Мел Одом
Черният път (6)

Пет

Петит извади парче хартия от един джоб на жилетката си.

— Ето туй ме доведе при вас, капитане — каза първият помощник. — Волдир го е пратил веднага щом поповете намерили оназ врата сред руините.

Рейтън прекоси стаята и взе листа. Разгъвайки го, той се наведе към фенера, поставен на полицата над огнището.

Волдир беше шпионин, когото Рейтън бе внедрил сред изкопчиите на Чолик. С всяка нова партида роби капитанът на пиратите подменяше хората, които вършеха тази работа. Най-малкото фактът, че те не се разболяваха като останалите, можеше да предизвика любопитството на наемниците, които бяха твърде лоялни към златото на свещеника.

Хартията съдържаше рисунка на серия от елипсовидни линии, пресичащи се една с друга, и още една, малко по-различна, която ги обкръжаваше.

— Какво е това? — попита Рейтън.

Петит отново плю, но този път не уцели плювалника. Изтри брадичката си с ръкав и отвърна:

— Туй е символът, който Волдир е видял на онази врата. Голяма врата, капитане, близо три човешки боя, както я описва.

— Ти говори ли с него?

Петит кимна.

— Бях отишъл да поприказвам с някои от наемниците, с които въртим търговия. Нали знаете, един вид да ги предразположа. Занесох им няколко бутилчици от брендито, дето го взехме от последния кораб.

Рейтън подозираше, че това не бе единствената причина, поради която Петит слизаше толкова често в тунелите. Тъй като всички жени в пристанището бяха при пиратите и благодарение на факта, че Чолик и неговите свещеници не се интересуваха много от тези работи, на наемниците не им оставаше друго, освен да се споразумеят с първия помощник за цената на женската компания.

Скъперничеството бе една от чертите, определили избора на Петит за помощник-капитан. От друга страна, той разбираше прекрасно, че лоялността му осигурява не само напредване в кариерата, но и дълъг живот. Мъжът дори и не си помисляше да опита да напредне в йерархията. Единственото му желание беше да служи на господар, който може да оцени жестоките му и подмолни методи на работа.

— А свещениците кога са открили тази врата? — попита Рейтън.

Ако Чолик знаеше за това, защо не беше слязъл долу? Капитанът на пиратите все още не можеше да разбере защо архидяконът и любимците му пълзят като мравки през останките на двата града, но очевидното им усърдие започваше да разпалва неговото любопитство.

— Току-що — отвърна Петит. — Така се случи, капитане, че Волдир изникна с новините, докато още бях долу.

Острият ум на Рейтън направи рязък завой. Той отново насочи очи към грубата рисунка.

— Къде е Чолик? — Пиратите имаха шпиони и сред свещениците.

— Отиде при копачите.

— Там ли е сега? — Интересът на Рейтън се засилваше.

— Тъй вярно, капитане. Веднъж щом новината достигна до ушите му, той забърза надолу, без да се помайва.

— А ние нямаме ли някаква идея какво се крие зад тази врата?

Естествено Чолик не знаеше за племенника на краля, когото Рейтън и неговите пирати бяха отвлекли. И двете страни имаха своите малки тайни, с тази разлика, че свещеникът не подозираше, че капитанът крие нещо.

— Никаква, капитане, ала Волдир ще ни донесе всичко, тъй както го научава.

— Ако успее.

Всеки път, когато свещениците намереха нещо, което смятаха за важно, пазачите изкарваха робите извън територията на разкопките, докато проучването му не приключи.

— Да, но ако някой може да го направи, туй е точно Волдир.

Кимайки, Рейтън сгъна бележката и я сложи в джоба си.

— Добре е да имаме още някой долу при свещениците. Събери неколцина от нашите хора. Ще се опитам да ги вкарам като екип за доставка на провизии за робите.

— Още не е дошло времето за нова доставка.

— Чолик няма да се досети. Кара копачите да работят прекалено много, а после просто ги изхвърля в онази кървава пропаст там долу.

— Веднага ще се заема, капитане.

— Какво става с нашия гост на борда на „Баракуда“?

