Мел Одом
Черният път (7)

Шест

Дерик се взираше към Порт Таурук, проклинайки облаците, които скриваха луната, въпреки предимствата, които тъмнината им беше носила до момента. Мракът не им позволяваше да проучат по-внимателно града, сгушен в полите на планината Хоук Бийк.

Река Дайър течеше от изток на запад, бавно проправяйки си път през каньона, който с времето бе изсякла в планината. Руините на града лежаха на северния бряг. Най-широката част на селището се намираше точно срещу кръглото естествено пристанище, което водата бе оформила там.

— В добрите си времена — каза тихо Мат — Порт Таурук трябва да се е справял доста добре. С такова обширно пристанище на плавателна река, хората, които са живели тук, сигурно са се радвали на прилична търговия.

— Е, тях вече ги няма — отбеляза Молдрин.

— Чудя се защо? — каза Мат.

— Сигурно някой не ги е харесвал и затова е съборил хубавия им град — отговори първият помощник. — Мислех си, че умно момче като тебе може да се досети и без да му го подсказват.

Мат не се обиди от тези думи:

— Чудя се кой ли е направил това?

Без да обръща внимание на обичайното заяждане между двамата, Дерик извади далекоглед от пояса си. Беше една от малкото лични вещи, които притежаваше. Изработен от изкусен занаятчия в Кураст, уредът бе попаднал в него чрез един търговец от Уестмарч. Месинговият корпус правеше предмета почти вечен, а конструкцията позволяваше на частите му да се прибират една в друга. Младежът разгъна далекогледа и започна да изучава града отблизо.

В пристанището имаше три кораба. От време на време край тях преминаваха светлинките на фенери. Дерик забеляза, че пиратите често влизат в една голяма, полуразрушена постройка. Част от нея бе съборена от една огромна скала, вероятно паднала под натиска на силите, които бяха разрушили града.

— Стъкмили са си бърлога — отбеляза Молдрин. Дерик кимна.

— Без съмнение са я напълнили с жени и вино — продължи първият помощник. — В името на светлината, момчето ми, зная, че сме тук заради племенника на краля и прочие, но не ми харесва идеята да оставим всички тези бедни момичета на произвола на пиратите. Сигурно са ги отвлекли от корабите, дето са плячкосали.

Дерик изскърца със зъби при мисълта за съдбата на пленените жени.

— Прав си, Молдрин. Ако има начин, ще се върнем и ще освободим всички пленници.

— Ти си добър момък, Дерик — каза Молдрин. — Признавам го.

— Изглежда, пиратите не вземат много на сериозно задълженията си да охраняват това място — обади се Мат в тъмнината.

— Вярно, разположили са повечето си постове надолу по реката — съгласи се Молдрин. — Ако се бяхме опитали да качим „Самотна звезда“ нагоре по течението, със сигурност щяха да ни спипат. Но явно никой не е помислил за малък отряд като нашия.

— Все пак сме твърде малко — каза Дерик. — Макар това да ни позволява да се движим бързо и безшумно, ако късметът ни напусне и пиратите ни открият, няма да им коства много усилия да ни избият всичките. Затова трябва да избягваме всякакви схватки. — Местейки далекогледа нататък, той продължи да изучава разрушения град, а после отново насочи вниманието си към пристанището.

Два малки временни кея плуваха над водата, прикрепени към празни бъчви. Докато беше разглеждал развалините малко по на изток, Дерик бе стигнал до заключението, че някога на това място бяха съществували постоянни пристанищни съоръжения. Следите по брега показваха, че оттам се бяха откъртили няколко огромни скални блока. Старите кейове навярно бяха навлизали по-навътре в реката, за да могат да акостират и по-големи кораби.

На брега, в близост до кейовете, имаше два подемника със скрипци. Край тях бяха струпани куп кошове и големи бъчви. Няколко мъже пазеха стоките, но в момента бяха увлечени в игра на зарове. Всеки път, щом заровете се търколяха, до ушите на Дерик достигаха шумни възгласи. Фенери осветяваха ярко площадката, където се провеждаше играта.

