Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (18)

Седемнадесет

Заил все още се намираше в лапите на вендигото и затова онова, което виждаше от обвитата в мъгла гора, бе кошмарна и разфокусирана поредица от образи. Черни сенки се движеха сред дърветата зад тях — съскаща глутница зверове, чиято единствена цел сега бе да убият гиганта и некроманта… а може би дори и Селин.

Благородничката мълчеше, изтощена от бягството или от мъка по брат си. Заил не знаеше дали тя може да го чуе, но нямаше намерение да й говори за Сардак. Това можеше да издаде ужасния му страх, че брат й несъзнателно е осигурил на Карибдус и лорд Джитан точно онова, от което се нуждаеха. Ратмианинът се надяваше Сардак да е умрял от отровата на нападателя си, преди Карибдус да успее да се намеси не само заради душата му, но и заради душите на всички останали.

Само черепът на Хъмбърт Уесъл, здраво опакован в торбата на кръста му, посмя да каже нещо по въпроса, и то беше:

— Какво правим, в името на ада? Това земетресение ли е? Какво става?

След като няколко минути така и не получи отговор, дори той млъкна.

Вендигото изобщо не изглеждаше изморено от носенето на двама души и череп, но и преследвачите им не изглеждаха обезсърчени от бързия бяг на горския обитател. Те го следваха на същото разстояние, но не успяваха да го догонят. Заил се обнадежди, когато няколко от тях започнаха да изостават…

А после, без предупреждение, двама от тях скочиха върху спасителя им отпред. Селин изпищя и дори Заил изстена, когато и двамата паднаха от ръцете на звяра. Некромантът се приземи току до един дървесен ствол и котешките му рефлекси му позволиха незабавно да се изправи на крака. Той се огледа за Селин, но вместо нея видя вендигото, което се бореше с по едно паяково изчадие във всяка ръка и още едно на гърдите му, докато се обръщаше да се изправи срещу останалите преследвачи.

Заил бързо начерта сложен символ във въздуха с кинжала си и се концентрира в двете изчадия, които бяха начело на приближаващата глутница. Те внезапно спряха и погледнаха назад към спътниците си, а след това се обърнаха срещу тях със същото настървение, с което бяха атакували вендигото.

Под влияние на магията му двете чудовища се нахвърлиха върху най-близките си цели, като разпаряха гърдите им и прегризваха гърлата им. Биещите се чудовища се сринаха в купчина, препречвайки пътя на онези отзад, и това допринесе за всеобщия хаос.

Заил се възползва от това временно забавяне и се затича към мястото, където смяташе, че е паднала Селин.

В началото не я видя и се изплаши, че някой друг слуга на Джитан — може би от паяците, скочили върху вендигото — я е хванал, но шумоленето на клони вдясно от него накрая го насочи към нея.

За съжаление обаче му подсказа и че благородничката тича обратно към храма.

Некромантът я последва тихо. Зад гърба му ревът на вендигото се смеси със свирепото съскане на ловците. На Заил му се искаше да може да помогне някак на горския обитател, но трябваше да спре Селин, преди да извърши тази очевидна лудост. Ако Сардак беше умрял, преди Карибдус да го използва, лейди Несардо все още щеше да им е нужна.

Селин тичаше като луда и в състоянието, в което беше, явно не си даваше ясна сметка накъде се движи. Заил я следваше като дете на гората — с лекота заобикаляше дървета и избягваше разперените клони и стърчащите корени.

Скоро я настигна. Тя сякаш не го чуваше, но Заил долавяше всяко нейно поемане на дъх, а сега и мълвенето на името на брат й. Селин бе решена да открие Сардак. Щеше да се опитва да го достигне, докато в тялото й имаше сила или докато некромантът не я хванеше.

Той се пресегна, за да улови наметалото й.

В този миг пред нея изскочи чудовищна сянка. Създанието сграбчи изненаданата Селин в четириръка прегръдка и понечи да захапе гърлото й…

Секунда по-късно обаче изкрещя. От гърба му разцъфна огнено цвете. Чудовището се сгърчи, пусна благородничката и се свлече на земята.

