Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (24)

Двадесет и три

До ушите му достигаха два гласа, които Заил разпозна дори през затворената врата. Пръстите му се поколебаха на дръжката, докато слушаше.

— Юстиниан все още настоява да се срещне с него, Селин. Всъщност мисля, че иска да му даде медал.

— Какво ще каже църквата за това, Торион? Кралят на Уестмарч удостоява с почетно звание некромант в сърцето на техните земи? Върховните свещеници на Закарум ще получат инфаркт!

Генералът се изкикоти.

— Може пък да си струва само за да видим какво ще направят.

— Е, мога да ти кажа, че Юстиниан ще остане разочарован. Заил никога няма да приеме подобни почести.

— А какво би приел като награда… или може би е по-добре да кажа — кого?

Ратмианинът прецени, че моментът е добър да отвори вратата, преди разговорът да е станал неприятен за всички.

Генерал Торион и Селин стояха точно до входа на трапезарията. И двамата се обърнаха изненадани към некроманта. Офицерът бе облечен като първия път, когато се срещнаха със Заил, само че носеше шлема си дори и в присъствието на лейди Несардо. Ратмианинът не можеше да го вини. Подозираше, че много от гражданите на столицата държаха главите си постоянно покрити след ужаса от предната седмица.

Лицето на Селин разцъфна в усмивка, щом го видя, и той усети, че го изпълва непозната лекота. Запазвайки безизразно изражение въпреки чувствата си, Заил й се поклони. Благородничката бе облечена в дълга рокля в горско зелено и сребристо, пристегната в кръста. Косата й се спускаше над раменете, а на шията й блестеше колие от перли. Макар Заил да бе отказал и трите покани на Юстиниан IV да отиде в двореца, Селин накрая прие поканата. Така успя да обясни нещата задоволително за младия владетел на Уестмарч.

Също така му обеща, че онова, което знае за участието му в онази ужасяваща нощ, никога няма да стане достояние на някой друг. Кралят изпитваше ужасна вина, но той бе жертва на отвратителна манипулация и дори Заил не смяташе, че истината би помогнала на когото и да е. Генерал Торион имаше право, казвайки, че падането на Юстиниан ще означава само още кръвопролития и разруха, а те не можеха да си позволят повече.

— Магьоснико — поздрави ветеранът.

— Генерале — отвърна Заил със същата краткост. После обаче се обърна към Селин: — Радвам се, че се върнахте толкова скоро, милейди.

— Така ли е наистина? — Очите й се опитаха да го запленят.

Ратмианинът се стегна и добави:

— Щях да съм много нещастен, ако трябваше да напусна, без да се сбогуваме.

Зад гърба й Торион си позволи мимолетна усмивка, но бързо я прикри и каза на лейди Несардо:

— Трябва да се върна в щабквартирата си, Селин. Имаме още много работа и много добри мъже, които трябва да заменим.

— Да… и Алек Матюс е сред тях.

— Наистина. А и сега, когато телата на загиналите бяха погребани, трябва да започнем да възстановяваме града. — Той целуна ръката й. — Скоро ще се върна. Все още имаме много за обсъждане. — После погледна Заил: — Лек път, магьоснико… и благодаря.

Ратмианинът кимна леко. Чак когато чу, че генералът е напуснал дома, започна да обяснява:

— Работата ми тук приключи. Време е да тръгвам. Усещам и други трагедии. Балансът още е застрашен.

Очите й станаха сериозни. На лицето й се изписа решителност.

— Тогава ще дойда с теб…

— Вашата роля приключи, милейди. Достатъчно е, че успяхте да използвате дарбата си да ни върнете заедно със Сардак обратно тук, преди храмът да се срути, а после настояхте да се погрижите за мен. Наистина е достатъчно. Време е да заживеете подобаващ за вас живот. Брат ви е погребан само от три дни и…

— … и моят живот тук приключи! Остана ми само тази сграда, а сега не изпитвам голяма привързаност към нея! Мислиш ли, че мога да се върна към онова, което бях, след всичко, което преживяхме… след всичко, което се случи?

Некромантът поклати глава.

— Трябва да останете за доброто на кралството, ако не за друго. Юстиниан се нуждае от помощ и съвет, при това не само от лоялен войник като генерала. Ще му е нужен човек като вас.

Тя отвори уста, за да спори, но не можа. Въпреки това не се предаде изцяло.

— Той се учи бързо. Няма да съм му нужна дълго време, а и баща му още го пази… благодарение на теб.

Заил не каза нищо, само кимна. Духът на Корнелиус щеше да напътства сина си известно време, преди да се върне във вечния си покой. Уестмарч се нуждаеше от такава стабилност, дори и ако никой, освен Селин и Торион, нямаше да узнае истината.

Решен да напусне, преди нещата да станат още по-заплетени, некромантът внезапно мина край Селин толкова бързо, че й се наложи да тича след него. Тя го настигна, когато отваряше една от големите външни врати. Барнаби, чийто дълг беше да върши тази работа, бе изчезнал тъкмо преди некромантът да слезе по стълбите, което не бе изненада за никой. Въпреки всичко, станало напоследък, слугите все още се бояха от репутацията на некромантите.

— Още нещо, преди да заминеш — каза благородничката, хващайки го за дясната ръка без следа от отвращение.

Той понечи да я попита какво е то… и Селин го целуна леко по устата.

Когато се отдръпна, в усмивката й се прокрадна лека дяволитост.

— Малко цвят по бузите ти стои добре, просто Заил.

Закачуленият мъж се поклони, а после бързо излезе в сигурността на нощта. В последния момент обаче промърмори смутено:

— Сбогом… Селин.

Завързан в основата на външните стълби, го чакаше оседлан конят, който бе принадлежал на Сардак. Лейди Несардо бе настояла Заил да приеме животното и провизиите, щом не искаше нищо друго. Той не се възпротиви. Щяха да са му нужни там, където отиваше.

Един глас се обади тихо от торбата на кръста му:

— Бих заложил живота си и онзи след него, че тя още те гледа от вратата, момче.

— Това не ни касае, Хъмбърт.

Черепът изсумтя.

— О, да бе, вярвам ти толкова, колкото и ти си вярваш.

Накрая некромантът успя да отвърже възела. Той взе юздите и скочи на седлото. Не можа да не погледне към вратата.

Хъмбърт щеше да спечели облога си.

Заил се престори, че не я вижда и пришпори коня си по пътеката. Не се изненада, като видя, че портите го чакат широко отворени, вероятно по предложение на генерал Торион. Стражът преднамерено се загледа в друга посока, когато некромантът се приближи към него. Заил смушка жребеца да крачи по-бързо.

Но когато се приближи към изхода, Хъмбърт промърмори:

— Погледни зад гърба си, младежо. За последен път.

Той го направи и видя, че тя още го гледа.

И макар Заил да не каза нищо на спътника си, черепът се засмя.

— Така си и мислех.

В следващия миг вече се намираха на улицата. Тъмнината привличаше Заил, както винаги — едновременно спътник и враг на некроманта.

 

 

Застанал на тротоара срещу дома Несардо, един мъж, който приличаше на наемник с много лица, но бе нещо много повече, гледаше некроманта и жената, която той току-що бе изоставил.

Те бяха подложени на изпитание и го издържаха. Наблюдателят кимна. И двамата имаха потенциал. Наистина той им бе помогнал малко, насочвайки вендигото на ратмианина там, където би помогнало най-много, но единствено техните усилия успяха да победят злото.

Щеше да му е интересно да види как ще се справят, когато отново ги събере заедно.

И с тази мисъл той разпери огнените си криле и невидим за всички полетя в небето.