Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (5)

Четири

Селин настоя Заил да си почине поне един ден, преди да започне призоваването, но некромантът нямаше нужда от подобно нещо и всъщност бе дори нетърпелив да извика духа на Риордан Несардо. Вече на два пъти го нападаха мистериозни сили, но колкото повече размишляваше над онова, което се опитваше да го убие със собствената му ръка, толкова повече си даваше сметка, че второто нападение не е свързано с първото. Може би имаше връзка помежду им, но аурата на втория натрапник идваше от света на смъртните.

Възможно ли беше да е лорд Джитан? Ако да, той явно бе изучавал последователите на Ратма много по-отблизо от всеки друг. Некромантът определено искаше да се срещне с този благородник.

Небето остана мрачно този ден. Заил прие това за поличба, но предпочете да не го споменава на домакинята си. Той мълчаливо започна подготовката си, защото знаеше, че това призоваване вероятно няма да бъде като другите. Трябваше да подготви различни защити.

Сардак проспа по-голямата част от деня, но Селин дойде рано, за да види дали може да помогне някак на некроманта. Заил откри, че тя е много различна от жените с нейния произход, а дори и от повечето мъже. И причината не бе само в дарбата й — нещо, с което ратмианинът се беше сблъсквал и преди при работа с благородници. Селин Несардо имаше силна воля, а на смелостта й мнозина биха завидели.

Хъмбърт Уесъл беше чудесен пример за това. Първоначалният шок на Селин не премина в отвращение, а по-скоро в удивление. Когато се върна сутринта, тя поздрави черепа така, сякаш бе не по-малко неин гост от Заил… нещо, което неимоверно много зарадва духа. Хъмбърт щеше да я залее с безкрайните си истории за приключенията им — в които по необясним начин успяваше винаги да поеме водачеството, — но един поглед от некроманта го накара да замълчи. Той също така спази обещанието, което Заил изтръгна от него, когато благородничката се оттегли след нападението: да не казва на Селин какво се е случило в действителност.

При нормални обстоятелства Заил нямаше да има нужда от много време, преди да започне, но след случилото се до момента и факта, че съпругът на Селин не му отговори по време на пътешествието в отвъдното, ратмианинът искаше да е сигурен, че всички елементи на призоваването ще са в негова полза.

— Точно след полунощ — каза той най-накрая на Селин и току-що събудилия се Сардак. — Пред мястото на погребението.

— Значи под къщата. В криптата.

Заил бе предполагал, че домът Несардо разполага с подобно място, и подозираше, че именно то е центърът, към който са привлечени откритите от него души.

— Добре, тогава…

Някъде отвън зазвуча камбанен звън. Веднъж, два пъти, три пъти. Звукът бе изпълнен с някаква фаталност, която веднага привлече вниманието на некроманта.

— Камбаните — промърмори Селин. В очите й се появи тъга. Тя погледна Сардак, който като никога изглеждаше сериозен. — Крал Корнелиус най-накрая издъхна.

— Доста време му отне — отвърна брат й. — Когато умра, искам да е бързо, а не седмици наред като него.

Част от разговора припомни на Заил клюките, които бе чул, когато напусна кораба, довел го до Уестмарч. Знаеше, че кралят е болен, но не и колко. Внезапно усети, че трябва да действа по-бързо. Тази смърт твърде точно съвпадаше с присъствието му тук, за да му се нрави.

— Кралят има ли наследник? — попита той.

— Имаше трима сина, но първият загина много млад. — Лейди Несардо облиза устни. — Вторият наследник умря от ухапване на паяк, докато беше в провинцията преди няколко месеца. Сега на трона ще седне Юстиниан. Четвъртият с това име.

— Някои го наричат Юстиниан Ококорения — добави Сардак, който изобщо не изглеждаше доволен. — Той е най-наивното момче, живяло някога, а е на моите години.

— Той не е и подозирал, че ще стане крал, Сардак. Всички очакваха това да е Корнелиус Младши.

— Което точно сега не е от голяма полза за Уестмарч, сестро.

