Мел Одом
Черният път (4)

Три

Буярд Чолик следваше Нулат през пещерите и извиващите се като черва проходи под Порт Таурук. Макар да бяха навлезли дълбоко под повърхността на земята, тук също беше много студено. Болежките, които свещеникът успяваше да избегне в топлата си стая, се завръщаха отмъстително, докато двамата си проправяха път през тунелите.

Таванът се спускаше толкова ниско, че извиващият се пламък на насмолената факла, която носеше послушникът, оставяше следи от сажди по каменната повърхност. Изпълнен с опасения, Нулат постоянно се оглеждаше наляво-надясно. Главата му приличаше на навит метроном, неспирно изпълняващ безцелното си движение. Чолик, от своя страна, не обръщаше никакво внимание на мрачните предчувствия на послушника.

Още когато бяха започнали да копаят, бяха забелязали, че Порт Таурук е населен с хиляди плъхове. Тогава капитан Рейтън беше изказал предположението, че гадинките са се развъдили, следвайки варварските племена, спускащи се от замръзналия север. Зачестилите напоследък тежки зими бяха принудили диваците да потърсят по-приятни за обитаване места далече на юг.

И все пак имаше нещо, с което плъховете се хранеха. Чолик бе осъзнал ужасяващата истина едва когато бяха започнали разкопките.

Първата група изследователи, която бе успяла да проникне в лежащите под Порт Таурук останки на Рансим, беше открила орда от немъртви създания, пълзящи навсякъде из развалините. Чолик подозираше, че демонът, който беше сринал Рансим до основи, е подходил към работата си твърде несериозно или е бързал много. Всичко свидетелстваше за масово клане, но после някой с огромно могъщество беше дошъл в града и бе възкресил избитите жители.

Труповете се бяха превърнали в зомбита и дори скелетите в гробищата бяха издраскали своя път извън последните си убежища. Но не всички бяха преминали в необходимата фаза навреме, за да последват призовалия ги магьосник, който и да беше той. Може би, разсъждаваше Чолик, бяха изминали десетки години, преди цялото население да възкръсне.

Плътта на мъртъвците беше замръзнала в точка, близка до смъртта. Крайниците им бяха атрофирали, а месата им бяха изгнили, без да успеят да се превърнат в пръст. И когато плъховете бяха дошли, просто бяха нахлули в долния град през пукнатините в земята и бяха започнали да пируват, а популацията им беше достигнала изумителни размери.

След като изследователите бяха дошли, пред плъховете се беше появила дилемата дали да продължат да преследват плячка, която даже и с изгризани крайници все така се съпротивляваше, или да предпочетат живите хора, които умираха, щом бъдат наранени. Гадинките бяха избрали да нападнат групата на Чолик. Постепенно загубите сред изкопчиите бяха започнали драстично да се увеличават. През изминалите месеци гризачите се бяха оказали коварен и неунищожим враг.

Капитан Рейтън беше непрекъснато зает да плячкосва кораби от Уестмарч и да купува роби за Чолик с неговия дял от златото. Останалата част от богатствата на свещеника отиваше в джобовете на наемниците, на които той плащаше, за да държат неволниците в подчинение.

— Стъпвайте внимателно, учителю — каза Нулат, издигайки факлата, така че светлината й да огрее зейналата яма пред тях. — Пред нас има бездна.

— Когато последния път минах оттук, също имаше бездна — изплющя гласът на Чолик.

— Разбира се, учителю. Просто сметнах, че може да сте забравили, тъй като отдавна не сте слизали тук.

Чолик заяви строго:

— Аз не забравям нищо.

Нулат пребледня и отмести погледа си.

— Разбира се, че не забравяте, учителю. Аз просто…

— Тишина, Нулат. Гласът ти ме уморява.

Чолик продължи напред, наблюдавайки как послушникът отбягва глутница червенооки плъхове, притичващи край купчина отломки вляво от тях.

Стигащи дължината на човешка ръка от лакътя до върха на пръстите, плъховете се тълпяха, за да зърнат двамата пътници. Топуркаха и писукаха, издавайки звук, който резонираше из цялата камера. Бяха покрити с мазна черна козина, но опашките им бяха голи.

Нулат спря и разтреперан повдигна факлата, за да освети по-добре глутницата.

— Учителю, може би е по-добре да се върнем. От седмици не съм виждал толкова много гризачи на едно място. Има достатъчно от тях, за да ни повалят.

— Успокой се — нареди Чолик. — Дай ми факлата.

