Мел Одом
Черният път (8)

Седем

— Кабраксис е демонът, създал черния път — каза Лекс.

— Какво е черният път? — попита Рейтън.

Момчето сви рамене.

— Това е само легенда. Древна приказка за демони. Кабраксис е просто една измислица.

— Нали преди малко твърдеше, че приказките за демони били истина — възрази пиратът.

— Казах ти, че е възможно да са истина — отвърна Лекс. — Подобни истории се разказват още откакто визджерейците започнали да призовават обитателите на ада. Може би някои от легендите водят началото си от инциденти, в които наистина са били замесени демони, но съм сигурен, че повечето са абсолютна измислица.

Момчето се почеса замислено по главата и продължи:

— Примерно историите за Харсус, краставия демон от Кураст, след безброй преразказвания се превърнали в четири различни легенди, намерили място в хрониките. Учителят ми по история казваше, че някои мъдреци се занимавали само с това да изследват отделните предания, опитвайки се да ги обединят по някои общи признаци. По този начин там, където преди ставало въпрос за два различни демона, оставал само един.

— И защо някой би влагал труд в подобно нещо?

— Защото според всички тези митове излиза, че по света бродят страшно много демони. Учителят ми смяташе, че хората губели твърде много време в изброяването им и в очакване те да направят някоя пакост, вместо да ги преследват и връщат, където им е мястото. Ловците на демони трябвало да знаят колко от тях има в нашия свят и къде могат да ги открият. Мъдреците се мъчели да отговорят именно на тези въпроси.

Лекс изсумтя презрително и продължи:

— Лично аз смятам, че на демоните са дадени имена, за да могат мъдрите и премъдри гадатели да препоръчват на жителите да наемат ловци. Естествено после гадателите получават дял от златото, което някой град или кралство плаща, за да се отърве от връхлетялата го напаст. Това си е чисто изнудване. Една добре замислена измама, караща суеверните хорица на драго сърце да се разделят със златото си.

— Говорехме за Кабраксис — напомни му Рейтън нетърпеливо.

— В първите години, когато визджерейците тепърва започвали да експериментират с призоваването, Кабраксис бил демонът, когото най-често викали.

— Защо?

— Защото той се справял най-добре с мистичните мостове, които свързват двата свята.

— Значи черният път е мост към пламъците на ада?

— Не точно. Пък и нали ти казах, че всичко е само легенда. — Лекс посочи рисунката на елипсите и минаващата през тях линия. — Този символ би трябвало да олицетворява способностите на Кабраксис да пътува свободно между ада и нашия свят.

— Щом като черният път не е мост между световете — попита Рейтън, — какво е тогава?

— Някои биха казали, че това е пътека към могъществото. — Лекс се прозина отегчено.

— Какво могъщество?

Момчето се намръщи и се облегна на стената зад себе си.

— Уморен съм и разказването на приказки за лека нощ започва да ме отегчава.

— Ако искаш — предложи Рейтън, — мога да накарам Бул да дойде и да те завие.

— Доколкото си спомням, едното му ухо все още е непокътнато — отвърна Лекс.

— Ти си едно зло дете — заяви пиратът. — Разбирам защо баща ти те е изпратил да учиш толкова далече.

— Не е вярно — възпротиви се Лекс. — Само дето съм малко своенравен.

— Тези ги разправяй на старата ми шапка — прекъсна го Рейтън. — Имам толкова злато, че спокойно мога да мина и без твоя откуп, приятелче. Само дето искам да накарам краля да си плати за обидите, които ми е нанасял в миналото.

— Нима познаваш краля? — вдигна вежди момчето.

— Какво могъщество може да предложи Кабраксис? — игнорира въпроса му капитанът.

Течението на реката заклати отново „Баракуда“. Корабът се надигна и се плъзна странично, след което се успокои отново. Такелажът заплющя по мачтите над тях.

— Говори се, че Кабраксис предлагал безсмъртие и голямо влияние — отговори Лекс.

— Влияние над какво?

— Над хората. Според митовете, които съм изучавал в часовете по философия, при последното посещение на Кабраксис в нашия свят, той си избрал пророк. Това бил човек на име Крен, философ, който записал учението на демона. Резултатът е един огромен том. Казвам ти, отегчих се до смърт от него.

— Учението на демона? Не заклеймяват ли мъдреците такива книги?

— Разбира се — отвърна Лекс. — Но когато Кабраксис се появил за първи път, никой не знаел, че той е демон. Или поне официалната версия е такава. Все пак на него се гледа с по-добро око, отколкото на другите демони.

— Защо?

— Защото Кабраксис не бил толкова кръвожаден, колкото останалите. Изчаквал търпеливо своето време и събирал все повече и повече последователи чрез пророка си. Учел ги за трите същности. Запознат ли си с тази концепция?

