Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (16)

Петнадесет

Юрис Кан удържа на думата си, когато дойде времето да награди заминаващите наемници.

Кентрил се удиви от богатствата, предложени на мъжете му — златни монети, бляскави диаманти и искрящи рубини. Единственото условие бе бойците да вземат толкова, колкото могат да носят, тъй като владетелят на Урех не можеше да им предложи коне или други товарни животни. Това не разтревожи Джодас и останалите, които явно смятаха възнаграждението за достатъчно.

— Посетете ни отново, когато Урех се установи окончателно в този свят. Тогава ще се реванширам — обеща им лорд Кан. — Всички сте добре дошли!

Домакинът беше организирал тържествена церемония в голямата зала, където бе прекарал пленничеството си. Цял легион благородници стояха около войниците и ръкопляскаха с ентусиазъм по време на речта. Кентрил беше срещал повечето от тях, макар да не бе запомнил имената им. Всичките му изглеждаха еднакви, като сенки на величествения монарх.

Когато прощалната церемония завърши, капитанът се сбогува с мъжете си. Напомни на шестимата най-безопасния маршрут през джунглата и подчерта колко е важно да заобикалят водните площи.

— Щом се доберете до Кураст, нататък е лесно. И внимавайте някой да не види какво носите.

— Ще внимаваме, капитане — обади се Орлиф.

Горст потупа всеки от наемниците по гърба и като загрижен родител им каза да помнят всичко, на което капитанът ги е учил.

По сигнал на Алборд шестимата поздравиха командира си и потеглиха. Кентрил и Горст ги изпратиха до портите на двореца и отново им пожелаха всичко най-хубаво.

Разпадането на отряда винаги натъжаваше капитан Дюмон. Едва успя да запази суровото изражение, което пазеше за такива случаи. Толкова малко от онези, които бяха потеглили, се завръщаха обратно.

Мъжете носеха факли, за да се ориентират в мрака. Отвъд сянката на Нимир слънцето щеше да изгрее след около час, обаче Кентрил се тревожеше повече за хищниците и другите опасности, дебнещи в джунглите. Макар да бе наясно, че подобни заплахи съществуват основно в съзнанието му, едва се удържа да не тръгне след групата.

— Дали ще се оправят? — рече Горст с тревога в гласа.

— Защо питаш?

Огромният мъж сви рамене:

— Не знам. Просто винаги се притеснявам, когато някой заминава.

Кентрил се присмя на това отражение на собствените му страхове:

— Те са заедно, имат добро въоръжение и знаят накъде отиват. Ние с теб се завърнахме от планините на Северен Ентстийг, като при това разполагахме само с един-единствен меч. — Капитанът погледна слизащата група и отсече: — Ще се справят.

Когато факлите им вече не можеха да се различават сред светлините на Урех, двамата се завърнаха в двореца. Владетелят се беше оттеглил, за да разговаря с Куов Цин за заклинанието, чрез което окончателно щяха да установят града в света на смъртните. Кентрил, разбира се, беше по-заинтригуван от Атанна, която го очакваше. Жадуваше за устните, очите и обятията й. Заминаването на хората му бележеше край на наемническия живот и ново начало. Ако не беше загрижеността за истината около Грегъс Мази, капитанът щеше да се чувства най-щастливият човек на земята.

Сещайки се за некроманта, той попита Горст:

— Виждал ли си Заил напоследък?

— Не и откакто двамата издирвахте Брек и останалите.

Когато Дюмон бе попитал Юрис Кан какво се е случило с покоите на тримата изчезнали наемници, монархът беше изразил учудване и бе обещал да проучи случая. Владетелят бе говорил толкова искрено, че Кентрил нямаше как да не му повярва. Сега искаше да намери Заил и да му съобщи, че монархът няма нищо общо с изчезването.

За съжаление от некроманта също нямаше следа.

— Оглеждай се за него! Кажи му, че искам да поговорим колкото се може по-скоро!

Горст се поколеба — нещо, което правеше рядко.

— Дали пък не му се е случило нещо?

Кентрил не беше мислил за това.

— Провери спалнята му. Виж дали багажът е още там. — Некромантът нямаше много лични вещи, но със сигурност беше оставил нещо в покоите си. — Докладвай моментално, ако и неговата стая е разчистена!

— Слушам!

