Мел Одом
Черният път (12)

Единадесет

Дерик лежеше в хамака си на борда на „Самотна звезда“ и се опитваше да не мисли за сънищата, които го бяха измъчвали допреди малко. В тях Мат беше все още жив и двамата бяха заедно в Хилсфар.

Откакто бяха напуснали родния си град, Дерик не се беше връщал. За разлика от него Мат от време на време се беше хващал на работа на някой от корабите, които заминаваха на север, и пътьом бе посещавал своето семейство.

Но Мат никога вече нямаше да се завърне у дома.

Дерик се опита да овладее болката, която му причиняваше тази мисъл. Винаги се беше гордял със способността си да контролира своите емоции. Беше изграждал това умение с течение на годините, след като му бяха нанасяли побой след побой по съвсем маловажни поводи. Накрая самоконтролът бе станал негова втора природа.

Младежът помръдна глава, усещайки болката в гърба и раменете, причинена от преживяното предишната вечер. Погледът му се зарея над искрящите синьо-зелени води на океана. Съдейки по ярките отблясъци на слънцето, беше около обед.

Излегнат в хамака, Дерик се постара да прочисти главата си от нерадостните мисли. Опита да брои ударите на сърцето си, но така времето започна да се точи дори още по-бавно. По-добре беше да лежи, без да позволява на нищо да се докосва до него.

Внезапно от палубата се разнесе пронизителният звук на тръба, свиреща сбор.

Младежът притвори очи и потърси забрава, ала киселият мирис на мухлясала слама и на собствената му кръв сякаш продължаваше да изпълва носа му и да го връща в детството.

Веднъж преди много години бе лежал в плевнята над обора, съвземайки се от поредния побой, който му беше нанесъл баща му. Мат Хю-Ринг, тогава деветгодишен и облечен в дрехи, които му бяха прекалено големи, се бе промъкнал вътре през една дупка на покрива. Беше се изкатерил дотам по комина на къщата.

„Здравей — бе казал Мат, беше поровил из джобовете на широката си риза и бе извадил оттам къшей хляб и няколко ябълки. — Не те видях вчера. Помислих си, че ще те открия тук“.

Засрамен, че приятелят му го вижда в безпомощно състояние, Дерик се беше опитал да го прогони, ала когато Мат бе оставил храната пред него, не бе могъл да устои. Дори неудобството не беше успяло да победи вълчия глад.

Дерик беше сигурен, че ако тогава баща му бе разбрал за посещенията на Мат, никога повече нямаше да му позволи да види своя приятел.

Ала в крайна сметка съдбата бе решила да ги раздели, така или иначе.

Младежът отвори очи и се втренчи в дъските на тавана. Съсредоточи се и накара вцепенението да го обгърне, както правеше обикновено, когато го връхлитаха нежелани чувства. Усилието даде резултат и постепенно слабостта го напусна.

Тръбата отново изсвири пронизително.

Внезапно вратата към офицерската каюта се отвори.

Дерик не прояви любопитство към новодошлия. Който и да беше, можеше да върви по дяволите и щеше да го направи, ако знаеше кое е добро за него.

— Господин Ланг!

Бърз като стрела, с рефлекси, които успяха да надделеят дори болката от загубата, Дерик се изви в хамака, скочи и се приземи на крака в положение мирно.

— Слушам, сър — отвърна отсечено.

На вратата бе застанал капитан Толифър. Беше висок, едър мъж, наближаващ петдесетте. Изумителните му бакенбарди ограждаха лице, избръснато до червено. Носеше косата си, вързана на опашка, и бе облечен в бяла парадна униформа със златни лампази. Държеше триъгълната си шапка в ръка.

— Господин Ланг — каза той, — случайно да са ви преглеждали ушите наскоро?

— Мина известно време оттогава, сър — отговори Дерик, изпънат сковано.

— В такъв случай мога ли да ви предложа веднага щом се установим на пристан в Уестмарч, в името на всичко светло, веднага да отидете на лекар?

— Разбира се, сър. Така и ще направя, сър.

— Споменавам това, господин Ланг — продължи капитанът, — защото лично присъствах на палубата, когато надуха тръбата.

— Тъй вярно, сър. Аз също я чух.

Толифър повдигна вежда.

— Смятах, че съм освободен от това, сър — поясни Дерик.

— Това е погребението на човек, служил под моя команда. Мъж, загинал храбро при изпълнение на дълга си. Никой не е освободен в подобни случаи.

— Моля за извинение, сър. Смятах, че мога да бъда освободен, понеже Мат Хю-Ринг беше мой приятел.

„И умря заради мен“.

— Истинските приятели държат един на друг.