— Според теб кой от корабите е „Баракуда“? — попита Молдрин. — Нали пиратът каза, че държали момчето на него.

— Обзалагам се, че „Баракуда“ е в средата — отвърна Дерик.

— Този с най-многото пазачи — отбеляза Мат.

— Именно. — Дерик сгъна далекогледа и го прибра в пояса си, като не забрави да сложи предпазните капачета. Стъклото и лещите се намираха трудно извън Кураст.

— Имаш ли някакъв план, Дерик? — попита Мат.

— Както винаги — отвърна запитаният.

— Няма да бъде толкова забавно, колкото си мислехме, нали?

— Така е — съгласи се Дерик, — но все още смятам, че можем да довършим започнатото. — Той се изправи. — Двамата с теб, Мат, ще тръгнем първи, колкото се може по-тихо и бързо. А ти, Молдрин, умееш ли все още да се промъкваш безшумно, или сладкишите на готвача са разширили прекомерно деликатната ти талия?

Кулинарните умения на новия готвач на „Самотна звезда“ бързо бяха станали легенда във флотата на Уестмарч. Малко или много, всеки моряк на борда на кораба се беше пристрастил към неговите сладкиши, но Молдрин бе известен като един от техните най-големи почитатели.

— Може да съм притурил някой килограм през последните един-два месеца — призна той, — но никога няма да остарея или да затлъстея толкоз, че да не мога да тичам по-бързо от вас, палета такива. Ако това се случи, по-добре да си вържа едно въже около врата и да се провеся от предната мачта.

— Тогава ела с нас — подкани го Дерик. — Да видим дали ще можем да разчистим района над кейовете.

— За какъв дявол да го правим? — попита Молдрин.

Дерик започна да се спуска надолу по склона. Подемните съоръжения и пазачите бяха на около двеста метра пред тях. Край стръмния бряг на реката растяха храсти и ниски дървета. Пиратите на Рейтън явно ги беше домързяло да разчистват терена повече, отколкото бе необходимо.

— Ако не бъркам, тези бъчви съдържат китова мас и уиски. Мисля, че ще ни свършат добра работа.

Той повика Томас.

— Да, капитане? — Морякът изникна от сенките.

— Когато дам сигнал — нареди Дерик, — поведи бърз останалите мъже. Ние ще бъдем на средния кораб, за да търсим племенника на краля. Искам да отидете при подемниците и да измъкнете момчето със скрипеца веднага щом го открием. Разбра ли ме добре?

— Да — отвърна Томас. — Ще го изтеглим завчас.

— Трябва да опазим младежа невредим, Томас — подчерта Дерик. — Или ще ти се наложи да обясняваш на краля защо племенникът му има цицина на главата.

Морякът кимна.

— Ще се грижим за него като за бебе, Дерик. Ще бъде в безопасност, все едно се е държал за полите на майка си.

Дерик го потупа по рамото и широко се усмихна:

— Знаех си, че възлагам тази работа на правилния човек.

— Само се пазете там долу и не ставайте твърде смели, преди да сме ви се притекли на помощ.

Дерик кимна и продължи. Мат и Молдрин го последваха безшумно, като сипещ се сняг в планината.

 

 

Рейтън слизаше внимателно по изсечените в брега стъпала. Някога те вероятно бяха представлявали удобен и безопасен път до корабите долу, но сега след катаклизма, връхлетял града, стълбището се беше наклонило на една страна, правейки придвижването твърде рисковано. Откакто експедицията беше пристигнала тук, не един или двама пияни пирати бяха завършили пътя си във водата. Неколцина от тях сигурно се бяха удавили, защото телата им така и не бяха намерени, вероятно отнесени от течението към залива на Уестмарч.

Капитанът осветяваше пътя си с фенер, чието златисто сияние играеше по набраздената сивкава скала. Мъглата продължаваше да се кълби наоколо, но вече се беше разредила и Рейтън успяваше да види трите кораба, акостирали в пристанището.