Мъдър, стар владетел, умрял от болест. Обещаващ наследник, загинал при инцидент с отравяне. Неопитен и неподготвен младеж на трона…

— Паяк? — внезапно промърмори Заил. — Отровен паяк? Те често ли се срещат тук?

— Всъщност доста рядко, но…

Селин не можа да продължи, защото точно тогава се появи една възрастна слугиня. Белокосата старица закърши ръце, опитвайки се да не поглежда към некроманта, и обяви:

— Господарке, генерал Торион е на вратата!

— Генерал Торион? — Благородничката изглеждаше втрещена.

— Може би идва да те изгони в Енщайг, скъпа сестро. Да ти събера ли багажа?

— Млъквай, Сардак! Фиона, моля те, кажи на добрия генерал, че наистина нямам време да…

— Естествено че имаш, поне днес — изтътна глас иззад слугинята.

Фиона изпищя и избяга. На нейно място се появи самият символ на излъскания до блясък опитен войник, за когото се разказваше в приказките, но какъвто Заил никога не бе виждал на живо. Генерал Торион имаше дълга кестенява коса, сресана назад по раменете му, и късо подстригана, леко прошарена брада. На орловото му лице имаше малък белег, точно под лявото от двете яркосини очи. Той се извисяваше с около една глава над Заил и вероятно бе наполовина по-широк в раменете. Не можеше да се каже, че е гигант като Полт, но котешката лекота, с която се движеше, накара некроманта да предположи, че срещу този офицер ветеран дори телохранителят на Селин би бил неравностоен противник.

Посетителят на Несардо бе облечен в червена униформа със златен нагръдник, а в сгъвката на лявата си ръка носеше шлем с перо. Останалата част от облеклото му се състоеше от високи ботуши и прибран в ножницата му с кръгъл предпазител.

— Торион! — възкликна Селин, която бързо се бе окопитила. — На какво дължим тази чест?

Командирът първо се усмихна, когато я видя, но сега лицето му се помрачи.

— Чули сте камбаните. Старецът всъщност почина снощи, но ни трябваше време за подготовка. Юстиниан ще се нуждае от подкрепата на мнозинството от благородниците, а всички сме наясно, че твоята добронамереност към него би могла много да помогне за това. Не ни трябва повторение на въстанието на Картолус.

— Какво се е случило тогава? — попита Заил.

Торион, който явно също като некроманта си нямаше друго име, го забеляза едва сега. Генералът понечи да извади меча си.

— В името на църквата! Какво прави това куче тук? Селин, да не би той да е завладял ума ти?

Сардак незабавно се отдръпна от пътя на мъжа, в случай че той реши да нападне Заил. Селин, от своя страна, пристъпи точно между офицера и предполагаемата му цел.

— Торион! Самозабравяте се, генерале!

Реакцията му бе незабавна. Той пусна меча и се намръщи така, сякаш са го зашлевили през лицето. На ратмианина не му бе трудно да разбере защо.

Торион бе силно влюбен в лейди Несардо.

— Селин — започна офицерът. — Знаеш ли какво е това нещо! Наясно ли си какви извращения извършва в гробища и катакомби, за да…

— Торион!

Той замълча, но продължи да хвърля остри погледи към некроманта. Домакинята на ратмианина го посочи и каза:

— Това е Заил. Той е тук по моя молба. Мисля, че знаеш защо.

— Онзи проблем с лорд Джитан? Селин, ако просто ме дариш с честта, за която те помолих повече от веднъж…

— Четиринадесет пъти, ако не съм им объркал броя — вметна Сардак.

За един кратък миг гневът на генерала се прехвърли от Заил върху брата. После той продължи:

— Както казах, ако просто ми дариш тази чест, този проблем ще изчезне завинаги…

— Торион, Несардо е моят род и моето наследство. — Тя не каза нищо повече. Явно бе обяснявала чувствата си повече от веднъж.

Очите на офицера отново се преместиха върху некроманта и той рязко изръмжа:

— Ако с нея се случи нещо лошо и следите му водят до теб, куче, ще ти отрежа главата!

