Мел Одом
Черният път (27)

Епилог

На изток изгря студеното и далечно слънце. Лъчите му озариха белите облаци в червено и пурпурно. Въпреки студените ветрове светлината бързо прогони нощните сенки надалече от Брамуел и ги отнесе навътре в морето.

Дерик Ланг беше прекарал дългата нощ в градината върху покрива на църквата на пророка на светлината. Беше загърнат в тежкия си плащ, ала вятърът го пронизваше и вече бе измръзнал. Независимо от това обаче, не можеше да си тръгне. Гласът на баща му го беше преследвал с часове и едва сега започваше да заглъхва. Отдавна не бе долавял гласа на Мат и не знаеше дали приятелят му все още скита из призрачните пътеки, или най-сетне е намерил покой след последния сблъсък. Неизвестността го измъчваше.

Някои от наемниците на Буярд Чолик бяха готови да продължат да се бият, ала смъртта на свещеника беше разколебала мнозина. Палат им бе заявил, че са луди за връзване, щом са готови да изгубят живота си за една обречена кауза. Речта му бе имала ефект.

Рейтън беше изчезнал по време на всеобщото объркване.

Тарамис бе положил усилие отрядът да не се разпръсва, опасявайки се от отмъщението на тълпата. В началото хората изглеждаха готови да се обърнат срещу ловците на демони, независимо че Дерик им бе показал главата на Кабраксис, разкривайки им лъжата, на която бяха вярвали. Бяха дошли, за да станат свидетели на чудеса, а вместо това бяха видели как всичко се разпада пред очите им. Много от хората останаха по пейките с часове, надявайки се, че пророкът на светлината и Уейфайндър Сейъс ще се завърнат заради онези, които вярват истински.

Зад гърба му се чуха стъпки.

Дерик се обърна, стиснал меча на Хоклин. Макар да се беше бил рамо до рамо с бойците на Тарамис и в края на краищата да бе убил и Буярд Чолик, и Кабраксис, все имаше чувството, че те не му се доверяват. Пътят му не следваше техния — никога нямаше да си тръгне, яздейки към зората, пък и не би направил опит да отиде до пристанището, за да намери кораб и да тръгне на война срещу поредния демон.

Друг демон. Прииска му се да се изсмее горчиво. Все още не се беше справил с предишния. Нито пък бе надмогнал демона в душата си.

Тарамис Волкен прекоси градината. Продължаваше да носи белезите на неотдавнашната битка по оранжевите си одежди. По лицето му се бяха вдълбали сенки и в чистата светлина на утрото това като че ли го състаряваше още повече.

— Чудех се дали си още тук — каза мъдрецът.

— Не, не си — отвърна Дерик. — Беше накарал Рамбал да наблюдава коридора към покрива.

Тарамис се поколеба само за момент:

— Прав си, разбира се.

Мъдрецът се приближи до ръба на покрива и погледна надолу. Лекият бриз развяваше оранжевата му мантия.

— Много от поклонниците не искат да си тръгнат — каза той.

Дерик се присъедини неохотно към него и също се взря надолу. Улиците бяха задръстени от хора, въпреки усилията на градските стражи да ги разпръснат. Няколко сгради горяха и от тях се издигаше тежък дим.

— Не са престанали да вярват — отбеляза Тарамис.

— Така е, защото Чолик и Кабраксис са им давали онова, което искат — отвърна Дерик.

— На някои от тях — поправи го Тарамис. — Но на висока цена. Било е достатъчно, за да задържи останалите с надеждата, че могат да бъдат избрани следващия път, когато съдбата им се усмихне. — Вдигна очи към Дерик. — Демонът е сътворил наистина ужасно зло.

Дерик не отговори. Думите на магьосника бяха почти толкова студени, колкото и северния вятър.

— Градската стража се сражава из целия град със скитащи тълпи от поклонници — продължи мъдрецът. — Много от тях негодуват срещу случилото се нощес. Говори се, че Чолик и Диен-Ап-Стен са убити от лорд Даркулан от завист и че никога не е имало никакъв демон.

— Демонът беше прогонен — отбеляза Дерик. — Липсата на вяра в това, че Кабраксис е демон, няма да го върне.

— Така е, но хората жадуват отмъщение срещу града заради вината, объркването и гнева, които изпитват. Ако Брамуел има късмет, ще бъдат съборени само няколко сгради, преди стражата да овладее положението.

Дерик се замисли за собствената си мрачна ярост. Емоцията беше отражение на онова, което му бе причинил баща му. Сега вече го знаеше със сигурност, ала също така осъзнаваше, че ще я носи винаги със себе си.

