Мел Одом
Черният път (3)

Две

Рейтън се бореше със заклинанието на Чолик. Гърчеше се и се извиваше, размахвайки ръце срещу обръчите на невидимата сила, която го държеше в плен. На лицето му се бяха изписали изненада и уплаха. Изглежда, огромният мъж вече осъзнаваше, че старият свещеник, с когото само допреди миг беше говорил по толкова неуважителен начин, съвсем не бе толкова безпомощен и слаб, колкото изглеждаше. Пиратът отвори уста и се опита да каже нещо, но не успя да издаде нито звук.

С още един жест Чолик накара тялото на Рейтън да отплува през ръба на балкона право над напуканите руини на града, от които го деляха над сто стъпки свободно падане. Капитанът на пиратите прекрати своята съпротива. На зачервеното му лице се изписа отчаяние.

— Силата ме доведе до Порт Таурук и до погребания под него Рансим — изскърца гласът на Чолик. Той затегна още малко хватката си, чувствайки някакво извратено удоволствие от употребата на поквареното заклинание. — Сила, каквато ти никога не си имал. На теб тя няма да ти свърши никаква работа, защото не знаеш как да я използваш. За целта трябва да си посветен в изкуството. Като мен.

Свещеникът помръдна ръката си отново.

Полузадушеният Рейтън отлетя обратно над балкона и падна тежко върху плочките. За момент остана да лежи по гръб, опитвайки се да си поеме въздух, хванал с ръка нараненото си гърло. Дясната му длан потърси дръжката на тежкия меч.

— Ако извадиш оръжието си — отбеляза Чолик, — ще се наложи да издигна в чин първия ти помощник. Евентуално бих могъл дори да съживя трупа ти, но се съмнявам, че твоят екипаж ще хареса гледката. Но пък от друга страна, тяхното мнение не ме интересува чак толкова.

Ръката на Рейтън замръзна. Той погледна към свещеника.

— Аз съм ти необходим — изграчи той.

— Да — съгласи се Чолик. — Именно затова те оставих жив. Не си мисли, че го направих от любезност.

Свещеникът пристъпи по-близо до огромния пират. По врата на Рейтън вече започваха да се появяват пурпурни ивици.

— Ти си само инструмент, капитане — каза свещеникът. — Нищо повече.

Мъжът се втренчи в него безмълвно. Очевидно приказването причиняваше болка на премазаното му гърло.

— Все пак ти си важен инструмент в моите планове. — Чолик отново направи жест.

Рейтън потрепери, като видя как ръката на свещеника заизписва мистични символи. После очите му се разшириха от изненада, дължаща се на неочакваното облекчение, което бе изпитал. Свещеникът умееше да прави и изцеряващи заклинания. Напоследък обаче по-охотно употребяваше магиите, които причиняваха болка.

— А сега стани, ако обичаш. Бих желал да се заемеш с евентуалните преследвачи, които може би се крият в мъглата.

Рейтън предпазливо се изправи на крака.

— Разбрахме ли се?

Взирайки се в очите на мъжа, Чолик разбра, че си е създал доживотен враг. Жалко. Плановете му наистина предвиждаха по-дълъг живот за капитана.

Моряците от военната флота на Уестмарч наричаха Арибар Рейтън капитан Скарлет Уотърс^[1]. Много малко хора бяха преживели неговите нападения. Повечето от жертвите му свършваха на дъното на Великото море или — особено напоследък — на дъното на залива Уестмарч.

— Да — изръмжа главорезът, но гласът му не прозвуча заплашително въпреки цялата си дрезгавина. — Веднага ще се заема.

— Много добре. — Чолик се обърна и се загледа в порутените останки от сгради под себе си.

Престори се, че не забелязва напускането на Рейтън, нито отбеляза лекия звук от провлачване на крак, който означаваше, че капитанът на пиратите обмисля дали да не го намушка в гръб. Чу студения шепот на метал, отъркващ се в кожа, но знаеше, че този път звукът е от прибирането на меча в ножницата.

Свещеникът остана на балкона, облегнат на парапета. Опитваше се да овладее своето треперене, предизвикано от студа, и изтощението от използваното заклинание. Струваше му се, че ако му се бе наложило да изразходва още съвсем малко енергия, щеше да изгуби съзнание, оставайки изцяло на милостта на Рейтън.

В името на светлината, където отидоха по-добрите времена? Къде е силата ми?

Взирайки се в греещите в траурната нощ звезди, Чолик се почувства стар и уязвим. Ръцете му бяха почти парализирани. През по-голямата част от времето успяваше да ги контролира, но понякога това не му се удаваше толкова добре. Когато настъпеше такъв пристъп, той криеше дланите си в гънките на робата и странеше от другите. Накрая кризите винаги отминаваха, но постепенно ставаха все по-продължителни.

Ако беше останал в Уестмарч, някой по-млад свещеник неминуемо щеше да забележи тази несигурност и да докладва за нея на по-старшите. Тогава щяха да го отпратят в някой приют, за да помага на старите и болните — всички до един на крачка от смъртта, — способен единствено да облекчава пътя им към гроба, докато сам гасне в леглото си. Мисълта да завърши дните си по такъв начин му се струваше непоносима.

На погребания град Рансим и на събраната от свещените текстове информация за него — ето на кое Чолик гледаше като на свое лично избавление. На това и на мрачните сили, с които беше влязъл в съюз през последните няколко години.

Отмести взор от звездите и огледа реката, над която се стелеше мъгла. Бялата памукоподобна маса се кълбеше край начупените скали по протежение на бреговата линия.

Ако бяха по на север, варварските племена вероятно щяха да представляват проблем за откритието им, ала тук сред пустошта бяха в безопасност. Разбира се, ако последният поход на Рейтън за току-що натоварено в Уестмарч кралско злато не беше довел някого. Старият свещеник се опита да различи нещо през мъглата, но успя да зърне само високите мачти на пиратските кораби, издигащи се над най-високите валма от сребристосиви изпарения.

Окачените навсякъде фенери горяха в бледи жълти и оранжеви ореоли и приличаха на светулки в далечината. Грубите гласове на пиратите долитаха до него с обичайната си надменност. Говореха за жени и как ще похарчат златото, което бяха добили в сражението днес. Изобщо не ги вълнуваше онова, което лежеше под града.

Единствен Рейтън бе започнал да любопитства. Останалите главорези бяха доволни от златото, което продължаваха да получават.

Чолик прокле парализираните си ръце и студения вятър, който духаше от планината Хоук Бийк. Ех, защо не беше открил свещения текст малко по-рано, когато беше млад…

— Учителю.

Чолик се сепна и се обърна:

— Какво има, Нулат?

— Простете, че прекъсвам размишленията ви, учителю Чолик — поклони се Нулат.

Беше двайсетинагодишен, с тъмна коса и тъмни очи. Робата му беше мръсна и прашна, а гладкото му лице и едната му ръка бяха покрити с драскотини, получени преди няколко дни по време на един инцидент при разкопките, коствал живота на двама други послушници.

Чолик кимна:

— Не би ме прекъснал, ако не се отнасяше за нещо важно.

— Да. Брат Алтарин помоли да дойда и да ви повикам.

Сърцето на Чолик заби по-бързо в хлътналите му гърди. Все пак той потисна емоциите си. Всички послушници се страхуваха от него и мощта му, но си оставаха гладни за даровете, които вярваха, че ще получат в замяна на своята вярна служба. Свещеникът възнамеряваше да запази това положение. Замълча, отказвайки да зададе въпроса, който Нулат бе оставил да увисне във въздуха.

— Алтарин вярва, че сме достигнали последната порта — каза послушникът.

— А прекъсна ли Алтарин своята работа? — попита Чолик.

— Разбира се, учителю. Всичко беше направено така, както заповядахте. Печатите не са докосвани. — Лицето на младежа се изкриви от безпокойство.

— Тогава какво не е наред?

Нулат се поколеба за момент. Някъде отдолу продължаваха да се чуват гласовете на пиратите и шумът от удрящия се в мачтите такелаж.

— Алтарин смята, че е чул гласове от другата страна на портата — изрече Нулат. Очите му най-после се откъснаха от тези на Чолик.

— Гласове? — повтори старият свещеник, чувствайки още по-голяма възбуда. Ръцете му затрепериха още повече от внезапния прилив на адреналин. — Какви гласове?

— Зли гласове, учителю.

Чолик се взря в младия послушник:

— А ти какви очакваше да бъдат?

— Не зная, учителю.

— Черният път не може да бъде следван от нишите духом. — В действителност от свещените визджерейски текстове Чолик беше научил, че покритието на пътя е било направено от костите на мъже и жени, отгледани в селище без всякакво зло и вътрешни междуособици. Тези хора не познавали каквато и да било нужда до момента, в който броят им се увеличил до необходимата за делото на демоните численост. — Какво казват тези гласове?

Нулат поклати глава:

— Не зная, учителю. Не ги разбирам.

— А Алтарин разбира ли ги?

— Дори да е така, учителю, не ми го е казвал. Само ми заповяда да дойда и да ви извикам.

— А как изглежда последната порта? — попита Чолик.

