли. Беше толкова сигурна, че той ще дойде в дома й. При нея.

После благородничката си припомни трагичната сцена, описана от Торион. Макар и да бе сигурна, че Заил не е отговорен за нея, беше очевидно, че се е случило нещо и некромантът със сигурност се намираше в центъра му.

В този миг братът и сестрата чуха викове откъм портите. Сардак затвори вратата.

— Твои приятели?

— Капитан Матюс и отряд стражи. Идват да претърсят къщата за Заил.

— Е, него го няма, но те пак ще преровят всичко. Какво предлагаш да направим, сестро? Просто да ги пуснем? Изглежда ми разумно.

Тя внезапно се сети за Торион. Ако адютантът я срещнеше тук, щеше да се зачуди как се е прибрала толкова бързо… а и как изобщо е успяла да се измъкне от лапите на командира му.

— Може би е по-добре да не ме намират тук, Сардак. Не питай защо…

Той повдигна вежди.

— И като си помисля, че винаги съм смятал, че аз съм безразсъдният от двама ни. Колко си се променила, Селин! — Сардак се намръщи. — Но не можеш да се скриеш от тях. Копоят на Торион е умен. Ще прерови всяка ниша и цепнатинка.

Умът й препускаше. Имаше само едно място, където не очакваше войникът да влезе.

— Тогава ще се скрия в криптата.

Хъмбърт започна да протестира, но потресеният Сардак го прекъсна:

— Не говориш сериозно! След онова, което ми описа? По-добре се срещни с капитана! Какво може да си направила, че да искаш да се криеш на онова място?

— Не мога да ти кажа! — Тя тръгна към задната част на къщата, следвана от брат си. — Освен това няма да слизам до долу. Ще остана при стълбите. Там има няколко ниши, в които мога да се скрия.

— Но той може и да слезе, Селин.

— Не. Това би било светотатство. Едно е да претърси къщата и дори древните подземия, но съвсем друго — да наруши покоя на прадедите на един от най-древните родове в Уестмарч. Ще трябва да се върне при генерала за позволение… а това ще ни предостави малко време за мислене.

Сардак поклати глава.

— Просто си умирам да разбера какво злодеяние си извършила.

— По-късно…

Той я поведе към вратата, но благородничката го спря.

— Оставям на теб да се оправиш с тях — прошепна тя. — Моля те, заради мен, недей да…

— Да се провалям? Не бой се, няма да те разочаровам.

— Не това щях да кажа. — Селин го погали по бузата. — Знам, че ще се справиш чудесно. Винаги успяваш. Но не искам да рискуваш живота си напразно.

— Но аз това го умея най-добре — отвърна той и се ухили. После усмивката му изчезна, защото до тях достигна звукът от чукане по входната врата. — По-добре върви. Ще се оправя с тях. Няма нужда да се тревожиш.

Селин му хвърли един последен, изпълнен с благодарност поглед, а после се втурна надолу по стълбите. Болезнените спомени, погребани в паметта й, изплуваха, докато наближаваше подземието, но тя ги прогони от съзнанието си, както се беше научила да прави още от малка.

Най-сетне благородничката стигна до вратата на криптата. Там се спря, внезапно осъзнала, че бе оставила коня си пред къщата.

Селин се прокле за глупостта, но вече не можеше да направи нищо по този въпрос. Беше твърде късно да се връща, освен това Алек Матюс можеше и да не разпознае жребеца й. А може би Сардак щеше да спаси положението, като каже, че той е негов.

Може би…

Всичко това й идваше в повече. Селин знаеше, че трябва просто да се качи и да се срещне с капитана. Не след дълго щяха да открият Торион и до един да се сетят кой последно е бил с него. Ако хората на генерала я затвореха, поне нямаше да се бои от разпитите на църквата.

Но тогава нямаше да има кой да се грижи за Сардак и щяха да изгубят всяка надежда да спасят Заил.

