Мел Одом
Черният път (5)

Четири

Дерик се катереше чевръсто нагоре по каменистия хълм, като се стараеше да не обръща внимание на зейналата под краката му пропаст. Реката все още беше обвита в мъгла. Тук-там лунната светлина целуваше водната повърхност, оставяйки след себе си диамантени отблясъци.

Дъхът на младежа излизаше на пресекулки. Мисълта, че Мат и останалите моряци вече се изкачват по въжето, до известна степен го успокояваше. Перспективата неочаквано да попадне на пиратска засада в мрака не беше особено приятна.

Държеше в ръка камата, но беше оставил сабята си в ножницата. Тежкото й острие се удряше в бедрото му. Със свободната си ръка се опитваше да се предпази от шибащите го елови и смърчови клонки. Цялото му лице вече беше изподрано и подпухнало.

Едрият пират оставяше ясно различима диря в обраслата с храсталаци и ниски иглолистни дървета местност, но се придвижваше прекалено бързо и младежът не успяваше да го догони. Дерик удвои усилията си, макар че се чувстваше напълно изтощен след продължителното изкачване по склона. Едва си поемаше дъх, а пред очите му плуваха черни кръгове. Въпреки това не щадеше силите си, защото знаеше, че ако открият присъствието им, нито той, нито неговите спътници ще успеят да се завърнат на „Самотна звезда“. Щяха да ги убият може би дори едновременно с плененото момче.

Дерик достигна до една горичка от гъсто преплетени дървета и храсталаци, в която се беше мушнал пиратът, и се хвърли след него, без да се замисля. За момент изгуби представа къде се намира, объркан от мрака. Несъзнателно вдигна очи нагоре, но плътният растителен покров закриваше дори звездната светлина. Доверявайки се предимно на слуха си, той продължи да тича напред.

Нещо избухна в мрака. Оскъдната светлина му позволи да зърне връхлитащи ципести криле, лъскави черни очи й блестящи зъби. Над него се спусна цяло ято разтревожени прилепи. Писукането им го оглуши в тясното пространство, а острите им зъби мигновено му нанесоха множество малки рани. Дерик размаха ножа си, без да спира да се движи. Нощните същества бяха известни със способността си да ловуват заедно и често се впускаха в преследване на малки животни. Въпреки че не го беше виждал с очите си, той бе чувал, че хищните кръвопийци могат да повалят дори възрастен мъж и да го оглозгат до кости.

Малко по-нататък, все още преследван от прилепите, Дерик се препъна в едно повалено дърво и падна, като едва не изтърва своята кама. Удари се болезнено в дръжката на сабята. С олюляване се изправи отново на крака и поднови преследването.

Продължи да тича през гората, а дъхът изгаряше гърлото му. Сърцето биеше в гърдите му като чук, а кръвта бучеше в ушите му. Хвана едно дърво със свободната си ръка и рязко се спря, завъртайки се около него.

Пиратът не беше далече. Вече се чуваше шумното му и дрезгаво дишане, но Дерик знаеше, че не разполага с почти никакво време. Дори оттук можеше да види блещукащата между клоните жълта светлина на лагерния огън.

Беглецът излезе от гората и се затича напред. Тъй като знаеше, че няма друг начин да го спре, младежът събра сетните си сили и полетя след него. Надяваше се наоколо да няма други пирати, защото в противен случай с него беше свършено.

Огънят бе запален на дъното на малка падина. Извиващите се пламъци чертаеха разкривени сенки наоколо. На една височина, недалеч оттам, върху три кръстосани клона беше поставен котел със смола — сигналът в случай на тревога.

Дерик беше сигурен, че котелът се вижда идеално от следващия пост нагоре по реката. Веднъж запалена, смолата не можеше да бъде загасена.

Давейки се за глътка въздух, пиратът достигна огъня, наведе се, грабна най-близката факла и я мушна в пламъците. Обвитите около дървото парцали лумнаха веднага заради китовата мас, с която бяха напоени. Мъжът се затича нагоре към котела.

Дерик се хвърли натам, като се надяваше, че са му останали достатъчно сили, за да преодолее оставащото разстояние. Успя да се вкопчи в раменете на мъжа и да го дръпне назад. Двамата се стовариха тежко на земята и се затъркаляха надолу по напуканите скали.

Пиратът пръв дойде на себе си и измъкна своя меч. Светлината от огъня бе гравирала по лицето му маска, изразяваща страх и гняв. Той стисна оръжието с две ръце и атакува.

Дерик се изтърколи встрани от пътя на острието. На свой ред и той скочи на крака и измъкна своите оръжия. Държейки сабя в дясната си ръка и кама в лявата, младежът се изправи срещу огромния пират.

 

 

Рейтън изпита непоносима болка, когато жената впи зъби във врата му. Почувства как топлата му кръв започна да се стича на пръски надолу по гърдите му. Паника започна да извира някъде дълбоко в него, блъскайки се в стените на черепа му като тигър в клетка. В един ужасен момент той си помисли, че го напада вампир. Може би жената беше намерила начин да изтъргува последното, което й бе останало, с някое от немъртвите чудовища, които скитаха из руините наоколо.

Овладявайки хладния страх, капитанът направи опит да се отдръпне. „Вампири не съществуват! — каза си той. — Никога не съм срещал такива“.

Доловила движението му, жената се вкопчи в него като пиявица и му нанесе удар с глава по брадичката. Зъбите й потърсиха още плът, която да разкъсат.

Макар да очакваше нещо подобно, Рейтън изкрещя изненадано при новата й атака и тръсна дясната си ръка. Скритият там нож падна в очакващата го длан. Капитанът стисна дръжката на камата и заби острието в корема на жената.

Смаяното й ахване погали бузата му. Тя го улови за ръката и понечи да изтегли ножа навън. Силите не й достигнаха и тя залитна назад. Рейтън я сграбчи за тила и вплете пръсти в косата й, за да не успее тя да му се изплъзне, след което пристъпи крачка напред и я притисна към стената. Когато наклони острието, търсейки сърцето й, жената вдигна към него поглед, изпълнен с омраза.

— Копеле — промълви тя. Думата се изгуби в кървавата роза, разцъфнала на устните й.

Рейтън я задържа, наблюдавайки как животът бавно напуска очите й. Кръвта продължаваше да се стича от едната страна на врата му. Уплахата му се завърна с двойна сила. Започна да се страхува, че жената е успяла да прекъсне сънната артерия и кръвта му ще изтече за няколко минути. На борда на пиратските кораби нямаше лечители, а всички свещеници бяха твърде далеч тази нощ, заети да разкопават гробове. Пък и не беше сигурен, че те наистина умеят да лекуват.

В следващия миг жената се отпусна. Мъртвото й тяло натежа в ръцете му.

Подозрителен по природа, Рейтън завъртя още веднъж ножа в нея. Може би тя се преструваше, макар и с десет сантиметра чиста стомана в себе си. Самият той бе успял да отнеме живота на двама души в подобни ситуации.

След като я подържа известно време, Рейтън осъзна, че жената никога повече няма да помръдне. Устните й бяха разтворени и леко оцветени от кръвта, която вече бе престанала да блика. Очите й, безчувствени и лишени от живот, се взираха отсъстващо през него. Лицето й не изразяваше нищо.

— Проклет да съм, жено — прошепна Рейтън с искрено съжаление. — Ако знаех, че в теб гори такъв огън, щяхме да прекараме времето си заедно по далеч по-добър начин.

Той вдиша сладкия аромат на парфюма, който й беше подарил след едно нападение с настояването да го използва, когато са заедно в леглото. До обонянието му достигна и металическият мирис на кръвта й. И двете ухания го опияняваха.

Вратата на помещението се разтвори с трясък.

Рейтън се подготви за най-лошото, завъртя се и остави трупа между себе си и изхода. С лекота измъкна ножа от мъртвото тяло и го насочи напред.

В стаята пристъпи посивял мъж, който държеше арбалет. Той примижа от ярката светлина, която струеше от огнището.

— Капитане? Какво става?

Арбалетът не помръдваше, насочен право към двете тела.

— Не сочи с глупавата си играчка към мен, Петит — изръмжа Рейтън. — Не можеш да имаш вяра на тези арбалети.

Морякът отмести оръжието си встрани и наклони обкования с метал приклад към бедрото си. След това свали триъгълната си шапка.

— Моля за извинение, капитане. Стори ми се, че сте нагазили сред бурни води. С целия тоз рев и трясък, искам да кажа. Не знаех, че си доставяте наслада с курвата.

— Насладата — изрече с привидно спокойствие Рейтън, защото все още не беше сигурен доколко тежка бе раната му — не беше изцяло моя.

Той пусна мъртвото тяло на жената и то падна на пода в краката му.

Като капитан на едни от най-страшните пирати от Великото море и залива Уестмарч, той все пак трябваше да се грижи за авторитета си. Ако някой от екипажа му доловеше слабост, можеше да се опита да се възползва от нея. Самият той навремето беше поел командването на „Баракуда“, след като бе отнел живота на предишния й собственик.

Петит се ухили и плю в нащърбения бронзов плювалник в ъгъла на стаята. Избърса устни с опакото на ръката си и каза:

— Изглежда, сте изстискали необходимото от тази. Да доведа ли друга?

— Не.

Овладявайки страха, който бушуваше в него, Рейтън спокойно почисти окървавения си нож в дрехите на жената и прекоси стаята, за да отиде при огледалото. Беше напукано, а на местата, където амалгамата отзад беше олющена, вече изобщо не отразяваше.

— Знаеш ли, тая жена ми напомни за нещо, Петит.

— Какво е то, капитане?

— Оня проклет свещеник Чолик ни смята за свои лакеи. — Рейтън се вгледа в огледалото, преценявайки раните по врата си, като докосваше ръбовете им с пръсти. Слава на светлината, кървенето беше започнало да спира. Плътта между отделните ухапвания се бе подула и вече се зачервяваше. На места отделената кожа висеше на парцали. Рейтън беше сигурен, че ще останат грозни белези. Мисълта за това помрачи настроението му още повече, защото беше суетен и държеше на външността си. По общо мнение бе красавец и винаги беше полагал грижи за себе си. Щеше да се наложи да измисли някоя цветиста история за произхода на тези наранявания.

— Да — изсумтя Петит. — Тез свещеници се надуват постоянно, като че са нещо повече от нас, простите хорица. В някои нощи, докато си кротувам на стража, почвам да си мисля дали пък да не хвана някой и да му разпоря търбуха, ей тъй, за урок на останалите. Може пък после да им уври акълът и да харесат онова, което правим.

Доволен, че животът му е вън от опасност, стига жената да не го е заразила с нещо, Рейтън извади кърпа от своя джоб и я завърза около врата си.

— Добра идея, Петит.

— Благодарско, капитане. Таквоз де, в запуснат град като тоя, с всичките му приказки за демони и изчадия, мястото е съвсем подходящо за туй добро дело. Таман ще видим кои са най-ревностните вярващи измежду тая пасмина. — Пиратът се ухили, разкривайки няколко оредели жълтеникави зъба.

— Някои от нашите мъже също може да се разтревожат. — Рейтън огледа кърпата около врата си в огледалото. Всъщност не изглеждаше толкова зле с нея. С времето белезите щяха да зараснат, а той щеше да разправя истории за това как ги е получил от любовница, която после е заклал за изневяра. Или пък щеше да измисли някоя небивалица за среща с луда, но страстна принцеса, взета в плен, а сетне върната дефлорирана на баща й, естествено срещу собственото й тегло в злато.

— Ами, можем да кажем това-онова на мъжете, капитане…

— Петит, тайната престава да бъде тайна, когато я знае повече от един човек. А ти искаш да разкажеш на целия екипаж… — Рейтън поклати глава, потискайки с мъка потреперването си, когато го прониза болка във врата. — Би било глупаво.

Петит се намръщи.

— Ама, капитане, трябва да сторим нещо! Поповете са изровили някаква врата долу в катакомбите. Ако и занапред продължават да я карат, както си знаят, хич няма да ни дадат да я погледнем!

— Врата ли? — Рейтън се обърна към своя заместник. — Каква врата?

 

 

Едрият пират атакува Дерик без никакви претенции за майсторство в двубоя с мечове. Просто вдигна огромното си оръжие с две ръце и го засили към главата на Дерик с намерението да я разцепи на две като презряла диня.

Дерик вдигна сабята си, за да парира удара, ясно осъзнавайки, че има голям шанс тежкото острие на противника му да я пречупи. Затова не се опита да спре връхлитащия меч, а го отклони, пристъпвайки встрани от пирата. Все пак плоското на острието го перна по главата и почти го извади от равновесие, оставяйки го дезориентиран.

За кратко зрението и слухът на Дерик избледняха по същия начин, по който светът понякога заглъхваше в пропастта между две вълни, когато „Самотна звезда“ следваше пътя им, вместо да ги цепи напряко. Само инстинктът и рутината му помогнаха да задържи надалече меча на противника си, докато се съвземе.

Лон се възползва от ситуацията и изблъска младежа назад.

Със сръчност и мрачна свирепост, които го изпълваха при всяко сражение, Дерик пристъпи и нанесе удар с глава в лицето на пирата.

Лон изохка и едва не се препъна.

Младежът продължи да напредва безмилостно. Използвайки цялото умение, с което разполагаше, пиратът защитаваше живота си, като отстъпваше объркано през камъните към върха на склона. Само секунда по-късно това едва не му коства живота.

Ботушите на Лон загубиха опора и мъжът се стовари тежко върху земята. Дерик изби меча му безмилостно, запращайки го в храсталаците.