Заил само кимна в отговор.

Преди обстановката да се нажежи отново, благородничката каза:

— Предай на съвета, че подкрепям Юстиниан. Вярвам, че ще бъде добър владетел на Уестмарч. Торион, на него му липсва най-вече увереност и мисля, че ти можеш да му помогнеш да я добие.

— Много мило от твоя страна. — Той стисна здраво шлема си и на лицето му се изписа някаква нова тревога. — Селин, ела при мен, ако се нуждаеш от помощ… и бъди предпазлива с този осквернител на гробове.

— Торион…

Генералът се опомни, удари токовете на ботушите си и в същото време се поклони. Кимна учтиво на Сардак и излезе, без да обръща каквото и да е внимание на Заил.

— Този мъж обожава драматичното появяване — отбеляза весело братът на Селин. — Кълна се, че специално се е постарал да влезе точно след удара на камбаната! Чудя се дали преди това е чакал пред вратата.

— Торион е добър човек, Сардак.

— Съмнявам се, че новият ни приятел е на същото мнение. Сигурен съм, че щеше да ти изтръгне сърцето, друже. Кажи ми, можеш ли после да си го прибереш обратно? Просто ми е любопитно…

— Сардак!

Той направи добра имитация на големия поклон на офицера.

— Мисля, че злоупотребих с гостоприемството ти. Ако ти потрябвам, скъпа сестро, знаеш къде да ме намериш.

Селин не изглеждаше доволна.

— Да, в „Примката на палача“. С онази паплач. Върни се преди часа, който ни каза Заил. Ако не искаш да дойдеш в криптата, поне бих желала да си наблизо.

— Нима някога съм те разочаровал?

Изражението на благородничката не се промени.

— Ще се въздържа от отговор.

Сардак отново се изкикоти и целуна сестра си по бузата. После кимна подигравателно на Заил и ги остави сами.

— Наистина ужасно много съжалявам и за двамата. — Селин поклати глава. — Ако предпочетете да забравите за тази нощ и да напуснете Уестмарч, ще ви разбера.

— Оставам.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви…

— Но не само заради молбата ви — каза й той направо. — Има неща, за които аз самият съм любопитен.

— Разбира се. Бях забравила, че хора като вас не се срещат толкова на запад, освен ако не са дошли по работа.

— Наистина.

На Заил му се искаше да не е така. Щеше да е хубаво наоколо да има и други последователи на Ратма. Имаше, нужда да поговори с някой, който е наясно с тази материя, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

Но сега беше твърде късно да се тревожи. Времето наближаваше, а той имаше много работа.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин, Заил?

Можеше, но той не искаше да я моли. Това бе първото, което щеше да я накара да съжалява, че е помолила некроманта за помощ. Но нямаше избор.

— Съжалявам, че го казвам… но ще ми трябва малко от кръвта ви, милейди.

— От кръвта ми? — За един съвсем кратък миг в очите й се появи онова, от което се боеше Заил. После Селин се окопити. — Разбира се. — Тя протегна гладката си ръка с китката нагоре. — Вземете колкото ви трябва.

— Само капка или две — уточни ратмианинът, впечатлен от готовността, с която тя му се доверяваше дори в това. — Вие сте роднина на Риордан, макар и далечна. Кръвта ви ще ми помогне да го извикам. Може би щях да помоля брат ви, но…

— По-добре, че не го сторихте. Не е проблем, лорд Заил, наистина.

— Няма нужда да стоите права. Бих предпочел да седнете, милейди. Заповядайте.

Некромантът й предложи стол, за да наблегне на желанието си.

— Вие сте джентълмен — отвърна тя с усмивка и седна. — Благодаря ви.

Заил изпита нещо непознато. Бързо насочи ума си към належащата задача. Взе кинжала в ръка, а от една кесия извади мъничка стъкленица. Ратмианинът махна ръкавицата от лявата си ръка и започна да говори тихо и да чертае с ножа някакъв символ пред домакинята си.