Петит сви рамене.

— В добри ръце е, капитане. В отлично здраве и под особено внимание. — Първият помощник поклати мазната си грива. — Жив струва много, но така и не мога да разбера какво толкова му се церемоните?

Рейтън внимателно докосна раните си под кърпата. Болката отново го прониза и той трепна.

— Момчето е племенник на краля, Петит. Властелинът на Уестмарч се гордее със своите знания, а те се предават в семейството. Свещениците обучават децата на владетелите и през по-голямата част от времето им пълнят главите с разни исторически глупости, които е по-добре да потънат в забрава. Освен в случаите, когато става въпрос за карта на съкровище или за описание на място, където някой натоварен със злато кораб е потънал в морето.

— Така е, капитане. Знанията са безполезни в голямата си част, ако се интересувате от скромното ми мнение.

Рейтън не се интересуваше и затова продължи да излага първоначалната си идея:

— Какви, мислиш, са шансовете момчето да има значителни познания по история и други неща, които могат да влязат в работа на един свещеник? Може би то ще успее да ни каже нещо за това? — Той потупа джоба, в който беше пъхнал листа с нарисувания символ.

В сълзящите очи на Петит постепенно се появи разбиране. Мъжът почеса наболата си брада и се ухили, разкривайки прогнилите си зъби:

— Мене, ако питате, капитане, бих рекъл, че има голям шанс да е тъй.

— Ще разговарям с момчето. — Рейтън взе виолетовата си шапка от сандъка в долната част на леглото и я нахлупи.

— Ще ви се наложи да го разбудите — каза Петит. — Пък и не е много разговорлив. Малкият негодник едва не отпори ухото на стария Бул, когато му занесохме храната тази вечер.

— Как така?

— Младокът скочи от гредите на тавана, където се беше скрил, и му се стовари право на главата. Ако старият Бул нямаше толкова дебела тиква, щеше да срещне смъртта си, без да му е времето. Право ви думам, малкият нехранимайко едва не избяга от „Баракуда“.

— Момчето пострада ли? — попита Рейтън.

Петит махна успокоително с ръка.

— Нищо му няма. Майта сложи няколко шева на главата му, ама не е нещо, дето да му държи влага повече от ден или два.

— Петит, не искам това момче да пострада — заяви Рейтън сурово.

Петит се почеса по врата.

— Не бих позволил на никой от екипажа да го пипне и с пръст.

— Ако това момче пострада, преди да съм свършил с него — каза Рейтън, прекрачвайки проснатата на пода жена, — ще те държа лично отговорен.

— Разбирам, капитане. Повярвайте ми, хич недейте да се тревожите.

— Тогава побързай да събереш този екип по доставките. И не предприемайте нищо, преди да съм ви наредил, чу ли?

— Ще бъде, както наредите, капитане.

— Първо, искам да говоря с това момче. Може би то знае нещо за символа.

— Само ако ми позволите, капитане, отваряйте си очите на четири в негово присъствие. Туй момче е бързо като вятъра.

 

 

Буярд Чолик се втренчи в огромната порта. През всичките тези години свещеникът бе знаел и за Кабраксис, и за съдбата на Рансим, погребан под Порт Таурук, но никога не се беше замислял над това какво ще изпита, когато застане пред вратата, скриваща тайната на демона. Дори дългите месеци на планиране и разкопки из дълбините не го бяха подготвили за този момент.

Вероятно трябваше да изпитва гордост и еуфория от откритието, но вместо това го изпълваше мъчителен страх. През тялото му като земетръсни вълни минаваха мъчителни конвулсии. Прииска му се да изпищи и да отправи молитва към архангел Яериус, патрона на Църквата на Закарум. С мъка се удържа да не го направи. Прекрасно разбираше, че отдавна е минал отвъд границите на всяко опрощение.

Пък и каква ли полза можеше да има опрощението за един умиращ човек? През последните месеци свещеникът нееднократно си беше задавал този въпрос. Смъртта вече бе сложила костеливата си длан върху неговото рамо. Сещайки се за това, Чолик бързо взе своето окончателно решение.