Капитан Дюмон се спря и погледна към мигащите светлини на мрачния град. Досега Алборд и мъжете трябваше да са достигнали до градските порти. След час-два Джодас, Орлиф и останалите щяха да се наслаждават на слънчевите лъчи.

— Кентрил?

— А? Съжалявам, Горст. Просто се бях замислил.

— За какво?

— Чудех се дали няма да съжалявам, че не заминахме с тях.

Празнуващите тълпи махаха весело, докато Алборд и останалите минаваха през града. Сякаш всеки жител бе дошъл да види заминаването на наемниците. Младият боец никога не беше предполагал, че може да заслужи подобни почести. Още отначало капитанът го бе уверил, че наемническият живот е тежък и недооценен, ала подобни мигове си заслужаваха всички трудности.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — попита го Джодас. — Още един човек ще е добре дошъл!

— Благодаря, но оставам тук. — Той не съжаляваше за решението си, въпреки че му беше мъчно за семейството. Предпочиташе да се завърне след години, но вече като доверен помощник на принц Дюмон.

— Е, може би ще ви дойдем отново на гости — обади се един от наемниците и посочи торбата със скъпоценности, която носеше. — Тези все някога ще свършат!

Останалите се засмяха. Златото щеше да им осигури охолен живот. Вярно, че бойците си падаха по хазарта и развлеченията, но Алборд се съмняваше, че някой от тях ще успее да изхарчи всичко през близките пет-шест години.

— Тези смешници знаят ли въобще пътя към портите? — Орлиф посочи шестимата стражи, които ги ескортираха. Маршируваха мълчаливо и дисциплинирано — нещо, което капитан Дюмон никога не бе успял да постигне с мъжете си. — Сякаш вървим от часове, а товарът няма да олекне!

— Ако торбата ти пречи — пошегува се Алборд, — с удоволствие ще ти я пазя, докато се върнеш от Уестмарч!

Всички се засмяха отново. Другарите щяха да липсват на Алборд, но бъдещето му беше свързано с капитана.

— Най-сетне — обади се Джодас. — След час ще зърнем слънцето отново. Как жадувам за тази гледка!

Пред тях се издигаше портата. Когато наемниците бяха дошли за първи път, тя бе разбита и ръждясала, но сега изглеждаше много внушително. Беше висока поне десет метра и много, много здрава. Със сигурност можеше да удържи всяка вражеска армия. Върху нея бяха гравирани познатите крилати ангели с пламтящи мечове, ала изображенията бяха пострадали от същата незнайна сила, обезобразила и релефите в двореца.

Алборд се зачуди какво ли се е случило. Може би някой помощник на злодея Грегъс Мази бе унищожил тези символи на рая.

Почетната стража спря пред портите и се обърна към наемниците. Суровите им безизразни лица почти накараха Алборд да посегне към меча, но после младежът осъзна колко глупаво ще изглежда в очите на околните.

Странна тишина се възцари над тълпата. На фона на далечните звуци от продължаващото празненство, което не беше секвало, откакто капитанът бе поставил онзи кристал на върха на планината, тя правеше още по-голямо впечатление.

Алборд се огледа и установи, че всички са се обърнали към него.

Джодас и останалите явно не забелязваха нищо нередно в ситуацията и го гледаха нетърпеливо.

— Време е да се сбогуваме, Алборд. Трябва да тръгваме.

Един по един наемниците стиснаха ръката му. Светлокосият боец сдържаше сълзите си с мъка. Забеляза, че Орлиф и Джодас се чувстват по същия начин.

— По-добре тръгни, преди да сме излезли — предложи Джодас, докато почетната стража отваряше портите. — Късмет и всичко най-хубаво!

Сред наемническите отряди имаше много поверия. Мъжете от Уестмарч вярваха, че ако не видиш как другарите ти излизат през портата, има голям шанс да се съберете отново. Бойците водеха рискован живот и вярваха на всякакви суеверия. Точно това бе причината капитанът и заместникът му да останат в двореца.

Алборд помаха на мъжете за последен път и си тръгна. Не се обърна повече назад, сигурен, че бившите му другари правят същото. Шумът от продължаващото празненство го дразнеше, защото точно в този миг не му беше до веселие. Дори мисълта за неговото бъдеще в Урех не можеше да го разведри в момента.

