Мел Одом
Черният път (26)

Двадесет и пет

— Един изгубен в смъртта, един в живота и един в себе си — каза Тарамис. — Един хванат в капана на миналото, един в настоящето и един в бъдещето.

Хладна боязън изпълни Дерик.

— Приятелят ти Мат трябва да е онзи, който е изгубен в смъртта и уловен в миналото. Рейтън е този, който е изгубен в живота, неспособен да умре и обречен да живее винаги в настоящето. Оставаш ти.

— Защо не спомена за това по-рано? — попита Дерик.

— Защото не всички пророчества са верни — отвърна мъдрецът. — Около повечето магически оръжия витаят някакви предания, но не всичко, което се разказва, непременно е истина. Когато изтегли меча от ръцете на Хоклин, помислих, че пророчеството е измислица.

Думите на Тарамис удариха като чук Дерик.

„Да — каза Мат в главата му, — ти си онзи, изгубен в себе си. Ала тези тъжни времена вече са минало. Също както и Хилсфар и онази плевня зад месарския магазин на баща ти. Помни това и всичко ще бъде наред. Няма да те изоставя“.

— Пророчеството казва също, че един ще вземе меча, един ще покаже пътя и един ще се изправи срещу демона. — Магьосникът погледна Дерик. — Ти не успя да го вземеш, защото по това време приятелят ти не беше с теб. Не успя, докато не чу гласа на Мат.

Дерик разбираше, че в това има известна доза истина. По някакъв начин думите на Тарамис обясняваха всичко случило се оттогава.

— А той ни показва пътя — каза магьосникът, посочвайки все още тичащия пред тях Рейтън. — