Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (7)

Шест

Селин не знаеше какво да мисли за бледия тъмнокос мъж, когато бе решила да изпрати Полт да го повика в „Черният овен“. Усещаше, че е редно да потърси уменията на некроманта, въпреки че църквата на Закарум бе изиграла значителна роля в детството й. Може би изборът й се дължеше на дарбата й — или проклятието, както понякога мислеше за нея. А може би когато бе погледнала в сивите му очи, благородничката бе познала мъжа зад тях. Слуховете и легендите описваха некромантите като зли и противни грабители на гробове, заклинатели, съюзени със злото, ала Селин изобщо не бе видяла такова нещо у Заил. В действителност тя бе съзряла нещо като свое собствено огледало: тиха решителност да бъде направено необходимото, независимо от цената и последствията за самия теб.

А сега той почти бе умрял заради нея.

Некромантът лежеше в леглото в стаята, която тя му бе отредила — използваше го за пръв път. Благородничката се боеше да го остави сам в криптата, затова го извлече по стълбите. Чак когато се намираха в безопасност навън, тя отиде да потърси Сардак. После, с помощта на брат си занесоха Заил в стаята.

Ръцете й трепереха. Тя виждаше в ума си отново и отново смъртта на Полт. Той й бе служил вярно дори преди брака й с Риордан и не се поколеба да защити некроманта. Това я изненадваше, но може би гигантът бе смятал, че Заил е нейният най-добър шанс да оцелее. Селин се срамуваше, че не може да погребе нищо от мъжа. Магията на ратмианина бе унищожила малкото, което призракът не бе успял. При все това тя знаеше, че Полт никога не бе обичал церемониите. Той щеше да хареса идеята на Заил да го използва за оръжие, с което да унищожи убиеца му.

Необичайно смиреният Сардак предложи да извикат слуги, които да им помогнат, но Селин знаеше, че никой от тях няма да иска да се приближи до некроманта. За щастие тя не беше толкова деликатна, колкото някои от другите жени с нейното положение и всъщност знаеше донякъде как да се грижи за рани, защото й се бе налагало да помага на брат си след някои от по-тежките пиянски свади.

А ако собствените й умения не стигнеха, очевидно разполагаше и с помощта на покойния Хъмбърт Уесъл, на която да разчита.

— Внимателно, внимателно — укори я черепът, докато тя сваляше останките от наметалото и ризата на Заил. — Надявам се, че си донесла силно уиски за тези рани.

— Точно до теб е.

Черепът на некроманта — донесен в стаята заедно със Заил — бе поставен на обичайното си място, а точно вляво от него се намираше бутилката с алкохола.

— Погрижи се да напоиш с него всяка от тези драскотини. Надявам се да е достатъчно силно, не като онези лигави ликьорчета, които пият аристократите… с извинение, милейди.

— Брат ми го пие. Значи трябва да убие всяка инфекция.

Хъмбърт се изкикоти глухо.

— Иска ми се и аз да можех да го опитам!

Докато използваше ножа си да среже дрипите, Селин забеляза, че Заил поне диша равномерно. Въпреки това обаче и бездруго бледата му кожа сега беше на практика чисто бяла, ако се изключеха сините му устни. Това я плашеше.

Благородничката взе влажна кърпа от порцелановата купа, която бе донесла със себе си, и започна да промива раните. По космите на гърдите на Заил изби пот, а тялото му гореше като пещ въпреки снежния му вид.

Когато реши, че е почистила изцяло раните, Селин взе уискито. Тя знаеше, че има някои билки, които също биха помогнали, но сега беше твърде късно да изпраща слуга, който да търси отворен билкар.

Благородничката изля с огромно внимание няколко капки върху първата рана.

Заил потрепери леко. Селин изчака да види дали ще последва по-силна реакция, но това не стана.

— Не бой се, момиче — успокои я Хъмбърт. — Заил има много висок праг на търпимост към болката. Аз не бих очаквал нещо повече от него сега.

Тя се поуспокои и сипа още от уискито. Всеки път некромантът реагираше по същия кротък начин.