По лицето на Селин се изписа удивление. Тя не каза нищо и не помръдна. Когато Заил докосна дланта й с върха на кинжала, благородничката затаи дъх, за да обездвижи ръката си.

Некромантът натисна леко кожата.

Около драскотината се появи кръв, но остана там само за миг. После, противно на всякакви природни закони, започна да се движи по ръба на острието, оцветявайки го в алено.

Когато прецени, че е събрал колкото му е нужно, Заил вдигна кинжала и затвори раната, начертавайки с пръст нов символ над дланта на Селин.

— Вие я излекувахте… — прошепна тя, докосвайки мястото, без да открие и следа. — Не мислех, че…

— Ние сме слуги на Баланса. Ако искаме да разбираме смъртта и всичко, което произтича от нея, трябва да познаваме и живота, и начините за лечение. Все пак има ограничения.

Докато говореше, той постави върха на острието над миниатюрното флаконче. Мърморейки си под нос, некромантът освободи кръвта и проследи със задоволство как всяка капка пада в съда. Когато приключи, по кинжала нямаше и петънце.

Той остави оръжието настрани и запуши стъкленицата. Погледна към Селин… и се поколеба. Съвършените й черти, обрамчени с ореол от гъста червена коса, го свариха неподготвен.

— Защо го правите? — попита домакинята.

В първия миг некромантът помисли, че тя говори за заглеждането му в нея. Очите й обаче не гледаха към него… а към дясната му ръка.

— Защо никога не сваляте онази ръкавица? — продължи Селин. — Правите го с лявата, но никога с дясната. Никога и двете.

Наблюдателна беше… твърде наблюдателна.

— Въпрос на обичай за моето братство — излъга той. После си сложи и другата ръкавица и прибра шишенцето в кесията. — Извинете, милейди, но трябва да продължа с останалата част от работата си насаме.

Селин кимна, но очите й останаха приковани върху дясната му ръка. Некромантът промени позата си, за да я дръпне встрани от погледа й, а после се поклони учтиво и я остави сама.

Но не съвсем. Полт стоеше отвън до вратата и сега огледа Заил преценяващо. Очевидно се бе намирал съвсем наблизо през цялото време, а ратмианинът не го бе усетил.

— Тя ви вярва, господарю Заил. Трябва да знаете, че при нея това е рядкост.

— Стремя се да направя всичко по силите си, Полт, но не мога да обещая нищо.

— Освен че няма да я нараните.

Изражението на телохранителя го предупреди какво може да се случи, ако се провали в това отношение.

Заил кимна, а после понечи да мине край по-едрия мъж, но мускулестата ръка на Полт му препречи пътя.

— И още нещо, ратмианино. Добре е да не излизате от къщата. Имам приятели, които казват, че онези от Закарум издирват облечени в черно чужденци с вид на грабители на гробове. Говорят за еретици и осквернители, както и за огън, свързан с двете думи.

Новината не изненада Заил. Църквата винаги намираше нужното извинение да залавя ратмианите. Той обаче прие предупреждението на Полт с благодарност. Телохранителят можеше просто да си замълчи и после, когато некромантът си свърши работата, да му позволи да падне в ръцете на инквизиторите.

— Ще запомня, Полт.

— Аз също ще остана с господарката тази вечер — добави гигантът. — Просто за да съм сигурен.

— Разбира се.

Най-накрая гигантът го пусна да мине, но докато вървеше към покоите си, Заил усещаше погледа на другия мъж в гърба си много след като бе изчезнал от взора му.

 

 

— Къде беше? — попита ядно Алдрик. — Доникъде не стигам с това нещо!

Лорд Джитан размаха нервно Луната на Паяка, сякаш бе просто дрънкулка, която е купил на пазара. Усещаше чудесата, затворени в нея, но със същия успех можеше и да е боядисан камък, вместо древен артефакт. Всичките му опити завършваха безуспешно и не можа да извлече дори нищожна частица сила от сферата.