Стоящите на пост часови се изпънаха и си придадоха бдителен вид, когато главатарят ги подмина. Всички пирати отстъпваха от пътя му с уважение, което той се бе постарал да втълпи в главите им.

Внезапният остър звук на раздвижен скрипец привлече вниманието му.

— Внимавайте там, проклетници такива — изграчи някакъв глас отгоре. — Тук имам цял куп провизии за вас.

— По-бързо — обади се човекът, застанал до макарата вдясно от Рейтън. — Чакам тук от цяла вечност. Имам чувството, че коремът ми е залепнал за гърба.

Опрян в стената на склона, Рейтън проследи как една ниска, тумбеста бъчва заслиза бавно надолу. Скрипците се движеха леко, показвайки, че товарът не тежи особено много. Рейтън долови характерната миризма на осолено свинско.

— Сложил съм ти и бутилчица вино — извика морякът горе.

— И едва не улучи с нея капитана, кретен такъв — извика в отговор пиратът, който беше само на няколко стъпки от Рейтън.

Мъжът измърмори някакво проклятие, после изрече гузно:

— Простете, капитане. Не знаех, че сте долу.

Рейтън вдигна фенера, така че пиратът да види чертите му:

— Побързай.

— Слушам, сър. Веднага, сър — отзова се мъжът. — Момчета, я оставете тая работа. Ще свалим другата бъчва по-късно.

Пиратите на борда на кораба освободиха въжетата и те бяха изтеглени обратно нагоре.

Веднага щом пътят му бе разчистен, Рейтън тръгна по кея, плаващ върху черните води на реката. Изкачи се по трапа на първия кораб и се озова на борда му.

— Добра вечер, капитане — поздрави го един пират с дълбок белег на лицето. Неколцината мъже, които търкаляха току-що доставената бъчва към трюма, също поздравиха хорово, без да спират да се занимават със своята задача.

Рейтън кимна в отговор, чувствайки рязка болка в насиненото си гърло. Когато корабите бяха в пристанището капитанът държеше всичките му съдове да са напълно подготвени за отплаване, в случай че се наложеше незабавно да излязат в морето. Останалите платноходи от неговата малка ескадра чакаха край северния бряг, на няколко дни път от Порт Таурук. Бяха приютени в един малък залив с коварни плитчини, които можеха да се окажат гибелни за всеки, който не ги познава.

Между корабите, закотвени край кея, бяха прехвърлени дъски. Течението на реката беше слабо и котвените въжета не се опъваха прекалено много. Рейтън се прехвърли на „Баракуда“, където откри Бул, седнал на носа и пушещ лулата си.

— Капитане. — Бул го забеляза и извади лулата измежду зъбите си. Беше едър мъж, сякаш грубо издялан от дърво с тъпа брадва. Беше превързал главата и раненото си ухо, но кървавите петна още личаха по врата му.

— Как е момчето, Бул? — попита Рейтън.

— Защо, добре си е, капитане — отвърна той. — Има ли причина да не е?

— Чух за ухото ти.

— Тази дреболия? — Бул докосна раненото си ухо и се ухили. — Не е нещо, за което да се тревожите, капитане.

— Не се тревожа за ухото ти, глупако — каза Рейтън. — Мисля си, че никой пират, който се оставя да го спипа едно хлапе, не заслужава да бъде член на екипажа ми.

Лицето на Бул потъмня, но Рейтън знаеше, че това се дължи най-вече на объркване.

— Изглеждаше толкова невинен, капитане. Не можех да предположа, че е изпечен мошеник. Нападна ме изневиделица. Предлагам да го вземем с нас, ако кралят не пожелае да плати откупа. Казвам ви, това момче е пич и половина.

— Ще го имам предвид — каза Рейтън.

— Тъй е, сър. Не че предлагам нещо повече от уважението си към вас.

— Искам да го видя.

