Мел Одом
Черният път (9)

Осем

Хванат здраво за такелажа на „Баракуда“, Дерик посегна да улови едно свободно въже точно когато Мат кацна до него. Независимо от внезапния трус, който беше разтърсил крайбрежните скали, приятелят му също бе успял да скочи.

— Уф, на косъм бях! — процеди Мат. — Къде отиде прословутият ми късмет? Проклетият бряг се срути под краката ми!

— Важното е, че успя — ободри го Дерик. Гледката на двата горящи кораба го изпълваше с гордост от добре свършената работа. Огледа скалите срещу тях и забеляза Молдрин, който тъкмо се изправяше на крака. Трусът беше съборил и него.

— Ето го момчето — посочи Мат надолу.

Дерик огледа палубата под тях и видя една дребна фигурка, която тичаше към носа на кораба, преследвана по петите от някакъв едър мъжага с превръзка върху едното си ухо. Нямаше съмнение, че момчето бе племенникът на краля — едва ли на пиратския кораб имаше много хлапета.

— Дерик!

Поглеждайки нагоре, младият предводител съзря Томас, застанал край единия скрипец, който по чудо беше оцелял след срутването. Другият подемник бе паднал в реката.

— Подготви се да спуснеш мрежата! — извика Дерик, после се оттласна от такелажа и полетя над палубата, хванат за въжето, висящо от мачтата. Въпреки наклона на кораба, който явно се пълнеше с вода, младежът описа плавна дъга, насочвайки се право към мъжагата, преследващ момчето.

— Бул! — извика някой, опитвайки се да предупреди главореза.

Бул се озърна встрани, вместо нагоре и пропусна да види връхлитащата го опасност. Присвил леко колене, за да поеме по-добре шока от сблъсъка, Дерик заби краката си между раменете му. Мъжагата излетя във въздуха, падна тежко и се затъркаля по палубата.

Дерик пусна въжето и се приземи ловко на няколко стъпки от момчето.

— Хванете го! — заповяда един висок пират в черна ризница.

Младежът успя да заеме позиция точно навреме, за да посрещне двама нови нападатели. Блокира оръжията им, пристъпи напред и удари с лакът единия в лицето. Носът на мъжа се счупи с отвратително хрущене. Ударът не беше честен, но срещу Дерик не стояха честни противници.

Мъжът със счупения нос се заклати, но не падна. По лицето му имаше кръв.

Младежът измъкна ножа си от ботуша и намушка мъжа между ребрата. Едновременно с това успя да парира със сабята неумелата контраатака на другия.

Мат се приземи върху палубата секунда по-късно.

— Вземи момчето — заповяда му Дерик. После гласът му се извиси: — Томас, пускай!

— Да, сър — долетя гласът на моряка отгоре.

Междувременно Дерик отклони още един опит да бъде намушен като на шиш. С крайчеца на окото си видя как отгоре се спуска товарната мрежа, закачена на куката на скрипеца.

— Лекс — каза Мат, протягайки ръка към момчето, — ние сме приятели. Тук сме в името на краля и сме дошли да те отведем обратно у дома. Ако ни позволиш.

Товарната мрежа удари палубата на кораба с глух тропот.

— Добре — отвърна момчето.

— Да отлитаме тогава — усмихна му се Мат, после повиши глас: — Дерик!

— Минутка само — отвърна Дерик, подготвяйки се за ново сражение.

Младежът отклони ловко меча на атакуващия пират, финтира ниско и изненадващо лесно преодоля защитата му. Използвайки инерцията на мъжа, Дерик го хвърли през борда.

— Дръжте ги! — изкрещя отново онзи с черната ризница.

Дерик се обърна към едрия мъжага с превързаната глава, който тъкмо се беше окопитил и връхлиташе, размахал меча си. След като парира удара му, младежът против волята си призна, че пиратът бе невероятно силен.

Мъжагата се захили подигравателно.

Избягвайки меча му, Дерик пристъпи напред и го ритна в капачката на коляното. Нещо изпука, но мъжът остана прав и замахна толкова силно, че ако беше улучил, със сигурност щеше да му отреже главата.

Движейки се светкавично, Дерик го ритна в слабините. Когато мъжът се преви от болка, нов удар с крак попадна в превръзката на ухото му. Пиратът извика и падна, хващайки се за главата.

Мъжът в черната ризница пристъпи напред, издигна меча си и зае защитна позиция:

— Аз съм Рейтън, капитан на този кораб. А ти си само на един дъх от смъртта си!