Последното, което искаше сега, бе послушникът да изпадне в паника.

Поколебавайки се за миг, вероятно притеснен да не би Чолик да вземе факлата и да го остави сам в мрака с плъховете, Нулат му я подаде.

Свещеникът я задържа пред лицето си. Прошепна думите на някакво заклинание и издиша през пламъка. Дъхът му се превърна в огнена вълна, която връхлетя купчините камъни и отломки, нажежавайки ги като в ковашка пещ. Свещеникът започна да върти главата си от единия към другия край на пещерата, покосявайки редиците на плъховете.

Нулат извика и се дръпна назад, закривайки лицето си, за да се предпази от горещината, като неволно изби факлата от ръката на свещеника. Пламъкът й успя да близне робата на Чолик.

— Проклета да е глупостта ти! — извика старият свещеник, отупвайки полите си. — Едва не ме подпали.

— Моите извинения, учителю — изхленчи послушникът, разтреперан. Бързо се наведе и вдигна факлата, преди да е угаснала. На мястото, където беше паднала, остана да гори малка локва от кипящо масло.

Чолик щеше да продължи да ругае младежа, ала внезапно бе връхлетян от слабост. Той се олюля, едва успявайки да се задържи прав. Затвори очи, за да предотврати световъртежа. Заклинанието, направено толкова скоро, след като бе използвал силите си срещу Рейтън, го беше изтощило напълно.

— Учителю — повика го Нулат.

— Млъкни! — заповяда Чолик.

Дрезгавината в гласа му изненада дори самия него. Стомахът му се преобръщаше от гранивата миризма на изгоряла плът, която изпълваше пещерата. Пое си дъх с усилие и се опита да се концентрира. Ръцете го боляха така, сякаш всички костици в тях бяха счупени. Магическите сили, които използваше, вече надхвърляха възможностите на тялото му.

Защо светлината ни създава и ни позволява да усвоим толкова могъщи енергии само за да може един ден да ни раздели с плътта, която привързва телата ни към този свят?

Именно този въпрос беше започнал да го отдалечава от учението на църквата преди повече от двайсет години. Оттогава насетне бе започнал да търси близостта на демоните. Силите, които те му бяха обещали, щяха да го направят безсмъртен. По-трудно обаче беше да остане жив, докато ги получи.

Когато слабостта му най-после започна да преминава, Чолик отвори очи.

Нулат се беше свил близо до него.

„Опитва се да изглежда по-незабележим, в случай че наоколо все още се навъртат плъхове с отмъстителни намерения“ — помисли си той и огледа камерата.

Магическият огън беше помел всичко наоколо. Купчините отломки бяха застлани с опушени и почернели трупове на гризачи. Изгорялата и отделена от костите плът беше източникът на ужасяващата смрад. Чуваха се единичните писукания на оцелели плъхове, ала никой от тях не проявяваше склонност да напусне скривалището си.

— Ставай, Нулат! — нареди му Чолик.

— Да, учителю. Стоях тук, за да ви хвана, ако паднете.

— Няма да падна.

Отново поеха напред, подминавайки мрачната бездна вляво. Проучването така и не беше успяло да установи колко дълбока е пропастта. Сега изкопчиите я ползваха, за да изхвърлят вътре труповете на умрелите роби и отпадъците, извозвани от разчистените райони.

Независимо че не беше слизал в катакомбите под Порт Таурук от седмици наред, Чолик не беше преставал да събира информация за заплетените тунели, които разкриваха неговите работници. Всеки ден внимателно изследваше предметите, които екипите донасяха на повърхността. Полагаше усилие да описва по-важните от тях в дневниците, които водеше. В Уестмарч събраната информация сигурно щеше да струва купища злато. Ако парите можеха да заместят употребените човешки животи, вероятно щеше да ги приеме. Никакви богатства обаче не можеха да компенсират подобни загуби; единствено придобиването на магически познания се равняваше на вложеното.

И само демоните раздаваха щедро тези награди.

Пътеката, която следваха, продължаваше да се спуска дълбоко под планинския склон. Според Чолик вече бяха слезли далеч под нивото на река Дайър. Постоянният мразовит полъх и кондензацията по стените потвърждаваше неговото заключение.