— Кълна се, капитане, не съм му сторил нищо.

— Зная, Бул. Имам си други причини.

— Слушам, сър. — Бул откачи масивна връзка ключове от колана си, след което изтръска съдържанието на лулата в реката. В трюма не беше позволено внасянето на друг огън, освен фенерите на стражата.

Бул слезе в тясното товарно отделение. Рейтън го последва, вдишвайки познатата воня на вкиснато. По времето, когато бе служил във военната флота на Уестмарч корабите не миришеха по този начин. Моряците постоянно ги миеха със солена вода и оцет като предпазна мярка срещу плесента и мухъла, нападащи дървото.

Държаха момчето в една малка килия в задната част на кораба.

Бул отключи вратата, след което надникна вътре и бързо се отдръпна. Посегна, улови замахналата към лицето му дъска и я изтегли навън. Момчето изхвърча и се строполи тежко на пода на трюма. Бързо се опита да се прави на крака, но Бул стъпи върху него с масивния ботуш.

Най-неочаквано момчето демонстрира сериозните познания в ругатните.

— Както казах, капитане — ухили се Бул, — тоя си е нехранимайко.

— Капитан? — извика момчето. Макар и затиснато от ботуша на Бул, то успя да извие врат и се взря в Рейтън. — Вие ли сте капитанът на тая кочина? Е, ако бях ваше място, щях да ушия торба за главата си и да оставя само една дупчица, през която да надничам притеснено.

Изумен от тази наглост, Рейтън се втренчи в младежа.

— Той не се ли страхува, Бул?

— Да се страхувам? — изписка момчето. — Страхувам се, че мога да умра от скука! Държите ме вече от пет дни и три от тях прекарах в тая дупка. Когато се върна при татко и той разговаря със своя брат, краля, кълна се, ще съжалявате за тая работа! — Младежът заудря по палубата със стиснати юмруци. — Пуснете ме и ми дайте меч, за да се бия! Кълна се в светлината, че ще ви накарам да си платите за всичко!

Изненадан от поведението на момчето, Рейтън се взря в него. Беше слабо и мускулесто, вече започнало да губи детската си закръгленост. Капитанът предположи, че е около единайсет-дванайсет години. Имаше тъмна, гъста и чорлава коса, а фенерът разкриваше сиво-зеленикавия цвят на очите му.

— Момче, знаеш ли изобщо къде се намираш? — попита пиратът.

— Когато моряците на краля ви намерят — отвърна момчето, — бързо ще разбера къде съм. Не си мислете, че сте се скрили от тяхното преследване!

Приклякайки край младежа, Рейтън насочи светлината на фенера право в лицето му. След това извади скритата си кама и я заби в дървения под само на сантиметър от носа му.

— Последният човек, който ме заплаши — изсъска гласът на капитана, — умря едва преди няколко минути. Нямам нищо против ти да го последваш.

Очите на момчето се спряха върху ножа. То преглътна шумно, но не каза нищо.

— Бих искал да знам твоето име — каза Рейтън.

— Лекс — прошепна то. — Казвам се Лекс.

— И си кралски племенник?

— Да.

Рейтън завъртя острието, карайки светлината на фенера да проблясва по него.

— Колко синове има баща ти?

— Пет. Като броим и мене.

— Ще му липсва ли единият?

Лекс отново преглътна:

— Да.

— Добре. — Рейтън вдигна фенера, като позволи на момчето да забележи неговата усмивка. — Няма нужда да утежняваме повече твоето положение, Лекс. Но съм решен да получа информацията, заради която съм дошъл.

— Не знам нищо.

— Ще видим. — Рейтън се изправи. — Вдигни го на крака, Бул. Ще го разпитам в килията.

Пиратът се наведе, хвана младежа за ризата и го изправи на крака. Без видимо усилие го отнесе обратно в малката килия. Внимателно го остави до най-далечната стена и застана до него.

— Можеш да излезеш, Бул — каза Рейтън.

