Метаданни
Данни
- Серия
- Диабло (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Black Road, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Тушков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2010)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
Издание:
Мел Одом. Диабло: Черният път
ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2006
Редактор: Венера Атанасова
Коректор: Юлиана Василева
ISBN-10: 954-26-0446-7
ISBN-13: 978-954-26-0446-4
Американска, второ издание
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
Петнадесет
Службата протичаше безупречно.
Скрит в сенките на балкона, Буярд Чолик наблюдаваше и чакаше да минат песнопенията и молитвите на младите свещеници, възхваляващи Диен-Ап-Стен, и готовността му да дари всеки мъж, жена или дете с успех и заслужени награди. От амвона се разнасяха слова, възхваляващи добродетелите на пророка на светлината.
Всички обаче очакваха пътеката на мечтите.
Когато свещениците довършиха заключителните песнопения — които Кабраксис сам беше съчинил, за да бъдат изпълнявани под акомпанимента на бучащия като кръв в ушите звук на органа, — от подземния проход в подножието на амвона излязоха дузина послушници със запалени факли.
Барабаните забиха, издигайки зловещото си кресчендо към високите сводове. Последва ги и трясъкът на цимбалите. Тълпата изпадна в екстаз. В църквата не бяха останали свободни места за сядане и имаше много правостоящи, независимо че преди три седмици официално бяха открили и галерията. Много от поклонниците идваха от други селища, разположени наоколо, а част от тях бяха пристигнали от самия Уестмарч. Керваните и корабите постоянно докарваха все нови и нови тълпи дори от такива отдалечени места като Лут Голейн.
Капитаните и водачите на кервани вече бяха натрупали солидни богатства от курсовете, които правеха два пъти седмично. Много хора искаха да си платят за възможността да присъстват на чудесата и евентуално да бъдат избрани, за да преминат по пътеката на мечтите — било заради здравословни проблеми, или за да видят бляновете си изпълнени.
Щом научи за този доходоносен бизнес, Чолик изпрати смирена покана към капитаните и водачите на кервани при всяко свое идване да внасят дарения за строежа на катедралата. Два кораба и един керван бяха унищожени от ненадейно връхлетели скелети и зомбита, преди наложеният данък да започне да се стича редовно в касата.
— Пътеката на мечтите! Пътеката на мечтите! — започна да скандира тълпата.
Подобно поведение никога не би било толерирано от Църквата на Закарум.
Чолик беше назначил пазачи, избирайки ги сред вярващите в Диен-Ап-Стен. Бяха подредени край стените на катедралата и върху специално издигнати сред тълпата платформи. Повечето от тях бяха въоръжени с палки, носещи овалния знак на Кабраксис върху обвитите си с тел дръжки. Други разполагаха с арбалети, инкрустирани с магически скъпоценни камъни. Пазачите бяха облечени в черни ризници, отново със знака на Кабраксис върху гърдите. Бяха груби мъже — до един преминали по черния път, или както го наричаха поклонниците пътеката на мечтите — и бяха надарени с много по-голяма сила и бързина от обикновените хора.
Новодошлите послушници допряха факлите си до стената, която поддържаше издигнатата площадка на Чолик. Свещеникът проследи как пламъкът се устреми право към него по напоените с китова мас канали.
Пламъците обиколиха балкона и го откроиха, изобразявайки главата на качулата змия, направена от черни и бели плочи. Огънят затанцува по камъните и озари дупките, които образуваха очите на змията.
Публиката се смълча в очакване на онова, което предстоеше да се случи. Чолик долови едва сдържаното напрежение в залата. Пазачите се размърдаха по местата си, напомняйки за своето присъствие.
— Аз съм учителят Сейъс — каза Чолик в настъпилата дълбока тишина, — откривател на пътя, обречен на Диен-Ап-Стен, пророка на светлината.
Сякаш това влизаше в програмата, след думите на Чолик последваха френетични викове и ръкопляскания.