След няколко минути, когато навлязоха в нова серия проходи, прокарани в останките на Рансим, Чолик забеляза силния отблясък на факлите и лагерните огньове, поддържани от изкопчиите. Екипът беше разделен на две смени и всяка от тях се делеше на по-малки групи. Робите работеха усилено по шестнайсет часа на денонощие, като в осем от тях смените се застъпваха, за да извозват отпадъците от новопрокопаните тунели. Спяха по осем часа, тъй като Чолик беше открил, че хората не могат да издържат с по-кратка почивка и да остават в добро здраве за задоволително дълъг период от време.

С подобни мерки и с помощта на стражата, която Чолик бе назначил да охранява робите от плъховете и немъртвите, смъртността се беше понижила значително, но все пак хората продължаваха да измират по работните си места. На всичкото отгоре капитан Рейтън се бавеше твърде много с новите попълнения.

Чолик прекоси главната пещера, която изкопчиите използваха за спане. Последва Нулат в един от новите тунели, заобикаляйки купчините отломки, които бяха струпани в началото. Старият свещеник отмина суетящите се наоколо работници, без да им обърне никакво внимание, и пристъпи към масивната сиво-зелена врата в края на коридора.

За да достигнат височината й от почти двайсет стъпки, работещите по края й мъже се бяха покачили на стълби. Ударите на чукове и длета отекваха в тунела и в пещерата отвъд. Други роби товареха боклука с лопати в колички и го извозваха към определените места в началото на прохода.

Светлината от факлите трепкаше по масивната врата, очертавайки ясно релефно изобразения там символ. Той се състоеше от шест елипсовидни, вложени един в друг пръстена с втъкана в тях линия, която се извиваше причудливо. В определени случаи линията минаваше под елипсите, а в други — над тях.

Вгледан във вратата, Чолик разчете руната:

Кабраксис, гонител на светлината.

 

 

— Хвани го! Качил се е при нас! — изпищя Орфик.

Вдигайки поглед, Дерик видя дребосъка, който тичаше към него, размахал диво дългите си ножове. Подкованите му ботуши пръскаха снопове искри при допира си с камъка.

— Почти докопах проклетника, Лон — изкряка Орфик. — Само не ми се меси и ще го нарежа на парчета. Гледай сега…

Дерик понечи да се изправи, но окървавената му длан се плъзна по камъка. Накрая намери опора в някаква издадена скала и бързо се изтласка на крака.

Орфик съсече въздуха на няколко сантиметра пред очите му. Младежът направи крачка назад, когато жилавият пират се опита да нанесе нов удар с лъжливо движение. Огледа се и видя, че повече няма накъде да отстъпва. Тъй като беше сигурен, че всяко забавяне може да се окаже фатално, Дерик се втурна отчаяно напред към главореза.

Докато го подминаваше, измъкна дългия си нож от ботуша. Оръжието едва не се изплъзна от окървавените му пръсти. Когато изненаданият Орфик понечи да се обърне с лице към него, Дерик му нанесе коварен удар в краката. Под жестоката целувка на стоманата кожата на левия ботуш се раздели като масло и острието проникна дълбоко в колянното сухожилие на пирата.

Осакатеният Орфик изгуби равновесие. Изруга и извика за помощ, опитвайки се да се предпази с дългите си ножове.

Дерик си пое дъх и като заби рамо в тялото на мъжа, рязко се изправи. Предимството на теглото му и силата на тласъка отделиха Орфик от земята и го подхвърлиха през ръба, сякаш пиратът сам бе решил да скочи. Пътят му надолу беше придружен от див крясък. Несретникът мина на сантиметри от Мат и го накара да се прилепи плътно към скалата.

Дерик едва успя да предотврати собственото си падане, залавяйки се за оголените корени на едно дърво, което растеше малко по-нагоре. Втренчи се в пропастта, хипнотизиран от внезапността на настъпилите събития. Орфик падна с главата надолу в плитчините и се удари в каменистото дъно. Отвратителното изхрущяване на черепа му отекна чак до горе.

— Дерик! — извика Мат.

Осъзнавайки несигурността на своята позиция, Дерик се обърна към другия пират, смятайки, че мъжът ще го нападне. Лон обаче се катереше чевръсто нагоре към върха на възвишението.

— Насочил се е към сигналния огън — предупреди го Мат. — Ако се добере дотам, пиратите ще плъзнат навсякъде. Животът на племенника на краля ще бъде поставен на карта, а може би и нашият.

Проклинайки, Дерик се изправи отново. Затича се нагоре, но усети дърпането на завързаното около кръста му въже. Пъхна ножа между зъбите си и сръчно започна да развързва възлите. Завъртя въжето и го метна около ствола на дървото така, както само един моряк можеше да направи, но в същия миг лицето му окаменя от внезапния вик, който се разнесе откъм отдалечаващия се пират. Колко ли далеч беше сигналният огън?