Виковете на тълпата ставаха все по-шумни, като този път глъчката идваше отзад — там, където беше оставил своите другари. Алборд ускори крачка. Щом се завърнеше в двореца, със сигурност щеше да се успокои и да си спомни причините, заради които не беше тръгнал с Джодас и останалите.

В този момент един глас привлече вниманието му. Алборд спря, опитвайки се да долови думите. Стори му се, че чува Орлиф, който викаше името му.

Направи още една крачка към двореца и се спря несигурно. Едва ли щеше да му навреди, ако се върнеше да погледне. Ако беше Орлиф, значи другарите му се нуждаеха от него. В противен случай обаче едва ли щеше да им донесе лош късмет, тъй като шестимата щяха да са преминали през портата.

Светлокосият боец се обърна. Щеше да му отнеме само няколко минути да провери дали не се е заблудил.

Виковете на празнуващите бяха толкова силни, че ушите го заболяха. Тези хора никога ли не почиваха? Нямаше ли с какво друго да се занимават? Дори наемниците обичаха тишината и спокойствието понякога. Колкото по-бързо се върнеше в двореца, толкова по-добре. Там поне глъчката не беше толкова голяма.

Внезапен писък разцепи въздуха.

Младият боец извади меча си и се затича към портите. Можеше да се закълне, че беше чул вика на Джодас. Алборд зави зад ъгъла и стана свидетел на ужасяваща гледка.

Цяло море от страховити, бездушни трупове се беше струпало като ято гладни пирани, каквито беше виждал в джунглата. Облечени в парцаливи и мръсни дрехи, те се бореха един с друг за някаква плячка. Челюстите им, осеяни с остри зъби, непрекъснато се отваряха и затваряха. Неколцина ръфаха късове кърваво месо. Сред кошмарната тълпа някакъв човек се мъчеше да се отскубне.

Орлиф, с разкъсано лице и оплискан със собствената си кръв, се мъчеше да си проправи път с меч в ръка. Шокираният Алборд видя, че другата ръка на наемника е откъсната или може би отхапана.

Орлиф също го видя и погледът му ужаси младия боец още повече.

Нещо се метна върху ветерана, той издаде безнадежден писък и потъна в морето от тела.

— Не! — изкрещя Алборд, преди да се усети.

Празните очи се насочиха към втрещения наемник. Ужасяващите същества започнаха да се обръщат към него.

Въпреки чудовищната сцена, музиката, смехът и веселието продължаваха. Алборд се обърна и побягна. Нямаше и следа от празнуващите. Сякаш градът беше пълен само с призраци.

Страховити фигури се протегнаха към него от една странична уличка. Младежът отскочи встрани и замахна с меча си. Острието преряза китката и костеливата ръка тупна на земята. Необезпокоявано от загубата, отвратителното зомби тръгна след наемника.

Алборд беше сигурен, че ще се спаси, ако достигне до двореца. Капитан Дюмон щеше да е там и да знае какво да предприеме.

Самият град започна да се променя заедно със смъртоносните си жители. Сградите се превърнаха в руини и нещо, което напомняше на гъста кръв, потече по стените. Миризма на гниеща леш удари в носа младежа.

В далечината дворецът на Юрис Кан изглеждаше недокоснат. Алборд се съсредоточи в единственото нормално нещо във внезапно полуделия град. С всяка стъпка се приближаваше към спасението си…

За негов ужас пътят му се оказа блокиран. Друга тълпа от гладни трупове настъпваше от улицата, водеща към каменните стъпала. Челюстите, пълни с остри зъби, се отваряха в очакване на пиршество. От гадната им миризма стомахът му се разбунтува и боецът едва се сдържа да не повърне.

Огледа се и откри празна улица вляво. Затича се към нея без колебание, като се надяваше тя да го изведе до спасителните стълби.

От сенките се появи нещо и го хвана за ръката. Алборд се озова лице в лице с едно от съществата — ужасяваща карикатура на жена, облечена в парцалите на някога блестяща златиста рокля. Останки от коса покриваха противното лице; устата й беше отворена в очакване.

— Ела, красиви войнико — просъска тя с гробовен глас. — Ела да се позабавляваш с Нефрити.

— Махни се от мен, адско изчадие! — Отчаяният Алборд замахна с меча, но не успя да нарани противното създание. Отсече ръцете една по една, но щом видя, че това не забавя кадавъра^[1], младежът се прицели към шията.

Острието премина през мумифицираното тяло като през пергамент.

