Мел Одом
Черният път (15)

Четиринадесет

— Ти моряк ли си? — попита красивата слугиня, която сервираше по масите.

Дерик вдигна поглед от чинията с варено месо и едро нарязани картофи и се опита да потисне внезапното чувство на загуба, което думите предизвикаха в него.

— Не — отвърна.

Наистина не беше — от месеци.

Жената беше с гарвановочерна коса, която носеше вързана на опашка, и едва ли имаше повече от двайсет години. Късата й черна пола разкриваше дълги красиви крака.

— Защо питаш? — Дерик задържа погледа си върху лицето й, докато тя не отмести очи.

— Защото походката ти ми напомня за моряците, които съм виждала — отвърна момичето. — Баща ми беше моряк. Роден за морето и загинал в него, както си му е редът.

— Как се казваш?

— Дахни — усмихна се тя.

— Радвам се да се запознаем, Дахни.

За момент жената се помая, опитвайки се да си намери някаква работа край него. Вече беше допълнила бокала му, пък и той още не беше довършил храната в чинията си.

— Ако имаш нужда от нещо — предложи тя, — само ми кажи.

— Ще го сторя — отвърна Дерик с усмивка. Откакто бе изгубил мястото си на „Самотна звезда“, беше научил важното правило, че учтивата усмивка и отговарянето на въпроси често помагаха да се приключи разговорът по-бързо. Хората възприемаха отношението му като приятелско и не смятаха нежеланието му да общува за заплашително или предизвикателно. Решаваха, че е срамежлив, и го оставяха на мира. Тази дребна хитрост го беше предпазила от немалко сбивания, а това го бе държало настрана от затворите и непосилните глоби.

Накланяйки глава, той погледна към четиримата мъже, които играеха на зарове на съседната маса. Трима от тях бяха рибари, беше го разбрал от облеклото им, но четвъртият носеше по-хубави дрехи, също като човек, който иска да впечатли околните. Явно беше загубил късмета си и вече бе започнал да се отчайва. Но Дерик знаеше добре, че външният вид често лъже.

Младежът се хранеше с апетит, опитвайки се да не показва, че не е ял от вчера. Или от завчера. Вече не държеше сметка за времето. Независимо че се хранеше рядко обаче, никога не оставаше без пари за пиене. Алкохолът го спасяваше от страховете и кошмарите, които го измъчваха постоянно. Без него почти всяка нощ сънуваше урвата в Порт Таурук и чуваше ужасното изхрущяване на счупени кости.

Таверната представляваше обичайната дупка. Всичките вече му изглеждаха еднакви. Щом привършеше работа, каквато и да бе тя него ден, изяждаше вечерята си, пиеше, докато може да ходи, и после наемаше стая или спеше в някоя конюшня в зависимост от парите, с които разполагаше.

Клиентелата тук беше съставена главно от рибари — мъже със загрубели лица, с ръце, покрити с мазоли и белези от мрежите, времето и годините на непрестанни разочарования. Разговорите им се въртяха около неумиращата надежда за по-добри времена, които едва ли щяха да настъпят някога, и около това какво биха правили, ако някой ден се окаже, че не им се налага да се качват в прогнилите си лодки.

Тук-там сред рибарите седяха търговци, които обсъждаха доставките и слуховете за натрупани богатства, както и липсата на сигурност в северните райони на Великия океан, откакто военната флота на Уестмарч охраняваше главно залива. Все още нямаше и следа от демона, когото моряците на Уестмарч бяха видели в Порт Таурук. Много от търговците смятаха, че това е било просто слух, пуснат от самите пирати, за да накарат краля да изтегли флотата.

Недоволството сред северните пристанища растеше, защото повечето от тях зависеха силно от протекциите на Уестмарч. Получаваше се така, че изправените пред глада и бедността започваха да се обръщат към пиратството, като единствен начин да припечелят нещо от морето. Въпреки че разбойниците рядко действаха заедно, една-две техни съвместни атаки бяха засегнали сериозно икономиките на някои независими пристанища и даже на градовете далеч навътре в сушата. Дипломацията на Уестмарч — някога страховито, добре поддържано и наистина скъпо оръжие — беше станала слаба и неефективна. А северните провинции отдавна бяха престанали да се подчиняват на краля.

Дерик натопи сухар в чинията си. Яхнията беше гъста, силно подправена и мазна — вечерята, с която всеки здраво трудил се мъж завършваше деня си. През изминалите месеци младежът беше отслабнал. Опитваше се да стои настрана от Уестмарч от страх да не го разпознае някой. Въпреки че военната флота не полагаше особено големи усилия да залавя всеки моряк, дезертирал от кораба си, все пак възможността да го арестуват продължаваше да съществува. Понякога смъртта му изглеждаше като примамлива възможност, в сравнение с живота, който водеше, но така и не можеше да се реши на подобна стъпка. Не беше умрял от юмруците на баща си и нямаше намерение да умира по своя собствена воля.

Ала и животът сякаш нямаше никакъв смисъл.

Дерик огледа таверната и забеляза Дахни, която флиртуваше с някакъв младеж. Макар да желаеше женска компания, той се страхуваше от склонността на жените към разговори за миналото. Още не беше готов за това.

Един едър мъж, който досега бе седял край бара, прекоси делящото ги разстояние. Беше висок, със сплескан нос, обезформен от множество счупвания. По кокалчетата на пръстите и по дланите на ръцете му имаше множество белези. На шията му се забелязваше стара рана от нож.

Мъжът се настани на масата срещу Дерик, постави напреки на коленете си палката, която носеше, и рече:

— Тук си по работа, както изглежда.

Дерик положи дясната си ръка в скута, където лежеше сабята му, и се втренчи в мъжа:

— Тук съм с приятел.

Вдясно от Дерик комарджията, с когото пътуваше и който го бе наел като охрана, отправи възхвала към светлината за късмета си. Човекът беше възрастен, слаб и с побеляла коса. По време на едно нападение над техния керван Дерик бе имал възможността да забележи, че мъжът се справя доста добре с малките ножове, които криеше на разни места из дрехите си.

— Приятелят ти има невероятен късмет тази вечер — отбеляза едрият мъж.

— Това му е работата — отвърна тихо Дерик.

Мъжът го изгледа безизразно:

— В задълженията ми влиза да пазя реда тук.

Дерик кимна.

— Ако спипам приятеля ти да мами, ще ви изхвърля.

Младежът кимна отново, надявайки се, че комарджията не мами или че поне го прави умело. Беше го виждал да играе с останалите мъже от кервана, докато пътят им лъкатушеше на връщане от Аранок. Бяха ходили там, за да търгуват с пристанището, снабдяващо островната група на Амазон.

— Отваряй си очите, когато излизате оттук — предупреди го биячът, кимайки към комарджията. — Мъглата няма да се вдигне чак до утре. Градът не е добре осветен, а някои от приятелчетата, с които твоят човек играе, не обичат да губят.

— Благодаря за съвета — каза Дерик.

— Не ми благодари — отвърна биячът. — Просто не искам някой от вас двамата да се гътне тук или в близката околност. — Мъжът се изправи и отново отиде на мястото си в края на бара.

Слугинята се появи с кана вино. Дерик покри с ръка своя бокал.

— Не искаш ли повече? — попита тя.

— Засега — отговори той. — Но ако ми приготвиш една бутилка, ще я взема със себе си.

Тя кимна, поколеба се за момент и понечи да се отдалечи. Гривната на китката й внезапно привлече вниманието на Дерик.

— Чакай — прошепна той.

— Да?

Младежът посочи към китката й:

— Каква е тази гривна?

— Талисман — отвърна Дахни. — Символизира Диен-Ап-Стен, пророка на пътеката на мечтите.

Гривната беше направена от овали, изработени от кехлибар и отделени един от друг с обръч от ковано желязо. Видът й пробуди някакъв спомен в съзнанието на Дерик.

— Откъде я взе?

— От един търговец. Каза, че ме е харесал — отговори тя. Опитваше се да го накара да ревнува.

— Кой е Диен-Ап-Стен? — Името не му говореше абсолютно нищо.

— Той е пророкът на късмета и съдбата. В момента му строят църква в Брамуел. Търговецът ми каза, че всеки, имал куража да извърви пътеката на мечтите, можел да получи всичко, за което е бленувал някога. — Тя му се усмихна. — Звучи малко налудничаво, нали?

— Да — съгласи се Дерик, но думите й го разтревожиха. Брамуел се намираше твърде близо до Уестмарч, а това бе място, където си беше обещал да не стъпва поне за известно време.

— Бил ли си там някога? — попита Дахни.

— Да, но беше отдавна.

— А мислил ли си да отидеш пак?

— Не.

Слугинята се нацупи.

— Жалко. — Тя разтърси китката си и гривната улови светлината на фенерите. — Бих искала един ден да отида и да видя църквата. Казват, че когато я завършат, ще бъде същинско произведение на изкуството. Най-красивата сграда, строена някога.

— В такъв случай сигурно си заслужава да се види — отвърна Дерик.

Дахни се наведе над масата:

— Много чудеса могат да се видят по света, но не и докато човек стои в тоя забутан град. Може би все пак трябва да помислиш да се върнеш в Брамуел.

— Може би — съгласи се Дерик. Не искаше да я обиди.

Един от рибарите повика Дахни нетърпеливо. Тя удостои Дерик с последен поглед и завъртя късата си пола, запътвайки се към човека.

На съседната маса комарджията още веднъж шумно възхвали светлината и късмета си, а останалите мъже замърмориха недоволно.

Като направи опит да не мисли повече за странната гривна, Дерик насочи вниманието си отново към храната. Погледна празната си чаша и въздъхна. Въздържанието му гарантираше завръщане на кошмарите. Но пък керванът щеше да остане в града още един ден, докато търговците приключат с обмяната на стоки. Какво му пречеше да пие, докато изчезне всяка възможност за сънища?

 

 

Нощта беше още по-тъмна заради стелещата се из улиците мъгла, докато Дерик следваше комарджията на излизане от таверната два часа по-късно. Дори не се изненада, когато откри, че не може да си припомни името на мъжа. Животът изглеждаше по-прост, когато не полагаше усилия да запомня всичко или всеки. В различните кервани, където продаваше меча си, имаше достатъчно хора, които да се грижат за посоката, и това го устройваше.

— Нощта бе добра за мен — призна комарджията, докато вървяха по улицата. — Ще ти платя веднага щом стигнем до стаята ми.

— Добре — отвърна Дерик, макар да не можеше да си спомни каква сума бяха уговорили. Обикновено ставаше дума за процент и малък аванс, тъй като истинският комарджия никога не можеше да бъде сигурен, че ще спечели. Но ако беше мамил, със сигурност можеше да гарантира, че веднага след играта ще има схватка.

Дерик огледа улицата. Както го бе предупредил биячът на таверната, градът наистина беше зле осветен. Тук-там — главно край най-посещаваните таверни и кръчми, а така също и около района на доковете — светеха самотни лампи. Тежката мъгла мокреше калдъръма. Младежът се опита да открие някакъв знак, по който да разпознае мястото, на което бе попаднал. Многото градове, през които беше минал напоследък, вече се сливаха ведно.

Комарджията си пое въздух шумно и Дерик моментално застана нащрек. Той погледна към тясната уличка, която току-що бяха отминали. Тримата мъже от таверната ги нападаха от засада. Остриетата на ножовете им проблясваха в мрака.

Младежът пусна шишето с вино, което носеше, и изтегли своята сабя. Стъклото още не се беше разбило върху паважа, когато парира първия удар. Това беше всичко, което успя да направи след изпитото вино. Препъна се в някаква неравност и не успя да види навреме изскочилия зад гърба му четвърти нападател.

Мъжът хвърли нещо тежко и го улучи зад ухото. Дерик се строполи по лице върху калдъръма и се преви от болка. Опита се да стане — ако успееше, може би дори щеше да продължи да се бори. Или поне да заслужи по някакъв начин парите, които комарджията му плащаше да го пази.

