Ричард А. Кнаак
Луната на паяка (17)

Шестнадесет

Алдрик Джитан никога не би свързал назъбения хълм пред себе си с представата за извор на сила и родно място на безценния артефакт, който държеше в ръка. Дори нямаше да разбере, че всъщност представлява сграда, попаднала под ударите на времето. Амбициозният благородник щеше да го вземе просто за поредната ниска могила, една от многото, които покриваха терена, който той се надяваше скоро да превърна в свое царство.

Но нямаше никакво значение какво мисли Джитан за хълма, тъй като закачуленият му спътник веднага разпозна мястото като крайната им цел, а това бе достатъчно за благородника. Скоро тук щеше да се роди неговото владичество над останалата част от света.

Той, Карибдус и момичето бяха единствените тук… тоест единствените хора. Няколко от Децата на Астрога се спотайваха в околността, за да следят за натрапници, докато чакат нови заповеди. Лорд Джитан не изпитваше никакви угризения заради превръщането на почти всичките си подчинени в такива създания, защото в резултат на него сега му служеха много по-добре отпреди.

Той се загърна по-плътно с наметалото си от козина на вендиго, а после се наведе над Селин. Лейди Несардо бе наистина красива, не можеше да го отрече. Голяма част от омразата му към нея беше породена от упорството, с което отхвърляше предложенията му. Сега, когато вече не можеше да му се противопостави, красотата й го привличаше неудържимо. Той посегна със свободната си ръка…

— На този етап подобни страсти не са желани — обяви появилият се като с магия до него Карибдус. — Трябва да се концентрирате изцяло върху заклинанието, на което ви научих. Помните ли го?

— Помня го до най-малката подробност — отвърна Джитан, — макар да не разбирам по-голямата част от него.

Бледият некромант вирна предизвикателно брадичка.

— Урок по езици ли искате, или сигурността, че никога повече няма да страдате от кошмари… да не споменаваме началото на триумфалното ви владичество. — Карибдус докосна с пръст слепоочието на благородника. — Помислете. Имали ли сте скоро някакви кошмари?

Нямаше. Откакто се сдоби с артефакта, сънят му бе пълен с видения за господството му. За какво му беше лейди Несардо, щом можеше да си присвои сто от най-желаните девици в кралството? Жалко, че нямаше да вкуси от нея, но ако това бе цената за върховната власт, така да бъде. Когато смятаха, че ще трябва да се ожени за нея, за да се сдобие с къщата й и онова, което лежеше под нея, на него така или иначе не му бе минавало през ум да спи със Селин. От самото начало тя трябваше да бъде най-обикновено жертвоприношение и нищо повече.

Не, единственото, което искаше от лейди Несардо, бе сърцето и кръвта й.

— И така — започна благородникът, а нетърпението му се усили. — Къде е входът?

— Там. — Карибдус посочи към една особено грозна страна на хълма.

Дори за разноцветните очи на Алдрик бе ясно, че въпросното място е затрупано с камънаци и пръст.

— На паяците ще им отнеме седмици да преместят всичко това! По-добре си бяхме в храма!

Ратмианинът поклати глава.

— Забравяте какво държите, милорд.

— Искаш да кажеш, че това може да премести целия боклук?

— Трябва само да му наредите.

— Тогава ми кажи как! — извика нетърпеливо лорд Джитан.

— Вдигнете го над главата си като корона. Насочете погледа си към мястото, което ще ви посоча. Наредете на пътя да се отвори. — Карибдус се усмихна едва забележимо. — И той ще се отвори.

— И това е всичко?

Алдрик отиде до място, от което виждаше по-добре хълма, и изпълни указанията. Вдигна Луната на Паяка колкото можеше по-високо и погледна към затрупания вход.

— Виждате ли онази тераса с формата на полумесец, милорд? Насочете вниманието си към нея. Успяхте ли? Добре. Дайте заповедта си на артефакта. Знаете какво искате.

Благородникът се концентрира. В същия миг чу шепот, който се превърна в познат напев. Астрога… Астрога…

Но в ума му думите се промениха. Сега това бе неговото име. Алдрик… Алдрик…

И докато си представяше как невидимите жреци възхваляват неговото величие, символът на паяка върху перлата започна да се гърчи. Двата му предни крака помръднаха и се допряха до мястото, където върховете на пръстите на благородника докосваха сферата.

Хълмът изтътна.

„Отвори се за мен! — нареди мислено Алдрик Джитан. — Отвори се за мен!“

Чу се пукот като от гръмотевица… и хълмът се разцепи надве. Тонове камък се свлякоха към основата. Най-близките му слуги се разпръснаха, за да не бъдат затрупани от свлачището.

Целият хълм се срина. Купчините камънаци достигнаха почти до двамата пътници.

— Готово — информира го Карибдус. — Сега трябва само да почакаме две минути, за да се слегне прахта.

Алдрик свали артефакта. Пулсът му се бе ускорил. Адреналинът препускаше из тялото му.

— Фантастично!

Некромантът каза до ухото му:

— Но това е само малка част от уменията на Астрога. Представете си, милорд, какво ще можете да правите с пълната мощ на бога-паяк.

— Колко още? Проклятия, човече! Не мога да чакам вечно!

Карибдус погледна към небето.

— Първата фаза ще настъпи след малко повече от два часа. По-добре да започнем приготовленията.

Докато говореше, прахта се слегна и двамата видяха родното място на сферата.

В отвора се издигаха две статуи-близнаци. Те изобразяваха воини с глави на паяци и осем човешки ръце, всяка от които държеше различно оръжие. Зловещите стражи бяха два пъти по-високи от човешки бой и бяха толкова живи на външен вид, че дори след няколко столетия под скалите изглеждаха готови да се хвърлят в защита на тайната на хълма.

— Ще влезем ли, милорд? — запита учтиво некромантът.

Но Алдрик вече вървеше към древната сграда. Луната на Паяка отново лежеше в едната му длан, а с другата благородникът я галеше като обично дете или домашен любимец. Чудовищните му слуги оформиха почетна стража и той мина край мрачните пазители заедно с Карибдус. Озоваха се в коридор, водещ към много по-огромна конструкция, отколкото хълмът предполагаше.

Също както при храма и това място се простираше дълбоко под земята. Стъпалата, по които групата се спускаше, бяха изградени от бял материал, сходен с този на перлата. Всеки път, когато Алдрик стъпваше на някое от тях, в стъпалото сякаш се раздвижваха някакви фигури — осмокраки сенки, подобни на онази, изрисувана върху сферата.

Никой от двамата мъже не носеше факла, но пътят пред тях оставаше също толкова добре осветен, сякаш бяха на повърхността. Светлината нямаше ясно различим източник и просто се появяваше, когато имаха нужда от нея. За лорд Джитан това бе просто още един белег за огромните сили, които скоро щяха да бъдат под негов контрол.

После пред тях се появи първото доказателство, че наистина се намират на правилното място: широк овален олтар, върху който имаше гравиран паяк.

Но откриха и още нещо, което накара Карибдус да изсъска от изненада и ярост — нещо крайно нетипично за него.

В основата на олтара лежаха три мумифицирани тела, чиито дрехи се сториха смътно познати на благородника.

— Тези трупове… приличат на онзи в гробницата. — Алдрик примижа. — Същите проклети шарени роби. Как ги нарече? Вазджеро?

— Визджереец — рече ядно некромантът. — Както вече ви обясних, това са най-жалките магьосници, покварени и зли до един. — Карибдус извади кинжала си. — И не би трябвало да ги открием в това древно място. Според моите проучвания няма друг вход.

— Е, те някога са притежавали Луната, нали? Вероятно са си отворили път по същия начин като нас.

Карибдус се спря за миг, сякаш пресмяташе нещо. Накрая изражението му отново стана безизразно и той кимна.

— Точно така. Сигурно това е станало.

Лорд Джитан обаче си помисли нещо друго.

— Те съвсем същите ли са като онзи в гробницата?

Нямаше нужда да обяснява на некроманта. Ратмианинът вече чертаеше във въздуха символи с кинжала си. В същото време той промълви думи, каквито Алдрик никога не бе чувал.

Чу се свистящ звук, сякаш нещо изсмукваше въздуха от залата. Трите трупа един след друг започнаха да се свиват. Изсушените кости се извиха. Телата се сгънаха и усукаха навътре в самите себе си, докато от тях не останаха само малки купчинки, които по никакъв начин не напомняха дори бегло на човешки същества.

Карибдус стисна ръката си и останките се разпаднаха на прах.

— Вече няма от какво да се боите, милорд.

Отново спокоен, Алдрик кимна и пристъпи към олтара. Зад гърба му студените очи на Карибдус отново огледаха залата, а после некромантът последва благородника.

 

 

Селин вървеше след него с безизразно изражение.

— От теб просто бликат чудеса, магьоснико — измърмори ококореният Сардак. — Да опитомиш вендиго! Какви пари само мога да направя по кръчмите с такова нещо!

— Не съм го опитомявал — отвърна Заил, все така допрял пръсти до тези на митичния звяр. — Може би трябва да се каже, че го освободих от проклятие.

— Колко поетично! Трябва да напишат приказка за това.

Хъмбърт се обади от свивката на лакътя на некроманта:

— Не за пръв път прави подобно чудо! Когато пътуваш с момчето, често се натъкваш на подобни странности…

— Предпочитам приключенията ми да се ограничават до кръчмата, благодаря ти. Вълненията тук ми идват малко в повече.

Макар и удивен колкото и спътниците му от срещата, Заил се вълнуваше много повече от това как всъщност го е открило вендигото. Намираха се много далеч от мястото, където се разделиха с косматия гигант. Освен това нямаше причина създанието изобщо да го търси, а какво остава да му се притече на помощ в такъв момент.

Като последовател на Ратма и слуга на Баланса, Заил не вярваше в чистите съвпадения.

Сардак зададе въпроса, който вероятно тревожеше всички:

— Е, какво ще го правим това?

— Той, глупако! Мъжко е! Не използвай среден род! Грубо е!

Черепът беше прав и некромантът се изненада, че не е забелязал.

Сардак обаче не се впечатли от познанията на Хъмбърт.

— Все тая. Пак питам, какво ще го…

Въпросът му бе прекъснат от самото вендиго, което започна да сумти и да жестикулира, а после посочи в определена посока и само тръгна натам.

— Трябва да го последваме — обяви Заил.

— Да следваме това нещо? Ами Селин!?

— Подозирам, че ще я открием в края на пътя, по който ни води вендигото.

Сардак задържа оръжието си, насочено към гиганта.

— Дано само не открием хранителните запаси на тоя звяр.

Докато вървяха, мислите на Заил се насочиха от странната поява на създанието на мястото на заложения от Карибдус капан. Другият некромант, изглежда, предугаждаше всеки негов ход и винаги беше подготвен. Карибдус не само очакваше по-младият ратмианин да го последва, но знаеше по какъв начин и къде най-добре да организира атаките си.

Но в тези клопки личаха противоречащи си желания. И силата, извадила го от килията, и легионът немъртви очевидно искаха да го превърнат в част от себе си. Карибдус обаче бе дал ясно да се разбере, че предпочита Заил да бъде премахнат изцяло от събитията по един или друг начин.

— Напред става нещо — отбеляза Хъмбърт. — Усещам го… а ти, младежо?

— Да.

Вендигото отново засумтя, след което посочи хълма пред тях. Заил и Сардак го последваха дотам.

И от мястото, където се озоваха, те видяха входа към подземието, където Карибдус бе отвел Селин. Заил огледа с тревога каменните стражи, а после и останалата част от отвора. Около него обикаляха няколко гротескни човеко-паяци, които лазеха по дърветата и стените на хълма, очевидно бдейки за натрапници.

— Закъсняхме ли в крайна сметка? — запита Сардак, а ръката с меча му затрепери.

Заил погледна към небето.

— Не мисля. Денят едва сега отстъпва на нощта. Според мен трябва да изчакат луната да достигне определена позиция. Все пак времето ни определено изтича.

Братът на Селин понечи да тръгне напред.

— Ами да вървим тогава.

Вендигото обаче го спря, вдигайки го с огромните си лапи. Създанието действаше изненадващо нежно като за хищник. То постави борещия се мъж до Заил, а после изгледа Сардак с изражение, което можеше да се опише единствено като упрек.

— Опитайте се да не бъдете толкова глупав — добави некромантът. — Трябва да изчакаме подходящ момент, когато няма да могат веднага да ни се нахвърлят от всички страни.

— Но те така или иначе със сигурност знаят, че идваме! Онези изроди, с които се бихме в гората, трябва да са се върнали, за да докладват! Защо да чакаме? По-добре да ги атакуваме директно! Не биха очаквали подобна дързост!

Той отчаяно искаше да спаси сестра си и Заил не можеше да го вини.

— Ще открием друг начин. Обещавам ви, Сардак.

— Но какъв?

В този момент вендигото изсумтя и посочи в противоположна посока на мястото, където бяха отвели Селин.

— Не съм съвсем сигурен — измърмори Хъмбърт, — но мисля, че то има отговор.

Не само той смяташе така, защото, докато създанието ги водеше в новата посока, Заил се замисли сериозно за похватите на ратмианите и как даже Карибдус да го очакваше на едно място, той можеше да бъде съвсем другаде.

 

 

Карибдус внезапно настръхна. Погледна през рамо към входа и присви очи.

Лорд Джитан забеляза това.

— Има ли нещо?

— Капанът се е задействал, но плячката се е изплъзнала.

— Което означава, че този Заил идва насам? Как се е измъкнал от толкова много мои слуги? Да не води със себе си армия от града?

— Не, той не би действал така. Не мога да преценя какво точно се е случило. Изглежда, сред умовете на оцелелите цари объркване.

— Некромантска магия. Каза ми за нея. Сигурно можеш да я развалиш.

Карибдус се намръщи.

— Не е магия, просто… общо объркване. — Белокосият мъж изсумтя презрително. — И не е нещо, за което трябва да се тревожите, милорд. Ние ще изчакаме Заил и когато той дойде, ще се разправим с него.

— Както се очакваше да стане в Уестмарч? — запита Алдрик и вдигна поглед от олтара. — Да бъде премахнат от Корнелиус? И от мъртвите поклонници?

Некромантът не изглеждаше притеснен от поредната обида за способностите му от страна на благородника.

— Корнелиус все още има роля, която трябва да изиграе. Благодарение на него и скъпия ни Едмън успя да щракне капанът на Закарум. Това, че свещениците не можаха да се задействат достатъчно бързо, след като знаеха, че сред тях има ратмианин, е техен провал. Предупредихме ги, че е опасен. Корнелиус се погрижи и генерал Торион да насочи цялото си внимание върху Заил. — Карибдус вирна глава. — Всъщност бих казал, че добрият крал ни върши отлична работа, милорд.

— Така излиза, ако вярваме на думите ти. Но ти имаш коварен ум, магьоснико. Не бих искал да играя шах срещу теб. Няма да съм сигурен дали печеля, или губя. — Благородникът погледна към Селин. — Е, дойде ли вече времето?

В отговор Карибдус щракна с пръсти. Жената незабавно пристъпи към олтара и спокойно легна на каменната плоча, все едно се готвеше за нощен сън.

Некромантът прибра кинжала си и измъкна от колана си един ритуален нож. Именно него търсеше, когато лейди Несардо бе така добра да се появи. Карибдус видя в това знак, че мисията му в името на Баланса ще се увенчае с успех.

Няколко от преобразените слуги на Джитан наобиколиха олтара и участниците в ритуала. Те изглеждаха също толкова нетърпеливи, колкото и благородникът.

— Силата скоро ще е ваша, милорд — напевно каза ратмианинът. — Ще получите могъщество и легион от последователи. Всичко с един удар.

Неговият осмокрак любимец изпълзя изпод наметалото му и се покатери на рамото му.

Алдрик вдигна Луната на Паяка над главата си и тя заблестя.

— Точно така, милорд. Виждате ли? Първата фаза започва.

— Значи вече можем да я изкормим!

— Търпение. Първо, трябва да се каже съответното заклинание. — Карибдус отиде до отсрещната страна на олтара и вдигна ритуалния нож над безжизненото тяло на Селин. Той погледна към артефакта, а после, очевидно доволен от видяното, започна да мърмори нещо под носа си. Единствената дума, която спътникът му разпозна, бе името… Астрога.

От устата на преобразените слуги се разнесе равномерно съскане — песента на Децата на Астрога. Паяците-паразити на главите им гледаха ритуала на некроманта и в нечовешките им очи се четеше нарастващо очакване.

Карибдус свали кинжала.

Разрезът, който направи на шията на Селин, бе мъничък и съвсем повърхностен. От него капнаха само няколко капки кръв, но ратмианинът изглеждаше доволен. Той се погрижи върхът на кинжала да ги поеме всичките, а после протегна ръка към Алдрик.

Благородникът снижи Луната на Паяка само за миг, колкото окървавеното острие да се докосне до центъра на арахнида. Краката му помръднаха.

— Чиста е — обяви Карибдус. — Това е кръвта на Астрога.

Окъпано от светлината на артефакта, лицето на лорд Алдрик Джитан представляваше ужасна гледка. Копнежът му по обещаното от некроманта величие изтриваше всякаква човечност от чертите му.

— Хайде, приключвай! — изсъска той.

Но вместо това Карибдус погледна надясно към сенките. Неговото собствено изражение бе просто маска, която не разкриваше нищо от истинските му чувства.

— Той е тук.

— Кой? Проклетият Заил? Отново?

Алдрик погледна към няколко от създанията, които незабавно се отделиха от групата и се насочиха към входа с яростно съскане.

— Приближава се. Няма друг избор, освен да използва пътя, по който дойдохме, но едва ли просто ще влезе. Първо, ще трябва да направи някои магии. — Облеченият в броня некромант затърси с изострените си сетива. Като хищна птица, забелязала свежо месо, Карибдус се концентрира върху една точка, вдясно от входа. — Всъщност трябва да го поздравя. Вече е тук.

— Нищо не виждам.

— О, ще видите.

Ратмианинът направи странно движение.

Пред него се материализира остро като игла копие от кости — нокътя на Траг’Оул. То се изстреля в посоката, в която гледаше Карибдус.

Когато нокътя достигна входа, въздухът там се набразди от вълни. А в тях двамата наблюдатели различиха закачулена фигура. Закачулена фигура с дълго наметало, в чиито гърди се бе забило копието.

Лорд Джитан се ухили.

— Ха!

Трима от останалите слуги се затичаха напред, за да видят дали мишената не е оцеляла някак. Карибдус се отдръпна от олтара, все така стиснал кинжала.

— Много странно. Той със сигурност е мъртъв, а аз усещам, че е жив.

Благородникът също се придвижи към неподвижното тяло.

— Трябва да е мъртъв! Никой не може да оцелее след…

Свиреп рев изпълни залата, ехтейки във всички посоки. Алдрик, Карибдус и слугите се извърнаха рязко, търсейки източника на звука.

Огромно парче мрамор се стовари върху няколко от последователите на лорд Джитан.

Карибдус изруга и придърпа наметалото над главата си, точно когато мъртвото тяло до него внезапно се сви и от разложените останки избликна облак силно лютив газ. Той се разшири само за секунди и обгърна още няколко създания, които се бяха приближили твърде много.

Първото чудовище изсъска, а после започна да се дави. Успя да се отдели от останките на трупа, а после рухна мъртво на пода. Още две Деца на Астрога, едва осъзнали смъртта на първото, паднаха на земята под въздействието на отровните изпарения.

В същия миг Заил и Сардак изскочиха от един тъмен ъгъл на залата. Появата им бе толкова внезапна, че изглеждаше, сякаш са се материализирали от камъка. Младият ратмианин, останал без наметало, протегна ръка напред и от тялото в краката на Карибдус полетя някакъв предмет. Той понесе със себе си и дрехата на некроманта, разкривайки истинската форма на трупа, когото всички бяха сметнали за човек. Това бе още един от чудовищните слуги на Алдрик. Раната от кинжал в гърба му разкриваше, че създанието е било мъртво много преди нокътя да го прониже.

Сардак заби меча си в друго чудовище, а после стигна до сестра си.

— Селин! Селин! Събуди се!

Лорд Джитан чу вика и се обърна.

— Хей, ти! Остави я, кръчмарски плъх такъв! Тя е наша!

Сардак изруга и замахна с меча си към благородника. Въпреки че държеше в ръце могъщ артефакт, Алдрик инстинктивно отскочи назад.

Другият мъж се обърна обратно към сестра си и я зашлеви силно. Тя изстена и извърна глава към него, но не реагира по никакъв друг начин.

Носено от кинжала, наметалото на Заил се върна при него като привидение. Той освободи черната дреха и я метна на раменете си. Наметалото се усука около него като живо, а оръжието плавно се спусна в ръката му. Ратмианинът бе използвал кинжала, обвързан с жизнената му сила, като примамка, за да разсее врага си. Знаеше, че другият некромант ще го усети и логично ще приеме, че след като няма друг вход, това трябва да е Заил.

Разбира се, нито Карибдус, нито лорд Джитан знаеха за тайния тунел отзад, който вендигото очевидно познаваше добре. Той им бе позволил да се промъкнат незабелязано.

Заил имаше много въпроси относно вендигото и странните му действия, но засега те трябваше да изчакат. Не само животът на Селин, но и техният собствен живот беше в опасност.

И наистина, още докато си го мислеше, видя Карибдус, чието наметало още предпазваше устата и носа му, да чертае кръг, а после да добавя две прави линии през него. Младият некромант почувства как жизнените му сили изтичат от него и незабавно контрира заклинанието със същия символ, добавяйки трета перпендикулярна черта, която да раздели кръга през средата. Силата му веднага се върна.

Над врага на Заил се появи сянка. Карибдус погледна нагоре, а после се хвърли, колкото се може по-надалече. Ново парче мрамор се разби в пода и пропусна некроманта на косъм.

Още преди снарядът да се приземи, вендигото се нахвърли върху Децата на Астрога. Първата му жертва заприлича на желе от удара. Две други скочиха върху звяра и започнаха да го хапят, но зъбите им не можеха да пронижат дебелата кожа и отровата им само цапаше козината му.

Заил се присъедини към Сардак.

— Изведете я оттук! Бързо!

— Не мога да я събудя! Трябва да я нося!

— Дайте да видя.

Некромантът се наведе по-близо до жената. Подобна магия не можеше да се научи по време на чиракуването, но също както Карибдус и той бе измислил някои трикове през годините. Ратмианите приемаха всякакви заклинания, които биха подпомогнали Баланса, стига да не покваряваха магьосника.

Той постави дясната си ръка — все още в ръкавица — над лицето й. Сардак ахна, напомняйки на Заил, че скритото под черния плат не е забравено.

Некромантът бързо промърмори думите на заклинание, което в оригиналната си форма трябваше да събужда духове от вечния им сън. Той отдавна го бе променил, така че да доведе до доста по-просто събуждане — на онези, приспани от друга магия.

Единственият проблем бе, че то невинаги работеше.

Но този път Траг’Оул беше с него. Селин изстена, а очите й се отвориха.

След което изкрещя:

— Внимавай!

Алдрик Джитан, който стискаше пламтящата Луна на Паяка в ръцете си, гледаше тримата като разярено божество.

Сардак се хвърли към злия благородник, преди Джитан да успее да отприщи магията си. Острието на меча му се заби в рамото на врага. Алдрик нададе вой и едва не изпусна зловещия артефакт.

Но за да защити Заил и Селин, Сардак се бе открил за чужди атаки. Разсеян от непосредствената си цел, той не видя нападателя до себе си. Осмокракият изрод сграбчи мъжа и го вдигна от земята, преди Заил да успее да реагира.

Зъбите се забиха в гърлото на Сардак.

— Сардак! — извика Селин и протегна ръка към брат си. — О, Сардак, не!

От протегнатата й длан избликна огнено кълбо. То прелетя през залата и удари демоничния нападател на брат й с такава сила, че отхвърли създанието във въздуха. Самият Сардак остана незасегнат от силата на сестра си. Докато пламтящата маса, в която се бе превърнал слугата на Джитан, се размаза в отсрещната стена, братът се хвана за гърлото и направи няколко несигурни крачки назад.

Селин се изтръгна от ръцете на Заил. Тя дотича до брат си с отмалели крака и го хвана точно когато щеше да падне.

Некромантът се опита да я последва, но внезапно две от мъртвите чудовища се надигнаха от земята и тръгнаха към него. Заил погледна зад гърба им и видя Карибдус, който с отнесено изражение чертаеше символи във въздуха с кинжала си не само към двамата нападатели на младия ратмианин, но и към други, вече мъртви чудовища.

Заил изруга и замахна към главата на първото зомби. Острието потъна дълбоко и създанието потрепери, след което падна на пода.

В този момент вторият немъртъв се сгърчи… и се взриви.

Некромантът отхвърча с вик към олтара и се удари в камъка с такава сила, че всяка кост в тялото му се разтърси. Погледът му се замъгли, а свирепата болка в главата не му позволяваше да мръдне от мястото си. Въпреки объркването, той бързо си даде сметка, че Карибдус пак се бе оказал по-хитър. Първо, бе вдигнал немъртвите, а после, бе отприщи дивата енергия в телата им. Всъщност тази атака бе разновидност на магията на Заил, но много по-майсторски реализирана.

Некромантът хвърли един мътен поглед на залата. Спасителната операция като че ли бе тръгнала към провал. Сардак умираше в ръцете на Селин, а тя не осъзнаваше приближаването на мрачния Карибдус. Вендигото бе почти затрупано под маса демонични създания — толкова много, че най-сетне бяха успели да свалят създанието на колене. Самият Заил още не можеше да се изправи или да помогне по някакъв начин на приятелите си.

Джитан понечи да тръгне към Селин, но Карибдус посочи вендигото и нареди:

— Погрижете се за онова нещо! Аз ще подготвя жената!

Благородникът се ухили. Стисна Луната на Паяка и посочи с пръст към косматия гигант.

Но в същия миг пред него блесна ярка светлина. Лорд Джитан изръмжа и вдигна артефакта, за да предпази очите си.

Междувременно вендигото намери сили да се изправи. С оглушителен рев създанието отхвърли нападателите от себе си, сякаш бяха мухи. Единственото чудовище, което успя да се задържи на врата му, бе хванато и размазано в пода с цялата сила на звяра. Последва един-единствен удар с юмрук и последният враг се превърна в безжизнена купчина.

Свирепият поглед на горския обитател се насочи към съперника на Заил, който още вървеше към Селин. Вендигото вдигна размазаното тяло и се прицели в облечения в броня некромант.

Но сякаш предупреден от някакво шесто чувство, Карибдус се обърна и видя летящия към него снаряд. Той отново се хвърли встрани и избягна удара.

В същото време вендигото се затича към Заил и го вдигна с едната си могъща лапа.

— Не… — едва успя да промълви безпомощният заклинател. — Не мен… другите…

Гигантът очевидно го разбра, защото притича до Селин и брат й. Но с една вече заета ръка, създанието реши да вземе само благородничката.

— Сардак! — извика тя. — Не мога да го изоставя!

Спасителят й изобщо не обърна внимание на протеста й. Сграбчило двамата човеци под мишница, вендигото се затича към входа.

— След тях! — изкрещя Карибдус зад гърба им. — Пратете слугите си след тях, милорд!

Чу се ядно излайване откъм Алдрик Джитан, а после поредица нетърпеливи съскания, които издаваха хвърлилите се в преследване чудовища. Заил се опита да извика на вендигото, но думите му излязоха като хриплив шепот.

Те избягаха от храма, за да го заменят с мрачното убежище на гората. Зад тях Децата на Астрога се разпръснаха, за да ги хванат. Некромантът осъзна, че за момента не може да стори нищо повече, затова накрая се предаде на волята на вендигото. Чу хлипането на Селин за брат й и го изпълни съжаление. Сардак се бе оказал смел и достоен мъж, който не се бе поколебал да се пожертва за полусестра, която е била родена с привилегии, отказани му в младостта.

Ратмианинът внезапно се сепна. Полусестра. Поне отчасти от същата кръв. От същата кръв…

Алдрик Джитан избълва порой от цветисти ругатни, които впечатлиха дори наслушалия се на какво ли не Карибдус. Белокосият ратмианин остави благородника да се разтовари, а после все пак го прекъсна:

— Успокойте се, милорд. Ситуацията не е толкова ужасна, колкото мислите.

Разноцветните очи запламтяха.

— Не е толкова ужасна? Тоя Заил има повече животи и от котка! Как можеш да си толкова спокоен? Той те направи на глупак вече толкова пъти!

— Знанието никога не е глупаво. Аз научих много от Заил и затова го ценя. Той е по-находчив дори отколкото предполага репутацията му.

— Находчив? — Алдрик се изсмя грубо. — Винаги омаловажаваш! Това беше вендиго, приятелю! Вендиго! Как, в името на пламтящия ад, е успял да се сдобие с такова животно?

Карибдус кимна.

— Както казах, находчив е. Дори е оригинален, макар и не достатъчно. — Ратмианинът се намръщи леко. — Що се отнася до вендигото, бих казал, че имахте отлична възможност да го отстраните като пречка. Какво стана?

— Проклетата светлина! Не я ли видя? Кълна се, че беше ярка като слънцето!

— Ярка светлина? — Некромантът облиза устни. — Със сигурност просто още един от номерата на Заил, а може би дори на жената. Тя има огромен потенциал от неизползвана сила. Би било интересно да я изуча.

— По-интересно щеше да е да ни беше под ръка за жертвоприношението! Моментът отмина! — Благородникът изглеждаше почти готов да използва Луната на Паяка срещу Карибдус. — Отнеха ми шанса! — Изражението му се изкриви. — И ще почна отново да сънувам кошмари.

Карибдус вдигна облечената си в ръкавица ръка, за да го успокои.

— Не всичко е изгубено, милорд. Имаме достатъчно, за да започнем. Всичко може да протече според плана.

— Но как?

Ратмианинът посочи към двама от останалите в залата слуги, а после и към тялото, проснато недалеч от олтара.

Сардак.

— Действах бързо, веднага щом видях, че е бил ухапан. Кръвта е още топла в тялото му, а магията ми й пречи да се излее от раните му.

Алдрик погледна трупа на Сардак, все едно е някаква буболечка, която е открил в храната си.

— Копелето? За какво ни е? Един боклук по-малко за очистване. Човекът е жалък пияница. — Лорд Джитан потърка раната, получена от същия този жалък пияница. — Бих предложил да изхвърлим останките навън, но сигурно ще привлечем още вендиго.

— Не бих разхищавал такова богатство. — Когато паяците вдигнаха Сардак, Карибдус добави: — Не и когато то ни позволява да постигнем целите си. Той е неин полубрат. Нейната кръв тече и в неговите вени, поне отчасти.

Спътникът му най-накрая разбра. По арогантното му лице разцъфна усмивка като на жестоко дете.

— Той може да послужи за жертвоприношение? Дори мъртъв?

— Всъщност той е на прага на смъртта. — Ратмианинът изчака, докато Децата на Астрога поставят тялото на олтара, а после извади черния кинжал. — И това ни стига. — Той погледна към Алдрик. — Бихте ли заел мястото си, милорд?

Лорд Джитан се усмихна още по-широко и се подчини.