Рейтън поклати глава. Умът му работеше трескаво, докато се опитваше да разбере какво се опитва да постигне Буярд Чолик, търсейки останките на подобно създание.

— Трите същности — каза Лекс — се състоят от външната същност, която е начинът, по който един човек се представя пред останалите; вътрешната същност, която е начинът, по който човекът гледа на себе си; и сенчестата същност, която е същинската природа на мъжа или жената. Това е онази част, от която всеки се бои най-много; тъмното ъгълче, което иска да скрие дълбоко. Крен ни учи, че повечето хора са прекалено слаби, за да приемат тази истина.

— И хората са му вярвали?

— Наличието на трите същности е известно отдавна. Освен това след предполагаемото изгонване на Кабраксис от този свят, веднага се намерили други учени, които продължили започнатата от Крен работа.

— Каква работа?

— Изследванията върху трите същности — отговори Лекс с гримаса, сякаш беше отвратен от плиткоумието на Рейтън. — Облечено в хубави думи, това учение звучало много примамливо на суеверните, които искали да повярват, че са открили пътя към просветлението.

— Дори и така погледнато — каза Рейтън, — не съзирам тук никакво могъщество.

— Последователите на Кабраксис се стремели да разкрият собствените си сенчести същности — продължи да разказва момчето, сякаш не го беше чуло. — Четири пъти годишно, по време на слънцестоенето и равноденствието, те се събирали заедно и празнували мрака, който обитавал душите им. Всеки известен грях бил позволен по време на честването.

— И какво ставало после?

— Всичките им грехове били опрощавани и отмивани в символичната кръв на демона.

— Това вярване ми изглежда пълна глупост.

— Нали ти казах същото.

— Как е бил изгонен Кабраксис?

— Според легендата това направили визджерейските магьосници — отвърна Лекс. — Те успели да сринат храмовете на демона във Визджун и навсякъде другаде. От олтарите и постройките останали само купища отломъци. Има слухове, че по-късно един от учениците на Крен измислил начин да отвори отново портала към Кабраксис, но това не е потвърдено.

Капитанът се зачуди дали масивната врата, която Чолик беше открил под руините на Порт Таурук, не бе именно този портал.

— Ами ако някой успее отново да се свърже с Кабраксис?

— И да предложи на демона път към този свят?

— Именно. Какво би могъл да очаква?

— Обещанието за безсмъртие не е ли достатъчно? Имам предвид, ако наистина вярваш в тези глупости?

Рейтън си спомни за прегърбеното от старост тяло на Буярд Чолик.

— Да, сигурно е така.

— Къде намери това? — попита Лекс и размаха листа със символа.

Преди Рейтън да успее да отговори, вратата се отвори с трясък и вътре връхлетя Бул.

— Капитане! — каза едрият пират, вдигнал високо фенера си. Тревога беше издължила лицето му. — Нападат ни!

 

 

На няколко стъпки от пирата, който го беше зяпнал изумено, Дерик скочи във въздуха. Краката му блъснаха мъжа в момента, когато останалите главорези бяха започнали да се окопитват и вече посягаха към своите оръжия.

Връхлетян изневиделица от тежестта на младежа — толкова пиян, че едва се крепеше на крака, — пиратът излетя над стръмния речен бряг, без дори да успее да изкрещи. Звучно издумкване подсказа на Дерик, че тялото му се е срещнало с дървената палуба на някой от корабите, вместо да цамбурне в реката.

— Какво, по дяволите, става там? — извика някой отдолу.

Дерик се приземи ловко на земята и веднага се обърна, стиснал своята сабя. Замахна и нанесе подсичащ удар в краката на най-близкия пират. Шурна кръв и обагри крачолите на ярко оцветения панталон на разбойника.

— Помощ! — извика раненият. — Ей, там на кораба, помогнете, дявол да ви вземе!

Мъжът се запрепъва назад, опитвайки се да измъкне своя меч от ножницата. Продължаваше да стиска бирената бутилка в другата си ръка.

Дерик скочи на крака, вдигнал сабята си за нов удар, и притисна пирата към ръба. Оръжието изсвистя във въздуха и от гърлото на разбойника бликна кървав фонтан. Острието заседна за момент, но Дерик опря крак в тялото на мъжа и го измъкна, изблъсквайки трупа надолу. Чу разплискването на водата в мига, когато вече се обръщаше, за да помогне на своите другари.

Мат се беше счепкал с моряка, обслужващ подемника. Острието на сабята проблясваше, докато приятелят му отбиваше напористите атаки на притиснатия пират.

Очевидно Мат се беше поколебал да пролее човешка кръв и това бе дало време на мъжа да се окопити.