— Учителю — прошепна брат Алтарин, — добре ли сте?

Той стоеше на две стъпки назад така, както налагаше по-високият ранг на стария свещеник.

Оставяйки на раздразнението да заличи следите от страх в гласа му, Чолик отвърна:

— Разбира се, че съм добре. Защо да не бъда?

— Бяхте необичайно притихнал — каза Алтарин.

— Съзерцанието и медитацията — отвърна Чолик поучително — са двете ключови способности на свещеника по пътя му към разбулването на големите загадки, оставени ни от светлината. Ще сториш добре, ако запомниш това, Алтарин.

— Разбира се, учителю. — Способността на Алтарин да възприема напътствията на своя учител като свои единствени ориентири, го беше направила естествен кандидат за ръководното място по време на разкопките.

Чолик огледа отново масивната врата. Дали не бе по-правилно да я нарича магически портал? Тайните текстове, които беше изучавал, намекваха, че вратата на Кабраксис пази достъпа към друго пространство, където бяха съхранени нещата, които демонът господар бе оставил след себе си.

Робите продължаваха да се трудят под светлината на фенери и факли, товарейки камъните с голи ръце. Веригите им дрънчаха приглушено в сводестите коридори. Други неволници работеха с кирки, накацали по скалните тераси, ограждащи вратата, или на върха на нестабилното скеле, което се люлееше при всеки техен удар. Апачите говореха ужасено помежду си, но бързаха да приключат с разкриването на находката. Чолик смяташе, че те работят толкова бързо, защото се надяват, че по-късно ще им бъде позволена почивка. Ако скритото зад вратата не ги убиеше, помисли си старият свещеник, може би желанието им щеше да се изпълни.

— Голяма част от вратата е вече разкрита — каза Чолик. — Защо не бях повикан по-рано?

— Учителю — отвърна Алтарин, — нищо не подсказваше, че сме близо до нея. Бяхме стигнали до поредна трудна част от разкопките. В началото смятахме, че сме натъкнали на стената на поредната пещера. Често избраният от вас път минаваше през каменните зидове на скрити катакомби.

Строителите на Рансим бяха съградили града така, че да се възползват от разположението на естествените пещери под река Дайър, припомни си Чолик прочетеното от писанията. Пещерите предлагали както място за складиране на стоките, с които древните обитатели търгували, така и подземни езера, които те използвали, за да се снабдяват с вода в случай на обсада — събитие, настъпвало на няколко пъти през историята на града. Освен това подземните убежища осигурявали защита от яростта и бурите, които често връхлитали откъм планината Хо Бийк.

— Когато подкопахме стената — продължи Алтарин, тя се срути на огромни късове. Ето защо пред врата има толкова много отломки.

Чолик се загледа в робите, които товареха късовете колички, а сетне ги извозваха до местата, определени за събиране на отпадъци. Обкованите с желязо колела дрънчаха по каменния под и скрибуцаха пронизително на сухите си оси.

— Работата по разкриването на вратата не продължи дълго — довърши разказа си Алтарин. — Веднага щом бях сигурен, че сме я намерили, изпратих да ви повикат.

Чолик пое бавно към портата. Краката му тежаха като олово, а сърцето удряше като чук в ребрата му. Беше изразходвал прекалено много сили напоследък. Конфронтацията с Рейтън и използваното срещу плъховете заклинание го бяха тласнали отвъд пределите на поносимото. Дъхът излизаше с мъка от гърдите му. Употребата на магия понякога можеше да дойде в повече за старите и немощните. Изготвянето на заклинания изискваше много сили и често оставяше изпразнени и вътрешно съсипани неспособните да се справят с огромния поток от енергия. А и той беше започнал да се занимава с магия твърде късно, след като бе изгубил цялата си младост в служба на църквата.

Подът пред вратата имаше естествен наклон навътре и свещеникът несъзнателно ускори крачка. Робите забелязаха неговото приближаване и започнаха да се отдръпват боязливо.