— Това трябва да е достатъчно — промърмори Селин след няколко минути. Докато запушваше бутилката, за пръв път осъзна, че така и не е махнала дългата ръкавица от дясната ръка на Заил. Той сам бе свалил лявата по време на призоваването. Лейди Несардо искаше да го накара да се чувства колкото се може по-удобно, затова започна да дърпа плата.

— Няма нужда от това! — внезапно извика черепът, а тонът му бе почти панически. — Той си е съвсем добре с нея! Нещо ратмианско, нали разбираш! Просто я остави… мътните го взели!

Селин изпищя и се запрепъва назад, ужасена от онова, което се намираше под ръкавицата. То помръдна, сякаш в отговор на писъка й, което само усили шока й.

— Селин! — Сардак заудря вратата с юмрук. — Селин, какво става?

Той влетя вътре и я избута от пътя си.

— Нищо, момиче, нищо! — настояваше Хъмбърт. — Няма проблем, наистина! Ти…

— Гръм и мълнии! — извика брат й. — Какво ти казах за неговия вид?

Селин продължаваше да се взира, но сега ужасът й бе примесен със зловещ интерес. Тя не чу нито думите на Сардак, нито тези на черепа. Нищо нямаше значение, освен гнусната гледка пред нея.

Дясната длан на Заил бе напълно лишена от плът.

Само няколко добре разположени сухожилия държаха костите заедно. Но като се изключи това, липсваше всякаква кожа, която да покрие ужасяващия крайник. Ръката му бе в това състояние от върха на средния му пръст до китката. Чак там костта и плътта отново се сливаха, но дори тогава в продължение на няколко сантиметра кожата изглеждаше като обгорена.

Сардак я сграбчи.

— Ела с мен, Селин! Остави това чудовище само…

— Стига де! Заил е много добър човек, наистина!

Благородничката поклати глава, а мислите й започнаха да се прочистват.

— Не… не, Сардак. Той спаси живота ми и се опита да спаси и този на Полт!

— Селин…

Тя нежно го отблъсна обратно към вратата.

— Благодаря ти за загрижеността, Сардак, но всичко е наред. Върни се в стаята си. Ако имам нужда от теб, ще те извикам.

Брат й разроши косата си. Изглежда, алкохолът се бе изпарил от кръвта му. Той отново погледна към кокалестата ръка, а в изражението му се четеше искрено отвращение, но накрая кимна.

— Знам, че ще направиш каквото смяташ за най-добре, скъпа сестро. Винаги така правиш. — Сардак я погледна в очите. — Но знай, че ще се ослушвам. И при най-лекия необичаен звук ще се върна… с меч!

Той затвори вратата зад себе си, оставяйки Селин сама със Заил и черепа. Благородничката нервно се приближи към неподвижното тяло на леглото.

— Това… това в криптата ли се случи?

Гласът на Хъмбърт бе кротък и тих.

— Бих искал да ти кажа, че е така, за да мислиш по-добре за него, но не, момиче… милейди… не стана тогава. Това е от преди.

— Разкажи ми.

— Да бъдат дваж проклети прокълнатите души, които му я взеха в един изгубен град на име Урех. Младежът и група търсачи на съкровища бяха открили мястото… всъщност двамата с него се опитвахме да им попречим да влязат. Вече знаехме, че нещо в този град не е наред, но изобщо не очаквахме онова, което открихме! Тогава той беше в руини, но се възроди, докато бяхме вътре. Стана красив, мирен… или поне така си мислехме. Докато хората не започнаха да изчезват, а владетелят на Урех не се оказа обвързан с една от самите Първични злини! Заил бе един от двамата, които оцеляха, но това му струва ръката, откъсната от онези демони.

— Тогава как…

Черепът изсумтя.

— Повечето хора биха се оказали в безизходица, но това момче е умно. След като двамата с добрия капитан Дюмон — другия оцелял — бяха излекувани от други некроманти, на младежа му хрумна нещо. Той се върна на мястото, където беше изгубил ръката си, и по някакъв начин успя да намери останките й. Отне му три дни и три нощи, но Заил успя да си я прикачи обратно с огън и магии. Мътните го взели, в някои отношения тя е дори по-добра от нова! Но той плати висока цена за нея, висока наистина.

Докато го слушаше, част от ужаса на Селин се стопи и тя се почувства още по-заинтригувана. Дали и тя не би направила същото на негово място, ако разполагаше със силите му? А и какъв друг избор би имала? Кука, каквато бе виждала по ръцете на мнозина моряци? Обикновено чуканче? Сред благородниците се случваше някой да изгуби крайник и да го замени с метална протеза, която после прикриваше с дреха, както бе направил и некромантът. Лейди Несардо не се съмняваше, че мнозина от тях биха платили много за онова, което Заил беше постигнал, а може би дори щяха да се хвалят с него, въпреки догмите на Закарум относно подобна магия.

Тя се наведе и внимателно свали останалата част от ръкавицата. Чак сега видя, че вътрешността й е подплатена, за да може да имитира ръка от плът и кръв. Благородничката си спомни как Заил използваше тази длан без никаква трудност.

Селин прехапа устни и докосна опакото на дланта му. За нейна изненада усещането беше за топлина и гладкост. Тя пипна една от ставите и когато кокалените пръсти помръднаха, ахна.

Ратмианинът измърмори нещо неразбираемо и се раздвижи. Селин отстъпи, за да не пречи на възстановяването му.

— Той ще се оправи, милейди — увери я отново Хъмбърт. — Може би ще е добре и ти да си починеш. Аз ще го държа под око, или щях, ако имах очи… Не бой се.

— По-добре да остана. Не мога да оставя всичко на теб…

Черепът изсумтя.

— А какво друго имам за вършене, момиче? Аз не спя, поне не по начина на живите. Не ми е проблем да остана буден й цяла нощ. — В гласа на духа се прокрадна изненадваща мекота. — Няма да допусна да му се случи нещо. Обещавам.

Въпреки неподвижността на черепа, Селин му вярваше. По някакъв особен начин на Хъмбърт Уесъл можеше да се разчита да се грижи за Заил също толкова добре, колкото бедният Полт винаги бе защитавал нея.

— Веднага извикай, ако има промяна — настоя тя.

— Разбира се.

— Благодаря ти… Хъмбърт.

Селин можеше да се закълне, че зърна някакво потрепване в очните кухини на черепа.

— Не… аз ти благодаря, момиче.

Лейди Несардо излезе тихо от стаята, а мислите й се въртяха около възстановяването на Заил. Тя не спираше да се чуди по какъв начин би могла да му помогне…

Внезапно благородничката се блъсна в някого в коридора. Тя отстъпи инстинктивно, а после видя, че това е брат й.

— Сардак! Изплаши ме! Какво правиш тук? Мислех, че си в леглото!

Изражението му никак не беше приятно.

— Не стигнах много далеч, сестро. Не можех просто да забравя какво видях.

— Стига, Сардак! Това е нищо…

Той я хвана за раменете толкова силно, че Селин изпъшка от болка. Брат й охлаби хватката си, но не я пусна.

— Той трябва да си отиде, Селин! Не можеш да държиш подобно нещо в тази къща! Той е опасен за теб и за всички нас! Виж какво се случи с Полт, мътните го взели… а той беше опитен воин!

— Полт умря, опитвайки се да спаси Заил и мен, ако това имаш предвид, но чак след като самият Заил извърши почти същото за него! Ти не беше там! В криптата се случи нещо чудовищно, Сардак!

Той се намръщи.

— Да, знам, знам. Но все пак, Селин…

— Той остава. Дължа му го. Съжалявам, ако тази ситуация не ти допада, но…

— Но ти си господарката на Несардо, а аз съм просто едно копеле… — Когато тя понечи да оспори думите му, Сардак сведе глава. — Това беше неоснователно, зная. Ти ми даде всички шансове, от които имах нужда, и ме накара да чувствам тази къща не по-малко свой дом, отколкото твой. Прости ми, Селин.

Тя го докосна по бузата.

— Разбирам тревогата ти. Нека забравим за случилото се.

Брат й погледна към вратата на Заил.

— Ще уважа волята ти, скъпа сестро, но ако той стори нещо, което дори бегло да те застраши, ще трябва да отговаря пред мен.

С тези думи Сардак я целуна по бузата и се насочи към стаята си. Докато го гледаше как се отдалечава, Селин не се съмняваше, че той ще спази подобно обещание. В това отношение Сардак приличаше на Полт. И двамата бяха истински лоялни към онези, за които ги бе грижа. Но също така се превръщаха в жестоки врагове за всеки, който застанеше на пътя им.