— Точно както ни я бяхте описали, учителю. Огромна и страховита. — Очите на Нулат се разшириха. — Никога не съм виждал подобно нещо.

„Нито пък някой друг през последните хиляда години“ — помисли си Чолик.

— Намери нова факла, Нулат. Да отидем да видим какво е открил брат Алтарин.

И се моли свещените текстове да са верни. В противен случай злото, което ще пуснем иззад портата, ще убие всички ни.

 

 

Крепейки се само на пръстите на ръцете и краката си, Дерик Ланг се катереше бавно нагоре, притиснат към обвитата с мъгла скала. На равномерни интервали забиваше метални клинове, предвидливо донесени от кораба, и прекарваше през тях въжето, което бе завързал около кръста си. Така онези, които го следваха, можеха да подсигуряват неговото изкачване. Ако се подхлъзнеше и всичко протечеше нормално, въжето щеше да го предпази от смъртоносно падане в реката на шейсет стъпки под него. Ако нещата се развиеха зле, можеше да повлече със себе си и двамата мъже под него.

„Трябваше да взема Карън с нас“ — помисли си той, докато се хващаше за една скална издатина, изглеждаща достатъчно сигурна, за да издържи тежестта му. Карън беше още момче и всъщност изобщо не бе подходящ за опасна ситуация като тази, но на борда на „Самотна звезда“ се славеше като всепризнат цар на такелажа. Даже когато не му влизаше в задълженията, момчето се катереше по най-високите места на мачтите.

Дерик се отпусна за миг, за да си починат треперещите мускули на гърба и на врата му. Пое дълбоко дъх и усети мокрия мухлясал мирис на камъни и застояла пръст. Не можеше да се отърве от усещането, че долавя вонята на току-що изровен гроб. Дрехите му още бяха влажни от кратката баня в реката. Беше му студено, но въпреки това се потеше.

— Не смяташ да нощуваш там горе, нали? — подвикна Мат.

Звучеше небрежно, но онзи, който го познаваше добре, би доловил лекото напрежение в гласа му.

— Заради гледката е — отвърна Дерик и още веднъж се изуми от факта, че се държаха така, сякаш бяха подхванали някаква лудория, а не сериозната задача да освободят плененото момче.

Бяха на по двайсет и три години, Дерик — със седем месеца по-голям. Бяха отраснали заедно в Хилсфар^[2]. Заедно бяха товарили корабите на речното пристанище и се бяха учили да убиват, когато варварските племена идваха от север, за да грабят и плячкосват. Когато навършиха петнайсет, отидоха в Уестмарч и положиха клетва за вярност в кралския флот. Дерик бе заминал, за да избяга от баща си, но Мат беше оставил задружно семейство и се бе отказал от препитанието, което осигуряваше фамилната мелница. Писмата от дома винаги го караха да говори за роднините си, които му липсваха. Понякога Дерик изпитваше вина — ако не беше той, вероятно неговият приятел никога нямаше да тръгне да скита по света.

Като се съсредоточи отново върху своята задача, Дерик се загледа в начупения бряг край пристанището, от което ги деляха по-малко от двеста метра. Погледът му се спря за момент на един пиратски пост в скалите, който не бяха забелязали досега. Часовият стоеше край малкия огън и се грееше.

Отвъд поста се виждаха мачтите на три широки кораба, предназначени за речно или крайбрежно плаване. Бяха пуснали котва в закръгления залив точно срещу руините на пристанището. Според картите на капитан Толифър градчето се наричаше Порт Таурук, но за него не се знаеше нищо друго, освен че бе изоставено преди много години.

Между корабите усилено се движеха носени от пиратите фенери и запалени факли. Дерик беше сигурен, че вижда блуждаещите им светлини и в града. Нищо не му подсказваше какво ги бе накарало да се раздвижат толкова рано сутринта. Кълбящата се мъгла ограничаваше видимостта и все пак младежът бе успял да зърне достатъчно, за да се притесни.

Лодката бе докарала петнайсет мъже. Дерик пресметна, че главорезите ги превъзхождат поне осем към един. Това, че не бива да се задържат дълго, оставаше извън всякакво съмнение, но все някак трябваше да освободят племенника на краля. Освен това трябваше да нанесат колкото се може повече щети на пиратите.

Дерик беше участвал в подобни операции и преди. Винаги беше успявал да се завърне жив от тях. „Поне досега“ — помисли си той и продължи да се катери. Въпреки че беше уплашен, част от него се вълнуваше от предизвикателството.

Прилепи се към стената, намери нова опора и наново се изтласка. Ръбът на скалата беше само на десет стъпки разстояние. От мястото, на което се намираше, изглеждаше лесно да се излезе на върха. От изкачването пръстите на краката и ръцете започнаха да го болят, но той си наложи да не мисли за това неудобство.