Огънят умря заедно със съществото. Блясъкът в ръката на Селин замря, а тя погледна за кратко към трупа, след което отново се затича.

Но това бе дало на Заил време да я настигне. Хвана я с дясната си ръка.

— Лейди Нес…

Тя погледна през рамо с ужасено изражение. После инстинктивно вдигна отново блестящата си длан и я сложи върху неговата.

Ръкавицата избухна в пламъци.

Ако това беше лявата му ръка, Заил щеше да пострада жестоко. Сега обаче само му се наложи да я пусне, за да свали горящото парче плат.

Като видя лишената му от плът ръка, Селин най-сетне дойде на себе си. Тя погледна ръката, пламтящата ръкавица, а после и очите на Заил.

— Аз не исках… аз…

— Няма нужда от извинения — прекъсна я той глухо. — Сега елате с мен! Бързо!

Той се опита да я поведе към Уестмарч с лявата си ръка, но тя се изтръгна от хватката му.

— Не! Сардак има нужда от мен! Нуждае се от мен!

Ратмианинът стисна зъби и отвърна:

— Сардак е мъртъв и даде живота си, за да спаси вашия, милейди! Нека неговата… — думата саможертва едва не се изплъзна от устните му. — … смелост не отиде нахалост! Трябва да тръгнем към Уестмарч!

— Не можем да идем там! Торион…

— Няма да позволи да ви наранят. Той ще ви защити по всички възможни начини, милейди.

Тя постави предизвикателно ръце на хълбоците си.

— Ами вие?

— Ще се справя. Сега…

Селин му обърна гръб.

— Не! Трябва да има нещо! — Тя отново погледна назад и стресът ясно пролича в очите й. — Освен това мога да го почувствам! Той се нуждае от мен!

Да го почувства? Възможно ли бе връзката й със Сардак да е толкова силна, че да усети дали е жив или мъртъв? Самият той бе намекнал нещо подобно по-рано. Това поднови тревогата на Заил, че Карибдус може да използва умиращия й брат вместо първоначалната жертва.

Но той не можеше да рискува. Тя трябваше да дойде с него заради собствената си безопасност.

Когато Селин отново му обърна гръб, Заил вдигна кинжала си.

— Простете ми — прошепна той и я докосна по тила с дръжката.

Селин изстена и падна напред. Некромантът скочи и успя да я хване в последния момент.

— Какво направи? — попита глас от кръста му. Хъмбърт, който знаеше колко е опасно да разсейва приятеля си, бе мълчал през цялата битка, но сега прецени, че е безопасно да говори: — Не виждам, но знам, че си направил нещо на момичето!

— Тихо, Хъмбърт. Нямам избор.

Черепът измърмори, но не понечи да спори.

Когато Заил обърна лицето й към себе си, очите й бяха отворени. Той изчака, докато се увери, че няма да примигват, а после прошепна:

— Ще дойдете с мен, Селин Несардо. Ще се върнете в града. Дори и да ме ранят, ще сторите всичко по силите си да се върнете в Уестмарч и да предупредите генерал Торион.

Ветеранът щеше да я послуша. И нещо по-важно — както некромантът бе отбелязал преди малко, — той щеше да я защити. Нямаше по-велик щит от любовта.

Заклинателят я пусна. Селин се изправи. Очите й продължиха да гледат немигащо, но се обърна към невидимия град. Заил кимна одобрително и я последва. Лейди Несардо вървеше в крак с него и действията й копираха неговите. Той съзнаваше, че Карибдус я е омагьосал по същия начин, и се чувстваше много виновен, въпреки че наистина нямаше друг избор.

Внезапно в гората се възцари тишина. Заклинателят не можеше да определи дали е за добро, или за зло. Вендигото се бе превърнало в също толкова отдаден и уважаван спътник като капитан Кентрил Дюмон в Урех. Горският обитател рискува живота си повече от веднъж заради Заил, а покрай него — и за Селин и Сардак.

Това само засили решимостта му да стигне до столицата, независимо от риска.

Изобщо не му мина през ум да се връща през подземния проход под дома Несардо. Дори пещерата още да съществуваше, вероятността немъртвите слуги на Астрога още да са там бе твърде голяма. Заил смяташе, че съживилата ги магия е изчезнала, но не искаше да рискува живота на Селин, за да разбере.

Не, трябваше да го направят през предния вход заради нейната безопасност.

Силен вой раздра тишината. Последва го втори, после трети, четвърти…

— Това пък какво е?

— Тихо, Хъмбърт! Аз…

Едва тогава в падналия здрач Заил видя светлина в небето.

Ратмианинът вдигна очи и съзря луната… такава, каквато никога преди не бе виждал. Беше кръгла във време от месеца, когато не трябваше да е такава и се намираше много по-близо от нормалното.

А по горния й край започваше да пълзи заплашителна сянка.

Сянка с осем дълги крайника.

— Проклет да съм! — възкликна некромантът. Той ускори крачка и почти се затича. Селин послушно го последва, впримчена от магията му.

— Значи не е добро, каквото и да е — оплака се Хъмбърт. — Иска ми се да имах още два крака, че да ти услужа…

Заил не му отговори. Вълците продължаваха да вият, а скоро към тях се присъединиха още техни събратя. Некромантът чу и крясъците на нощните птици. Горските създания усещаха неестествената промяна на луната.

Докато тичаше, постоянно поглеждаше напред и назад, а дори и нагоре, но не видя и следа от преследвачи. Възможно бе вендигото да ги е избило до крак — без съмнение изгубвайки и своя живот — или оцелелите изчадия да са изгубили миризмата им и сега да вървят по грешна следа. Надеждата на Заил се уповаваше именно на това.

Третият и последен вариант го изпълваше с най-много страх. Възможно беше слугите на Джитан да са се върнали при господаря си, защото Селин вече не му е нужна. Ако кръвта на Сардак наистина стигаше за злото им начинание, тогава с бягството си ратмианинът само им бе поднесъл успеха на тепсия.

Той се спря. Селин стори същото.

Некромантът понечи да тръгне към руините и Карибдус. Благородничката го последва.

Така нямаше да стане. Заил я спря с осакатената си ръка и нареди:

— Селин, чуй ме! Ще продължиш без мен! Магията върху теб ще…

Наблизо се счупи клон. Некромантът се извъртя, очаквайки демоничните преследвачи или може би по някакво чудо вендигото.

Вместо това чу пръхтене на кон.

Внезапно от всички страни се появиха облечени в брони ездачи с извадени оръжия, насочени към Заил. Те го обкръжиха, без да го изпускат от очи.

Но един от тях се приближи твърде много до неподвижната Селин. Изплашен, че могат да я наранят, некромантът я придърпа към себе си.

— Махни си гнусната демонска ръка от нея, некроманте! И пусни кинжала!

Войниците спряха да настъпват, но един офицер с украсено с перо шлем се приближи. Заил никога не бе виждал мъжа преди, но презрението, което ратмианинът прочете в очите му, граничеше с лична омраза.

— Съдбата е благосклонна към мен! — извика той. — Най-накрая пипнах неуловимия Заил! В един момент си дадох сметка, че няма как да си в града, затова поисках лично да поведа този отряд! Но не очаквах да извадя такъв късмет! — Офицерът извади меча си и изглеждаше готов да обезглави некроманта. — Сега можем да се отървем и от теб, и от злодействата ти!

— Изслушайте ме! — извика Заил. — Кралството е в опасност! Трябва да…

— Тишина, псе! — извика един от войниците и замахна към некроманта, който се видя принуден да отскочи назад.

Селин повтори движението му. Водачът на патрула изруга.

— Как смееш да се подиграваш с нея така?! Освободи я от магията си, заклинателю, ако се надяваш да получиш някаква милост!

Заил се съмняваше да получи каквато и да било милост, независимо от обстоятелствата, но въпреки това се подчини. Каквато и да беше съдбата му, той щеше да спаси Селин.

Един прост жест и заклинанието падна. Благородничката се задави. Примигна и бавно осъзна присъствието не само на некроманта, но и на въоръжените мъже. Погледът й се фокусира върху водача им.

— Алек?

— Капитан Матюс на вашите услуги, милейди. — Той докосна ръба на шлема си в знак на уважение. — И мога ли да отбележа колко съм доволен, че тази отрепка не ви е наранила.

— Кой… Заил?

— Милейди — намеси се некромантът. — Жизненоважно е да отидете с тези хора при генерал Торион и да им кажете какво сме видели…

— Млъквай! — изръмжа войникът, който преди малко бе замахнал към Заил. Този път плоската страна на меча му удари ратмианина по рамото и го събори на едно коляно.

Селин побесня.

— Спрете незабавно! — изрева тя на войника. Мъжът не изглеждаше разтревожен. Тя се обърна към капитана и добави: — Алек… Капитан Матюс, Заил е мой приятел и току-що спаси живота ми!

— Той е еретик и представлява опасност за кралството…

— Еретик, така ли? А вие да не би вече да сте воин на църквата на Закарум? И каква по-точно опасност представлява? Само заради него и Сардак… — Селин заекна. — Клетият Сардак… — После се окопити. — Ако търсите злодей тази нощ, капитан Матюс, съветвам ви да потърсите лорд Алдрик Джитан! Той се опита да ме принесе в жертва!

Както Заил очакваше, офицерът я изгледа със съмнение.

— Казвате ми, че лорд Алдрик Джитан — високопоставен член на Съвета на благородниците — е искал да ви принесе в жертва, милейди? И на кого, ако мога да попитам?

— На някакъв демон-паяк! Той…

Но мъжът я прекъсна:

— Явно още сте под влиянието на някаква магия на този гнусен некромант! Или е това, или умът ви е пострадал от премеждията и сте объркали отрепката с лорд Джитан!

— Той няма да послуша разума — каза Заил на Селин. — Може би е по-добре да…

— Разум? — извика водачът. — Не съм чул нищо, което дори бегло да напомня на разум! — Изненадващо капитан Матюс прибра меча си. — Очевидно тази ситуация е по-деликатна, отколкото ми се искаше. Ще трябва да отведем и двама ви в столицата, където да разкараме тези глупости от главата ви, ако ми простите за израза, лейди Несардо! — Преди тя да успее да протестира, той продължи: — Що се отнася до теб, некроманте, успя да си спечелиш малко отлагане… но само временно. Бренард! Завържи китките на псето зад гърба му. Йорик, дай коня си на дамата! Качи се при Самюел. Неговият кон е най-силен!

— Да, сър! — извикаха мъжете.

Бренард — брадат ветеран с белег през носа — пристъпи към Заил толкова предпазливо, сякаш той бе самият Диабло.

— Дай си ръцете отзад — нареди мъжът грубо. Некромантът се подчини. Бренард изруга, като видя дясната му ръка.

— Капитане! Изгнила е до кост! Има само малко сухожилия!

— Нима? А какво очакваше от такъв като него? Пак си е ръка! Не бой се, ако се опита да направи нещо, отлагането на присъдата му ще свърши! Ясно ли е, милорд Заил?

В този миг нов вой прониза нощта. Някои войници се огледаха напрегнато.

— Проклетите зверове пак започнаха да се държат странно — измърмори слезлият от коня си Йорик.

— Просто няколко вълка, които вият към луната — намеси се водачът, им. — Ако в нея има нещо нередно, причината се намира пред вас.

Заил не му обърна внимание, защото гледаше към небето. Едва успяваше да скрие тревогата си. Крайниците на зловещата сянка сега се простираха почти до долу.

Значи Луната на Паяка бе не само артефакт, но и неестествена фаза на истинското небесно тяло. Джитан вече имаше едното, а сега и второто се бе появило. Заил можеше само да предположи какво ще стане, когато луната заприлича на зловещото си копие.

Знаеше, че ако не друго, това ще е катастрофално за града.

— Искам да виждам очите ти — настоя капитанът. Не само той, но и войниците явно не забелязваха какво се случва над главите им.

В крайна сметка Заил не можеше да се върне в града. Очевидно времето им бе свършило. Трябваше да стигне до храма, при това бързо, преди Карибдус и благородникът да изпълнят злия си план.

Той се извъртя леко и торбата на кръста му помръдна.

Капитан Матюс веднага я забеляза.

— Бренард, виж какво има там!

Мъжът изобщо не изглеждаше доволен, но се подчини. Обаче в мига, в който пръстите му докоснаха торбата, от нея се разнесе ядосан глас:

— И кого си мислиш, че опипваш?

Бренард отскочи назад. Няколко коня запръхтяха и се раздвижиха нервно.

— Аз да съм ти пуснал ръка? — продължи Хъмбърт. — А? Май не, как мислиш?! Разбира се, фактът, че не мога, не е никакво оправдание…

Конете започнаха да се дърпат. Йорик едва удържаше своя.

Заил се хвърли към мъжа, който единствен бе слязъл от коня си, и го блъсна с всичка сила. Въпреки че бе доста по-тежък от него, Йорик залитна назад.

Ратмианинът скочи на седлото с едно-единствено плавно движение. Протегна дясната си ръка и кинжалът полетя от земята и кацна в дланта му. Зяпналият Бренард гледаше, без да мръдне.

Всъщност единственият, който успя да реагира, беше капитан Матюс. Той извади меча си и пришпори коня си към Заил.

— Самюел! Пази лейди Несардо! Отведи я с останалите! Вие шестимата! След мен! Искам това псе!

Селин протегна ръка към некроманта.

— Заил! Вземи ме с теб!

Той поклати глава.

— Трябва да предупредите генерал Торион! Кажете му, че тази нощ ще се случи нещо ужасно! Трябва да брани стените! Предупредете го да се пази от паяци!

— Заил…

Дори и да каза нещо повече, той не можа да я чуе.

Откраднатият кон беше отличен бегач, както и ратмианинът подозираше. Но такива бяха и животните на мъжете зад гърба му. Той прокле онази част от Баланса, която явно настояваше, че за да му служиш, трябва постоянно да те преследват. Капитан Матюс и войниците му бяха особено неприятен трън в петата му, защото го гонеха поради незнание. Той се бореше да спаси живота им, а те мислеха него за чудовище, вместо елегантния благородник Алдрик Джитан.

„Карибдус сигурно ми се смее — помисли си горчиво Заил. — В сравнение с него съм като бълха“.

Вълците продължаваха да вият. Некромантът отново хвърли поглед към луната. Сянката по нея все повече и повече заприличваше на колосален паяк, който се опитваше да я погълне. Той се боеше, че вече е закъснял.

Капитан Матюс и групата му препускаха мълчаливо зад него с извадени мечове. Войниците се разпръснаха сред дърветата, като всеки следваше пътека, която щеше да му позволи да достигне плячката си. Генерал Торион със сигурност щеше да възнагради мъжа, донесъл му главата на Заил.

Обаче колкото и по-навътре да навлизаше в гората, некромантът все не успяваше да се отскубне от преследвачите си. Парадоксът бе в това, че той се боеше за тяхната безопасност, а не за своята. Все още съществуваше риск гротескните слуги на лорд Джитан да го търсят и Заил се боеше, че нищо неподозиращият капитан ще налети право на тях. Но не можеше да стори или каже нищо, с което да накара войниците да се върнат. Нищо, освен да се предаде на милостта им.

Последната мисъл го накара да пришпори коня си. Отново погледна към луната и видя, че сянката почти я е погълнала, а после се концентрира върху тъмнината пред себе си.

Изведнъж се намръщи. Чак сега осъзна пълната тишина около себе си. Вълците — всъщност всички горски животни — бяха замлъкнали.

Ратмианинът не можа да се сдържи и пак вдигна поглед към призрачната луна.

Но в същия миг нещо отпред накара коня му да подскочи уплашено. Тренираното животно внезапно се изправи на задните си крака. Заил едва успя да се задържи на гърба му. Жребецът му зарита дивашки към мрака, а после се обърна.

Некромантът падна.

Конят изцвили уплашено и се втурна обратно към столицата. Междувременно Заил се претърколи няколко пъти и се спря пред един гъст храст.

Още докато се изправяше на крака, чу чаткане на копита и вика на капитан Матюс. Патрулът почти го бе настигнал.

Заил се затича напред и се скри зад най-близкото дърво. Прилепи се до дънера, разчитайки на черните си одежди и по-специално на наметалото, за да се слее с мрака.

Един ездач го подмина. Не капитанът, а войник, който бе едър почти колкото вендигото. Мъжът забави коня си веднага след като мина край дървото. Погледна през рамо, право към плячката си.

Но не го видя. Докато Заил стоеше неподвижен, имаше добър шанс да го пропуснат.

Накрая войникът отклони поглед. С очи, претърсващи пътя напред, той подкара жребеца си в бавен и равномерен ход. Двамата постепенно се скриха от поглед.

Заил напусна прикритието зад дървото и откъм торбата на кръста му Хъмбърт прошепна:

— Какво става, момче? Проклятие, как мразя да стоя тук…

— Тихо, Хъмбърт! Пак сме дълбоко в гората. Ще ти кажа, ако се случи нещо. — Последва кратка пауза и Заил добави: — И благодаря за навременната помощ.

— За нищо. Сега внимавай. Тук нещо не е наред…

Черепът нямаше предвид луната, а по-скоро тревожното усещане, което и Заил изпитваше. Наоколо имаше нещо и това нещо се приближаваше към него. Не изглеждаше като слугите на Джитан, но все пак…

— Стой! Не мърдай!

Капитан Матюс и още един войник изскочиха от сенките. Заил се прокле — странното усещане го бе разсеяло от другия му проблем.

Той понечи да избяга, но откри, че трети ездач се приближава от тази посока. Некромантът вдигна кинжала си, но преди да направи магия, някой го удари в гърба.

Падна по лице и докато успее да стане, един тежък крак го притисна обратно в калта.

Дрънченето на метал го предупреди за приближаването на друг мъж. Няколко секунди по-късно чу ръмженето на капитан Матюс:

— Най-сетне! Да приключваме с това! Обърнете го по лице! Нека изглежда така, сякаш е оказал съпротива и затова сме го убили!

— Да, капитане.

Войникът, който бе съборил Заил, го обърна по гръб. Лицето на капитан Матюс се надвеси отляво, злобно усмихнато.

— Боклук! Генералът само ще се зарадва, когато чуе, че си умрял.

Заил се опита да призове кинжала си, но нещо му пречеше да дойде. Той погледна към оръжието и видя ботуша на офицера върху него.

— Нямаме нужда от това — измърмори подчиненият на Торион. После се обърна към войника, стъпил върху ратмианина. — Довърши го! Сега!

Другият мъж извади острия си меч и го вдигна колкото можеше по-високо, за да забие острието в гърдите на некроманта.

Заил се опита да направи магия, но силите и концентрацията му не достигаха за целта. Надеждата му угасна и той се подготви за пътуването до следващия етап от съществуването си. Некромантът се помоли Ратма и Траг’Оул да сметнат усилията му за достойни.

После капитан Матюс погледна отвъд пленника си и изръмжа:

— Това пък какво е?

В следващия миг един от войниците изкрещя. Нечий кон започна да цвили панически. Край главата на Заил пробяга нещо, което бе твърде малко, за да е някой от преобразените слуги на лорд Джитан, но въпреки това приличаше на тях като излъчване.

— Махнете го от мен! — извика друг невидим войник. Някой изруга. Чу се чаткане на копита, сякаш някой от ездачите се опитваше да избяга, но го последва ново пръхтене и още един човешки писък.

Войникът над Заил се поколеба. Мъжът гледаше в същата посока като капитана си.

Некромантът хвана краката му със своите и го повали.

Капитан Матюс реагира незабавно. Веднага забрави невидимата заплаха за отряда си и се хвърли към Заил. Върхът на меча му се заби в земята точно там, където допреди миг се намираше гърлото на ратмианина.

Още две тъмни сенки минаха край надигащия се заклинател. Заил видя достатъчно, за да разпознае ужасната заплаха. Един бърз поглед към изцяло покритата от сянката луна стигаше, за да потвърди най-лошите му страхове.

Мъжът, когото бе спънал, изкрещя. Заил се обърна и видя нещо ужасяващо. Върху лицето на безпомощния войник бе кацнал огромен космат паяк с нечовешки очи и големи зъби.

Същият паразит като онези на главите на мутиралите слуги.

Усилията на мъжа да махне изчадието от лицето си се оказаха безуспешни. Капитан Матюс обаче бързо се обърна и прониза създанието. За съжаление така уби и войника.

— Проклятие! Проклятие! — Офицерът яростно се извъртя към Заил. — Отзови ги, магьоснико! Отзови ги и ще пощадя живота ти! Това е последният ти шанс!

— Не мога да ги командвам, капитане! Те служат на лорд Джитан… поне засега.

Но Матюс явно не му повярва. Той замахна към Заил, докато подчинените му безуспешно се бореха за живота си. Войниците коленичеха или лежаха на земята, борейки се отчаяно с чудовищната хватка на паяците. Повечето коне бяха избягали, но два жребеца лежаха неподвижно с покрити от паразитите глави.

После първият войник също застина. Изглеждаше непроменен, което изненада Заил, защото бе очаквал трансформация като онази на слугите на Джитан. Вместо това мъжът бавно се надигна и се обърна към мястото, където офицерът се опитваше да прониже некроманта. Краката на паяка се бяха забили ужасяващо дълбоко в черепа му.

— По-добре бягайте, капитане — извика Заил. — Тичайте с всички сили към Уестмарч! Тичайте така, сякаш Първичните злини са след вас, защото няма да сте далеч от истината!

Но капитан Матюс беше упорит.

— Не се опитвай да ме плашиш, магьоснико! Като пронижа черното ти сърце, ще спра магията и ще освободя хората си!

Некромантът отново избягна удара. Войникът се приготви за ново нападение, но в същия миг един паяк скочи на рамото му. Капитанът понечи да го отскубне от себе си, но със същия успех можеше да се опитва да махне ръката си.

Още един арахнид скочи на гърба му.

— Махнете се, проклети да сте! — извика той. В опита си да откопчи чудовището от гърба си, той залитна и шлемът му падна.

Заил осъзна фаталната грешка.

— Капитане! Шлема! Сложете го обратно, преди… Матюс обаче не го послуша, а отново се опита да го удари.

Първият паяк скочи на главата му.

Офицерът изкрещя, когато ноктестите крайници пробиха плътта и костта на черепа. Направи още един слаб опит да махне създанието от себе си, а после падна на колене.

Заил знаеше, че е твърде късно да помогне на мъжа, затова се опита да избяга. Отърси двата паяка, опитващи се да се закачат за наметалото му, но успя да направи само крачка, преди да се изправи пред нова опасност.

Войниците с паразити на главите блокираха пътя му. Очите на мъжете гледаха невиждащо към ратмианина. Всеки от тях бе извадил меча си.

Заил призова кинжала си, а после замахна с блестящото оръжие към обладаните мъже. Както се бе надявал, те отстъпиха пред светлината.

Но една силна ръка удари дланта му изотзад и той за малко не изпусна кинжала. Сиянието изчезна.

Някой го хвана. Чу гласа на капитан Матюс в ухото си:

— Спри да се бориш, магьоснико. Само отлагаш неизбежното.

Гласът на капитана.

Но думите на лорд Алдрик Джитан.