Мел Одом
Черният път (13)

Дванадесет

Дерик се беше настанил на една маса в дъното на „При кривогледия Сал“ — таверна, намираща се из забутаните сокаци, недалече от пристанището. Кръчмата бе истински вертеп, свърталище на изпаднали моряци с лош късмет и всякаква друга измет. Беше място, където, за да изглеждат слугините по-добре и храната — годна за консумиране, фенерите едва мъждукаха.

Над входа на таверната висеше избеляла от слънцето табела, на която беше нарисувана закръглена червенокоса жена, сервирана във вдигаща пара мидена черупка. Единствено рижите й кичури закриваха нейните прелести. Кръчмата се намираше в най-западналата част на града, състояща се предимно от порутени стари постройки.

Парите се стичаха към Уестмарч в добре натъпканите кесии на търговците, дошли да купуват и продават стоки, както и в по-скромните джобове на моряците и наемниците. Ала по-голямата част от златото оставаше в магазините и реномираните заведения, концентрирани около пристанището, и само малка част от него достигаше до малките дюкяни и долнопробните кръчми, намиращи се в кривите улички отзад. Хората тук едва успяваха да покрият месечните си разходи и данъците на краля.

Тази вечер кръчмата беше изпълнена с народ и почти всички места бяха заети, ала въпреки това Дерик беше сам на масата. И днес, както и през изминалите девет дни, откакто „Самотна звезда“ се беше завърнал, никой от екипажа не бе пожелал да му прави компания. Преди останалите мъже се бяха навъртали край него главно заради Мат. Благословен с прекрасно чувство за хумор и с безкраен запас от истории, приятелят му никога не бе изпитвал липсата на другари.

За пореден път Дерик изпразни халбата си и се огледа за слугинята. Видя я в ръцете на едър наемник.

— Момиче — повика морякът нетърпеливо, удряйки с тенекиената чаша по издрасканата маса.

Слугинята се освободи от прегръдката на мъжа, кикотейки се. Проправи си път през претъпканото помещение и взе халбата, за да я напълни. Наемникът изгледа злобно Дерик и започна да си шушне нещо със своите приятели.

Жената донесе нова пълна халба. Дерик плати, добавяйки скромен бакшиш, който не успя да спечели благосклонния й поглед. Не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше още пиене.

Насочи вниманието си към студената храна, сервирана на подноса пред него. Вечерята се състоеше от жилаво месо и прегорели картофи, плуващи в рядък мазен сос, който изглеждаше не по-апетитен от кучешки лиги. Съдържателят на таверната не държеше много на качеството на храната, тъй като градът беше препълнен с наемници, зависещи единствено от мизерните заплати, които хазната им отпускаше.

Отхапа от месото и задъвка, наблюдавайки как едрият наемник става и тръгва към него, придружен от двама свои приятели. Стотици пъти преди младия моряк беше попадал в подобни долнопробни ситуации, ала обикновено се движеше с другите мъже от екипажа, които се подкрепяха взаимно, ако се стигнеше до свада.

Изтегли скришом сабята и я постави в скута си. Продължи да се храни с лявата ръка, оставяйки дясната свободна и в готовност.

— Здрасти, капитанчо — изръмжа едрият наемник, издърпа един стол и се настани, без да е поканен. Дори само фамилиарният му тон беше достатъчна обида.

Дерик чакаше. Знаеше, че ще се стигне до сблъсък, и всъщност се радваше на онова, което предстоеше да се случи. Нямаше представа дали някой в помещението щеше да застане на негова страна, но това не го вълнуваше.

— Не трябваше да прекъсваш младата мома, додето се забавляваше с мен, туй ще река — каза наемникът.

Беше млад и рус, с широко лице и изпочупени зъби, човек, който очевидно разчиташе на ръста си. Белезите по бузите и ръцете му свидетелстваха за минало, изпълнено с насилие. Носеше евтина кожена ризница и къс меч с обвита в тел дръжка. Другите двама бяха горе-долу на същата възраст, но изглеждаха далеч по-неопитни. Дерик предположи, че следват навсякъде водача си. Изглеждаха леко неспокойни.

Младежът отпи от халбата. Стомахът му се затопли и доколкото можеше да прецени, това не се дължеше само на виното.

— Това е моята маса — каза Дерик тихо. — Не съм те канил на нея.

— Видя ми се самотен — рече едрият мъж.

— Върви да си прегледаш зрението.

Мъжът се намръщи.

— Не си съвсем приятелски настроен.

— Не съм. Сега вече схващаш правилно нещата.

Едрият наемник се приведе напред и стовари на масата масивните си лакти. Положи квадратната си брадичка върху сплетените си пръсти и процеди:

— Не те харесвам.

Дерик стисна по-здраво сабята си под масата и се облегна на стената. Трепкащата светлина на свещта дълбаеше дълбоки резки по лицето му.

— Сирнон — обади се единият от другите мъже, дърпайки наемника за ръкава. — Този човек носи офицерски знак на яката си.

Сините очи на Сирнон се присвиха, когато погледна към врата на Дерик. На яката му наистина бе забодено сребърно означение за ранг, изработено под формата на дъбова клонка. Беше го сложил по навик.

— На някой от кралските кораби ли служиш? — попита Сирнон.

— Да — отговори подигравателно Дерик. — Да не би да се уплаши, че върху теб може да се стовари кралският гняв, ако нападнеш един от неговите офицери?

— Сирнон — каза другият мъж, — най-добре да го оставим на мира.

Вероятно в този момент наемникът щеше да се откаже. Не беше толкова пиян, че да не се вслуша в здравия разум, а и кралските зандани не се славеха като особено гостоприемно място.

— Тръгвай — изрече тихо Дерик, отдавайки се на мрачното настроение, което го владееше. — И не забравяй да подвиеш опашка.

В миналото Мат винаги беше предусещал тези негови настроения и бе намирал начин да го възпре, преди склонността му към саморазруха да се изяви напълно.

Ала приятелят му вече го нямаше. Надавайки гневен рев, Сирнон се изправи и посегна да го хване за яката. Дерик се наведе бързо напред и заби глава в лицето на наемника. Кръв бликна от счупения нос на Сирнон и той политна към пода.

Останалите наемници се опитаха да се намесят.

Дерик замахна със сабята и нокаутира единия от тях, стоварвайки плоското на острието върху слепоочието му. Скочи към следващия още преди изпадналият в безсъзнание мъж да успее да се строполи на пода. Наемникът посегна панически към меча си, ала Дерик го ритна в гърдите. Силата на удара запрати войника чак върху съседната маса. Четиримата мъже, които бяха насядали край нея, се изправиха, ругаейки люто.

Сирнон изтегли късия си меч и замахна така, че застаналите наблизо се принудиха да се отдръпнат, за да избягнат острието. Движението бе последвано от псувни и люти клетви.

Дерик стъпи на масата и скочи над връхлитащия меч. Докато летеше във въздуха, всичко край него сякаш се въртеше от изпитото вино. Приземи се на крака зад гърба на едрия наемник.

Сирнон се завъртя. Лицето му представляваше кървавочервена маска заради счупения нос. Войникът изригваше потоци от ругатни и окървавена слюнка. Мечът му отново се насочи към главата на Дерик.

Младежът парира удара със своята сабя. Таверната се огласи от сблъсъка на стомана в стомана. После Дерик заби юмрук в лицето на нападателя. Хареса му и нанесе още два бързи удара, чувствайки неизразимо удоволствие от вложеното усилие. Наемникът бе много по-едър от него и му напомняше за баща му. Само че Дерик вече не беше уплашено момче, твърде малко, за да се защитава. Заби още веднъж юмрука си, отхвърляйки мъжа назад.

Лицето на Сирнон изглеждаше ужасно. Дясното му око почти се беше затворило. Бузата, устната и ухото му бяха разцепени.

Ръката на Дерик пулсираше, но той не й обърна внимание. Мракът в него се беше отскубнал на свобода и вилнееше. Яростта го изпълваше все по-осезаемо.

Сирнон замахна с юмрук и успя да го улучи. Главата на Дерик се отметна назад и за момент сякаш всичките му сетива се оплетоха ведно с металическия вкус на кръв и киселия мирис на прогнила слама.

„Никой не мисли, че си приличаме, момче! — Гласът на Орван Ланг проряза мозъка му. — Защо? Не смяташ ли, че синът трябва да прилича на баща си? Само това чувам да приказват хората. А пък аз, дявол ме взел, обичам майка ти!“

Отблъсквайки следващата атака, Дерик се придвижи напред и финтира ловко със сабята. Умението му да си служи с меч беше легендарно из цялата военноморска флота. Можеше да го потвърди всеки, който го бе видял в бой или бе имал нещастието да се изправи срещу него.

Когато двамата с Мат бяха пристигнали от Хилсфар, те не бяха успели да получат веднага корабна служба. За да не си пропилява времето, Дерик се беше записал при един известен учител по фехтовка. В продължение на шест години беше вършил черната работа в школата, за да заплаща престоя си, и бе тренирал ежедневно. Накрая учителят бе започнал да му поверява обучението на начинаещите.

Злощастният учител беше паднал убит в дуел с някакъв дребен благородник, след като се бе опитал да защити честта на една дама. Разярен, Дерик бе издирил убиеца и беше отмъстил за своя наставник. Така бе успял да привлече вниманието на командира на кралската ескадра, който беше приятел на учителя. В резултат двамата с Мат бяха получили своето първо назначение.

Но сега Мат беше мъртъв…

Докато се биеше с наемника, Дерик чувстваше как мракът се надига в душата му. Винаги се беше старал да го сдържа, да не дава простор на гнева си. Но загубата на Мат и самотата бяха изопнали нервите му до крайност и младежът гореше от желание да намери отдушник. Битката го караше да се чувства добре за първи път от седмици.

Отблъсна поредната атака на наемника и продължи да го притиска. Сирнон нададе вик за помощ, ала никой от присъстващите не смееше да се намеси в схватката.

Внезапно се чу остро изсвирване. Сигналът известяваше пристигането на кралската стража. Наемниците и неколцината други мъже изчезнаха моментално. Всеки, който не признаваше правомощията на стражата, рискуваше да прекара нощта в тъмница.

Уловен в капана на черните емоции, Дерик продължи да притиска наемника, докато не му остави никакво място за отстъпление. С един последен умел удар той обезоръжи противника си.

Войникът се прилепи плътно към стената. Сабята на Дерик беше опряна в гърлото му.

— Моля — прошепна дрезгаво Сирнон.

Дерик го задържа прикован. Звукът от свирката прозвуча по-близо, току зад гърба му.

— Свали меча — нареди студен женски глас. — Веднага.

Дерик се извърна бързо, готов за нова схватка. Ала когато се опита да избие тоягата, която държеше жената, тя му нанесе силен удар в гърдите.

През тялото на младежа премина наелектризираща вълна и той се строполи на пода.

 

 

Утринните слънчеви лъчи нахлуваха през решетките на малкия прозорец над леглото. Дерик примигна към светлината. Със сигурност не се намираше в истинска тъмница. Този факт го озадачаваше.

Имаше чувството, че главата му ще експлодира.

Седна. Окаченото на вериги легло изскърца под тежестта му. Спусна краката си на пода и огледа помещението. Малката му килия беше широка не повече от осем стъпки. Вместо стена, от едната страна имаше метална решетка. Тънкият сламеник на леглото носеше следи от урина и повръщано — спомени от гостите, възползвали се от услугите му някога.

Стомахът на Дерик се разбунтува. Той се хвърли към кофата в ъгъла. Повърнатото се изля шумно и на ожесточени пресекулки от него, като му остави само толкова сили, колкото да увисне на металните пръчки.

Откъм сенките оттатък решетката се чу смях.

Дерик вдигна размътения си поглед към отсрещната килия. На леглото там с кръстосани крака седеше рошав мъж, облечен в кожени войнишки дрехи. Пиринчените гривни и племенните татуировките по ръцете и лицето му показваха, че е наемник пришълец.

— Е, как се чувстваш тази сутрин? — попита той.

Дерик не отвърна.

Мъжът стана от леглото и се приближи до решетките, разделящи двете килии.

— Кой си ти, моряко, и каква беше цялата тази врява заради тебе?

Дерик се наведе над отвратително вонящата кофа и повърна отново.

— Докараха те миналата нощ — продължи рошавият воин, — а ти се съпротивляваше и се бореше с всички. Някои от стражите те мислеха за луд. Наложи се един от тях да те поотупа още веднъж с гръмотевичната тояга.

„Гръмотевична тояга?“ — помисли си Дерик и едва сега започна да си обяснява болките в главата и мускулите, които изпитваше. Чувстваше се така, сякаш го бяха подложили на прословутото наказание, при което връзваха провинилия се е въже и го прекарваха под кила на кораба. Припомни си, че някои от стражите инкрустираха в тоягите си скъпоценни камъни, които разреждаха в тялото на жертвата магия за омаломощаване.

— Един от пазачите предлагаше да ти пробият дупка в главата и да не се занимават повече с тебе — каза воинът. — Друг му възрази, че си нещо като герой. Че си виждал демона, от който цял Уестмарч напоследък се е наплашил.

Дерик прегърна решетките, дишайки тежко.

— Вярно ли е това? — попита воинът. — Понеже вчера ми се стори, че си най-обикновен пияница.

Внезапно се разнесе тракането на резета и звук от завъртането на ключ, последвано от ругатните на останалите задържани. Някаква врата проскърца.

Дерик притисна гръб в стената и надникна през решетките, за да може да види какво се случва в коридора. Първо, се появи един тъмничар със сержантска униформа на стражата. Следваше го облеченият в дълга пелерина капитан Толифър.

Годините служба накараха Дерик да се изправи въпреки ужасното гадене. Като се надяваше, че стомахът му няма да избере точно този момент, за да го предаде, той отдаде чест.

— Капитане — изграчи немощно.

Тъмничарят, едър мъж с огромни бакенбарди и оплешивяващо теме, се обърна към килията му:

— А, ето го, капитане. Казах ви, че е съвсем близичко до вратата.

Капитан Толифър изгледа Дерик с твърд като стомана поглед:

— Господин Ланг, разочаровате ме.

— Тъй вярно, сър — отговори Дерик. — Чувствам се зле, че ви го причинявам, сър.

— Както и трябва да бъде — каза капитанът. — Ще се почувствате дори още по-зле през следващите няколко дни. Не желая офицер от моя кораб да попада в подобна ситуация.

— Да, сър — съгласи се Дерик. Изненада се, че това все пак го вълнува.

— Не знам какво ви е навлякло настоящата беда — продължи капитан Толифър, — но съм сигурен, че смъртта на господин Хю-Ринг трябва да има относително голям дял в затруднението ви.

— Моля капитана за извинение, но смъртта на Мат няма нищо общо. — Нямаше намерение да търпи подобно съжалително отношение.

— Може би в такъв случай, господин Ланг — изрече ледено Толифър, — ще представите някакво оправдание за жалкото положение, в което ви намирам.

Дерик едва се държеше на разтрепераните си крака.

— Не, сър.

— И все пак ми позволете да изразя учудването си от неочакваното ви поведение.

— Тъй вярно, сър. — Неспособен да се удържа повече, Дерик се обърна и повърна в кофата.

— Нещо повече, господин Ланг. По никакъв начин няма да проявявам търпимост към подобни ситуации за в бъдеще.

— Слушам, сър. — Дерик чувстваше такава слабост, че не можеше да се изправи.

— Много добре — каза капитан Толифър. — Тъмничар. Вече можете да го освободите.

Дерик повърна отново.

— Може би след минутка-две — предложи тъмничарят. — Имам топъл чай, стига да нямате нищо против. Дайте малко време на младежа. След туй навярно компанията му ще бъде по-приемлива.

Пламнал от срам и гняв, Дерик чу как двамата мъже се отдалечават.

 

 

— Не можете да го отведете сега — запротестира лечителят. — Трябва да направя поне още три шева, за да закърпя раната над окото му.

Дерик понасяше стоически мъчението, на което го подлагаха, седнал на малък стол в приемната на лечителя.

От време на време поглеждаше със здравото си око към застаналия до вратата Молдрин. Отвън минаваха още хора — наранени, болни или страдащи. В коридора някаква жена надаваше писъци, кълнейки се, че ражда демон.

Първият помощник не изглеждаше никак щастлив. Погледът му срещна този на Дерик и веднага се отмести.

Младежът си помисли, че Молдрин е просто ядосан, но все пак имаше чувството, че прочита и частица срам в очите му. В последно време неведнъж се беше налагало първият помощник да го издирва и прибира.

Дерик огледа рафтовете в приемната. Навсякъде се виждаха бутилки с прахове и стъкленици, буркани с листа, сушени плодове и парчета дървесна кора. Имаше и торбички, пълни с лечебни камъни. Въздухът беше изпълнен със силната миризма на мехлемите и лековете, давани от лечителя на пациентите, за които той се грижеше.

Като наниза поредното парче конец на закривената игла, слабият старец се наведе и прободе с нея кожата над окото на Дерик. Младежът трепна.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо срещу болката? — попита лечителят.

— Сигурен съм. — През всичките години на тормоз от баща му, Дерик беше свикнал да издържа на много по-силна болка от тази, на която го подлагаше старецът.

Младият моряк погледна към Молдрин:

— Знае ли капитанът?

Помощникът въздъхна:

— Че си се сбил наново и си обърнал нагоре с краката още една таверна? Тъй вярно, знае. Изпрати Карън, за да огледа щетите и да разбере колко имаш да плащаш. Като гледам колко сметки ти се натрупаха в последно време, не знам как ти остават пари за пиене.

— Този път не започнах аз — възрази Дерик.

— Звучи добре, когато го казваш — съгласи се Молдрин, — но капитанът е чул от поне дузина присъстващи, че си имал възможност да си тръгнеш, преди да е станало напечено.

Дерик изрече остро:

— Никога не си тръгвам, Молдрин. И е дяволски сигурно, че не бягам от неприятности.

— А би трябвало.

— Виждал ли си ме някога да отстъпвам в битка? — Още докато изричаше това, му беше ясно, че се опитва да се оправдае. Въпреки това и сам разбираше, че няма нищо положително в агресивността, която проявяваше напоследък.

— В битка? — Молдрин скръсти ръце на широките си гърди. — Не, никога не съм те виждал да се уплашиш. Ала трябва да се научиш кога е по-добре да зарежеш някоя работа. Хората разправят, че си почнал да се заяждаш за нищо и никакво. И ти като мене знаеш, че морякът сам си избира сраженията. Обаче, в името на светлината, мисля, че вече се биеш за собствено удоволствие.

Дерик притвори здравото си око. Другото беше посиняло и подпухнало. Морякът, с когото се беше сбил в кръчмата „Мазната змиорка на Гарган“, беше размахвал юмруците си по-енергично, отколкото той бе предполагал, че е възможно.

— Колко пъти си се бил през последните два месеца? — попита тихо Молдрин.

Младежът се помъчи да си спомни.

— Не зная.

— Седемнайсет — каза помощникът. — Точно седемнайсет. Всичките до един благодарение на тебе самия.

Дерик усети как лечителят започна поредния шев.

— Сигурно си любимец на светлината, само туй ще река — обади се пак Молдрин, — задето никой досега не се е простил с живота си, и най-вече ти самият.

— Внимавам — отвърна младият мъж и моментално съжали за жалкото си извинение.

— Един внимателен човек не се забърква в такива неприятности. Ако ще в ада камбани да забият, разумният човек не би стъпил на местата, където ходиш напоследък.

Дерик беше съгласен с него. Ала именно опасността го привличаше във вертепите, които посещаваше. Когато се биеше, не го грозеше опасността да мисли прекалено дълго за определени случки от близкото минало.

— Ами капитанът? — попита Дерик.

— Капитан Толифър оценява всичко, което си сторил в миналото — изрече тихо помощникът, — и никога няма да го забрави. Но той е горд мъж и не търпи дълго някой, с когото му се налага да се разправя постоянно заради пиянство и побоища. На такъв не му се пише нищо хубаво и съм сигурен, че ти го знаеш.

Дерик се съгласи и с това. Лечителят продължаваше да работи с иглата.

— Имаш нужда от помощ. Капитанът го знае. И аз го знам. Екипажът също го знае. Ти си единственият, дето май е убеден в противното.

Лечителят попи кръвта с кърпата и като поля раната с прясна морска вода, се зае с последния шев.

— Не само ти си губил приятел.

— Никога не съм твърдял обратното.

— А пък аз — продължи помощникът, сякаш не го беше чул — съм на път да загубя поредния. Не ми се ще да те видя как напускаш „Самотна звезда“. Особено ако мога да ти помогна.

— Не си струва да губиш съня си заради мен, Молдрин — изрече Дерик безизразно.

Най-страшното бе, че наистина не го беше грижа какво ще стане. Знаеше, че в действителност чрез него говори баща му. Ето кое беше най-трудно — можеше да избяга от неговите юмруци, но жестоките му думи щяха да го преследват винаги. Само Мат бе успявал да го накара да се чувства по различен начин. Другите му приятели, а още по-малко безбройните жени, за повечето от които нямаше ясен спомен, не успяваха да се докоснат до душата му. Даже думите на Молдрин сякаш не я достигаха.

Знаеше защо е така. Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в кал. Баща му го беше казал веднъж и явно го беше орисал. Беше изгубил Мат, а сега губеше „Самотна звезда“ и кариерата си във военната флота.