Главата на чудовището падна на земята и се претърколи настрани, спирайки с лице към боеца.

— Нефрити жадува за твоята целувка — присмя му се тя. — Ела и ме целуни.

За учудване на Алборд тялото продължи да се бори с него. Младежът успя да се отскубне и побягна.

Страничната уличка го изведе на широк булевард, който беше пуст за негово щастие. Наемникът се спря, за да си поеме дъх и да реши накъде да тръгне. Дворецът вече бе по-близо и това го окуражи. Ако успееше да заобиколи тълпата, можеше да се спаси.

Светлокосият боец се насочи към хълма. Мисълта за случилото се с Орлиф го тласкаше напред. Вече знаеше каква е била съдбата на тримата изчезнали. Сигурно това бе дело на злия Грегъс Мази! Лорд Кан твърдеше, че го е унищожил, но Алборд беше виждал доста магьосници и знаеше на какви чудеса са способни. Вероятно Мази беше успял да заблуди владетеля и сега си отмъщаваше.

Капитан Дюмон трябваше да бъде предупреден.

Смехът и музиката продължаваха. Звуците бяха ужасяващи и налудничави. Алборд искаше да си запуши ушите, но се боеше, че това ще го забави. Мелодията го смразяваше не по-малко от тълпата зад него.

Ускори крачка, щом забеляза подножието на хълма. Оставаше му съвсем малко.

Кракът му се закачи в нещо.

Алборд се спъна и падна. Удари се силно в паважа и за секунда изгуби съзнание.

Надигна се с усилие и забеляза, че мечът му е паднал наблизо. Наемникът се протегна, взе го и се изправи.

В този миг осъзна, че не е сам.

Чудовища прииждаха от страничните улички, сградите и булеварда. Движеха се мълчаливо и в пълен синхрон. Идваха все по-близо и по-близо.

Алборд се завъртя и откри, че всеки възможен изход е преграден от гладни трупове. Погледна към стъпалата и осъзна, че въпреки близостта им никога няма да ги достигне.

Наемникът си спомни думите на капитан Дюмон: „Винаги пренасяй битката на територията на противника. По-добре да се биеш и да загинеш бързо, отколкото да чакаш неизбежното“. Така го беше учил капитанът. При определени обстоятелства смъртта можеше да се окаже спасение.

Алборд стисна здраво меча, вдигна го над главата си, изкрещя и се втурна в атака.

Острието му започна да сече сухата плът. Ужасяващите същества падаха едно след друго. В далечината дворецът светеше и го окуражаваше да продължи докрай.

Някой сграбчи свободната му ръка, друг се докопа до краката му. Изтръгнаха му меча и накрая го повалиха.

Отвратителните лица се надвесиха над него. Грозните им челюсти заработиха. Алборд изпищя.

В тихата библиотека Куов Цин се беше навел над книгите и се възхищаваше от знанията, които древните бяха събрали.

Обаче не можеше да се концентрира.

Капитан Дюмон бе посял семето на съмнението в ума му, а визджереецът не обичаше да изпитва колебания. Та нали владетелят му беше дал достъп до своята библиотека и отгоре на всичко го беше направил пръв магьосник на кралството! С такава власт можеше да стане най-могъщият в своя орден!

— Проклет да си, Дюмон! — промърмори той. — Проклет да си, задето лъжеш…

— Почитаеми Цин, какво не е наред?

Магьосникът се обърна и видя Юрис Кан, застанал край него.

— Нищо съществено, милорд.

Кан се усмихна:

— Радвам се да го чуя. Вие направихте толкова много за кралството и за мен, че не ми е приятно да ви виждам така разтревожен.

Куов Цин се изправи и изгледа домакина си изпод вежди. Нима бе възможно да се съмнява в такъв човек? Не, грубоватият и влюбен капитан се беше объркал.

— Много съм доволен от вашата награда, лорд Кан. Ще ви служа, както пожелаете.

— Ще съм ви благодарен, визджереецо. Точно затова исках да ви видя насаме.

Цин присви очи:

— Милорд се нуждае от помощта ми?

— Точно така, уважаеми Цин. Всъщност едва ли ще успея да спася Урех без вас.

Признанието впечатли магьосника. Най-сетне някой бе оценил забележителните му умения. Тревогите, предизвикани от думите на Дюмон, все повече избледняваха.