Ако още бе жив.

Оказа се, че е невъзможно да отвори вратата на криптата само с една ръка, затова остави торбата с Хъмбърт на пода и започна да се бори с дръжката. Черепът не каза нищо, явно съзнавайки, че всеки звук, който издаде, ще бъде чут от мъжете в къщата.

Докато дърпаше, тя си мислеше за Заил. Дали същата чудовищна сила, която ги бе нападнала в криптата, не бе успяла да го отвлече от килията му? Ако да, тогава, както и обикновено безразсъдният Сардак бе отбелязал, щеше да е лудост да влиза в древните катакомби.

Но пък наистина нямаше къде другаде да се скрие от адютанта на Торион. Усърдният капитан Матюс щеше да слезе чак до старите подземия, но нямаше да отиде по-нататък, дори и да подозираше, че в криптата има някой. Това определено изискваше позволение.

Или поне тя така се надяваше.

За нейно удивление, над главата й внезапно се чуха гласове. Селин продължи да дърпа дръжката, докато гледаше коридора зад гърба си.

Накрая успя да отвори вратата достатъчно, за да се промуши през нея.

Гласовете станаха по-силни и отчетливи. Изглежда се приближаваха към нея. Благородничката влезе вътре колкото можеше по-бързо и задърпа вратата обратно. Тя се затвори зад гърба й с твърде силно скърцане.

В същия миг Селин почувства, че не е сама в криптата и понечи да слезе по тъмните стълби, сигурна, че е зърнала някакво движение.

Обаче в този миг я стресна глас, идващ точно зад вратата. Как бяха успели войниците да стигнат толкова бързо дотук? Благородничката отстъпи от входа, изненадана, че търсенето вече е стигнало така близо. Дали не бяха принудили Сардак да каже истината? Капитанът със сигурност не би стигнал толкова далеч!

Несигурна какво да прави, Селин се спусна няколко стъпала надолу към една от нишите, които бе споменала пред брат си.

Отново изпита силното усещане, че не е сама. Потрепери, разкъсвана от желанието да не я открият и от спомените за последното си идване тук.

„Поне да имах някаква светлина — помисли Селин, докато се притискаше към камъка. — Само малко светлина. Нещо, което хората на Алек няма да забележат, дори и да дойдат близо до вратата“.

Пред нея се оформи малко синьо сияние.

Селин ахна. Изплашена да не са я чули, благородничката зачака да види дали вратата няма да се отвори и вътре да нахълтат войници.

Но това не стана. Докато чакаше, тя продължи да гледа невероятното кълбо светлина. По някаква причина то я успокояваше, вместо да я плаши. Селин помисли малко и осъзна, че тя го е създала. Поиска светлина и я получи.

Удивена, благородничката посегна към нея. Беше приятно топла. Странно, но в същото време усещането за опасност в криптата намаля.

Селин погледна към вратата. Гласът бе утихнал. Тя въздъхна облекчено, а пулсът й започна да се нормализира.

Внезапно вниманието й бе привлечено от някакво движение в основата на стълбите.

Тя се сепна. В самия край на осветеното пространство можа да различи силуета на едра фигура. Фигура, която би разпознала навсякъде.

— Полт? — Селин слезе едно стъпало надолу и светлината я последва.

Силуетът сякаш се накъдри… а после се премести по-навътре в криптата.

Удивлението й се примеси със страх. Благородничката забрави за войниците на капитан Матюс и бавно започна да слиза надолу. Но с каквато и скорост и колкото и да се спускаше, сенчестата фигура винаги оставаше в периферията на полезрението й. Въпреки това Селин бе абсолютно сигурна, че това е именно бившият й телохранител.

„Но Полт е мъртъв!“ — напомни някаква част от съзнанието й. Въпреки това лейди Несардо стигна до основата на стълбите.