Работниците върху скелето продължаваха да размахват своите кирки. Внезапно нестабилната конструкция поддаде и се срути настрана, повличайки със себе си четирима нещастници. Някакъв фенер се разби в каменния под, маслото от него се разля и избухна в пламъци.

Единият от падналите мъже изкрещя от болка, стискайки ранения си крак. Светлината на факлите разкри нащърбена бяла кост, стърчаща от пищяла му.

— Потушете огъня! — нареди Алтарин.

Най-близко стоящият роб плисна кофа вода над пламтящото масло, но успя единствено да го разпръсне на множество по-малки локви, които продължиха да горят. Някакъв наемник пристъпи напред и с две движения на ножа си разряза и смъкна парцаливата риза от гърба на роба. Натопи дрехата в друга кофа с вода и я метна върху огъня. Пламъците намаляха, но не угаснаха напълно.

Тъй като не желаеше да показва страх, Чолик закрачи направо през огъня. Призова слаб щит, който да го пред пазва от горещината и премина невредим от другата страна. Тази постъпка постигна желания ефект, защото отклони вниманието на робите от извисяващата се отпред страховита порта и им напомни откъде идва истинската заплаха. Чолик неведнъж беше доказвал, че не изпитва угризения да убива непокорните или безполезни работници, пълнейки бездната с телата им.

Страхливият шепот на неволниците бързо стихна с изключение на стенанията на мъжа със счупения крак. Дори той скри лице в шепите си, а виковете му преминаха тихо хленчене.

Чолик се нуждаеше от допълнителни сили, за да се изправи срещу неизвестността зад вратата на Кабраксис затова властно започна да нарежда думи, призовавайки към себе си тъмнината, от която се беше страхувал десетилетия наред и в чиито дълбини бе започнал да съзира някакви очертания едва преди няколко години. Протегна нагоре дясната си ръка и разпери пръсти. Докато произнасяше думите, забранени за следовниците на Църквата на Закарум, той усети как хищните, остри като бръснач, нокти на силата започнаха да се забиват дълбоко в тялото му, направо в костите. Ако заклинанието не проработеше, свещеникът рискуваше да изпадне в кома, от която щеше да се възстановява няколко седмици.

Около ръката му засия пурпурен ореол. Ослепителна мълния се стрелна от нея и прониза пострадалия мъж. Когато светлината се разля около него и сякаш невидими ръце го сграбчиха, нещастникът започна да пищи.

Чувствайки нарастващата си сила, Чолик продължи да нарежда, а заклинанието изсмукваше човека пред него. Думите на свещеника звучаха все по-уверено. Невидимите ръце разпънаха крайниците на роба и го издигнаха над земята, провесвайки го във въздуха.

— Не! — изкрещя той. — Моля ви! Умолявам ви! Ще работя! Ще работя!

Имаше времена, когато отчаяните молби на неволника може би щяха да разчувстват Чолик. Но подобни дреболии вече не можеха да го трогнат. Старият свещеник дори не можеше да си припомни времената, когато бе поставял нечии нужди над своите.

— Неее! — крещеше мъжът.

Другите роби се бяха отдръпнали боязливо назад, някои от тях също крещяха в ужас.

Чолик проговори отново и сви ръката си в юмрук. Пурпурният ореол около нея потъмня зловещо и се стрелна напред по протежение на лъча, който задържаше роба във въздуха. Когато тъмнината го докосна, тялото на човека се сгърчи ужасно. Силно хрущене отекна в пещерата, щом ръцете и краката му се строшиха в ставите. Той изкрещя отново, ала независимо от страшните болки, които вероятно изпитваше, нещастникът остана в пълно съзнание.

Неколцина от свещениците, които бяха напуснали Уестмарч заедно с Чолик, но все още изповядваха пътищата на Закарум, коленичиха и притиснаха лицата си в пода. Догмите на църквата не позволяваха употребата на насилие и проповядваха благост и смирение. Само следовниците на ръката на Закарум, орден от свещеници воини, воден от дванайсетте велики инквизитори, можеха да използват благословиите, дадени им от Яериус и Акарат, за да се сражават с демоничните проявления.