— Капитане — запротестира Бул. — Може би още не сте съвсем наясно на какво е способен малкият сополанко.

— Мога да се справя с едно дете — заяви Рейтън, окачвайки фенера на една кука на стената.

Той взе ключа от Бул и изчака пиратът да излезе, после захлопна вратата на килията. Трясъкът огласи тясното пространство.

Лекс понечи да се изправи.

— Не ставай — предупреди го Рейтън. — Ако все пак настояваш, ще се наложи да те прикова към стената с тази кама.

Замръзвайки наполовина изправен, Лекс погледна към него. В очите му се четеше смесица от детска невинност и предизвикателство, сякаш момчето се опитваше да прецени дали капитанът на пиратите наистина говореше сериозно.

Отвърна му леденостуден поглед. Пиратът възнамеряваше да изпълни своята закана.

Очевидно Лекс също го разбра. Намусен, той се свлече на пода, опрял гръб в стената, и прибра колене към тялото си с упорит вид.

— Сигурно се мислиш за голяма работа — озъби се момчето, — когато заплашваш дете по този начин. Какво ще направиш за закуска? Ще изриташ някое кученце?

— Всъщност — отвърна Рейтън — вече сме обезглавили едно за закуската ти. Казаха ми, че щяло да стигне и за обяд.

В очите на Лекс се мярна ужас. Той замълча, вгледан в капитана.

— От кого си получил това ужасно възпитание, момче? — попита Рейтън.

— Родителите ми се обвиняват един друг за него — отговори Лекс. — Мисля, че и двамата са допринесли по малко.

— Смяташ ли, че ще излезеш жив оттук?

— При всички случаи няма да изляза оттук изплашен.

— Ти си необикновено момче — отбеляза Рейтън. — Бих искал да се опознаем по-добре.

— Приятел ли си търсиш? — попита Лекс. — Нима твоите пирати не те харесват?

— Страхът е далеч по-добър довод от приятелството — отвърна Рейтън. — Хората се подчиняват, без да задават въпроси.

— Предпочитам да си имам работа с нормални хора, а не с пирати.

— Сигурно това е причината Бул да не те харесва.

— Мога да живея и без него.

— Умен момък — каза капитанът. Той направи пауза, чувствайки полюляването на кораба от слабото течение. Като истински моряк, момчето несъзнателно следваше тези поклащания.

— Колко дълго си пътувал по море, Лекс? — попита Рейтън.

— От Лут Голейн до тук — сви рамене младежът.

— Бил си там?

— Нали оттам идва корабът, на който пътувах — поясни Лекс, присвивайки замислено очи към Рейтън. — Ако не знаеш това, как тогава ни откри?

Мъжът не обърна внимание на въпроса. Информацията му идваше от шпионите на Буярд Чолик в Уестмарч, но това не влизаше в работата на младежа.

— Какво си правил в Лут Голейн?

Лекс не отговори.

— Не си играй с мен — предупреди го пиратът. — В момента съм в много лошо настроение.

— Учех — отвърна момчето неохотно.

На Рейтън това му прозвуча обещаващо.

— Какво учеше?

— Баща ми искаше да получа добро образование, също като най-малкия син на краля.

— Колко време прекара в Лут Голейн?

— Четири години — каза момчето. — Изпратиха ме на осемгодишна възраст.

— И какво изучаваше?

— Всичко. Поезия. Литература. Търговия. Също и гадателство, макар че цялата тая работа с пилешките вътрешности е отвратителна и си е чисто шарлатанство.

— А история? — попита Рейтън. — Изучавал ли си история?

— Разбира се. Що за образование можеш да получиш, ако не изучаваш история?

Пиратът порови в джоба на ризата си и извади листа, който му бе дал Петит.

— Искам да погледнеш тази хартия. Кажи ми какво означава.

В очите на момчето се мярна интерес, когато отправи поглед към нея.

— Не виждам добре оттук.

Рейтън се поколеба, но сетне откачи фенера от стената.