— Проклятие! — изрева един от крадците. — Хитрецът ме клъцна с ножа.

— Внимавай! — извика друг.

— Всичко е наред! Спипах го! Вече никого няма да мамиш, приятел!

По врата на Дерик се стичаше топла кръв. Зрението му беше замъглено, но все пак той успя да види как един от мъжете взе кесията на комарджията.

— Спрете! — извика той, напипвайки изпуснатата върху калдъръма сабя.

Вдигна оръжието пред себе си и полетя към нападателите. Ала още преди да е достигнал своята цел, единият от мъжете вдигна подкования си ботуш и го ритна в слабините. Болката го ослепи напълно и го накара да се строполи отново.

Борейки се срещу тъмнината, която искаше да го обгърне, Дерик потърси опора, която да му позволи да се изправи. Безпомощно проследи как мъжете изчезват в сенките на уличката.

Използвайки сабята си вместо патерица, Дерик допълзя до комарджията и се взря в него.

От гърдите на мъжа стърчеше кокалената дръжка на нож, а около нея започваше да разцъфва алено петно.

Лицето на мъжа се беше издължило от страх.

— Помогни ми, Дерик, моля те! В името на светлината, кръвта ми изтича!

„Как може да си спомня името ми, след като аз не помня неговото?“ — зачуди се Дерик. Сетне видя локвата кръв под мъжа.

— Всичко е наред — каза, като коленичи до него, но знаеше, че нищо не е наред. По време на корабната си служба беше виждал достатъчно тежки наранявания.

— Умирам — изграчи комарджията.

— Не — проговори младежът дрезгаво и притисна ръцете на мъжа към раната. После извика: — Помощ! Трябва ми помощ! Тук има ранен!

— Това беше твоя работа — укори го комарджията. — Трябваше да внимаваш… — Той се закашля и на устните му изби ярка кръв.

Дерик осъзна, че ножът е пронизал белия дроб на мъжа. Той натисна гръдния му кош с всички сили. Кръвта не спираше да тече.

Дерик чу приближаващите по паважа стъпки точно когато комарджията потрепери за последен път. Дъхът на мъжа застина и очите му се взряха невиждащо нагоре.

— Не! — извика Дерик.

Не можеше да е мъртъв! Беше му платил, за да го защитава.

Една твърда ръка го стисна за рамо. Опита се да се дръпне, но сетне очите му срещнаха тези на бияча от таверната.

— В името на милостивата светлина — каза мъжът. — Видя ли кой стори това?

Дерик поклати глава отчаяно. Дори и да беше видял мъжете, отговорни за смъртта на комарджията, силно се съмняваше, че ще може да ги разпознае.

— И това ми било телохранител — чу се женски глас някъде зад него.

Загледан в мъртвия комарджия, Дерик беше принуден да се съгласи. Не ставаше дори за телохранител.

Сетивата му отказваха да работят. Усещаше главата си твърде тежка, за да може да я държи. Падна по очи върху земята.

 

 

Сребърният камбанен звън откъм трите кули призоваваше гражданите на Брамуел да дойдат в църквата на Диен-Ап-Стен. Вярващите навлизаха бавно сред лабиринта от сгради, издигнат година след пристигането на Буярд Чолик. Още основи свидетелстваха за намеренията на строителите да добавят допълнителни крила към централната катедрала. По покривите на постройките бяха поставени красиви скулптури, изработени от най-добрите майстори на Брамуел, Уестмарч, Лут Голейн, Кураст и редица други градове отвъд морето на светлината.

Буярд Чолик, когото вече наричаха учителя Сейъс, стоеше край парапета на една от градините, които украсяваха покрива на храма. Взирайки се надолу към улицата, той наблюдаваше как пристигат каруците, превозващи цели семейства от негови последователи. В началото, припомни си той, първо бедните бяха започнали да славят новата църква. Идваха с надеждата за изцеление и сбъдване на мечтите им за богатство.

