Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (24)

Двадесет и три

В мрака се дочуха гласове:

— Може би е по-добре да го възкресиш с някое заклинание, момче. По-бързо ще е.

— Още е жив, макар че не мога да кажа как е оцелял.

Кентрил искаше гласовете да замлъкнат, да го оставят на мира.

— Ще опитам нещо друго. Може би това ще го оправи.

Чу се изсумтяване.

— Трябваше да ползваш тези сили, за да се излекуваш сам!

— Ще оцелея все някак.

Изведнъж светло петно прониза тъмнината и подразни наемника. Кентрил се опита да прикрие очите си, но го проряза внезапна болка.

— Той помръдна, Хъмбърт! Реагира!

— Днес чудесата нямат край, момче.

Светлината стана по-ярка. Прогори съзнанието му и го накара да погледне към нея.

Кентрил изстена и отвори очи.

Слънцето го поздрави, но не то се оказа причината за светлината. Блясъкът идваше от камата, която Заил държеше в лявата си ръка. Единствената му ръка! Другата завършваше с чуканче малко преди лакътя. Лицето на некроманта изглеждаше още по-бледо и на него ярко се открояваха червените белези. Дрехите му бяха разкъсани, а видът му подсказваше, че не е спал от дни.

— Добре дошъл обратно, капитане — рече магьосникът.

— Уха! Мъртвият възкръсна! — засмя се Хъмбърт Уесъл. Беше поставен на една скала близо до коленичилия некромант.

— Заил… — пророни с усилие наемникът. — Ти си жив.

— И ти си учуден от това, както и аз от факта, че те намерих. Как така се излежаваш сред руините, когато трябваше да се качиш на Нимир и да спреш Юрис Кан?

Капитанът се опита да стане. Гърдите и лявото му рамо го боляха ужасно.

— Внимавай, ребрата ти са счупени и си си извадил рамото. Ще ги оправя, когато самият аз се излекувам, но ще отнеме известно време.

Кентрил не му обърна внимание, а се вгледа в руините. Изглеждаха още по-жалки, отколкото ги помнеше. Външната стена бе почти разрушена; покривите на всички сгради бяха рухнали. Урех вече не изглеждаше като тайнствена легенда, а по-скоро като всеки древен град, изоставен на времето и природата.

От двореца бяха останали само разрушените основи.

— Ако нямаш нищо против, кажи ми какво се случи, капитане.

От всички хора Заил най-много заслужаваше истината. Кентрил пи малко вода и разказа подробно за катеренето, преследването, саможертвата на Горст и за своето собствено решение да сложи край на заплахата с цената на живота си. Докато разказваше за Атанна, очите му се навлажниха, но той продължи историята си, докато спътникът му не узна всичко.

Накрая Заил кимна и отбеляза иронично:

— Може би някой истински архангел е бдял над теб, капитане. Справи се тъкмо навреме, особено що се отнася до мен. Още няколко секунди и ордата на Юрис Кан щеше да ме разкъса на парчета. Камата и триковете на Хъмбърт ме бяха опазили дотогава, но всичко си има граници.

— А ти какво направи? — попита Кентрил, поглеждайки черепа.

— Представих се за техния господар и им заповядах да пощадят некроманта, защото е нужен за едно заклинание. Преди това бях врътнал същия номер и на Кан. Може би трябва да се захвана с театър за в бъдеще!

Заил се усмихна леко:

— Тъй като не го виждаха, това изпълнение ми спечели ценни секунди. Въпреки че ордата се усети доста бързо. — Некромантът размаха чуканчето си.

— Свърши ли всичко? Справихме ли се със заплахата?

— Да. Урех и жителите му най-сетне намериха покой, а порталът към ада е затворен. Преди да те открия, огледах района за следи от поквара и не открих.

Кентрил погледна небето. Беше някъде около обяд, но на кой ден?

— Колко време бях в безсъзнание?

— Два дни и половина. Открих те още на първия, точно преди залез-слънце.

Два дни и половина… Капитанът се пребори с болката и приседна.

— Как са ми краката?

— Изглеждат здрави, но само ти можеш да кажеш.

Наемникът ги прегледа и въпреки болката прецени, че ще може да ходи.

— Искам да се махна оттук. Не желая да оставам още една вечер на това място.

Заил се намръщи:

— По-благоразумно ще е да изчакаме още един ден.

— Искам да се махна!

— Както кажеш. Разбирам те напълно. — Некромантът се надигна с известно усилие. Прибра черепа в торбата и помогна на боеца да се изправи.

Кентрил забеляза нещо в краката си. Внимателно се наведе и го вдигна.

Атанна му се усмихна от брошката.

— Какво има? — попита Заил.

Капитанът сви пръстите си бързо:

— Нищо. Хайде да вървим.

Двамата се насочиха към гъстата джунгла. Некромантът информира набързо Дюмон за своите планове:

— Тази вечер можем да спим в стария ви лагер. А утре ще те отведа при моите хора. Те ще ни излекуват и после ще можеш да продължиш по пътя си.

— Няма ли да се разсърдят, че им водиш чужденец?

Заил се засмя:

— Не и когато става дума за човек, изправил се срещу самия Диабло. Определено ще искат да чуят тази история.

Двамата прекосиха разрушената стена и напуснаха завинаги Светлината на светлините. След като се отдалечиха достатъчно, капитан Дюмон помоли да спрат:

— Изчакай ме за момент.

Кентрил се обърна тихо и хвърли последен поглед на нещо, което се беше оказало и мечта, и кошмар.

Вятърът виеше из пустите руини, сякаш тъжеше за загиналите.

— Съжалявам за твоите приятели — обади се некромантът.

Наемникът не мислеше толкова за тях, колкото за един друг човек. Прошепна тихо:

— Всичко свърши. И е по-добре да бъде забравено завинаги.

Обърна се и двамата поеха отново по пътя си. Докато вървяха, ръката на капитан Кентрил Дюмон се плъзна леко и пусна брошката в кесията на колана му.

Зад тях природата търпеливо възобнови задачата си бавно и неизбежно да заличава последните следи от кралството на сянката.