— Трябваше да се погрижа за някои неща, милорд — отвърна сериозно Карибдус. — Освен това въпросната нощ още е далеч. Трябва да проявите търпение.

— Но ти ми обеща, че още преди това ще мога да използвам силите на перлата! Засега не съм получил нищо!

— Вие не сте обучен в това изкуство, лорд Джитан, затова и в момента все едно използвате чук, за да придобиете нещо, което може да е ваше с един прост ключ…

— Спести ми поетичните си излияния, магьоснико! Покажи ми!

Карибдус се огледа наоколо. В стаята, някога библиотеката на дома Джитан, имаше шестима стражи. Високите дървени рафтове, покриващи три от стените, издаваха наличието на голяма колекция от книги и пергаменти, но сега бяха празни и дори покрити с прах. По време на вманиачаването си, аристократът бе изхвърлил всички текстове, които не му помагаха в търсенето, в резултат на което бяха изгубени много редки трудове на други теми. Карибдус криеше яростта си от това ужасяващо престъпление, защото знаеше, че голямата му цел ще бъде постигната само ако домакинът му получи онова, което иска.

Въпреки внушителната си фигура лорд Джитан изглеждаше смален зад огромната четвъртита маса от полирано дъбово дърво, която изпълваше голяма част от библиотеката. Четирите й крака бяха оформени като драконови, които стискаха сфери в ноктестите си лапи. По цялата й дължина бяха разпръснати свитъци — провалени опити на Алдрик да направи магия.

Карибдус знаеше, че домакинът му ще се провали, но не бе споменал този факт. Всичко трябваше да работи така, както го планираше ратмианинът, иначе опитът му да промени Баланса щеше да се провали и светът щеше да се срине в бездната.

Но сега трябваше да даде на лорд Алдрик Джитан да вкуси от онова, което търсеше. Карибдус огледа шестимата мъже, стоящи в готовност. Сетивата му проникнаха надълбоко, изучавайки психиката им. Да, щяха да му свършат работа. Притежаваха нужната свирепост. Трябваше само да я изведе на преден план.

— Много е просто, милорд. — Карибдус нареди с жест на един от стражите да затвори вратата, а после да дойде до масата. — Хванете артефакта с две ръце. — Некромантът заобиколи и застана точно зад Алдрик. Наведе се напред, за да може да шепне в ухото на лорд Джитан. — Мъжете тук са ви служили добре. Могат да ви служат още по-добре чрез Луната на Паяка…

Благородникът слушаше, докато Карибдус обясняваше какво трябва да се направи. В началото Алдрик изглеждаше притеснен, но изражението му бързо се смени с нетърпеливо очакване.

Ратмианинът отстъпи назад веднага щом приключи. Алдрик погледна към верните си последователи и ги извика до масата само с поглед. Те му служеха отдавна и се подчиниха веднага. Никой от тях не знаеше какво се е случило в руините.

Алдрик се концентрира върху изображението на паяка, като мислено галеше всеки крак и очертаваше тялото. Докато гледаше, формата сякаш започна да се движи сама. Краката се протегнаха бавно, все едно паякът вътре се разбуждаше от сън. Две ярки червени проблясвания — очи — се насочиха към благородника и той се усмихна широко.

После, без предупреждение, паякът напусна мястото си. Но сенчестата фигура остави свое копие зад себе си. Той едва бе тръгнал, когато след него потегли втори, който също остави двойник след себе си… а само след миг и двойникът бе скочил.

Алдрик внезапно осъзна, че с изключение на Карибдус, никой, освен него не вижда невероятната магия. Той понечи да проговори, но некромантът отново се озова до ухото му.

— Благословията на Астрога е ваша, милорд, за да я използвате, както пожелаете…

Паяците сега лазеха по сферата и ръцете на лорд Джитан. Странно, но той не усещаше никакво отвращение от досега им. Вгледа се в сенчестите фигури и се концентрира.

Всеки от паяците скочи във въздуха към един от стражите.

Мъжете видяха създанията чак в последния миг, твърде късно, за да направят друго, освен да изкрещят.