Битката започна със смъртоносна сериозност. Въпреки превъзходните си умения, Дерик скоро откри, че среща трудности да държи острието на пирата далеч от гърлото, очите и корема си. Сякаш мечът на противника му беше едновременно навсякъде. Мъртъв, ослепен или изкормен — една от тези три участи очакваше Дерик в най-скоро време.

Едрият мъжага, все още виещ от болка, се изправи на крака и също атакува. Кърпата около главата му беше напоена с кръв. Дерик знаеше, ле заслугата за раната под нея не е негова, но поне имаше пръст в утежняването й.

— Бул! — заповяда Рейтън. — Отстъпи!

Разярен от болка, Бул, изглежда, не чу капитана си или просто не му обърна внимание. Затича се към Дерик, вдигнал над главата си меча, готов да нанесе удар. В движенията му липсваше всякакъв финес. Мъжагата се изпречи пред капитана, принуждавайки Рейтън да отстъпи.

Отстъпвайки на свой ред пред Бул, Дерик забеляза, че Мат е качил момчето в мрежата.

— Томас, издърпай ги!

— Дерик! — извика Мат.

Сенките, предизвиквани от фенерите, играеха диво по палубата, докато корабът се клатеше върху развълнуваните води на реката и бавно, но сигурно, потъваше. Екипажите на останалите два платнохода водеха обречена борба — пламъците щяха да ги погълнат бързо. Жега облъхна Дерик, когато Томас и останалите от отряда започнаха да изтеглят мрежата.

— Дерик! — извика отново Мат с тревога в гласа си.

— Остани с момчето! — нареди Дерик. — Искам то да бъде в безопасност.

Младежът отбягна поредната атака на Бул, този път търкулвайки се по палубата. Изправи се чевръсто, после подскочи и като прибра брадичка към гърдите си, направи салто в същия миг, когато мъжагата замахна отново.

В средата на превъртането, докато беше с главата надолу, Дерик видя сабята на Бул, която го пропусна на косъм. В последния момент успя да се извърти и стъпи върху раменете на пирата. С мъка запази равновесие, след това приклекна и скочи отново. Стиснал сабята си в едната ръка, Дерик протегна другата към издигащата се мрежа. За съжаление не му достигнаха някакви си два-три сантиметра.

В последния миг Мат го улови, сключвайки здраво хватката си около неговата китка.

— Държа те, Дерик!

Увиснал над кораба, Дерик видя как Рейтън разтърси ръката си. Нещо проблесна в нея и капитанът замахна и го хвърли към тях. Дерик разпозна изящната форма на нож, който летеше към него с безпогрешна точност. Светлината на фенерите проблясваше по идеално наточеното острие.

Дъхът на младежа почти замря. Съзнавайки, че този път всичко зависи единствено от рефлексите му, той замахна със сабята.

Във въздуха отекна металическо дрънчене и ножът отхвръкна нанякъде.

— Дявол те взел! — възкликна Мат, удивен. — Никога не бях виждал подобно нещо!

— Дължа го на твоя късмет — каза Дерик, гледайки към ядосаното лице на капитана. Ужасно щастлив, Дерик отдаде чест на Рейтън със сабята:

— До нови срещи, капитане!

Пиратът отмести очи и с викове започна да организира екипажа си.

Въртейки се под бавно издигащата се мрежа, Дерик видя каменните стъпала, където Молдрин беше сгащил някакъв пират, напиращ отдолу. С кратка серия от точни удари помощник-капитанът помете мъжа и го отпрати обратно по стълбите към речното пристанище.

Отнякъде се протегнаха ръце и изтеглиха мрежата през ръба на урвата. Дерик скочи на земята малко преди Мат да пререже въжената плетеница с меча си. Двамата с племенника на краля се стовариха върху напуканата каменна повърхност.

Лекс се изправи. От няколкото плитки драскотини, които беше получил, се процеждаха тънки струйки кръв. Огледа разрушенията наоколо и се обърна към младия предводител:

— Вие ли сторихте това?

— Не — отговори Дерик, на свой ред поглеждайки руините.

Бяха още по-разбъркани. Бърлогата на пиратите, която бяха забелязали на идване, беше изчезнала под купчина камъни.

Момчето пристъпи две крачки напред. От планината Хоук Бийк се спусна студен вятър и разроши косите му.

— Нима са я отворили? — В гласа на Лекс се прокрадваше ужас, когато той се обърна: — Нали портата на Кабраксис е само мит… Кажете ми, че не бъркам?

Но Дерик нямаше отговор.