Свещеникът разпръсна магически прах около себе си и го възпламени, образувайки големи облаци, оцветени в зелено, червено, виолетово и синьо. Катедралата се изпълни с аромата на канела и лавандула. Чолик заговори тихо, освобождавайки заклинанието, което задържаше площадката.
В отговор на неговите думи, обвитата в пламъци змийска глава се отдели от стената и надвеси разтворената си паст над тълпата. Балконът, на който стоеше Чолик, се намираше точно над очите на змията. Устата й беше входът към черния път, а отвъд нея се виждаше пътека от черен мрамор, която се усукваше около себе си, готова да поведе пътника към чудесата, обещавани от Кабраксис.
— Нека пътеката на мечтите те отведе там, където искаш да отидеш — произнесе Чолик.
— Нека пътеката на мечтите те отведе там, където искаш да отидеш — повтори като тътен публиката.
Чолик се усмихна под качулката на мантията си. Всичко изглеждаше толкова правилно — да бъде начело на всичко това, да е толкова могъщ…
— А сега — каза той, усещайки как хората попиват всяка негова дума — има ли достойни сред вас?
Това предизвикателство винаги му доставяше неописуема наслада. Както обикновено, хората сякаш полудяха, разнесоха се писъци и викове, всеки искаше да изкрещи своите нужди и желания. Тълпата се превърна в диво същество, готово да се самоизяде. През изтеклата година там долу бяха загинали много човешки същества, станали жертва на приятели и съседи или на съвсем непознати хора, а подът се беше просмукал с кръвта им, която бе проникнала в жадната гръд на камъка и беше изкристализирала в земята под формата на корени. Един ден Кабраксис беше показал на Чолик плачещите рубинени конуси, които прорастваха все по-надълбоко.
Извивайки се, понесла Чолик на главата си, пламтящата змия премина през тълпата. Хората издигаха своите болни и недъгави деца над себе си и умоляваха Диен-Ап-Стен да ги излекува. По-заможните от публиката често наемаха високи мъже, които да ги носят на плещите си, за да се приближат възможно най-много до черния път.
Езикът на змията се показа и изплющя — черна панделка от полупрозрачен обсидиан, гъвкава като вода. Изборът беше направен.
Чолик се загледа към повдигнатото от баща дете, забелязвайки, че в действителност това бяха сраснали се сиамски близнаци. Съществото притежаваше две ръце и два крака, но към тялото му бяха прикачени цели две глави. Изродът беше около тригодишен.
— Отвратително! — изкрещя един мъж от публиката.
— Не е трябвало да го оставят да живее! — викна друг.
— Демон!
Дванайсетте послушници се затичаха и се добраха до избраника, подпомогнати от пазачите, които разчистваха пътя им.
„Трябва да има някаква грешка“ — помисли си Чолик, взирайки се в мъчителната гледка на двете вплетени едно в друго телца. Макар да не можеше да се сети поради каква причина Кабраксис би искал да го предаде точно сега, струваше му се, че се случва именно това.
Децата с такива ужасяващи деформации обикновено умираха още при раждането си, както и жените, които ги бяха заченали. Бащите бяха длъжни да убиват подобни изчадия, а ако не го направеха, това беше работа на свещениците. Телата на някои от уродите биваха продавани на магьосници, мъдреци или на търговци на черно, които правеха бизнес с нечестиви предмети. Самият Чолик собственоръчно беше умъртвявал такива деца, за да ги погребе в специално осветените за целта гробища.
Послушниците обкръжиха бащата на сраснатите деца, изпълвайки пространството около него с ярката светлина на факлите. Пазачите изблъскаха тълпата назад, за да направят допълнително място.
Чолик погледна към мъжа и се насили да каже:
— Ще последват ли синовете ти черния път?
Сълзи потекоха от очите на бащата:
— Синовете ми не могат да ходят, Уейфайндър[1] Сейъс.
— Ще им се наложи — заяви Чолик, надявайки се да го разколебае. Мнозина от онези, които искаха да извървят черния път, в последния момент се поддаваха на страховете си. Никой не получаваше втори шанс.