Проклинайки малкото време, което им оставаше, Дерик пристъпи и стовари мощен удар, който разцепи черепа на мъжа. За пореден път младежът се учуди на страшните рани, които нанасяше морската му сабя. Острието й беше късо, но тежко и беше предназначено за водене на отчаяни битки върху ограниченото пространство на корабната палуба.

Кръвта на убития окъпа двамата младежи. Мат погледна ужасено към падналия враг. Изглежда, той все още вярваше в законите на честта и не одобряваше подлия удар, който бе нанесъл неговият приятел. Само дето моментът не беше никак подходящ за почтени двубои.

— Заеми се с бъчвите — извика Дерик, измъквайки сабята си от главата на мъжа.

— Той дори не те видя да идваш — промълви Мат, гледайки към мъртвия в краката си.

— Бъчвите! — повтори Дерик.

— Беше прекалено пиян, за да се бие. Не можеше да се защитава…

— Мат, не сме дошли на рицарски турнир! — заяви Дерик, сграбчи окървавената яка на своя приятел и го разтърси силно. — Тук сме, за да спасим едно дванайсетгодишно момче. А сега се размърдай.

Дерик изблъска другаря си в посока към камарата бъчви, след това прибра сабята в ножницата и се заслуша във виковете, идващи откъм корабите. Хвърли поглед към началото на вдълбаното в скалата стълбище.

Там бе заел позиция Молдрин. Държеше дръжката на бойния си чук с две ръце. Въпреки че изглеждаше неудобно оръжие, с квадратната си глава чукът навяваше обещания за смазани черепи и потрошени кости.

— Пази се от стрели, Молдрин! — извика Дерик.

Първият помощник се ухили в отговор.

— Гледай да опазиш собствения си задник, сополанко.

Дерик хвана първата бъчва, която му попадна, и я събори на една страна. Гъстата течност вътре избълбука. Младежът напрегна мишци и започна да търкаля бурето към ръба на скалата. Естественият наклон значително улесняваше работата му.

Веднъж засилена, бъчвата не можеше да бъде спряна лесно. Оттласквайки я за последен път, Дерик проследи как тя се претърколва през ръба и изчезва отвъд него. Овладя залитането си и се надвеси над пропастта тъкмо навреме, за да види как бурето се разбива върху палубата на кораба отдолу. През стелещата се мъгла лесно можеха да се забележат посребрените от светлината на фенерите локви мазна течност.

Вниманието на Дерик беше привлечено от силен грохот вляво. Мат също бе успял да прекатури една бъчва с мас върху кораба точно под него. Тичащите по палубата пирати започнаха да губят равновесие, хлъзгайки се по омазнените дъски.

— Мас! — извика един от мъжете долу. — Хвърлили са бъчва с мас върху ни!

Дерик енергично се зае да търкаля още бъчви. Не след дълго палубата на кораба бе покрита с мазнината от още две разбити бурета. Младежът грабна един от фенерите на убитите пазачи.

Мат се присъедини към него, хванал друг светилник:

— Дерик, мъжете там долу нямат път за отстъпление! Ще изгорят живи или ще се издавят, ако подпалим корабите!

— Така е — съгласи се младият предводител, гледайки своя разтревожен приятел. — Самите ние също няма да имаме път за отстъпление, ако всичките пирати ни подгонят вкупом. Ще ми се да се отърва поне от екипажа на тези кораби.

Кимайки мрачно, Мат се обърна и забърза към ръба. Дерик се забави само колкото да се увери, че останалите мъже от екипажа на „Самотна звезда“ вече са тръгнали.

— Помощта идва, Молдрин — извика той.

— Не се грижи за мен, ами се заемай с момчето — изръмжа първият помощник.

Вече на ръба, Дерик прецени разстоянието, съобрази вълнението, повдигащо и спускащо кораба, и хвърли фенера. Предпазен от стъклото, пламъкът вътре продължи да гори ярко. Светилникът се разби в средата на залятата с мас палуба.

За миг фитилът изпращя и почти угасна, после се разгоря по-силно. Синьо-жълтите пламъци лумнаха високо, подхванати от вятъра.

— Пожар! — изкрещя някой долу.

От трюмовете започнаха да изскачат още моряци, увеличавайки суматохата. Съвсем скоро на кораба щеше да има само екипаж от скелети.

— Спасете кораба — изрева друг пират — или капитан Рейтън ще ни избеси!

Хвърляйки поглед към кораба на Мат, Дерик забеляза, че той също е пламнал. Явно една от бъчвите беше уцелила главната мачта, защото огънят бе обхванал и платната. Пламъците се вихреха над палубата, облизвайки такелажа.