— Казват — продължи Тарамис, — че когато един човек се изправи лице в лице срещу демон, вижда себе си по съвсем различен начин. Снощи ти застана пред Кабраксис, Дерик, приближи се до него.

— Ти също си се бил срещу демони и си ги убивал — възрази Дерик.

Магьосникът се наведе напред и скръсти ръце.

— Никога не съм стигал чак до горящата преизподня. Ти го направи.

— А ти щеше ли да го направиш?

— Да, ако се бе наложило. — В гласа на Тарамис не се долавяше никакво колебание. — Но ми се ще да те попитам, ти защо го направи?

— Не аз избрах пътя си — подчерта Дерик. — Бях погълнат от змията.

— Змията те погълна, защото Кабраксис смяташе, че ще успее да те победи на черния път. Беше си въобразил, че ще надвие Стормфюъри. Въпросът ми е защо демонът беше сигурен в това?

Дерик помълча, ала сетне осъзна, че магьосникът нямаше намерение да си тръгва.

— Заради вината, която нося — отвърна накрая.

— Към приятеля ти Мат?

— И за други неща — призна той. Не се сдържа и разказа на магьосника за баща си и начина, по който касапинът се бе отнасял с него в Хилсфар. — Отне ми доста време, за да разбера, че майка ми не му е била вярна и че не знам кой е истинският ми баща.

— А някога искал ли си да узнаеш?

— Понякога — каза уклончиво Дерик. — Но само светлината знае колко неприятности ще си създам, ако го открия. Вече си имах достатъчно.

— Кабраксис е мислел, че ще те омаломощи, ако те изправи срещу гнева на баща ти.

— И щеше да успее, ако не беше Мат. Той винаги идваше при мен, след като баща ми ме пребиваше. Ето че ме последва и на черния път.

— И ти помогна да прозреш лукавството на демона.

— Точно така. — Дерик погледна към магьосника. — И все пак победата не беше изцяло наша.

Тарамис задържа погледа си върху него.

— Победих Кабраксис на негова територия, в горящата преизподня — продължи Дерик. — Но донесох частица от него със себе си.

Замахвайки рязко, младежът заби Стормфюъри в една леха наблизо. Подобно отношение към оръжие беше немислимо заради ръждата, която можеше да предизвика влажната пръст, обаче Дерик беше сигурен, че магическото острие няма да пострада. Мечът остана забит в земята, а той протегна ръката си напред. — Сякаш проклятието на демона ме е заразило по някакъв начин.

Ръката му се покри с блещукаща светлина и започна да се променя, губейки човешката си форма.

— В името на светлината! — прошепна Тарамис.

— Унищожих Буярд Чолик, който беше пътят на Кабраксис към нашия свят, но заех мястото му. — От пръстите на Дерик, сега покрити с окосмена зелено-черна кожа, започнаха да израстват дълги грабливи нокти.

— Кога се случи това?

— Докато бях на черния път. И ще ти кажа още нещо. Кабраксис не е мъртъв. Не зная дали някога отново ще се сдобие с тяло, което да е способно да оцелее в нашия свят, но той все още е жив, долу, в горящата преизподня. От време на време го чувам да ми шепне, да ми се подиграва. Той чака, разбираш ли? Чака ме да се откажа, да умра или да се напия, без да ме е грижа дали съм жив или мъртъв. — Той посегна към меча на Хоклин, хвана го за дръжката и ръката му отново прие човешката си форма.

— Мечът на Хоклин те пази — каза Тарамис.

— Така е — отвърна Дерик. — Благодарение на него все още съм човек.

— Кабраксис те е прокълнал.

Дерик прибра меча в ножницата му.

— Порталът на демона вече не лежи под руините на града при река Дайър. Сега аз съм неговата порта.

— Ами ако и теб те убият?

Дерик поклати глава:

— Не зная. Ако тялото ми бъде унищожено напълно, може би Кабраксис няма да успее да се завърне. — Той се усмихна горчиво. — Защо ли, като ти разкривам всичко това, се чувствам така, сякаш съм подложил живота си на риск?

За известно време Тарамис не продума.

— Мнозина биха се изкушили да те убият, вместо да рискуват демонът да се завърне.

— Ами ти?

— Това не би ме направило по-различен от чудовищата, които преследвам — отвърна мъдрецът. — Не, няма защо да се боиш от мен. Но ако Кабраксис те овладее, ще те намеря и ще те убия.

— Това е честно — съгласи се Дерик. Знаеше, че не може да очаква повече.

— Ще трябва да задържиш меча на Хоклин — каза Тарамис. — Ще разясня нещата на Елиг Бероуз. Шансовете той и семейството му да се зарадват, че отговорността пада от плещите им, са доста големи.

Дерик кимна.

— Какво ще правиш сега? — попита магьосникът. — Къде ще отидеш?

— Не зная.

— Можеш да дойдеш с нас.

— И двамата знаем, че мястото ми не е сред вас — отвърна Дерик. — Макар че така вероятно ще ти бъде по-лесно да ме държиш под око.

Тарамис се усмихна:

— Вярно.

— Има и още нещо, което получих при смъртта на демона — каза Дерик. — Той се приближи до магьосника. — Ранили са те. Нека погледна.

Тарамис се поколеба, но дръпна робата си и разкри раната, която му бяха нанесли. Някой беше положил старание да я превърже, но твърде неумело, и кръвта продължаваше да се процежда. Дерик сложи ръка върху нея. Силата протече през него и докато това ставаше, шепотът на Кабраксис сякаш се засили в съзнанието му. Накрая се отдръпна.

— Виж.

Тарамис отмести бинтовете и огледа мястото на раната.

— Заздравяла е!

— Да — отвърна Дерик. — Както и раните, които бях получил през изминала нощ. Само че всичко си има цена. Докато лекувам, пътят на Кабраксис към мен е по-широко отворен. Единствено мечът на Хоклин ме предпазва от полудяване.

— Излекува ме по-бързо и по-добре от всички лечители и лекарства, които някога съм ползвал — рече Тарамис. — Би могъл да извършиш много добрини с тази дарба.

— Към кого? — попита Дерик. — И на каква цена? Може би Кабраксис ми е дал тази способност, за да я използвам и по този начин да се приближавам все повече до него.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Не зная. Знам само, че трябва да се махна оттук. Липсва ми морето, Тарамис. Нуждая се от нещо, което да прочисти съзнанието ми. Нуждая се от добра, достойна работа, с която да се захвана, за да не ми се налага да мисля през цялото време.

— Вярвай в светлината — посъветваш Тарамис. — Светлината винаги ти сочи пътя, дори и в най-голямата тъмнина.

 

 

Часове по-късно, когато слънцето бе изминало пътя си по небето и вече се спускаше на запад над океана, а формалностите по отплаването му бяха уредени, Дерик стоеше на доковете на Брамуел. Тарамис и останалите ловци на демони се бяха присъединили към него, съгласявайки се да го придружат поне дотук в предстоящото му пътешествие.

На пристанището беше пълно с народ, хората се блъскаха като добитък, подкарвани немилостиво към товарните кораби. Вълните надигаха платноходите и ги запращаха към подпорите на кея. Над пристана се разнасяше бумтенето на стенещите корпуси.

Внезапно се чу женски писък.

Почти преполовил пътя си по рампата, водеща към кораба, с който бе сключил договор, Дерик се обърна и се огледа.

Някакви мъже извличаха от водата едно момиченце с дълга рокля. Тялото му беше разкъсано и костите му сякаш бяха раздробени.

Една жена, може би майката на момиченцето, коленичи до него, когато моряците го положиха върху дъските на кея.

— Моля ви — говореше жената. — Някой може ли да помогне на малкото ми момиченце? Има ли тук лечители?

— Никой лечител не може да й помогне — дрезгаво изрече един моряк до Дерик. — Лош късмет е да паднеш между кораба и подпорите. Вътрешностите й са смазани. Никой не е способен да излекува това.

Дерик погледна към крехкото девойче. Наистина беше зле — тялото й започваше да посинява, беше мокра и навярно изпитваше ужасни страдания.

— Дерик — каза Тарамис.

За един безкраен миг Дерик просто стоеше на рампата. Ами ако инцидентът с момичето не беше случаен? Ами ако беше изкушение, с което Кабраксис се опитваше да го примами, да използва способностите си отново? Ами ако някой от тълпата, например странстващ визджерейски магьосник, разпознаеше силата му не като дадена от светлината, а като притежание на демон, роден в горящата преизподня?

Сетне дъската се залюля под краката му и той скочи на сушата. Разблъска хората, застанали на пътя му, чувствайки как старият гняв и несдържаност отново го обземат. Само след няколко секунди се озова при момиченцето.

Майката вдигна очи и го погледна. По лицето й се стичаха сълзи:

— Можеш ли да й помогнеш? Моля те, можеш ли да й помогнеш?

Детето не беше на повече от шест или седем години, малко по-голямо от една от сестрите на Мат, когато за последен път я беше виждал.

— Не е на добре — прошепна някой наблизо. — И преди съм ги виждал тъй премазани. Момичето е с единия крак в гроба, да си го кажем направо.

Дерик постави ръце върху тялото, чувствайки как потрошените кости вътре помръдват. Съсредоточи се, без да обръща внимание на съскащия шепот на Кабраксис, който изпълваше с погнуса съзнанието му. Не би позволил на думите, които изричаше демонът, да изплуват, не би позволил дори на себе си да се опита да схване тяхното значение.

Силата протече през ръцете му и се вля в момичето. За момент нищо не се случи, сетне тялото се изви в дъга и то престана да диша. Ужасен, Дерик си помисли, че Кабраксис по някакъв начин е успял да го предаде, че го е накарал да убие детето, вместо да го върне към живота.

Сетне момиченцето отвори сините си очи. Това бяха най-сините очи, които младежът беше виждал. Детето повика майка си и посегна с ръчички към нея. Жената взе своята рожба и буйно я притисна към гърдите си.

— Лечител — прошепна някой.

— Не само лечител — каза друг. — Върна я обратно от мъртвите. Това момиченце си беше труп, а той го върна обратно, сякаш нищо не е станало.

Дерик се изправи на крака, обграден от любопитни и изпълнени с подозрения хора. Постави ръка на дръжката на меча си, едва устоявайки на изкушението да го измъкне и да разчисти пространството около себе си. От дъното на съзнанието му прозвуча смехът на демона.

Изведнъж Тарамис се озова до него, следван от Рамбал и Палат.

— Хайде — подкани го мъдрецът.

— Това е пророкът на светлината! — каза някой. — Върнал се е!

— Не — отвърна друг. — Това са хората, които убиха Уейфайндър и унищожиха пътеката на мечтите. Да ги обесим!

— Да тръгваме — подкани го магьосникът.

Това ли искаше Кабраксис? Дерик не можеше да разбере. Щеше ли смъртта му да помогне на демона да пристъпи обратно в света на хората?

Той не знаеше.

Майката се изправи в негова защита, притискайки детето към себе си.

— Да не сте посмели да го пипнете! Той върна малката ми Джена. Ако той е убил Уейфайндър, значи е трябвало да го стори за добро, тъй казвам аз. Този мъж твори чудеса и е избраник на светлината.

— Уейфайндър ви водеше към света на демоните — обади се Тарамис. — Ако този човек не беше убил слугата на фалшивия пророк на светлината, всички щяхте да горите в горящата преизподня.

Дерик почувства, че му прилошава. Не беше герой, нито пък светец. Насили се да отпусне хватката си около дръжката на Стормфюъри.

Настроената за кръв тълпа започна да се разпилява сред хората, които искаха да открият някакъв смисъл във всичко, което бяха преживели, следвайки църквата на пророка на светлината.

Дерик видя с удивление как към него започнаха да се протягат ръце. Хората започнаха да го обграждат, водейки със себе си своите ранени роднини и приятели, в търсене на изцеление.

Обърна се към Тарамис:

— Какво да правя?

Мъдрецът го изгледа втренчено.

— Изборът е твой. Можеш да се качиш на онзи кораб и да се погрижиш за себе си и нуждите, които имаш, или можеш да останеш тук и да се погрижиш за нуждите на другите.

Дерик огледа огромната тълпа.

— Толкова са много…

На дока имаше поне две дузини носилки с умиращи мъже и жени. Хората го викаха, умолявайки го да помогне на болните им роднини и другари.

— Но силата, която е в мен — каза Дерик, — тя не е от светлината.

— Не е — съгласи се Тарамис. — И все пак ме изслушай. Откъде си сигурен, че точно в този миг светлината не е подредила събитията, така че да се окажеш на нужното място в нужния момент?

— В мен има демон!

— Но ти контролираш силата му и можеш да сториш много добрини, стига да избереш този път.

— Ами ако изгубя себе си, използвайки тази сила?

— Животът е свързан с равновесието — отвърна мъдрецът. — Равновесието между светлината и мрака. Човекът трябва да бъде закален, Дерик, също като стоманата. Ти измина дълъг път. Настоящето ти сега е в равновесие с миналото и мечтите, които вероятно имаш. Като врата на демона сега стоиш между светлината и мрака. Изборът — да се отвориш или да останеш затворен — е изцяло твой. Трябва да решиш дали да скриеш силата си, или да я използваш. Можеш да се страхуваш от нея или да я приемеш. Както и да постъпиш, животът ти вече няма да бъде същият.

Заслушан в собствените си мисли, както и в шепота на демона, Дерик огледа смълчаната тълпа. Сетне, като си пое дълбоко дъх, пристъпи към бъдещето с високо вдигната глава. Вече не беше нечие ненавистно дете без баща, а целеустремен мъж, изпълнен със състрадание.

Запъти се към наранените и умиращите и се зае да ги лекува.

Някъде там вътре, от дъното на мислите му, демонът запищя.