— Изцяло съм на вашите услуги, господарю.

Владетелят сложи ръка на рамото му:

— Ако се откъснете за малко от книгите, ще ви покажа нещо.

Това разпали любопитството на Цин:

— Разбира се!

Юрис Кан го изведе от библиотеката. По пътя монархът се зае да обяснява нещо за историята на кралството. Куов Цин знаеше, че домакинът му просто се стреми да убие времето, докато стигнат до определената цел, и не слушаше внимателно. Вместо това наблюдаваше стойката на стражите и възхищението на слугите, когато лорд Кан им кимаше. Очевидно хората обожаваха владетеля. Срещу това историите на Дюмон нямаха никаква стойност.

Визджереецът разбра, че го водят към част от двореца, в която не беше попадал досега. Кан отвори една дискретна вратичка, която магьосникът забелязваше за първи път. Мъждиво осветено тясно стълбище водеше надолу. Куов Цин и новият му господар заслизаха в мрака.

Не се виждаха нито факли, нито маслени лампи, но все пак отнякъде се процеждаше слаба светлина, така че не им се налагаше да се спускат пипнешком.

Мрачната обстановка не разтревожи магьосника. Предположи, че лорд Кан го води на някое важно място. След това усети могъщи и хаотични сили. Още преди да достигнат желязната врата в подножието на стълбите, Цин разбра какво го очаква.

— Тезарка — прошепна владетелят и докосна дръжката, изработена под формата на гаргойл, захапал метален пръстен.

Вратата се отвори с леко скърцане.

— Личната ми лаборатория.

Стаята беше във формата на шестоъгълник и поне десет пъти по-голяма от кабинета на визджерееца. Покрай стените имаше рафтове, пълни с билки, прахове и всякакви редки предмети. Върху трите маси лежаха множество магически книги. На различни места из помещението бяха начертани предпазни руни, в случай че някое заклинание се обърка. Окачен в средата на тавана, един голям кристал осветяваше всичко.

Ала най-впечатляващ се оказа широкият правоъгълен олтар от камък в средата на стаята.

Беше висок почти колкото визджерееца. По него също имаше гравирани руни, повечето от които Цин не познаваше. В средата беше поставен символът на слънцето.

Дребният магьосник пристъпи напред и огледа платформата. Прокара пръсти по камъка и усети могъщите сили, които са били призовавани оттук в миналото и които очакваха да бъдат повикани отново.

— Доста е стар.

— Изсечен е далеч преди концепцията за светия Урех да се зароди в умовете на предците ми. Много преди да се появят източните и западните кралства. Изработен е от предшествениците на ратмаянците. Понякога се питам дали са го създали обикновени хора, или слуги на рая, пратени да подготвят пътя.

— Толкова много могъщество! Повече, отколкото е виждал някой визджереец дори в годините, когато са се сключвали сделки с демоните.

— Оттук, добри ми приятелю, ще премахнем последното проклятие на Мази. Оттук смятам да възстановим Урех напълно.

Визджереецът му вярваше. Боравенето с такива страховити първични сили беше трудно, но ако успееха да осъществят идеята на Юрис Кан, всичко, което Цин бе виждал досега, щеше да изглежда като работа на некадърен чирак. Това място беше изпълнено с могъщество.

— Не можех да направя нищо, докато бях прикован към стола — заговори домакинът. — Но пък размишлявах доста какво ще стане, когато ме освободи някой способен магьосник. Поради предателството на Мази всички заклинатели, освен скъпата ми Атанна, бяха избити. Но тя, колкото и да е талантлива, не може да се мери с вас, уважаеми Цин.

Магьосникът слушаше мълчаливо. Атанна наистина беше способна, но за да се борави с подобни сили, се изискваше и опит. Или казано направо, всичките усилия на Кан биха били напразни без визджерееца.

— В тази стая — прошепна монархът, — когато обединим силите си, нищо няма да може да ни спре. Ако пожелаем, дори тайните на света ще се разкрият пред нас.

Куов Цин прокара ръце по руните, наслаждавайки се на енергията, заключена в тях. Представи си какво ще стане, когато всички са задействани и са под негов контрол.

После забеляза нещо странно в центъра на платформата. Кафеникаво петно, пропито в повърхността на камъка.

— Какво е това? — попита той.

Юрис Кан отвърна небрежно:

— Кръв, разбира се.