 

 

Рояк от едри зелени насекоми влетя през раззинатата паст на вратата право към Буярд Чолик. Бръмченето на крилете им заглуши всички други звуци в пещерата.

Издигайки ръце пред тях, потискайки с мъка надигащата се в него паника, свещеникът изрече словата на едно защитно заклинание. Нямаше представа дали то ще му помогне, но беше сигурен, че инак няма да успее да избяга навреме от връхлитащия ужас.

Роякът го подмина.

Стремителната маса от тюркоазни черупки и твърди крила се вряза в застиналия, мъждиво осветен от фенери и факли въздух на пещерата. Насекомите достигнаха редиците на робите и започнаха да ги пронизват един след друг, подобно на свистящи стрели, заравящи се дълбоко в телата им. Неволниците закрещяха, ала виковете им почти не се чуваха от жуженето на хилядите гадини.

Едновременно любопитен и ужасен, надявайки се, че смъртта на робите ще се окаже достатъчна, за да засити кръвожадността на демона, Чолик наблюдаваше как хората изскачат като попарени от местата, където се бяха спотайвали. Насекомите кацаха навсякъде по телата им, образувайки отвратителни гроздове. Обезумели от болка и ужас, неволниците се опитваха да бягат, но повечето успяваха да направят едва три-четири крачки, преди да се строполят на пода под формата на грозна кървава маса. Пътят към изхода се осея със съборени в суматохата факли.

Само за няколко секунди повечето от робите и наемниците лежаха мъртви, с кости, оглозгани до бяло от демоничните насекоми. Докато малките гадини бяха заети да събличат плътта на своите жертви, във въздуха се образуваше кървава мъгла.

Напускайки труповете на мъртвите, насекомите литнаха към тавана на пещерата и си намериха гнезда между сталактитите. Бръмченето им утихна и те се превърнаха в неми свидетели на следващите събития.

Буярд Чолик се взря в тъмните дълбини на отворената врата. Страх се бе загнездил в сърцето му, но причината за това не беше кървавата драма, разиграла се пред очите му.

Свещеникът се опасяваше, че дори могъществото, скрито отвъд вратата, може да се окаже недостатъчно, за да бъдат премахнати пораженията, които безпощадното време бе нанесло върху немощното му тяло. Пък и не беше сигурен дали господарят на мрака ще го одобри за свой следовник. Мисълта, че може да бъде отхвърлен от великия демон, след като бе изменил на църквата заради него, беше направо непоносима.

— Учителю — прошепна Алтарин. По някакъв неведом начин той беше успял да се спаси от кървавата баня, покосила повечето от хората наоколо. — Учителю, трябва да тръгваме.

— Тръгвай тогава — отвърна Чолик, без да поглежда към него.

— От това място струи зло, учителю — каза Алтарин.

— Естествено. — Архидяконът се загърна в своята мантия, пое си дълбоко въздух и се запъти към вратата, готов да срещне съдбата си.

Дори когато стигна пред самия вход, единственото, което можеше да различи отвъд него, беше безкраен мрак. Спря за момент на прага, чудейки се какво да предприеме оттук насетне. Ръкописът, който го беше отвел толкова далече, не предполагаше нищо отвъд тази точка. Все пак, ако писанията казваха истината, някъде там, зад портала, демонът Кабраксис очакваше човека, който щеше да го приведе обратно в света на смъртните.

От зиналата бездна долетя мразовит полъх и напомни на Чолик за гроба, който го очакваше. Това го накара да вземе своето решение. Беше по-добре да умре още същата нощ, отколкото да гасне мъчително, смъртно болен и с разбити надежди. Разбира се, би било най-хубаво, ако му се удадеше да живее, увенчан с могъщество.

Буярд Чолик прекрачи прага и навлезе в тъмнината.

Жуженето на скритите под тавана на пещерата насекоми изчезна незабавно. Знаеше, че това не се дължи просто на факта, че е навлязъл в нова пещера от лабиринта под разрушеното селище. Звукът беше заглъхнал, защото Чолик се бе озовал безкрайно далече от онова място.

Мраз прониза плътта му, но страхът от провал и решимостта да отдалечи прегръдката на смъртта го накараха да тръгне отново. Очите му започнаха да привикват към мрака и той успя да види тесните стени на тунела, но все още нищо не му подсказваше какво има нататък.

„Ти си човек“ — избумтя дълбок глас вътре в черепа му и Чолик едва не се препъна от изненада.

— Да — каза той.

„Само един слаб човек. И си готов да се изправиш срещу демон?“

Гласът сякаш се забавляваше.

— Някои хора са убивали демони — заяви Чолик, напредвайки внимателно в тесния тунел.

„Не са ги убивали — настоя дълбокият глас. — Само са ги прогонвали от вашия свят, при това за кратко. Знаеш ли, че Диабло се е върнал? А има други, за които дори не си чувал“.

— Ти също си бил прогонен — каза Чолик.

„Подиграваш ли ми се, човеко?“

— Не — отвърна свещеникът, събирайки целия си кураж. Древните визджерейски писания не споменаваха нищо за онова, което би могло да се случи от тази страна на вратата, но от други ръкописи той си беше извадил заключението, че демоните презират малодушието. Страхът беше инструмент, който обитателите на ада използваха, за да подчиняват и оформят човешките животи така, както ковачът оформяше желязото със своя чук. Да се изправиш срещу демон означаваше преди всичко да овладееш страха си.

„Не се самозалъгвай, човеко. Ти се боиш от мен“.

— Вярно е. А също така се боя и от височините — съгласи се Чолик. — И все пак, за да се издигне, човекът трябва да се изправи срещу страха си и да го преодолее.

„А ти преодолял ли си своя страх?“

Чолик облиза устни. Всички дребни и по-сериозни болежки на напредналата му възраст се завърнаха внезапно в тялото му. Той разбра, че направеното над роба заклинание е било отменено.

— Страхувам се повече от това да живея, хванат в капана на тленното си тяло, отколкото от внезапната смърт.

„Аз съм демон, Буярд Чолик. Не знаеш ли, че мога да те умъртвявам бавно в продължение на векове?“

За момент Чолик залитна в мрака. Не беше мислил върху това. В годините на своите изследвания над Кабраксис беше преследвал единствено познанието. След като бе успял да привлече Рейтън на своя страна, за да има кой да му осигурява роби и злато, беше мислил единствено за разкопките и търсенето на вратата.

Все пак успя да придаде твърдост на гласа си:

— Ти търсиш начин да напуснеш този затвор, лорд Кабраксис. Аз мога да ти го осигуря.

„Ти? Така крехък и слаб, и толкова близо до края си?“

Демонът се изсмя. Кухият бумтящ звук, хванат в тесния тунел, отекна язвително и завибрира в черепа на Чолик.

— Ти можеш да ме направиш силен и да ме изградиш наново — каза свещеникът. — Можеш да ми върнеш младостта. Трябва ти млад човек, който да ти помогне да възвърнеш могъществото, което си имал в света на смъртните. — Чолик направи пауза. — Използвай мене.

„Вярваш ли в това?“

— Да. — Буярд Чолик вярваше безусловно в силата на демона. По същия начин беше вярвал и във всичко, на което го бе учила Църквата на Закарум. Ако тези вярвания грешаха, с него беше свършено. Но ако бяха истина…

„Тогава ела, Буярд Чолик — ти, който си бил свещеник на Закарум и неприятел на всички демони. Нека видим какво можем да направим от тебе“.

Страх и нетърпение се бореха в душата на стария свещеник. Започна да му се гади и за момент той си помисли, че ще повърне. Постара се да се концентрира, използвайки всички техники, които беше научил, докато служеше на църквата. Накрая успя да накара умореното си и пълно с болежки тяло да тръгне напред.

Ярка звезда изгря срещу него, разпръсквайки ефирна сребриста светлина във всички посоки. Каменните стени от двете му страни се стопиха, разкривайки необятен мрак. Около него нямаше нищо, а той стоеше на полюляващ се мост, опънат над безкрайна бездна. Прилоша му от страхотната височина. Премести погледа си върху пътеката и едва тогава осъзна, че тя е направена от човешки кости.

Имаше кокали от ръце и крака, гръбнаци и ребра, а тук-там и черепи — цели или счупени. Чолик забави ход, усещайки как пътеката помръдва несигурно. Един череп пред него се изтърколи встрани и падна през ръба на моста.

Свещеникът остана загледан в отворената челюст, която сякаш крещеше безмълвно. Черепът продължи да пада, премятайки се, докато накрая излезе от светлината на сребърната звезда, чакаща в края на моста.

Чолик погледна отново към пътя и видя, че костите не са скрепени с въжета. Бяха преплетени помежду си и предлагаха съвсем несигурна опора за всеки, който искаше да прекоси моста.

„Би ли се върнал, Буярд Чолик?“

Свещеникът хвърли поглед назад. На разстояние, което мъчно можеше да определи, зееше правоъгълният отвор на вратата към пещерата под Рансим. Падналите факли и фенери осветяваха мъждиво скупчените по неравния й под скелети. Сигурността на каменния под започна да му се струва примамваща.