Щом осигури въжето, давайки на Лон още три скока преднина, Дерик се увеси на него, за да провери дали е устойчиво. Удовлетворен, той извика надолу:

— Можете да се качвате!

След което се втурна след беглеца.

 

 

— Ставай и се обличай! — заповяда капитан Рейтън на жената до себе си, без да я поглежда.

Научена да не говори без позволение, тя се изправи и отиде гола до сандъка, където бяха захвърлени дрехите й.

Рейтън наблюдаваше движенията й, докато тя се обличаше. Изпитваше презрение към собствената си неспособност да контролира своята похот. Целият беше покрит с пот заради буйния огън в камината.

Намираха се в най-хубавата стая на хана — една от малкото оцелели обитаеми постройки в Порт Таурук. Пиратите използваха сградата едновременно за жилище и за склад, където да съхраняват хранителните си припаси, инструментите и плячката от потопените кораби.

Жената беше млада и въпреки тежкия живот сред разбойниците, тялото й все още беше стегнато и красиво. Полузарасналите белези по задните части на бедрата й бяха от камшика на Рейтън.

Дори сега, докато се обличаше с отмерени и плавни движения, тя демонстрираше своята власт над него. Капитанът изпитваше глад за нейното тяло и тя го знаеше. Поведението й гневеше Арибар Рейтън, но все още не му се щеше да я убива, нито пък искаше да я оставя за забавление на другите пирати.

— Мислиш ли, че все още е останала гордост в духа ти, жено? — попита властно той.

— Не.

— Да не би тогава да се опитваш да ми натриеш носа по някакъв начин?

— Не. — Гласът й си оставаше студен и тих.

Рейтън едва сдържаше гнева си. Натъртеният врат изпълваше главата му със заслепяваща болка, а мисълта за начина, по който Чолик го беше унижил, не го напускаше.

Още веднъж си спомни как свещеникът го беше провесил от балкона, доказвайки му, че не е старият, едва кретащ глупак, за какъвто Рейтън го бе взимал в началото. Капитанът на пиратите посегна към бутилката с дълго гърло, която стоеше на малката масичка до леглото. Златото не беше единственото, което той и екипажът му взимаха със себе си по време на нападенията.

Извади тапата и отпи от тъмночервеното вино. Течността изгори гърлото му и той едва не се задави, но успя да преглътне. Избърса устни с опакото на ръката си и погледна към жената.

Тя стоеше боса до сандъка, облечена в обикновена долна риза. След побоя, който й бе нанесъл последния път, дори не си и помисляше да напуска стаята без негово разрешение, нито пък смееше да отвори уста, без да й е казано.

Рейтън запуши бутилката.

— Никога не съм те питал как се казваш, жено.

При тези думи брадичката й се вирна леко и за момент очите й го пронизаха.

— Искаш ли да знаеш името ми?

— Ако исках да имаш име — ухили се Рейтън, — щях да ти дам такова.

Жената почти изгуби контрол над себе си, страните й се зачервиха от гняв и срам. Преглътна мъчително. Пулсът във вените на шията й заби учестено.

Рейтън обърса лицето си със завивката и скочи от леглото. Беше се надявал виното да го накара да заспи, но не се получаваше.

— Важна личност ли беше в Уестмарч, жено? — Той нахлузи бричовете си. Противно на навиците, които имаше, бе оставил меча и ножа си на достъпно място, но жената не смееше да се заглежда прекалено дълго в тях. Явно разбираше, че те са изкушение, което би й навлякло само неприятности.

— Не съм от Уестмарч — отговори тя.

Рейтън облече широката си риза. На кораба го очакваха чисти дрехи и топла баня. Последното със сигурност, стига прислужникът да не бе решил да се прости с живота си.

— А откъде?

— Аранок.

— Лут Голейн? Струваше ми се, че долавям акцент в думите ти.

— На север от Лут Голейн. Баща ми продаваше на тамошните търговци.

— Какво продаваше?

— Беше стъклар. Произвеждаше най-добрата стъклария, която някога е правена. — Гласът й потрепери.

Рейтън се взря безстрастно в нея, досещайки се за произхода на показаната емоция. Не устоя на изкушението да разчопли раната:

— Къде е баща ти сега?

Устните й потрепериха.

— Твоите пирати го погубиха.