Благородничката се надяваше, че случаят със Заил няма да бъде такъв.

Некромантът сънуваше паяци. Много паяци. Големи. Малки. Беше обвит в мрежи, затворен в какавиди. Паяците го обкръжаваха…

Изведнъж насред мъчителните сънища се появи лице. То имаше прошарена, късо подстригана коса и черти, които в някои отношения приличаха на тези на ратмианина. Лицето гледаше борбата му с клиничен интерес и изобщо не показа, че възнамерява да помогне на некроманта.

Така че Заил продължи да се бори сам…

Бурята продължи да бушува неукротимо през следващата сутрин и следобед. Започна да утихва чак привечер. Селин прекара тези часове най-вече край неподвижното тяло на ратмианина. Тя се притесняваше, защото той още не бе дошъл в съзнание, и въпреки че Хъмбърт не го каза, благородничката усещаше, че и той се тревожи.

Заил беше плувнал в пот, а челото му се бе сбръчкало, сякаш размишляваше над нещо. Селин с изненада долови някаква магия около тялото му, сякаш с него се случваше нещо, което тя не разбираше. Несигурна какво друго да направи, тя навлажни устните му с чиста мокра кърпа и се опита да му осигури максимално удобство.

Сардак й носеше храна, тъй като слугите отказваха да прекрачат прага. По-младият Несардо не казваше нищо, докато й подаваше подноса, но пълните му с тревога очи не се откъсваха от некроманта.

Селин вечеря мълчаливо, тъй като нито тя, нито Хъмбърт можеха да измислят какво да си кажат, за да се успокоят. Черепът настояваше, че Заил ще се оправи, но думите му звучаха кухо и това не беше заради физическото му състояние.

Няколко минути след като приключи с храната, един нервен слуга почука на вратата и промърмори:

— Господарке, в гостната има посетител, който иска да ви види.

— В това ужасно време? — възкликна благородничката и стана от стола си. — Кой е?

Откъм коридора не последва отговор, а когато Селин отвори вратата, откри, че слугата е избягал. Тя се намръщи и затвори след себе си, а после слезе на долния етаж. Там я посрещна друг прислужник, който точно излизаше от гостната с празен поднос в ръце. Когато я видя, мъжът се поклони.

— Поднесохме му вино, господарке, и сега седи до огъня.

— Кой? Кой е, Барнаби?

Слугата, чийто орлов нос стърчеше като клюн пред лицето му, изглеждаше стреснат от незнанието й.

— Лорд Джитан естествено!

Джитан?

— Благодаря ти, Барнаби. Можеш да си вървиш.

Той се поклони и изчезна някъде. Селин положи усилия да запази лицето си спокойно пред тази неочаквана, непредизвестена и най-вече нежелана визита от страна на мъжа, който искаше да й отнеме наследството на Несардо. Чак когато беше сигурна, че видът й не разкрива чувствата й, благородничката тихо влезе в стаята.

— Лорд Джитан! — каза тя. — На какво дължа честта на посещението ви точно тази нощ?

Алдрик Джитан се надигна от стола с чаша вино в ръка, сякаш не жената пред него, а той бе домакинът в къщата. Благородникът имаше елегантна фигура, но нещо в несиметричните му очи и устата винаги отблъскваше Селин. Погледът му постоянно блуждаеше, сякаш Джитан подозираше, че в сенките на стаята се крият врагове. Устните му пък постоянно бяха извити нагоре в нещо, което лейди Несардо определяше като „хищна усмивка“, напомняща й за гладен вълк.

— Скъпа Селин — отвърна той, вдигайки чашата. — Пия за неземната ти красота.

Дори и при най-добрите обстоятелства тя не би намерила нищо хубаво в подобна безвкусица, но въпреки това кимна учтиво.

Напук на ужасното време, дрехите и косата на Алдрик бяха безукорни и сухи, което означаваше, че слугите му са го пазили от дъжда през целия път до вратата. Селин се огледа за наметалото му, но не го откри. Жалко, защото ако то беше наоколо, тя щеше да е в състояние да съкрати и без това неприятното посещение.