Неочаквано обсидиановият език на змията изплющя отново и се обви около двамата близнаци. Без видимо усилие издърпа момчетата в зъбатата си паст. Децата запищяха, когато започнаха да се приближават към обгърнатата в пламъци глава. Застанал на платформата, Чолик едва успя да проследи как двете момчета изчезнаха някъде под него. Зачака, без да знае какво ще се случи, уплашен, че всичко, в което беше инвестирал, може да се срути.
Меридор стоеше до майка си и наблюдаваше как огромната каменна змийска глава облиза малките й братя и ги погълна. Майкъл и Денис минаха толкова близо покрай пламъците, обхванали лицето на змията (естествено, тя знаеше, че змиите нямат лица, защото баща й го беше обяснил, но по-големите й братя продължаваха да се шегуват на тази тема), че вече почти беше сигурна, че ще се изпекат живи.
Чичо й Рамаис често разказваше истории за сготвени и изядени от демоните деца. Понякога децата ги изпичаха на пай. Винаги се беше опитвала да си представи как би изглеждал един пай с дете, но когато попита майка си, тя й нареди да стои далече от чичо си и ужасните му приказки. Ала чичо Рамаис беше моряк от военната флота на Уестмарч и винаги можеше да разкаже нещо интересно. Тя беше достатъчно голяма, за да знае, че не трябва да се вярва на всичко, и все пак понякога беше забавно да си представя нещата, разказвани от него.
Меридор не искаше по-малките й братчета да бъдат сварени, изпечени и въобще сготвени по какъвто и да било начин. Беше на девет години и като най-малко момиче в семейството, на нея най-често се падаше задължението да се грижи за Майкъл и Денис. Това я уморяваше, защото тях винаги нещо ги дразнеше и те ревяха с цялата сила на двете си гърла. Баща й казваше, че се държат така, защото споделят едно и също тяло.
Така или иначе, въпреки че си бяха голяма грижа, Меридор не искаше да ги види изядени.
Тя проследи изумено как змията ги погълна. Понеже никой не можеше да я чуе, Меридор се помоли за тях по начина, по който я бяха научили в малката църква на Закарум. Чувстваше се виновна, понеже баща й беше казал, че новият пророк е единственият шанс на братята й да живеят. Напоследък те често боледуваха и очевидно започваха да разбират, че не са като останалите и не могат да ходят така, както им се иска. Мисълта за това я ужасяваше.
— Пътеката на мечтите! Пътеката на мечтите! — викаха хората около нея и размахваха юмруци във въздуха.
Крясъците винаги караха Меридор да се чувства неудобно. Гласовете звучаха едновременно гневно и изплашено. Баща й беше казвал, че в действителност това не е така; просто бяха изпълнени с прекалено много надежди. Меридор не можеше да разбере как някой би желал да влезе доброволно в търбуха на каменната змия. Естествено там беше пътеката на мечтите, а според баща й тя можеше да изпълни всичките ти желания. Беше виждала някои от чудесата, които се бяха случвали през изминалата година, но нито едно от тях не беше кой знае какво. Никой от познатите й досега не беше избиран от Диен-Ап-Стен.
Понякога, когато семейството се събереше на вечеря край скромната си трапеза, всички говореха за това какво биха си пожелали, ако им бъде позволено да преминат по пътеката на мечтите. Меридор така и не беше добавила нещо към тези разговори, понеже беше малка и не знаеше каква иска да стане, когато порасне.
Хванати в езика на змията, братята й плачеха и пищяха шумно. Виждаше как по малките им личица се търкалят сълзи.
Меридор погледна към майка си:
— Мамо…
— Шшш — отвърна тя, притиснала юмруци към най-хубавата си рокля, която беше ушила специално за посещенията в катедралата на пророка на светлината. Никога не бе ходила с подобна рокля в Църквата на Закарум и винаги беше казвала, че да си беден не е лошо в очите на светлината. Напоследък обаче родителите й настояваха всеки да е изкъпан преди службите, които посещаваха два пъти седмично.