Паяците с кървавочервени очи забиха крака в черепите на жертвите си със силно съскане.

Шестимата поразени стражи залитнаха назад. Неколцина се опитаха напълно безуспешно да хванат полазилите ги ужасии, а останалите понечиха просто да избягат. Никой обаче не направи повече от няколко крачки, преди да падне на колене.

От устните им се изтръгна животински вой. Всеки от избраниците на Алдрик започна да се променя. Гърбовете им се издуха и извиха. Краката се издължиха, а стъпалата им почти изчезнаха. Ръцете им се източиха и стесниха, а дланите се превърнаха в лапи, завършващи с остри нокти, които обаче все още можеха да хващат предмети. В ужаса си мъжете започнаха да раздират дрехите си, късайки плат и броня с еднаква лекота и хвърляйки парчетата из стаята. Нищо обаче не докосваше лорд Джитан или Карибдус, защото некромантът дискретно отблъскваше предметите, полетели в тяхна посока.

После двете най-долни ребра на всеки от стражите изскочиха от кожата. Мутиралите мъже изреваха наново и по пода се разля кръв. Но раните бързо зараснаха, а извиващите се ребра се покриха със собствена плът и от тях започнаха да излизат тънки безформени нокти, предназначени и за ходене, и за катерене. Новите крайници ставаха все по-големи, докато не настигнаха размера на останалите, а ноктите им не изтракаха на пода.

В същото време по лицата и телата на някогашните стражи поникна четинеста козина. Чертите им се разкривиха, обтегнаха и се оформиха отново. Ушите и носовете се стопиха и пред погледа на възхитения Алдрик Джитан очите им се разцепиха, после пак и пак, за да се съберат на две големи групи като зловещи гроздове. Въпреки че всички очи запазиха човешката си форма, като се изключи фактът, че сега бялото и зениците бяха кървавочервени, в тях не се четеше никакъв разум или милост.

Шестте трансформирани създания изсъскаха като едно, разкривайки остри жълти зъби, от които капеше отрова.

На главата на всяко от новите ужасяващи създания продължаваше да стои здраво вкопчен паяк. Техните червени очи се насочиха към Алдрик и шестте същества, които доскоро бяха хора, внезапно утихнаха. После се обърнаха едновременно към усмихнатия благородник… и коленичиха.

Това бяха паяци. Огромни паяци… но все пак по някакъв начин все още и хора. Паяци, хора… и нещо първично, което благородникът не можеше да определи… не че наистина го интересуваше.

— Невероятно…

— Те се превърнаха в Децата на Астрога, които някога са наброявали хиляди — обясни некромантът, сякаш преподаваше урок в час по история. — Смъртни, благословени с милостта и подобието му.

Децата на Астрога пристъпваха напред-назад на четирите си задни крайника. Другите четири постоянно отваряха и затваряха юмруци, сякаш нетърпеливи да получат заповедите на Алдрик.

— Вашите врагове са обречени, милорд — промълви тихо Карибдус. — Децата служат безпрекословно на повелителя на сферата. Знаете ли, това, че владеете толкова много от силата на Луната, дори преди да е дошло съсредоточаването, е сигурен знак, че имате право над наследството й. Всичко, за което сте мечтали, всичко, което пожелаете, ще бъде ваше, вярвайте ми.

— Всичко… — съгласи се Алдрик, гледайки онези, които му бяха служили вярно като хора, а сега щяха да го правят и под новата си форма.

— И с тази мисъл наум — продължи Карибдус, — трябва да изпълним една задача. Един от враговете ви се разкри и сега се кани да нанесе удар на вашите надежди и желания…

Алдрик скочи на крака и устата му се изкриви от ярост.

— Какво искаш да кажеш?

Лицето на ратмианина остана безизразно.

— Той е в дома Несардо, заедно с лейди Селин.

Злият поглед на лорд Джитан незабавно се обърна към чудовищата пред него. Карибдус кимна.

— Точно както и аз си мислих, милорд.