— Ако опиташ нещо, момче, горчиво ще съжаляваш. Когато баща ти плати откупа за теб, ще имаш късмет, ако лечителите успеят да те закърпят. Инак цял живот ще ти се налага да пълзиш като цирков изрод.

— Няма да опитвам нищо — каза Лекс. — Приближи листа. От дни гледам единствено тези стени.

„Докато не измисли как да разхлабиш дъските на леглото, за да нападнеш Бул“ — помисли си Рейтън. Той пристъпи напред, отдавайки дължимото на способностите и смелостта на момчето. Мнозина на негово място вече щяха да са се превърнали в подсмърчащи отрепки. Вместо това племенникът на краля се беше занимавал с планове за бягство.

Лекс пое листа и го огледа. Сякаш против волята си, той прокара пръст върху нарисувания символ.

— Къде намери това? — попита тихо момчето.

Корабът се поклащаше ритмично. Шумът от разбиващите се в бордовете му вълни отекваше глухо.

— Няма значение. Знаеш ли какво е?

— Да — каза момчето. — Това е демонично писание. Символът принадлежи на Кабраксис. Предполага се, че той е построил черния път.

Рейтън се изсмя.

— Демони не съществуват, дете.

— Моите учители винаги са ми казвали да мисля по-разкрепостено. Може би демоните не са тук сега, но това не означава, че никога не ги е имало.

Рейтън се втренчи в хартията, опитвайки се да открие някакъв смисъл в казаното.

— Можеш ли да го разчетеш?

Лекс изсумтя.

— Познаваш ли някой, който умее?

— Не, но познавах един, който твърдеше, че продаваните от него пергаменти съдържали карти на скрити от демоните съкровища.

В съответствие с променливите си разбирания по въпроса, самият Рейтън на няколко пъти беше купувал и продавал подобни пергаменти.

— Значи не вярваш в демони? — попита момчето.

— Не — каза Рейтън. — Историите за тях минават само в таверните.

И все пак думите на момчето го бяха заинтригували. Значи свещеникът бе дошъл дотук, за да лови демони? Трудно му беше да повярва.

— Какво друго можеш да ми кажеш за тази рисунка?

 

 

Пътеката прорязваше планинския склон успоредно на река Дайър. Дерик беше сигурен, че пиратите на Рейтън я използват при смяна на караула. Затова младежът вървеше встрани от нея, избирайки по-бавното придвижване през храстите. Мат и Молдрин го следваха по петите.

Когато наближиха надвисналия над трите кораба бряг на реката, през оредяващите храсти започнаха да се промъкват тънки струйки мъгла. Дерик долови и мириса на тютюн. Капитан Толифър не разрешаваше пушенето на „Самотна звезда“, но из пристанищата Дерик беше срещал достатъчно пушачи. Така и не успя да придобие този навик и го смяташе за отвратителен. Напомняше му за лулата на баща му.

Дърветата свършваха на двайсетина метра от складираните припаси. Сенките, спускащи се край струпаните кошове и бъчви, щяха да им осигурят удобно прикритие.

Един от главорезите се отдалечи от останалите мъже, увлечени в игра на зарове:

— Бирата си я биваше, момчета. Запазете ми мястото. Ей сега се връщам.

— Докато имаш пари — каза друг, — мястото ти е запазено, друже. Късметът ти никакъв го няма тая вечер, но можеш да разчиташ на нашия.

— Радвайте се, че капитан Рейтън се грижи да ни пълни кесиите — отвърна първият. Той заобиколи кошовете и приближи до мястото, където се криеше Дерик.

Младежът смяташе, че пиратът ще се облекчи през ръба на скалата. Изненада се, когато видя как онзи, вече излязъл от полезрението на останалите, започна да рови като луд из кесията си. Бледата лунна светлина докосна изтърколилия се в дланите му зар.

Пиратът се ухили и стисна зара, след което пристъпи към онова, за което бе дошъл.