Едва удържа триумфалния си вик, когато достигна ръба на скалата. Обърна се и погледна надолу към Мат, свивайки ръка в юмрук.

Дори от това разстояние Дерик видя ужаса, който се изписа по лицето на неговия приятел:

— Внимавай!

Отмятайки глава назад, Дерик успя да зърне връхлитащото острие, блеснало на лунната светлина. Младежът отпусна тежестта си и отново увисна на ръба на скалата. Мечът съсече камъка, изхвърляйки искри, точно когато Дерик сграбчи издатината, от която се беше изтласкал преди малко. Тялото му се блъсна в склона и той изпъшка болезнено.

— Казах ти, че видях някого тук — изръмжа непознатият мъж и вдигна отново меча си, пристъпвайки внимателно покрай ръба. Подкованите му ботуши изскърцаха по камъка.

— Да — съгласи се неговият спътник.

Държейки се здраво за ръба, Дерик задраска отчаяно с крака в напразен опит да намери подходяща опора, която да му помогне да се оттласне нагоре.

— Срежи му пръстите, Лон — настоя онзи отзад. Беше нисък мъж с лице на невестулка и с бирено коремче, което опъваше оръфаната му риза. В очите му гореше маниакален блясък. — Срежи му пръстите и го гледай как пада върху другите там долу. Преди да се изкачат отново, ще сме успели да се доберем до големия огън, за да предупредим капитан Рейтън.

Дерик мислено си отбеляза името. През годините на служба във военната флота на Уестмарч беше чувал за Рейтън. Всъщност капитан Толифър бе споменал, че според съвета на капитаните зачестилите пиратски нападения били дело именно на този прочут главорез. Хубаво беше, че е научил нещо ново за дръзките грабители, ала на първо време му се налагаше да оцелее, за да предаде новината.

— Дръпни се, Орфик — изръмжа нетърпеливо Лон. — Мотаеш се като муха без глава. Ще те намушкам, без да искам.

— Разкарай се, Лон. Ще му дам да разбере. — В гласа на дребния се усещаше възбуда.

— Проклет да си — изруга Лон. — Махни се от пътя ми!

Бърз като лисица в кокошарник, Орфик мина под протегнатата ръка на своя другар и атакува Дерик с ножове, които по своята дължина можеха да минат и за саби:

— Пипнах го, Лон! Спипах го! Ти само гледай! Басирам се, че ще пищи по целия път надолу — изсмя се той.

Разпределяйки тежестта си възможно най-равномерно и с подновени сили от нахлуващите вълни на адреналина, Дерик се залюля от ръка на ръка, избягвайки кълцащите удари, които му нанасяше Орфик. Все пак един от тях попадна в кокалчето на малкия пръст на лявата му ръка. Болка прониза дланта му, но младежът беше по-загрижен за това дали кръвта няма да направи захвата му по-хлъзгав.

— Проклет да си! — изруга Орфик, изтръгвайки още искри от камъка. — Стой мирен и всичко ще свърши за миг.

Лон се заклати назад:

— Внимавай, Орфик! Някой там долу има лък! — Едрият пират вдигна ръката си и Дерик видя стрелата, която все още висеше на своите пера.

Обезпокоен, че всеки момент може да бъде поразен от някой по-точен изстрел, Орфик отстъпи назад. Опита се да ритне своята жертва в главата.

Дерик се пресегна и хвана крака на дребния мъж с окървавената си лява ръка. Използва нея, защото не желаеше да рискува сигурния захват на дясната. Впи пръсти в бричовете на пирата и го дръпна силно.

— Проклет да си! Лон, помогни ми, преди този корабен плъх да ме е метнал през ръба!

Орфик се протегна към другия мъж, който го улови на свой ред. Още една стрела изсвистя отдолу и ги принуди да се наведат.

Възползвайки се от предимството на тяхното объркване и защото знаеше, че едва ли ще има втора възможност, Дерик се набра с всичка сила нагоре. Преметна краката си през ръба, надявайки се, че тежестта им ще е достатъчна, за да го задържи, преди да е полетял към реката. Не беше сигурен, че въжето, овързано около кръста му, ще успее да го задържи, ако това се случи. Успя да се прехвърли на скалата, удряйки се силно при падането. Залитна назад и усети, че губи опора. Протегна отчаяно ръка напред, надявайки се, че това ще е достатъчно. За един момент, в който стомахът му се преобърна, изглеждаше, че няма да успее. После равновесието му се възстанови и той се просна по лице върху твърдата земя.