— Вероятно се е съпротивлявал. Те не си поплюват в такива случаи. — Арибар прокара пръсти през разрешената си коса.

— Баща ми беше стар — каза жената. — Не умееше да се бие. Имаше благородна душа и те не трябваше да го убиват.

— Убиват? — изплю думата Рейтън. Само с две бързи крачки той скъси разстоянието, което ги делеше. — Ние сме пирати, жено, а не убийци. Ще накарам езика ти да се отнася към това занятие далеч по-учтиво.

Тя не го погледна. От очите й се ронеха сълзи, които се стичаха по лицето й. Капитанът прокара длан по бузата й, наведе се и прошепна в ухото й:

— Не забравяй да говориш с мен по-учтиво, иначе ще отрежа езика ти и ще те дам на моите морски вълци да се забавляват.

Тя го погледна рязко. Очите й проблеснаха, отразявайки пламъците на огнището.

Рейтън изчака, чудейки се дали жената ще отговори. Реши да продължи с подигравките:

— С достойнство ли умря баща ти? Не мога да си спомня. Отвръщаше ли на ударите, или пищеше като стара жена?

— Проклет да си! — каза жената. Тя пристъпи към него, свила дясната си ръка в юмрук.

Само с едно пестеливо движение Рейтън улови жената. Тя се задърпа назад, опитвайки се да го ритне в чатала. Капитанът на пиратите избягна удара. После раздвижи рамене и я зашлеви с опакото на дланта си през лицето.

Отхвърлена от силата на плесницата, жената се запрепъва през стаята и се блъсна в стената. Главата й се разлюля замаяно, краката й се подкосиха и тя падна.

Рейтън засмука кокалчетата на ръката си, които бе порязал на зъбите й. Болката го караше да се чувства по-жив, а нейната безпомощност — по-силен. Вратът му все още гореше, ала сега бе споделил унижението си с нея, дори тя да не можеше да го разбере.

— Ще те убия — изрече жената с дрезгав глас. — Кълна се в светлината, че ако ти не ме убиеш пръв, ще намеря начин и ще те довърша. — Тя избърса кървящата си уста, размазвайки кръвта с пръстите си. Рейтън се ухили широко:

— Гръм да ме порази, караш ме да се чувствам добре, кучко. Когато говориш така, сякаш надникваш дълбоко в сърцето ми. — Той се загледа надолу към нея. — Разбираш ли? Повечето хора биха си помислили, че просто си приказваш. Че дрънкаш само колкото да се ободриш и може би, за да се почувстваш малко по-храбра. Но като гледам в очите ти, зная, че говориш истината.

— Ако оживея — процеди жената, — ще ти се наложи да надничаш през рамо през остатъка от живота си. Защото, ако някога те намеря, ще те убия!

Все още широко усмихнат, Рейтън кимна:

— Знам, че ще стане така, жено. И ако бях някой уверен в себе си самохвалко, като някои стари свещеници например, вероятно щях да допусна грешката да те унижа, но да те оставя жива. С повечето хора е така — можеш да ги ужасиш и повече да не се занимаваш с тях.

Жената се изправи на крака:

— Но ти и аз — продължи Рейтън, — ние сме различни. Хората съдят за нас, сякаш сме нищо, сякаш всичко казано от нас заслужава единствено присмех. Те не разбират, че ако веднъж ги намразим и започнем да плетем интриги срещу тях, то тогава само случаят ги дели от онзи момент, от който ще се възползваме. — Той направи пауза. — Също както и ти би изтърпяла всяка обида, която ти нанеса, за да те пречупя, но ще останеш достатъчно силна, за да се опиташ да ме убиеш.

Тя стоеше и го наблюдаваше с изпоцапана с кръв брадичка.

Рейтън й се усмихна още веднъж, като този път се опита да вложи в усмивката си малко топлота и искреност.

— Искам да ти благодаря за онова, което стори за мене заради начина, по който подреди мислите ми. Напомни ми за пътя, който трябва да следвам, без значение колко огризки ще ми подхвърли архидякон Буярд Чолик. Аз не съм хрътката, която той очаква да бъда, и не тичам след всеки кокал, който ми подхвърлят. — Той се приближи.

Този път тя не се опита да го отбегне. Очите й го гледаха така, сякаш не го виждат.

— Приеми моята благодарност, жено. — Рейтън се наведе и доближи устни до нейните.

С бързина и решимост, които дотогава не бе показвала, жената впи зъби в гърлото на капитана.