Дерик се надяваше платноходите да изгорят до ватерлинията. Така капитан Толифър щеше да има достатъчно време да се върне до Уестмарч, за да събере подкрепления, с които да залови зловещия капитан Рейтън и остатъците от скритата му флотилия.

— Мат — извика Дерик.

Приятелят му се обърна.

— Готов ли си?

Мат се поколеба, но кимна:

— Както винаги.

— Там долу ще бъдем само двамата — каза приятелят му. — Нуждая се от помощта ти.

— Ще направя всичко за теб — отвърна Мат.

Дерик се отдръпна навътре, след което се засили към пропастта. Спринтираше с широки крачки, насочвайки се към средния кораб. Стигна до ръба и се хвърли към такелажа на платнохода, надявайки се да успее да преодолее разстоянието. Надали щеше да оцелее, ако паднеше върху палубата.

В мига, когато протегна ръце и разтвори пръсти, за да улови въжетата, надвисналият отгоре бряг се разтресе и от него беззвучно се откърти тежко парче скала, което полетя към обхванатите от пламъци кораби.

 

 

— Кой ни напада? — попита властно Рейтън, обръщайки се към вратата.

— Не зная — каза Бул. — Някой е подпалил корабите от двете ни страни.

„Пожар?“ — помисли си Рейтън ужасено. Наистина, надали имаше по-ужасно известие за един моряк. Дори в случай на пробойна екипажът можеше да изпомпва водата, докато се добере до някое пристанище, но огънят изяждаше бързо и с лекота малкия дървен остров, от който хората зависеха.

За миг Рейтън и Бул забравиха за Лекс. Той се възползва от това и се изправи мигновено, бърз като невестулка. Когато Рейтън се обърна да го хване, момчето се наведе и заби глава в корема му, изблъсквайки го към Бул. Преди двамата пирати да се окопитят, пленникът вече бе изскочил през вратата.

— Проклятие — изруга Рейтън, когато видя как момчето потъва в мрака на трюма, насочвайки се към стълбите. — Хвани го, Бул. Но искам да е жив, когато ми го върнеш.

— Слушам, капитане. — Грубиянът незабавно се впусна след младежа, бързо скъсявайки делящото ги разстояние.

Рейтън ги последва, поставил лявата си ръка на дръжката на меча. През люка на палубата се забелязваха отблясъците на огромните пламъци край „Баракуда“. Мъглата започна да се смесва с пушек.

Беше се оказал прав. Някой наистина ги беше проследил през залива Уестмарч. Дали обаче това бяха други пирати, или флотата на краля? Малка група ли имаше срещу себе си, или реката бе задръстена от нечия армада?

Стълбата към главната палуба се разтресе, докато Бул се изкачваше нагоре. Капитанът го следваше по петите и почти бе излязъл на палубата, когато част от скалистия бряг над тях се откъсна и полетя надолу от двайсетина метра височина.

Огромният гранитен блок се стовари право върху носа на „Баракуда“, изпотроши дъските на палубата и отнесе голяма част от релинга. Корабът се разтресе, сякаш връхлетян от вихър. Някакъв фенер изхвърча от ръката на един съборен пират и се преобърна няколко пъти, преди да цопне в реката.

Рейтън се добра някак до палубата, присвил колене, за да преодолее ужасяващото клатене на дърпащата привързващите я въжета „Баракуда“. Хвърли бърз поглед към другите два кораба. Те приличаха на жертвени клади, обгърнати от ярки пламъци чак до върховете на мачтите.

Кой, по дяволите, е направил това?

Право пред него Бул беше притиснал младежа към парапета на люлеещата се палуба. Момчето хвърляше боязливи погледи към черната вода. Явно не бързаше да изпробва късмета си с плуване. Едрият пират се нахвърли върху него, псувайки мръсно.

Рейтън се разкрещя на екипажа да хваща ведрата и да направи опит да спаси двата кораба. Ако скривалището им беше разкрито, щеше да се нуждае от всичките си съдове, за да превози колкото може повече от натрупаната плячка.

Във водата около „Баракуда“ плуваха разхвърляни бурета и кошове. Усещайки лекия наклон на палубата, Рейтън разбра, че корабът се пълни с вода. Ударът, който бяха получили, вероятно беше продънил обшивката.

Капитанът огледа напукания речен бряг над себе си. Беше сигурен, че разрушението не е настъпило по естествени причини. Все нещо го беше предизвикало. Мислите му веднага се насочиха към Буярд Чолик. Пещерите, из които свещениците ровеха, се намираха дълбоко под земята и може би се бяха срутили. Главатарят на пиратите се зачуди дали дъртият пръч не беше станал жертва на собствената си алчност.

Някакво движение сред въжетата горе привлече вниманието му и Рейтън моментално си даде сметка, че там има някой. Капитанът се обърна и вдигна меча си.