Свещениците, последвали архидякона, бяха повярвали, че той може да промени живота им, но едва сега виждаха в какво биха могли да се превърнат. Докато се хранеше от тлеещото пламъче на живота на роба, Чолик усещаше страха, който зрееше в една част от неговите последователи. За разлика от тях, в очите на другите се четеше глад за могъщество.

Алтарин бе един от онези, които бяха ужасени.

Без да знае какво да очаква оттук нататък, Чолик произнесе последната дума на заклинанието. Робът изкрещя от болка, ала викът му секна внезапно. Заклинанието го разтърси зверски и после го разчлени на части. Кървавата експлозия окъпа с тъмночервени пръски лицата на стоящите наоколо и успя да изгаси горящите на пода локви масло.

Миг по-късно изсмуканите останки на нещастника паднаха с плясък по пода.

Чолик не беше очаквал внезапната еуфория, която го изпълни. Усети неизпитвана до този момент наслада, додето вампирското заклинание възвръщаше неговите сили. Без следа изчезна летаргията, която го беше държала в плен само допреди минута. Дори болката в скованите му от артрита крайници сякаш започна да намалява. Известно количество от откраднатата енергия се прехвърли в него и го изпълни със сила, но по-голямата част се насочи към света на демоните. Такава беше цената на използваното заклинание.

Магическият ореол около Чолик отново изсветля и премина в пурпурно. Сетне светлината се просмука и потъна в тялото му. Старият свещеник огледа публиката си, чувствайки се освежен и със сетива, трептящи като струни. Онова, което беше сторил тази нощ, щеше да има мощен отзвук сред робите, наемниците, пиратите на Рейтън и дори сред останалите свещеници. Някои от тях, досещаше се той, нямаше да се появят на другия ден.

Погледите на присъстващите отбягваха очите му.

Всички се страхуваха от него и от онова, което би могъл да им стори. Чолик се почувства още по-добре от тази мисъл. Дори когато беше станал архидякон, само истински каещите се и онези, за които не бе останала друга надежда, освен сляпата вяра, се бяха вслушвали в думите му. А сега мъжете в пещерата го гледаха така, както врабчето наблюдава връхлитащия ястреб.

Обръщайки гръб на мъртвия роб, Чолик отново се запъти към вратата. Вече не изпитваше никакво колебание. Сякаш дори собствените му страхове се бяха отдръпнали обратно назад в дълбините на неговото съзнание.

— Алтарин — повика Чолик.

— Да, учителю — откликна призованият с тих глас.

— Нареди на робите да се връщат на работа.

След тази заповед наемниците вложиха всичките си усилия в подновяването на работата. Робите отново издигнаха падналото скеле и се заеха със задачите си. Кирките продължиха да къртят стената, закриваща вратата. Тежките чукове разбиваха огромни късове скала, раздробявайки ги на по-малки, удобни за извозване парчета. Работата на многобройните инструменти се сливаше в натрапчив ритъм, който отекваше под сводовете на пещерата.

Сдържайки нетърпението си, Чолик наблюдаваше напредъка в работата на робите. От стените се откъсваха цели блокове, разтрошаваха се и падаха сред другите отломки по земята. Размаханите бичове на наемниците оставяха дълбоки рани по плувналите в пот гърбове на копачите. В някои случаи войниците даже помагаха при избутването на по-тежките колички.

Работата напредваше бързо. Само след няколко минути една от пантите на вратата беше разкрита. Не след дълго наяве излезе и другата. Чолик започна да ги изучава с нарастваща възбуда.

Точно както бе описано в свещените визджерейски текстове, грамадните панти бяха изработени от желязо и кехлибар. Металът беше използван, за да устоява на грубата сила, а кехлибарът имаше за цел да задържа магическите енергии.

Когато от пътя на Чолик бяха разчистени повечето отломки, той пристъпи нетърпеливо към вратата. Действието на енергията, която беше изсмукал от роба, нямаше да продължи дълго, ако можеше да се вярва на пергаментите, от които бе научил заклинанието. След това той щеше да остане в състояние дори още по-лошо отпреди, освен ако не се добереше до покоите си и скритите там възстановяващи еликсири.