Изплашена и разтревожена, Меридор притихна и престана да се обажда. Продължи да гледа как Майкъл и Денис изчезват в гърлото на змията към пътеката на мечтите. През всичките тези месеци тя беше наблюдавала как хората влизат в устата на влечугото, а сетне излизат оттам излекувани и здрави. Но можеше ли Диен-Ап-Стен да помогне на нейните братчета?
Устата на змията се затвори. Учителят Сейъс започна да се моли. Писъците на двете момчета отекваха в катедралата. Притискайки юмручета към брадичката си, Меридор отстъпи и без да иска, се блъсна в човека зад себе си.
Веднага се обърна, за да се извини, понеже много от възрастните в църквата не търпяха деца край себе си. Изглежда ги дразнеше това, че Диен-Ап-Стен избираше главно деца.
— Съжалявам — каза Меридор, поглеждайки нагоре. Тя замръзна, когато съзря уродливото лице над себе си.
Мъжът беше висок и плещест, но това почти не личеше под простия вълнен пътнически плащ, който носеше. Дрехите му бяха стари и износени, целите в кръпки, покрити с прах и пясък. Оръфаната кърпа на врата му беше завързана с моряшкия възел, на който чичо й Рамаис я беше научил. Мъжът бе леко приведен, сякаш се криеше в тълпата.
Но най-ужасното нещо бе лицето му. Беше почерняло, а кожата му беше нацепена и набраздена. От фините пукнатини сълзеше гной и кръв. По-голямата част от изгарянията бяха по лявата част на лицето, приличащо на луната нощем. Ясно си спомняше, че бе видяла такава луна в нощта, когато се бяха родили Майкъл и Денис.
— Всичко е наред, момиче — изрече мъжът с дрезгав: глас.
— Боли ли те? — попита Меридор. После сложи ръка на устата си, припомняйки си, че повечето възрастни не обичат да ги разпитват.
Мъжът се усмихна. От изгорената му буза потече още гной.
— През цялото време — отговори той.
— Дошъл си, за да се излекуваш, нали? — попита Меридор, след като очевидно мъжът нямаше нищо против да го разпитват.
— Не. — Той поклати глава. От това движение качулката му се отмести, разкривайки обгоряла коса, показваща се тук-там през почернялата му кожа.
— Тогава защо си тук?
— Дойдох да видя пътеката на мечтите, за която говорят всички.
— Отдавна я имаме. Бил ли си тук преди?
— Не.
— А защо?
Той я погледна:
— Ти си едно твърде любопитно дете.
— Да. Съжалявам. Не е моя работа.
— Не, не е. — Мъжът се загледа в каменната змия. Барабаните биеха, цимбалите трещяха, а органът продължаваше своята тътнеща мелодия. — Това твоите братя ли са?
— Да. Майкъл и Денис. Те са сраснали. — Меридор се запъна малко на последната дума. Просто не звучеше както трябва. Даже след толкова години, през които й се беше налагало да я повтаря пред хората, не можеше да я произнесе правилно.
— Смяташ ли, че са отвратителни?
— Не — въздъхна тя. — Просто са нещастни и ги боли.
Виковете на момчетата отекнаха още веднъж в катедралата. Учителят Чолик не показваше никакви признаци, че смята да прекрати ритуала.
— Наистина, сякаш сега ги боли много.
— Да. — Меридор се притесняваше за братята си както винаги, когато бяха далеч от погледа й. Прекарваше толкова много време край тях, как можеше да не се тревожи?
— Виждала ли си други излекувани? — попита странният мъж.
— Да. Много. — Момичето наблюдаваше полюшването на каменната змия. Ходеха ли сега Майкъл и Денис по пътеката на мечтите? Или просто бяха хванати в капана на змийския корем и им се случваха ужасни неща?
— И как изглеждаха?
— Виждала съм сакатите да прохождат и слепците да проглеждат.
— Казаха ми, че Диен-Ап-Стен избирал предимно деца.
Меридор кимна.
— Много от възрастните не харесват това — каза мъжът. — Чух ги да говорят из таверните в града и на кораба, с който дойдох.