— Може и тъй да е — рече Молдрин. — Може и тъй да е.

 

 

Дерик тичаше, а сърцето му биеше толкова силно, че от инфекцията, която от една седмица бе обхванала окото му, започваше да усеща силни болки. Дъхът му излизаше с хрипове. Притискаше сабята до бедрото си и прекосяваше устремно малките улички на търговския квартал. Достигайки до района на пристанището, той ускори крачка и се насочи към военната зона, където бяха кейовете на флотата на Уестмарч.

Въпреки мъглата над залива, Дерик видя извисяващите се мачти на фрегатите. Някои от корабите вече се скриваха зад хоризонта, подгонени от попътните ветрове.

Вече бе известно, че пиратите на Рейтън не представляват сериозна заплаха и най-вероятно са се разпилели, но се бяха появили други, които нападаха оживените търговски пътища, по които Уестмарч получаваше стоки, за да поддържа своята армия от наемници. Повече от два месеца бяха изминали без никакъв знак от Кабраксис и кралят бе започнал да се съмнява в истинността на докладите, донесени от „Самотна звезда“. Старите проблеми на Уестмарч отново бяха дошли на дневен ред — лудориите на наемниците, лишени от предизвикателства, и недостигащите хранителни припаси.

Дерик прокле мъглата, която покриваше града със стоманеносивата си завеса. Беше се събудил на някаква забутана уличка, без да има никаква представа дали просто е заспал там, или са го изхвърлили от някоя от близките таверни. Беше се размърдал едва след първи петли, а именно днес бе денят, в който „Самотна звезда“ трябваше да замине.

Прокле се още веднъж, осъзнавайки грешката, която бе допуснал. Трябваше да остане на борда на кораба. Ала така или иначе това беше невъзможно. Никой от екипажа, включително Молдрин и капитанът, вече не разговаряше с него. Беше се превърнал в срам за тях, нещо, което по уверенията на баща му винаги беше представлявал.

Останал без дъх, младежът зави за последен път и се насочи към Спинъкър Бридж^[1], един от последните пропускателни пунктове, които възпираха цивилните от навлизане във военната зона. Започна да рови за документите из оцапаните си дрехи.

Четирима стражи се изпречиха пред него. Бяха мъже с намръщени лица и добре поддържани оръжия. Един от тях протегна ръка.

Дерик спря. Чувстваше бодежи в нараненото си око:

— Корабен офицер втори ранг Дерик Ланг се явява по служба — изрече задъхано.

Началникът на охраната го изгледа със съмнение, но пое подадените документи. Проучи ги внимателно, отбелязвайки присъствието на капитанския печат върху страниците.

— Тук пише, че плаваш на „Самотна звезда“ — каза стражът, като му върна документите.

— Тъй вярно — отвърна Дерик, напрегнато оглеждайки морето. Не беше разпознал своя кораб сред тези, които бе забелязал да излизат в залива. Може би беше извадил късмет.

— „Самотна звезда“ отплава още преди часове — уведоми го стражът.

— Не — прошепна Дерик.

— По правило — каза стражът, — след като си пропуснал да се качиш на кораба си, трябва да те задържа и да запозная командира на ескадрата със случая. Но доколкото виждам, си пребит и ограбен, така че имаш извинение. Ще доложа за това в регистъра на смяната. Може да ти свърши добра работа, ако се стигне до военен съд.

„Голяма услуга, няма що“ — помисли си Дерик. Всеки, който по една или друга неоснователна причина пропуснеше да се яви на кораба си, биваше обесван за неизпълнение на задълженията.

Младежът се обърна и се загледа към морето и чайките. Крясъците на птиците звучаха печално на фона на прибоя.

Ако капитан Толифър бе заповядал да отплават без Дерик, значи на борда на „Самотна звезда“ вече нямаше свободно място за него. С кариерата му във военната флота на Уестмарч беше свършено и той не знаеше какво го очаква оттук нататък. В този момент не желаеше нищо друго, освен да умре, ала не можеше да посегне на живота си, защото това би означавало, че след всички тези години баща му най-сетне е спечелил.

Дерик обърна гръб на морето и пое обратно по улицата към Уестмарч. В джобовете му нямаше и пукната пара. Не се притесняваше от факта, че няма с какво да си купи ядене, но знаеше, че още същата вечер ще усети жаждата. В името на светлината, вече му се пиеше.