Хората се стичаха, надявайки се да им бъде позволено да преминат по пътеката на мечтите. Малцина бяха успели да го сторят, и то главно такива с физически увреждания или умствени недостатъци. Кабраксис без усилие постигаше чудото на изцелението. Понякога демонът ощастливяваше и с дара на богатството, но винаги имаше някаква цена, която оставаше скрита за получателя. Тайните се увеличаваха едновременно с израстването на самата църква на Диен-Ап-Стен.

Храмът беше построен високо на един хълм над Брамуел. Камъкът, използван за издигането му, беше от най-добрия варовик, който се вадеше в планините. От него катедралата сияеше ослепително под лъчите на утринното слънце. Никой в града не можеше да погледне на югоизток към Уестмарч, без да види първо нея.

Дърветата от двете страни на храма бяха изсечени, за да не затрудняват придвижването на каруците и каретите, които пристигаха за провежданата два пъти седмично служба. Всички вярващи в Брамуел посещаваха редовно и двете служби, хранейки надежда да бъдат допуснати до чудото на пътеката на мечтите.

Пищно декорирани лодки стояха привързани към кейовете, издигнати в подножието на хълма. С тях пристигаха поклонниците, които слизаха от пристигащите кораби. Слуховете за църквата на Диен-Ап-Стен бяха започнали да се разпространяват из цял Уестмарч и водеха след себе си както любопитните, така и онези, които диреха спасение.

Високо от кулите си трите камбани забиха отново. Звънът им щеше да се чуе само още един път, преди да започне службата. Чолик хвърли последен поглед надолу. Закъснелите продължаваха да се нижат на тънка върволица към главния вход на катедралата.

Свещеникът тръгна през градината. Следваше пътеката, извиваща се сред насадените овощни дървета, цветя, храсти и лози. Спря се за момент, откъсна две сочни ягоди и ги лапна. Подействаха му освежаващо.

— Мислил ли си някога, че всичко ще бъде толкова голямо? — попита Кабраксис.

Чолик се обърна и се озова лице в лице с демона.

Кабраксис беше застанал край ниска дървена ограда, обвита от зелените стъбла на малинови храсти. Плодовете аленееха ярко, а напъпилите цветчета обещаваха нова богата реколта.

Заклинанието за илюзия, вградено в самата структура на постройката, прикриваше демона от погледите на хората долу. Магията бе така умело изплетена, че скриваше дори сянката му. Никой, освен Чолик не можеше да го види.

— Надявах се — отвърна дипломатично свещеникът.

Кабраксис се усмихна и демоничното му лице погрозня още повече:

— Ти си алчен човек. Това ми харесва.

Чолик не се обиди. Едно от нещата, които харесваше най-много във взаимоотношенията си с демона, бе, че не му се налагаше да търси извинения. Докато беше служил на Закарум, винаги трябваше да внимава поведението му да съответства на църковната доктрина.

— Скоро ще надраснем нуждата си от този град — каза Чолик.

— Вече замисляш да го напуснем? — Гласът на Кабраксис звучеше така, сякаш демонът не можеше да повярва на ушите си.

— Твърде вероятно. Напоследък размишлявам над това.

— Ти? — присмя му се Кабраксис. — Кой от двама ни копнееше да построи този храм?

Чолик сви рамене:

— Нищо не ни пречи да построим и други.

— Но този е толкова голям и величествен!

— Не по-голям от следващия.

— И къде би построил следващия ни храм?

Чолик се поколеба, но така или иначе умът му беше открит за демона:

— В Уестмарч.

— Нима си готов да предизвикаш Църквата на Закарум?

— Да — отвърна свещеникът пламенно. — Бих искал да видя лицата на определени хора, когато напускат града победени. Дори нещо повече. Искам тяхната жертва. Ако успеем и всичко бъде направено така, сякаш ние сме спасителите на Уестмарч, бихме могли да приобщим цялата страна.

— Възнамеряваш да убиеш своите противници?

— Само неколцина от тях. Колкото да уплашим останалите. Оцелелите ще се преклонят пред нас. Смъртната заплаха върши чудеса.

Кабраксис се засмя.