— Вече нищо не мога да направя за него, сър. Тялото отвън не е Мат Хю-Ринг.

— Въпреки това застанете там, господин Ланг, сред неговите приятели. Сигурен съм, че очакванията на господин Хю-Ринг биха били именно такива.

— Слушам, сър.

— В такъв случай, надявам се, ще се приведете в по-приличен вид и бързо ще се явите на палубата.

— Слушам, сър. — Въпреки респекта и страха, които изпитваше към капитана, Дерик едва удържа язвителната забележка, която му беше на езика. Скръбта по Мат си беше лично негова, а не притежание на цялата флота на Уестмарч.

Капитанът се обърна и тръгна да излиза, но се спря и изрече:

— И аз съм губил приятели, господин Ланг. Зная, че не е лесно. Ала ние, хората, устройваме погребения не защото искаме да забравим, а за да отделим място в сърцата си за умрелите. На този свят се раждат малцина добри мъже и те трябва да бъдат помнени. Господин Хю-Ринг беше един от тях и аз съм горд, че съм служил заедно е него. Речта ми горе няма да има нищо общо с това, но все пак исках да го знаете.

— Благодаря ви, сър — рече Дерик.

Капитанът си сложи шапката:

— Трябва да се приготвите, господин Ланг. Моля, бъдете точен.

— Слушам, сър. — Дерик проследи с поглед излизането на командира. Изпитваше болка, заплашваща да отприщи яростта, която бе таил толкова дълго. Затвори очи и пак се опита да си внуши, че не чувства нищо. Щом не усещаш нищо, значи нищо не може да те нарани — на това го беше научил баща му.

Младежът отиде при хамака и отвори моряшкия си сандък. Обръсна се набързо и облече парадната си офицерска униформа. На борда на „Самотна звезда“ имаше още трима офицери, освен него, но Дерик бе най-старшият.

Когато закрачи по палубата, опъвайки белите си ръкавици, младежът вдигна поглед към останалите моряци, които се взираха в него. Започваше да се дразни от тяхното любопитство. Е, поне днес нямаше да им предложи интересни преживявания.

Бе пладне и слънцето се издигаше високо над кораба. Светлината проблясваше между гребените на вълните, сякаш разпръсвана от купчини скъпоценни камъни. Въжетата и платната плющяха и скърцаха, докато „Самотна звезда“ пореше морето право към Уестмарч, за да занесе новината за смъртта на пиратския главатар и за невероятното завръщане на демона.

Дерик зае мястото си сред останалите офицери. Всички те бяха значително по-млади от него, почти момчета, допуснати до командния състав благодарение на парите на бащите си.

Подразни се, когато ги видя изправени край покритото със знаме тяло на Мат, което лежеше на дъска, поставена върху релинга. Нито един от останалите офицери не заслужаваше своя ранг — те просто не бяха истински моряци. Дерик така и не беше разбрал защо капитан Толифър не бе предложил повишение на приятеля му, вместо да назначава тези младоци.

Другите офицери никога не бяха изпитвали на гърба си бича на боцмана, задето не са изпълнили някоя заповед по възможно най-добрия начин. Ала Дерик не се плашеше да поема инициативата по време на бой дори когато получените нареждания го ограничаваха. По тази причина, преди да дойде на „Самотна звезда“, младежът често бе наказван заради своеволия. Посрещаше камшика със същата твърдост, с която бе свикнал да изтърпява и грубостите на баща си. За негов късмет, при капитан Толифър най-сетне беше попаднал на мястото си.

Странно, но Мат никога не се беше вълнувал от възможността да направи кариера. Явно повече му допадаше тежкият живот на обикновените моряци. Сега, застанал до покритото тяло на приятеля си, Дерик си даде сметка, че всъщност Мат никога не бе проявявал особен интерес и към мореплаването. Беше се записал във военния флот само за да са заедно.

„Къде щеше да си сега, приятелю мой, ако не те бях повлякъл със себе си?“ Въпросите се рееха в ума на Дерик като чайки, размахващи криле по въздушните течения.

Застанал до капитан Толифър на високата кърма, Томас наду отново тръбата. Когато отзвуча и последната тъжна нота, командирът подхвана речта си. Говори за предаността на Мат Хю-Ринг към Уестмарч и за това как морякът бе отдал живота си в името на краля.

Младият офицер слушаше скучния поток от слова. „Загинал, спасявайки племенника на краля. Не беше точно така. Мат бе убит, следвайки един глупак. Аз го погубих“.

Огледа екипажа. Въпреки всичко, случило се във фаталната нощ, единствено Мат се беше простил с живота си. Навярно, както бе казал и Молдрин, мнозина от мъжете вярваха, че приятелят му е умрял просто поради лош късмет, ала Дерик знаеше, че има и такива, които обвиняват него и решението му да остане в пещерата по-дълго от необходимото.

Когато капитан Толифър привърши своята реч, тръбата засвири отново и печалният й звук се разнесе над палубата. Молдрин, облечен в бялата си парадна униформа, мина от другата страна на тялото. Само след миг към него се присъединиха още петима моряци.

Тръбата изсвири нов сигнал, пожелаващ на заминаващите попътен вятър. Мелодията бе позната във всяка морска страна, която Дерик беше посещавал някога.

Щом отлетя и този звук, помощник-капитанът даде знак и моряците пристъпиха към увитото в погребален саван тяло.

— Добре, момци — прошепна Молдрин. — Да го спуснем, но леко и почтително.

Шестимата уловиха дъската и започнаха да я накланят бавно. Като по даден знак всички останали се обърнаха към морето и застинаха изпънати.

Тялото на Мат се плъзна и полетя към вълните. Баластът от камъни повлече бързо трупа в синьо-зелените дълбини на океана. За известно време белият погребален саван продължи да се вижда, сетне изчезна и той, а корабът продължи по пътя си.

Тръбата изсвири команда „свободно“ и мъжете започнаха да се разотиват.

Дерик се насочи към перилата, без да обръща внимание на никого. Взря се в океана. Огънят на чувствата му се беше смалил до тлеещ въглен. Вече не усещаше даже вятъра, който разрошваше косата му.

 

 

Късно през нощта Дерик слезе в кухнята на кораба. Не беше хапвал нищичко през деня, защото това означаваше да се срещне с другите и да отговаря на всичките им въпроси.

Готвачът обикновено оставяше рибната яхния да къкри на слаб огън през нощта. Младежът хвърли поглед към заспалия на една маса кухненски помощник и се насочи към казана. Момчето се размърда, а после стана и се зае да забърсва масата, преструвайки се, че се е занимавало с това през цялото време.

Без да обръща внимание на смущението на помощника, който очевидно се тревожеше, че са го заварили да спи, Дерик напълни една паница с гъста яхния, отряза си дебела филия черен хляб и се качи обратно на палубата.

Застанал в средата на кораба, младежът чуваше плющенето и скърцането на платната горе. Съобразявайки се с важността на новините, които носеха, капитан Толифър бе наредил да опънат всички платна, за да се възползват от благоприятния вятър. „Самотна звезда“ се носеше бързо по окъпаните в лунна светлина вълни.

Балансирайки умело върху люлеещата се палуба, Дерик започна да се храни. Яхнията беше от риба и скариди, към които бяха добавени ароматни източни подправки и едро нарязани картофи. Дори с натопения в нея хляб и охлаждана от нощния вятър, тя бе гореща и изгаряше езика му.

Младежът се замисли за нощите, през които двамата с Мат бяха стояли на вахта. Приятелят му беше обичал да разказва невероятни истории, които вероятно бе дочул отнякъде или сам си беше измислял, но се бе заричал в тях като в светата истина. Разбира се, беше правил това само за забавление, което да ги държи будни по време на дългите часове, и за да отвлича Дерик от мислите му за миналото…

Внезапно тих глас прекъсна потока на спомените:

— Съжалявам за приятеля ти.

Дерик не се изненада, когато разпозна гласа на Лекс. Без да се обръща, той продължи да се взира напред, дъвчейки поредната лъжица яхния.

— Казах… — започна момчето малко по-високо.

— Чух те — прекъсна го Дерик.

Мълчанието помежду им се проточи. Дерик така и не се обърна.

— Исках да поговоря с теб за демона — каза момчето.

— Не.

— Аз съм племенникът на краля.

— Браво на теб. И все пак не си самият крал.

— Разбирам как се чувстваш…

— Добре. Значи си наясно, че ми досаждаш.

Момчето замълча задълго и Дерик реши, че си е отишло. Навярно на сутринта щеше да има проблеми с капитана заради грубото си държание, но това не го интересуваше.

— Какви са тези светлини във водата? — попита Лекс. Опитът на Дерик му подсказваше, че надигащото се раздразнение може да го накара да загуби контрол. Той се обърна към младежа:

— Какво, по дяволите, правиш тук, момче?

— Не можах да заспя. — Лекс стоеше на палубата бос, облечен в нощница, която вероятно беше взел назаем от капитана.

— Тогава си намери друг да те забавлява.

Лекс обви ръце около себе си — очевидно му беше студено.

— Не мога. Ти си единственият, който е видял демона.

„Единственият оцелял“, помисли си Дерик, но успя да се овладее.

— В пещерата имаше и други мъже.

— Никой от тях не е стоял достатъчно дълго, за да види нещата, които си видял ти.