— Дойдох да видя дали не мога да постигна мир помежду ни, скъпа Селин — отвърна най-накрая лорд Джитан. Той отпи от виното и пристъпи по-близо. Внезапно очите му спряха да шарят и се концентрираха върху нейните. Селин почувства как потъва в погледа му въпреки омразата си към мъжа. — Враждуваме напълно безпричинно.

— Вие искате да ми отнемете покрива над главата и да ме оставите без подслон на улицата.

— О, нищо подобно! — Алдрик се наведе напред и благородничката не виждаше нищо друго, освен очите му. — Принуден съм! Имам делови отношения с почти всички водещи фамилии в Уестмарч! В много от сделките ми са заложени големи суми пари или огромни имоти! Причината да запазя репутацията си се корени във факта, че всички знаят, че когато кажа нещо, наистина го мисля. Ако обещая някому печалба от присъединяването му към начинанията ми, той знае, че ще има печалба. Но в същото време, ако сделките, които правя, включват компенсация при неустойка — а това, повярвай ми, е необходима предпазна мярка, особено срещу измамници, — трябва да стигна до края, независимо от причините за неспазване на уговорката.

Въпреки че не го искаше, Селин откри, че донякъде разбира позицията на Алдрик. Не беше рядкост аристократи, чиито средства бяха намалели през годините, да сключват неблагоприятни сделки, а после да се опитват да измамят кредиторите си. Ако имаха някоя влиятелна личност, която да ги подкрепи, какъвто нерядко бе случаят, онези, които бяха повярвали на думата им, оставаха без нищо.

— Но Риордан държеше на думата си и приемаше само това, което можеше да изпълни…

— Наистина беше такъв. — Различните му по цвят очи заблестяха. Лорд Джитан се намираше толкова близо, че можеше да я целуне, а тя, нетипично за себе си, не отстъпи отвратено. — Но той така и не можа да изпълни своята част от сделката. Сигурен съм, че щеше да го стори, ако не бе починал така внезапно. При все това обаче неустойката е в сила и по закон тя се пада на мен. — Той сви рамене. — Ако не я взема, скъпа моя, ще бъда мамен от всички други, с които работя, и за по-малко от година ще банкрутирам. Тогава аз няма да имам покрив над главата си. А ти не би искала това, нали?

Тя не можеше да откъсне очи от неговите.

— Не, не бих. Не бих…

— Тогава по-добре отново помисли над предложението ми, Селин. Като лейди Джитан, ти ще запазиш наследството на своето семейство, а ще имаш и това на моя род. И двамата ще спечелим от това. — Той докосна брадичката й, сякаш за да я целуне. — И двамата.

Изведнъж без предупреждение в ума й се появи лицето на Заил. Селин се отдръпна от Алдрик. Усмивката му за миг се превърна в озъбване, а после на лицето му се изписа много неубедително добродушие.

По някаква причина Селин усети непреодолима нужда да се върне в стаята на некроманта. Лорд Джитан забеляза внезапното й напрежение и попита:

— Зле ли ти е? Мога ли да помогна с нещо?

— Не… благодаря ви, не. Съжалявам Алдрик, но трябва отново да отхвърля предложението ви.

Усмивката му стана още по-принудена.

— Помисли внимателно какво казваш, Селин… Аз ще направя каквото трябва.

Смущаващите му очи вече не можеха да я задържат. В осанката на благородничката се прокрадна предизвикателство.

— Това може и да не стане. Все още не съм изчерпала всички пътища на действие. Проучвам финансовите сделки на съпруга си…

— Но какво… — Лордът млъкна и без предупреждение внезапно погледна в посока на стаята на Заил. Лицето му се вкамени. Той се поклони. — Много добре. Щом няма да има развитие на въпроса днес, пожелавам ти приятна вечер… и се моля за твое добро скоро да се вслушаш в здравия разум.

Лорд Джитан остави чашата и излезе. Селин не си направи труда да го изпраща до изхода, който той с лекота можеше да намери и сам. Вместо това тя се заслуша напрегнато и няколко секунди по-късно чу звука на затръшнатата външна врата. Силното чаткане на копита и тракането на колелата на карета подчертаха ядосаното оттегляне на благородника.