С приближаването си към вратата, духовникът започна да долавя излъчваната от нея вибрираща сила. Могъщото присъствие минаваше на вълни през мозъка му, едновременно привлекателно и отблъскващо. Чолик бръкна в гънките на робата си и извади гравирана кутия, покрита с най-чисти черни перли.

Кутията беше студена като лед. Откриването й бе изисквало дълги години проучвания. Тайните свитъци, които описваха връзката й с вратата на Кабраксис, бяха добре скрити сред библиотечните архиви на църквата. Намирането им беше изискало от него да извърши няколко предателства и убийства. Даже Алтарин не знаеш за нея.

— Учителю… — каза помощникът му несигурно.

— Назад — повели Чолик. — И отведи тази сган със себе си.

— Да, учителю. — Алтарин се оттегли, шепнейки разпореждания към мъжете.

Втренчен в полираната повърхност на кутията, Чолик почака, докато шумът от стъпките утихне. Старият свещеник дишаше тежко. В годините, през които кутията беше стояла у него, докато бе търсил местонахождение то на Рансим и се беше подготвял за срещата си с демона, той така и не бе успял да я отвори. Сега му предстоеше да види какво има вътре.

Концентриран върху кутията и вратата, свещеникът произнесе първата дума. Гърлото му се сви от болка, докато изричаше словото, непредназначено за хора. В този миг в пещерата се разнесе оглушителен тътен и задуха силен вятър.

Овалната конструкция на сиво-зелената порта потъна в дълбока чернилка. Над тътена и вихрения вятър се издигна една-единствена напевна нота.

Чолик сложи ръка върху обсипаната с перли кутия и пристъпи, чувствайки ледения полъх на метала. Той каза втората дума — още по-трудна за произнасяне от първата.

Кехлибарените части по пантите пламнаха с нечестив жълтеникав блясък. Изглеждаха като уловените отражения на факли в очите на вълк нощем.

Вятърът се засили, вдигайки във въздуха облаци от ситни парчета камък, които жилеха като оси навсякъде, където се забиеха. Някъде зад него се чуха молитви към светлината. Това го накара да се усмихне.

При третата дума черната кутия се отвори. От нея излетя ефирна, оцветена в три оттенъка на зеленото, сфера. Кълбото се завъртя пред очите на свещеника. Съгласно прочетеното, докосването до него носеше мигновена смърт.

Ако сега допуснеше грешка или пък заекнеше, сферата щеше да го изконсумира. От него щеше да остане само пепел.

Чолик произнесе четвъртата дума.

Сферата започна да се издува също като съществата, които рибарите понякога вадеха от дъното на океана.

За момент свещеникът изпита опасение, че току-що е допуснал фатална грешка.

Сетне греещата сфера отплува от него и се блъсна във вратата на Кабраксис. Усилен до невероятни размери, трясъкът от магическия контакт изведнъж заяви физическото си присъствие, като събори оставащите по ръба на вратата пръст и камъни и помете сталактитите по тавана на пещерата.

Парчета скала започнаха да падат върху скупчените зад него хора. Единствено Чолик съумя да се задържи изправен. Видя как мъжете пищят, но звукът не достигаше до него. Чувстваше главата си като изпълнена с въздух. Един от наемниците бе пронизан от дълъг сталактит и тялото му бе подхвърлено във въздуха. За момент, преди да се строполи на пода, краката му се заизвиваха в зловещ мъртвешки танц. Спазмите разтърсиха още няколко пъти тялото му, докато животът го напускаше.

Над пещерата се спусна неестествена тишина. Чолик произнесе петата и последна дума. Външният край на символа, очертан върху вратата, започва да свети ярко. Кървавочервеният блясък започна да очертава един по един овалите, напредвайки към центъра. Сетне се възпламени и линията, която преминаваше през знака.

Накрая целият символ се озари в алено великолепие.

Масивните сиво-зелени врати се разтвориха с оглушителен грохот. Двете крила пометоха отломките по пътя си.

Ужасен, Чолик видя как смъртта нахлува през отворената порта.