Тя кимна още веднъж. Беше ставала свидетел на спорове по този въпрос, които прерастваха в бой. Със сигурност не искаше да противоречи на мъжа, макар да беше убедена, че в града има много болни деца.
— Според теб защо Диен-Ап-Стен избира най-вече деца?
— Не зная.
Мъжът се ухили, загледан в каменната змия. Кръвта избликна отново и започна да се стича по зъбите и напуканите му устни:
— Защото се впечатляват лесно и са способни да отдадат цялата си вяра, момиче. Покажи чудо на един възрастен и той ще се опита да намери логично обяснение за него. Но сърцето на едно дете… В името на светлината, можеш да спечелиш сърцето му завинаги!
Меридор не успя да схване напълно за какво говори мъжът, но не позволи това да я обърка. Вече беше открила, че има неща, които наистина не разбира; неща, които не й се налагаше да разбира; и неща, които, дори и да разбираше, не трябваше да разбира, поне в очите на възрастните.
Внезапно учителят Сейъс нареди да се пази тишина в катедралата. Музикалните инструменти спряха да свирят, а виковете на тълпата замряха.
Меридор си припомни един случай, когато неколцина шумни мъже не се бяха подчинили на този призив. Бяха пияни и предпочетоха да спорят, говорейки лоши неща за църквата. Пазачите на учителя Сейъс ги бяха изблъскали навън и ги бяха убили. Говореше се, че са погубили и двама невинни, но на следващата служба хората просто не говореха за това.
Настъпилата тишина в огромната катедрала караше Меридор да се чувства по-малка отвсякога. Стисна ръце, притеснена за Майкъл и Денис. Дали пътеката на мечтите нямаше просто да откъсне главата на единия от тях, за да направи едно цяло дете от остатъците? Мисълта за това беше ужасна и на нея й се прииска въобще да не й беше идвала наум. Щеше да бъде дори още по-лошо, ако Диен-Ап-Стен попиташе родителите й кое от двете момчета да продължи да живее.
Усещането за надвиснала сила беше изпълнило катедралата.
Меридор го разпозна благодарение на това, че го беше изпитвала и друг път. Вибрираше из цялото й тяло, дори в корените на зъбите, и я караше да се чувства объркана и развълнувана.
Мъжът повдигна едната си ръка — онази, която беше напълно почерняла. Алени черти прорязаха обгорената плът, когато той размърда пръсти. Кожата на едно от кокалчетата се разцепи, разкривайки розовото месо и белотата на костта отдолу.
Ала изведнъж пред очите на Меридор ръката му започна да заздравява. Напуканите места се покриха с корички, а сетне коричките започнаха да се отлепят, показвайки напълно възстановена плът, която обаче все така изглеждаше като препечена до черно. Тя погледна нагоре към мъжа и забеляза, че даже раните по лицето му бяха зараснали.
Той свали ръката си, втренчи се в нея, изненадан, и прошепна:
— В името на светлината!
— Диен-Ап-Стен може да те излекува — каза Меридор. Чувстваше се добре от това, че може да му предложи надежда. Баща й винаги беше казвал, че най-доброто, което може да си пожелае човек, когато си има вземане-даване със съдбата и с лошия късмет, е надеждата. — Трябва да започнеш да идваш по-често. Може би някой ден змията ще избере теб.
Мъжът се усмихна и поклати глава под качулката на плаща си:
— Няма да ми позволят да подиря спасение тук, момиче. — Алените капки отново започнаха да се стичат по лицето му. — Всъщност съм удивен, че не ме убиха на място още когато прекрачих прага на тази сграда.
Това звучеше странно. Меридор никога не беше чувал някой да говори по този начин.
В този миг огромната долна челюст на змията се отвори с въздишка. От корема й изригнаха пушеци.
Меридор чакаше разтревожено. От момента когато Майкъл и Денис бяха влезли в змията, тя беше престанала да се надява, че ще ги види повече — било то заедно или поотделно.