— Какъв добър ученик си ти, Буярд Чолик. Компанията на такова кръвожадно човешко същество като теб ми действа освежаващо. Обикновено вие, хората, сте толкова ограничени от собствените си дребни желания. Отмъщение срещу този, отмъщение срещу онзи, стъпкване на някой, който е постъпил зле с теб или щастието му се е усмихнало повече от общоприетото… Изобщо, жалка картина.

Внезапно Чолик бе обзет от странна гордост. Определено нещо в него се беше променило през последната година. За разлика от мнозина други, които бе познавал, свещеникът беше успял да избегне капаните на мрака. Просто бе посегнал навътре в себе си и беше извадил на показ скритата си страна, нищо повече.

Неслучайно учението на Закарум казваше, че човекът е съставен от две същности, които постоянно се борят помежду си — нещо като скрита война между светлината и мрака.

— И все пак планът ми за преместване в Уестмарч е добър, нали? — попита той. Демонът обичаше да се съветват с него.

— Да — отвърна Кабраксис. — Но все още не е настъпило времето за това. Църквата на Закарум е враждебно настроена към нас. Няма да е лесно да получим разрешението на краля за строеж в рамките на града. Принципната обвързаност между него и Църквата на Закарум е твърде силна. Освен това недей да забравяш, че Уестмарч все още издирва демона, забелязан в развалините на Рансим. Ако направим прибързан ход, само излишно ще привлечем вниманието.

— Оттогава измина повече от година — запротестира Чолик.

— Но хората не са забравили. Завещанието, оставено от Диабло след вероломството му в Тристрам, е оставило дълбок отпечатък в техните съзнания. За да ги предадем и ние, първо, трябва да заслужим тяхното доверие.

— Как?

— Имам план.

Чолик изчака. Беше разбрал, че Кабраксис не обича да го притискат с въпроси.

— С времето — продължи демонът — ще организираме армия от вярващи — воини, готови да прегазят всеки, който се опита да им попречи да разпространяват истината.

— Армия, която да се изправи срещу Уестмарч?

— Армия, която да се изправи срещу Църквата на Закарум — поправи го Кабраксис.

— В Брамуел няма достатъчно хора. — Описаната картина зашеметяваше свещеника. Той си представи бойни полета, обагрени от кръвта на хиляди мъже.

— Ще организираме армията в самия Уестмарч — каза демонът.

— Как?

— Ще накараме краля да се обърне срещу църквата. Веднъж да успеем да го убедим в нечестивата й същност, той сам ще довърши останалото.

— И Църквата на Закарум ще бъде изравнена със земята? — Чолик изпитваше приятно чувство при тази мисъл.

— Да.

— И как ще се доберем до краля? — попита свещеникът.

Кабраксис направи неопределен жест:

— Всичко с времето си, Буярд Чолик. Когато трябва, нужното ще ти бъде разкрито. Знаеш, че неотдавна Диабло успя да се освободи от оковаващия го Соулстоун^[1] и показа рогата си в Тристрам, покорявайки Албрехт, сина на крал Леорик. Както вероятно си спомняш, защото си посветен в машинациите на Църквата на Закарум по онова време, между Уестмарч и Тристрам едва не избухна война. Авантюристите, които се бореха срещу Диабло, мислеха, че са го унищожили, но той успя да овладее тялото на един от тях и да го използва, за да продължи да живее. И той като нас планира бъдещи завоевания. Един демон винаги трябва да употребява цялото лукавство и изобретателност, на които е способен — ето върху какво трябва да се съсредоточим сега. Ако нашата църква се разрасне прекалено бързо, ще привлечем вниманието на първичните злини, а те са последното, с което имам желание да се занимавам. Затова се концентрирай върху службата, която ти предстои след малко. Днес ти обещавам чудо, което ще привлече дори още повече вярващи.

Чолик кимна:

— Разбира се, господарю Кабраксис. С твое позволение.

— Върви с благословията на Диен-Ап-Стен. — Демонът произнесе иронично думите, които двамата бяха направили легендарни. — Нека пътеката на мечтите те отведе там, където искаш да отидеш.