Внезапно мостът бе разтърсен от силна експлозия. Свещеникът видя как част от сплетените кости изригнаха високо и започнаха да падат в мрака като листа през късна есен. Образуваната дупка беше твърде широка, за да я прескочи. Старецът осъзна, че пътят му назад е отрязан.

„Нека това бъде първият ти урок — каза демонът. — Аз ще бъда твоята сила, щом ти си немощен“.

Знаейки, че е обречен, Чолик се обърна и огледа пътя пред себе си. Сребърната звезда блестеше по-ярко, разкривайки нови подробности. Мостът продължаваше навътре, лъкатушейки. Покрай него растяха дървета, които се издигаха от бездната.

Чолик се поколеба, опитвайки се да изстиска още сила от изтерзаното си тяло.

„Ела, Буярд Чолик — присмя му се гласът. — Когато пристъпи прага на вратата, ти направи своя избор. Само се заблуждаваш, че по средата на пътя можеш да промениш решението си“.

Чолик се чувстваше така, сякаш огромна ръка го беше стиснала и бе изкарала дъха му. Дали това беше сърцето, решило най-накрая да го провали? Или пък беше отмъщение, задето бе изоставил църквата?

„Всъщност все още имаш избор — каза Кабраксис насмешливо. — Можеш да се хвърлиш в бездната“.

За миг Чолик се изкуши да направи точно това. Чувството бе породено не от страх, а от желанието да се разбунтува. Все пак това бе само моментен изблик. Страхът от смъртта гореше в него като яростен пламък. Свещеникът се насили и продължи напред по моста.

Когато наближи първото от дърветата, видя, че то бе натежало от плодове. Отблизо това се оказаха човешки глави. Устните им помръдваха умолително, но думите бяха неразбираеми. Въпреки това свещеникът долавяше тяхната агония. Звукът беше пълен с болка и отчаяние, съчетани в ужасяваща мелодия.

„Това е музиката на мъченията — каза Кабраксис. — Не е ли най-приятното нещо, което някога си чувал?“

Чолик продължи да върви, подминавайки още дървета и още хорове от безнадеждност и агония. Дъхът изгаряше гърдите му, сякаш около ребрата му се затягаха железни обръчи. Започна да се препъва.

„Ела, Буярд Чолик. Само още малко. Нима искаш да умреш и да се превърнеш в един от тези плодове?“

Болката замъгляваше зрението му, но старият свещеник вдигна глава след поредния завой и съзря как мостът излиза на малък остров, увиснал в средата на мрака. Сребърната звезда блестеше над рамото на огромна фигура, седнала на каменен трон.

Поемайки си с усилие поредната глътка въздух, Чолик пристъпи и спря пред масивната фигура. Неспособен да се държи повече на крака, старият свещеник падна на колене върху жулещата повърхност на черната скала, изграждаща острова. Закашля се от слабост. Вкусът на кръвта изпълни устата му и скалата под него се обагри в алено. Изумено видя как камъкът всмука течността, пиейки жадно, докато отново стана сух.

„Погледни ме“.

Покосен от болка и уверен в близката си смърт, Чолик вдигна глава:

— По-добре свършвай бързо, лорд Кабраксис.

Дори седнал, демонът надминаваше по височина нормалния ръст на хората. Свещеникът предположи, че е поне два пъти по-висок от него, може би около четири метра. Огромното му тяло беше черно и изпъстрено със светлосини жили, по които сякаш блуждаеха пламъци. Чертите на противното му лице донякъде наподобяваха човешките, но сякаш бяха закърнели и разкапани от разложение: две изпъкнали очи светеха в оранжево; нямаше нос, а само дупки за ноздрите; устата без устни беше изпълнена с пожълтели кучешки зъби. Гърчещи се усойници никнеха от главата му.

„Чувал ли си за черния път?“ — попита демонът, навеждайки се над човека. В думите му вече не се долавяше насмешка.

— Да — отвърна Чолик задавено.

„Готов ли си да се изправиш срещу онова, което лежи на него?“

— Да.

„Тъй да бъде тогава“.

Кабраксис посегна и хвана главата на човека с трипръстата си лапа. Острите й нокти се впиха чак до черепа. Сетивата на Чолик се замъглиха. Очите му се насълзиха, когато погледна отблизо чудовищното лице на Кабраксис и почувства гнилия му дъх върху себе си. Преди да осъзнае, че го прави, свещеникът започна да крещи неистово.

Демонът се изсмя и издиша огън към него.