Движейки се с котешка грациозност, Дерик се промъкна зад гърба му. Стисна един камък и пристъпи към своята жертва. Пиратът си тананикаше някаква мелодия, в която младежът разпозна „Момичето и делфинът“ — неприлична песничка, обичана от много моряци.

Дерик замахна с камъка. Чу се тъп звук, когато той улучи целта си. Младежът пое отпуснатото тяло и го положи върху земята. После пристъпи предпазливо към ръба. Както бе очаквал, трите кораба стояха на котва точно отдолу.

Върна се обратно, приведе се зад един кош, измъкна сабята си и помаха на Мат и Молдрин. Двамата притичаха към него, приведени ниско.

— Ей, Тимар — извика един от пиратите. — Ще се връщаш ли?

— Казах ти, че тоя пи прекалено много — каза друг. — Сигурно всеки момент ще започне да мами.

— Ако още веднъж видя подправения му зар — обади се трети, — кълна се, че ще му отрежа носа.

Дерик хвърли поглед към пътеката, която се спускаше от руините на Порт Таурук. Никой не идваше по нея.

— Остават четирима — прошепна той на своите другари. — Ако някой от тях издаде дори един звук, криенето вече няма да ни е от полза.

Мат кимна.

С присвити очи Молдрин прокара пръст по острието на ножа си:

— Да разчитаме тогаз, че няма да им се удаде шанс да гъкнат.

— След като се оправим с тези — продължи Дерик, — ще съобщим на пиратите долу за нашето присъствие. Мат, двамата с теб ще подпалим корабите.

Мат повдигна вежди.

— Бъчвите са пълни с китова мас — каза Дерик. — Едва ли ще ни бъде толкова трудно да ги прекатурим през ръба. Ще паднат право върху корабите долу. Ти се цели вляво от „Баракуда“, а аз ще гледам да улуча десния кораб.

— После пиратите ще бъдат заети да спасяват своите кораби — кимна Мат с мрачна усмивка.

— Да — потвърди Дерик. — А ние ще се възползваме от объркването, за да се качим на „Баракуда“ и да потърсим племенника на краля.

— Късмет ще е, ако не се претрепете — измърмори Молдрин. — И мене с вас.

Дерик се усмихна, чувствайки самоувереността, която винаги го обземаше преди битка:

— Ако преживеем, смятай, че ми дължиш една бира от таверната на Рик в Уестмарч.

— Аз на тебе? — погледна го Молдрин, сякаш не можеше да повярва. — Какво ще кажеш ти да почерпиш наместо туй?

— Ако ни утрепят, имаш думата ми, че ще ти осигуря първата хладна напитка, до която успеем да се доберем в ада — сви рамене Дерик.

— А, не — запротестира Молдрин. — Така не е честно…

— Тимар! — изрева един от пиратите и прекъсна протестите на стария мърморко.

— Сигурно е паднал — изрече друг. — Ще отида да го потърся.

Дерик се изправи и надникна през купищата кошове. Пиратът тъкмо се надигаше от своето място. Младежът даде знак на Мат и Молдрин да останат приведени. Ако щастието бе готово да им се усмихне още веднъж, той нямаше нищо против.

Когато мъжът се озова от другата страна на кошовете, Дерик го сграбчи, притисна длан към устата му и му преряза гърлото. Задържа агонизиращото тяло, докато то престана да мърда. Лицето на Мат се беше изкривило от ужас. Той умееше да убива в разгара на битка, но не бе способен на такова хладнокръвно убийство. Дерик обаче не чувстваше угризения. Пиратите заслужаваха смърт — независимо дали от неговата ръка или от въжето на палача в Уестмарч.

Когато тялото потрепери за последен път, младежът го пусна и отстъпи встрани. Знаейки, че не разполагат с повече време, Дерик се улови за една от бъчвите и се изстреля напред. Втурна се към тримата мъже, увлечени в игра на зарове.

Един от пиратите се обърна, привлечен от шума, и отвори уста, за да извика.