— Не видях нищо интересно.

— Присъствах на разговора ти с капитана. Всичко научено от теб е важно.

— И каква връзка има това с теб? — настоя Дерик.

— Получил съм възпитание на свещеник от Църквата на Закарум. Целият ми живот се ръководи от светлината. След още две години ще ме ръкоположат.

— Но сега си само едно момче. Трябва да прекарваш времето си в занимания, подходящи за възрастта ти.

— Не — отвърна Лекс. — Борбата против демоните е моето призвание, Дерик Ланг. Ти самият нямаш ли призвание?

— Работя за залъка, който слагам в устата си. За да остана жив и здрав и да спя на топло.

— И все пак си офицер и си се издигнал, а това заслужава възхищение. Сигурно не е леко постижение.

Дерик направи гримаса.

— Ще бъда добър свещеник — продължи момчето. — Но ако ми се наложи да се боря с демони, ще трябва да знам всичко за тях.

— Това няма нищо общо с мен. Когато капитан Толифър най-сетне донесе на краля за доклада ми, ролята ми във всичко това ще е приключила.

Лекс го изгледа дръзко:

— Наистина ли?

— Да.

— Не мислех, че си човек, който би оставил смъртта на приятеля си неотмъстена.

— И кого трябва да обвинявам за нея? — попита Дерик.

— Приятелят ти умря от ръката на Кабраксис — отговори Лекс.

— Но ти ни накара да отидем там, след като ти бях обяснил, че трябва да се отдалечим възможно най-бързо — произнесе ледено Дерик. — А аз останах прекалено дълго в онази пещера и това забавяне реши съдбата на моя приятел при бягството ни. — Той поклати глава. — Не. Ако някой може да бъде обвинен за смъртта на Мат, това сме аз и ти.

Момчето изрече сериозно:

— Ако ти се иска да ме обвиняваш, Дерик Ланг, тогава се чувствай свободен да го сториш.

Усещайки как емоциите напират и почти се изплъзват от контрола му, Дерик погледна към момчето. Беше изумен от смелостта му да се изправи срещу него.

— Наистина те обвинявам — каза му той.

Лекс погледна встрани.

— Ако избереш битката с демоните — продължи Дерик, давайки воля на ожесточението, което го изпълваше, — животът ти няма да продължи дълго.

— На демоните трябва да бъде даван отпор — прошепна момчето.

— Не и от хора като мен. Кралят и неговата армия, ето какво е необходимо. Един обикновен моряк не може да стори нищо.

— Ти оцеля, въпреки че го видя — каза Лекс. — За това трябва да има някаква причина.

— Бях късметлия. Повечето от онези, които са срещали демон, не са имали подобно щастие.

— Воините и свещениците се борят срещу демоните. Легендите разказват, че ако тези герои не са съществували, Диабло и неговите братя все още щели да се разхождат сред нас.

— Беше там, когато рапортувах — припомни му Дерик. Момчето упорито бе отказало да се оттегли за почивка, докато моряците бяха докладвали на капитана. — Вече знаеш всичко.

— И все пак пророците могат да те изследват. Понякога, когато около някого действа силна магия, остават следи, които говорят много.

— Няма да позволя на никого да ме ръга и мушка — възрази Дерик. Той посочи към петната от светлина, които проблясваха тук-там сред вълните. — Нали ме попита какво е това.

Момчето насочи вниманието си към океана, но изражението му подсказваше, че предпочита разговорът да продължи в избраната от него посока.

— Някои от тях са огнеопашати акули. Наричат ги така заради твърде сходния с името им блясък. Светлината им привлича морските създания и ги превръща в лесна плячка. Други пък са лунни рози. Това са медузи, които могат да парализират нещастника, докоснал се до жилещите им пипала. Има много неща, за които бих могъл да ти разкажа, ако искаш да научиш повече за морето. Но ако се интересуваш от демони, едва ли има какво повече да чуеш от мен.

Вятърът промени незначително посоката си. Огромните платна над тях увиснаха и после отново се издуха, когато екипажът успя да ги обърне накъдето трябва.

Дерик хапна отново от яхнията, но тя беше изстинала.

— За смъртта на приятеля ти е отговорен Кабраксис — прошепна Лекс. — Няма да можеш да го забравиш. Все още си част от всичко това. Ясно мога да забележа признаците.

Дерик въздъхна. Чувстваше се едновременно уплашен и ядосан. Това му напомняше за ситуациите, когато баща му за пореден път бе решавал, че е недоволен от поведението му.

Почака няколко мига, за да си възвърне самообладанието. Независимо че момчето беше племенник на краля, младежът бе готов да излее гнева си върху него.

Ала когато се обърна, палубата беше празна.