— Предавам се! Предавам се! Пощади ме! — закрещя пиратът.

Но Дерик не изпитваше и капчица жалост. Пред очите му бяха останките на потопения кораб и телата на хората, плуващи във водата. Даже този спомен не се задържа дълго, щом размътеното му съзнание се плъзна далеч назад към времето, когато баща му често го беше пребивал.

Баща му беше касапин — груб и едър мъжага, чиито мазолести длани можеха да смъкнат кожата от лицето ти с един-единствен удар. В продължение на много години Дерик така и не беше успял да разбере причината за гнева му. Дълго време беше смятал, че вината е у него, че не е бил добър син. Но с възрастта лека-полека беше започнал да схваща какво не бе наред в отношенията помежду им.

— Милост — молеше се пиратът.

Но единственият глас, който стигаше до Дерик, беше този на баща му — проклинащ и груб, заплашващ да го пребие до смърт и да го остави да кърви като току-що заклано яре. Той вдигна сабята и се приготви да нанесе фаталния удар.

Неочаквано един меч се стрелна и отрази острието. Сабята на Дерик се заби в земята само на няколко сантиметра от главата на пирата.

— Недей!

Все още в плен на миналото, Дерик се завъртя и вдигна своето оръжие. С невероятна бързина някой хвана ръката му и преди да успее да се усети, ударът, който се готвеше да нанесе, беше блокиран.

— Дерик, аз съм! — Плътен и одрезгавял от напрежение, гласът на Мат беше почти шепот. — Това съм аз, Мат, дявол да го вземе! Остави го, трябва ни жив!

Дерик присви очи и успя да се съвземе, въпреки изпълненото си с болка и мъгла съзнание от удара, нанесен му от пирата. Постепенно спомените се оттеглиха с нежелание и бяха заместени от реалността.

— Това не е баща ти — изрече Мат.

Дерик се взря в приятеля си, усещайки как чувствата изтляват, оставяйки след себе си треперене и слабост.

— Знам… Знам това.

Ала също така знаеше, че е загубил всякаква представа за реалността. Ударът на пирата наистина го беше замаял. Пое си дълбоко дъх и се опита да проясни главата си.

— Нуждаем се от него жив — повтори Мат. — Става дума за племенника на краля. Този човек разполага с информация, която можем да използваме.

— Зная. — Дерик погледна Мат. — Пусни ме.

Мат изпитателно се взираше в него, но хватката му не трепна.

— Сигурен ли си?

Покрай рамото на приятеля си Дерик можеше да види останалите моряци от екипажа. Само Молдрин не изглеждаше изненадан от кръвожадността, която младежът беше демонстрирал. Малко от неговите другари подозираха за мрачната ярост, която понякога се изплъзваше от контрола му. От дълго време насам не беше изпадал в такова състояние.

— Сигурен съм — каза той.

Мат го пусна.

— Онези дни са минало. Не е необходимо да се връщаш към тях. Бащата ти остана далеч назад в Хилсфар. Ти го напусна още преди години. При това за добро, повярвай ми.

Кимайки, Дерик прибра сабята си в ножницата и се обърна. Взря се в хоризонта, без да престава да усеща погледа на своя приятел. Фактът, че Мат не беше посмял да му се довери даже след като бе заявил, че вече е на себе си, започна да го ядосва.

В ушите му отново отекна подигравателният смях на баща му и сякаш още веднъж някой му каза колко малко струва и колко е безпомощен. Независимо колко се беше издигал във военната флота на Уестмарч, този смях не беше преставал да го преследва.

Разтреперан, Дерик си пое дълбоко дъх и се постара да се отпусне.

— Е, момци, най-добре да се захващаме за работа. Молдрин, стига да желаеш, можеш да вземеш двама души с теб, за да донесете малко вода. Искам да угасите този огън.

— Слушам, сър — отговори Молдрин, давайки незабавно знак на двама от мъжете да го последват. Заеха се да претърсват запасите на поста. Откриха няколко мяха с вода, изляха ги върху насмолената факла и се отправиха към реката, за да ги напълнят отново.

Дерик се обърна към едрия пират, докато Мат му завързваше ръцете.

— Колко от вас бяха тук на стража? — попита младежът.

Мъжът не отговори.

— Няма да се главоболя да те питам повече — предупреди го Дерик. — В този момент — и те моля да положиш усилие да разбереш добре онова, което ти казвам — предпочитам да те видя мъртъв. Ще ни бъде трудно да завършим мисията си със затворник, който само ще ни пречи.

Лон преглътна и се опита да си придаде предизвикателен вид.

— На твое място бих му повярвал — предложи Мат, потупвайки пирата по бузата. — Когато е в такова настроение, по-скоро ще нареди да те изхвърлят в реката, отколкото да те дундурка с надеждата, че може и да благоволиш да отговориш на някои от въпросите, които ти задава.

Пиратът не можеше да се чувства господар на положението от мястото си на земята и думите на Мат бяха предназначени да му го напомнят. И все пак Дерик знаеше, че тази заплаха е празна — неговият приятел нямаше да му позволи да действа импулсивно. Но така или иначе слабостта му беше преминала и младежът отново се владееше.

— Затова, друже — каза Мат окуражително и приклекна до пленника, — по-добре ни кажи каквото знаеш.

Пиратът ги огледа недоверчиво:

— Ще ме оставите ли жив?

— Да — отвърна Мат без колебание. — Давам ти клетва. Такава е сделката.

— Откъде да съм сигурен, че мога да ти се доверя? — настоя пиратът.

Мат се засмя:

— Е, старче, досега не сме те убили, нали?

Дерик попита мъжа настойчиво:

— Колко пирати имаше тук?

— Бяхме само двамата — отвърна онзи намусено.

— По кое време сменяте поста?

— Скоро — каза пиратът след известно колебание.

— Жалко — отбеляза Мат. — Ако някой се появи тъдява през следващите минути, ще трябва да ти прережа гърлото.

— Казахте, че ще ме оставите жив — запротестира пленникът.

Мат отново го потупа по бузата:

— Само ако на пътя ни не изскочат нови изненади.

Пиратът размисли отново, облиза устни и пак се обади:

— Новите часови няма да дойдат преди зазоряване. Казах ви така само защото се надявах, че ще си отидете и Рейтън няма да ми се разгневи, задето не съм запалил факлата.

— Е — призна Мат, — от твоя гледна точка сигурно е изглеждало като разумен план. Вероятно и аз бих опитал същото. Но ние сме тук по работа, нали разбираш?

— Да — кимна пиратът. Поведението на Мат беше изпълнено с такова разбиране и благост, че чак объркваше пленника.

Дерик започна да се успокоява. Смяната на постовите посред нощ не беше нещо, което той очакваше, но потвърждението го бе уверило, че все още разполагат с няколко часа, за да спасят племенника на краля.

— Ами племенникът на краля? — поинтересува се Мат. — Той е само едно момче и не бих искал да науча, че му се е случила неприятност.

— Момчето е живо.

— Къде е? — попита Дерик.

— При капитан Рейтън — поясни пиратът, засмуквайки ранената си устна. — Държи го на борда на „Баракуда“.

— А къде бихме могли да открием „Баракуда“? — попита Дерик.

— Закотвена е в пристанището. Капитан Рейтън не позволява корабът да излиза без него.

— Много добре. — Дерик се обърна на изток, забелязвайки, че Молдрин и двамата му мъже са се върнали с меховете, които бяха напълнили с вода от реката. — Изправи този човек на крака, Мат. Бих желал да видя устата му добре запушена.

— Слушам, сър. — Мат бързо изправи пирата на крака и извади кърпа от джоба на бричовете си, за да затъкне устата на мъжа с нея.

Когато Дерик се приближи към пирата, онзи трепна и започна да се дърпа, но Мат го държеше здраво. Дерик доближи лицето си до неговото и каза:

— Иска ми се двамата с теб да се разбираме.

Мълчанието помежду им се проточи. Пиратът погледна към Мат, но той нищо не каза. Пленникът отново се обърна към Дерик и кимна унило.

— Много добре — изрече Дерик със студена усмивка. — Ако се опиташ да предупредиш приятелчетата си, което е напълно възможно, тъй като вероятно си настроен благонамерено поне към някои от тях, ще ти прережа гърлото със същото спокойствие, с което изкормвам вътрешностите на риба. Кимни с глава, ако ме разбираш.

Пиратът кимна.

— Не обичам пиратите — заяви Дерик. — Винаги има начини един честен човек да преживее някак, без да обира другите. Убил съм много от вас из Великото море и залива Уестмарч. Още един в повече няма да промени общата сметка кой знае колко, но може пък да ми достави удоволствие. Ясен ли съм?

Мъжът кимна още веднъж, а в очите му се появиха сълзи.

— Кристално ясен сте, сър — добави Мат енергично, тупайки пирата по рамото. — Струва ми се, че повече няма да имаме неприятности с този човек, след като бяхте така добър да му разясните ситуацията.

— Много добре. Водете го, но го дръжте изкъсо.

Дерик закрачи на изток по билото на планината Хоук Бийк, което щеше да го отведе към пристанището.