Щом се убеди, че Алдрик няма да се върне изненадващо, Селин се затича към стълбите. Една изненадана слугиня отскочи от пътя й в мига, в който лейди Несардо направо скочи върху първото стъпало.

Горе се сблъска със Сардак. Изражението му бе притеснено, а несресаната му коса стърчеше на всички страни. Този път обаче тревогата му нямаше нищо общо с некроманта.

— Барнаби току-що ми каза, че Джитан е бил тук. Какво, по дяволите, искаше този път?

— Все същото. Настоява да се оженя за него, за да прекратим спора.

— Ех, колко е популярна сестра ми! Торион ще ревнува много, все пак той първи предложи…

Тя нямаше време за това.

— Достатъчно, Сардак. След срещата с Джитан мога да мина и без остроумните ти коментари!

Той я хвана за ръката, когато тя понечи да мине край него.

— Съжалявам! Следващия път кажи на Барнаби да ме извика веднага. Не искам да оставаш сама с онова копеле!

Селин се канеше да му отговори, че може и сама лесно да се справи с Алдрик Джитан… но после си спомни как почти бе склонила на исканията му. Той едва ли не я бе целунал.

— Ще го запомня — отвърна тя меко. После му се усмихна и добави: — Трогната съм от загрижеността ти.

— В това съм най-добър… ако не броим пиенето. — Той забеляза в каква посока е тръгнала сестра му. — Обратно при него?

— Да. — Тя все още усещаше необходимостта незабавно да отиде при Заил. — Трябва да вървя.

— По-добре неговата компания, отколкото тази на Джитан — измърмори неохотно Сардак. — Но обещаваш да ме извикаш, ако се нуждаеш от мен, нали?

— Да, братко. Обещавам, наистина.

Чак тогава той я пусна. Селин незабавно се затича с надеждата да не е закъсняла.

Но когато отвори вратата, откри всичко такова, каквото го бе оставила. Заил лежеше неподвижно в леглото все още потен, въпреки студения въздух в стаята.

Тревогата обаче не я напускаше.

— Какво стана, Хъмбърт?

— Да е станало нещо? — Въпреки липсата на черти, черепът сякаш я изгледа въпросително. — Абсолютно нищо, само от време на време — моменти на пълна тишина.

— Но аз бях сигурна…

Селин пристъпи до леглото и пипна челото на Заил.

Тревогата й веднага се усили стократно. Тя почувства смазваща сила, която заплашваше некроманта. Благородничката обаче не можеше да разбере откъде идва.

— Заил… — прошепна тя, без да мисли. — Заил…

Той извърна глава към нея и внезапно изстена.

— Помръдна! — изпелтечи Хъмбърт. — В името на планината Ареат, помръдна! Най-сетне!

Върховете на пръстите й, докосващи челото му, усетиха топлина, но вече не така силна. Дишането му изглеждаше по-равномерно отпреди и когато Селин избърса потта от челото му, то не се ороси веднага.

Надеждата й се възвърна.

— Мисля, че той…

Очите на Заил внезапно се отвориха широко.

— Карибдус… — прошепна той.

Некромантът едва бе произнесъл думата, когато очите му отново се затвориха и главата му се отпусна настрани. Селин ахна, изплашена, че е умрял, но когато погледна отблизо, видя, че Заил просто спи… при това спокойно.

— Карибдус? — изръмжа черепът. — Какво, в името на ада, значи това?

 

 

Карибдус прибра кинжала си с цвят на слонова кост. Изражението му бе все така спокойно, въпреки развоя на последните събития.

— Вече три пъти — каза той. Нещото в мрака, на което говореше, се размърда в подобие на яд. — Вече три пъти. Но няма да има четвърти път.

Погледът на ратмианина се насочи към тавана и макар да нямаше очевидна причина, на лицето му се изписа мимолетно задоволство.

— Спокойно, мъничък мой. Събитията все още се развиват според нуждите на Баланса. Знаем всичко, което ни е нужно за успеха. Името му е Заил.

Карибдус протегна ръка и нещо голямо, черно и многокрако скочи на нея. Некромантът погали любвеобилно телцето.

— Заил… естествено, че ще е той.