„Денис! — Сърцето й подскочи радостно, но се сви отново, щом осъзна, че с Майкъл, който така се радваше на кукления театър, който тя устройваше, е свършено. Преди още сълзите да започнат да замъгляват очите й, тя видя как другото й братче пристъпва зад Денис. — Майкъл! И двамата са живи! И двамата са цели!“
Баща й извика радостно, а майка й изплака във възхвала на Диен-Ап-Стен. Тълпата зашумя развълнувано, ала Меридор не можеше да се отърве от усещането, че всички се радват само защото след появата на Майкъл и Денис змията щеше да избере още някой желаещ да премине по пътеката на мечтите.
Баща й се затича към горящата паст на чудовището и взе в прегръдките си двете момчета. Докато двамата й родители обсипваха братята й с милувки, Меридор забеляза някакво движение, което насочи вниманието й към обгорелия мъж.
Сякаш времето забави ход. Мъжът отметна плаща си и отдолу се показа малък арбалет. Лъкът беше монтиран към приклад, не по-дълъг от ръката й до лакътя. Човекът прехвърли оръжието в здравата си ръка, вдигна го и натисна спусъка. Стрелата изсвистя през прореза на арбалета и полетя напряко през катедралата.
Проследявайки полета й, Меридор видя как острието се заби в гърдите на учителя Сейъс и той падна. Из катедралата се разнесоха писъци, които отново изостриха усещанията на момичето.
— Някой уби учителя Сейъс! — извика един мъжки глас.
— Намерете го! — изкрещя друг. — Намерете убиеца!
— Стрелата дойде оттам!
Меридор проследи как пазачите и послушниците се хвърлиха през тълпата, размахвайки оръжия и факли. Обърна се към обгорелия мъж, но той вече беше изчезнал. Вероятно бе използвал суматохата, за да се промъкне покрай хората, които едва сега започваха да осъзнават какво е направил.
Въпреки че пазачите действаха бързо, в катедралата имаше прекалено много хора, за да успеят да организират преследването по възможно най-ефективния начин.
Един от послушниците спря близо до Меридор, вдигна високо факлата си и разблъска хората наоколо, разкривайки захвърления на пода арбалет.
— Тук! — извика той. — Оръжието е тук! Пазачите се приближиха бързо.
— Някой видя ли го? — попита най-едрият измежду тях.
— Беше мъж — обади се една жена от тълпата. — Странник. Говореше с това момиче. — Тя посочи Меридор.
Пазачът втренчи жестокия си поглед в нея.
— Познаваш ли го, момиче?
Меридор се опита да проговори, но не успя.
Баща й се втурна да я защити, но един от пазачите го удари с дръжката на меча си и го повали на колене, после го улови за косата и опря острието в гърлото му.
— Говори, момиче! — нареди той.
Меридор разбираше, че тези мъже са едновременно изплашени и разгневени. Може би Диен-Ап-Стен щеше да им потърси сметка, задето бяха позволили някой да нарани учителя Сейъс.
— Познаваш ли мъжа, сторил това? — повтори едрият пазач.
Поклащайки глава, Меридор отвърна:
— Не. Само говорих с него.
— Но го огледа добре?
— Да. Лицето му беше изгорено. Беше уплашен, задето е тук. Каза, че бил дошъл, въпреки че Диен-Ап-Стен можел да го убие.
— Защо?
— Не зная.
Друг от пазачите се приближи забързано към едрия и докладва:
— Учителят Сейъс е жив.
— Слава на Диен-Ап-Стен — каза едрият пазач. — Ако беше умрял, дори пътеката на мечтите не би ме накарала да почувствам радост отново. — Той описа мъжа на останалите, добавяйки, че няма начин да го изпуснат. Сетне насочи вниманието си отново към Меридор, улавяйки грубо едната й ръка: — Ти идваш с мен, момиче. Ще си поговорим с учителя Сейъс.
Тя се опита да се отскубне. Последното, което искаше сега, бе да говори с учителя Сейъс, ала пазачът я повлече след себе си през тълпата.