Сиянието се движеше с нея. Вече виждаше първите няколко гроба, но пък изгуби от поглед сянката. Един малък паяк избяга от светлината и Селин внезапно си спомни с болезнена яснота нападението на демоничните създания.

Здравият й разум се върна. Тя започна да отстъпва към стълбите. По-добре щеше да бъде да изчака в нишата горе или ако можеше, дори да излезе от криптата. Идването й тук се бе оказало грешка.

Ръката й докосна хълбока и чак тогава лейди Несардо осъзна друга своя ужасна грешка. Бе оставила торбата с Хъмбърт навън. Всъщност колкото повече си мислеше за гласа, който бе чула, толкова повече си даваше сметка, че това е бил мъртвият наемник. Той сигурно се бе опитвал да я предупреди за безразсъдството й, но твърде късно. Вратата бе заглушила гласа му достатъчно, за да не успее да го разпознае.

Селин тръгна нагоре по стълбите, като мислено се ругаеше. Ако някой от войниците слезеше долу и откриеше торбата и тревожното й съдържание, дори древният обичай и привилегиите на благородниците нямаше да спрат капитан Матюс да влезе в криптата.

Но докато се качваше, в главата й прозвуча глас:

— Господарке…

Селин се поколеба. Тя прехапа устни и погледна през рамо.

— Господарке…

Благородничката слезе отново. Не виждаше нищо пред себе си, но гласът звучеше съвсем истински.

— Господарке…

Тя погледна наляво.

И оттам, полускрит от сенките, на погледа й отвърна мъртвият Полт. Въпреки ужасната си смърт, сега той изглеждаше цял, макар и блед и някак безплътен.

Селин протегна ръка към него и прошепна напрегнато:

— Скъпи Полт… това ти ли си?

Главата му се наведе напред и въпреки че устните му останаха затворени, тя отново чу гласа:

— Живея… за да ви служа… господарке…

В тона му нямаше никаква подигравка, въпреки иронията на казаното. В очите му имаше тъга, но също и предизвикателство.

— Полт, скъпи Полт… — Тя понечи да тръгне към него, но светлината я последва и фигурата на телохранителя се разми и отстъпи назад. Гигантът, изглежда, не можеше да съществува нито в мрака, нито на светло, а само на границата между двете. Селин незабавно спря. — Какво… защо си тук?

— Живея… за да ви служа… господарке… — повтори той. Вдигна ръка и посочи в тъмнината. — Истината… там…

— За какво говориш?

— Там… господарке… истината… за Несардо… и Джитан…

Джитан! Ако духът на верния й слуга споменаваше това име, значи Полт наистина бе открил нещо ужасно.

Съзнавайки, че и Сардак, и Заил биха я укорили за глупостта, Селин Несардо тръгна в указаната от привидението посока. Светлината продължаваше да я следва неотлъчно и разкриваше малко по малко криптата около нея.

Тя очакваше Полт да изчезне, но вместо това фигурата постоянно трепереше на границата на сиянието. Независимо накъде се движеше Селин, мъртвият телохранител бе винаги на същото разстояние от лявата й страна. И въпреки сегашното му състояние, благородничката откри, че присъствието му я успокоява.

За нейна изненада, телата на създанията, които ги бяха нападнали предишния път, все още лежаха там, където бяха паднали. Плъхове се хранеха с гниещите трупове и когато светлината ги приближи, вдигнаха глави, но повечето не отстъпиха от гнусния пир. Селин огледа труповете повече с любопитство, отколкото с отвращение. По някаква причина бе очаквала да са изчезнали, сякаш са били някакви кошмари. Фактът, че това не се беше случило, показваше, че сега наистина я грози опасност, но пък правеше опасността смъртна. Тези чудовища бяха умрели така, както умират и обикновените хора.

Като Полт…

В мига, в който го помисли, Селин мина край мястото, където бе умрял гигантът. За щастие там нямаше нищо. Магията на ратмианина се оказа много полезна в това отношение.

Изпълнена със съжаление, тя се обърна към привидението.

— Полт, ще можеш ли някога да ми простиш?

Той поклати глава, правейки й знак да замълчи, а после посочи напред. Посланието бе ясно: Полт искаше тя да продължи, независимо от всичко. Неговата собствена смърт нямаше значение за него.

Селин подмина нишата на Риордан и тези на родителите й. Скоро имената по надгробните плочи започнаха да не й говорят нищо. Стилът на надписите ставаше все по-архаичен, а по камъка се виждаха пукнатини.

Най-сетне стигна до края на криптата… и до ново древно стълбище.

— Там ли? — запита тя, сочейки пътя към следващото ниво.

Вместо отговор Полт също посочи надолу. Явно способността му да говори бе много ограничена. Неочаквано очите на Селин се напълниха със сълзи. Бе чувала истории за духове, извършили велики дела за онези, на които са държали, но никога не си бе помисляла, че ще й се случи такова нещо.

— Моля се да намериш покой след това — промълви лейди Несардо на спътника си.

Полт само продължи да сочи надолу.

Благородничката заслиза, следвана от светлината. Въздухът стана по-влажен. Тя се закашля, но не спря.

Това ниво не й беше познато. Тук бяха погребани слугите, служили предано на рода Несардо. Въпреки че надгробните плочи не бяха толкова майсторски изработени, като тези на самото семейството, все пак представляваха знак за почит към хората, получили правото да почиват тук. Само малцина избрани от всяко поколение имаха право на подобна съдба и Селин очакваше Полт да е един от тях. За съжаление от него не бе останало нищо, което да се погребе.

Но духът, изглежда, не се вълнуваше от пропуснатата почит. Когато благородничката погледна към него, гигантът само посочи отново към дъното на обширния коридор.

Много от по-старите гробове бяха обрасли с мъх. Имената върху някои от тях вече не можеха да се разчетат. Докато напредваше в криптата, Селин започна да се чуди дали тази чест е била достойна за нейния телохранител. Очевидно дори преди тя да наследи дома Несардо, това ниво е имало отчаяна нужда от почистване и ремонт.

Тогава светлината разкри гледка, която накара благородничката да спре и да се зачуди дали цялото това пътуване е имало смисъл.

Останалата част от криптата бе преградена от купчина камъни. Срутването явно датираше от преди няколко века, но това не го правеше по-малко непреодолимо. Заедно с праха и боклуците имаше и парчета от надгробни плочи и дори няколко кости. Селин разпозна една плоча, явно озовала се тук от горния етаж.

Знаеше историята, разбира се. На Несардо им бе отнело години да изградят наново тази част от имението си след земетресението и последвалото го срутване. Вълнували ги бяха най-вече къщата и двете важни за тях нива на криптата. Очевидно никой не бе горял от нетърпение да копае до по-старото ниво. Говореше се, че някои дори нарекли срутването благословия.

Но защо бе доведена тук? Дали Полт не мислеше, че тя е способна да премине през твърдия камък?

Тогава Селин си спомни за магията, която владееше. Смееше ли да я използва тук и сега? Тя погледна към Полт, но духът просто си стоеше там и чакаше.

Изглежда, нямаше друг избор, освен да опита да направи магия, но неопитната заклинателка нямаше и най-смътна представа как. Всичките й предишни изпълнения бяха станали несъзнателно, като реакция срещу потенциална или непосредствена заплаха.

Тя се взря в купчината пръст и камъни. Може би ако първо опиташе с нещо малко, например да махне само няколко камъчета… После, ако се справеше, щеше да използва магията си в по-голям мащаб.

Селин събра кураж и пристъпи напред.

— Не…

Предупреждението на духа закъсня. Земята под краката й поддаде… и тя пропадна в дупка. Лейди Несардо отчаяно се опита да се хване за нещо, но всичко, което докоснеше, се свличаше с нея.

Благородничката изпищя и изчезна в мрака.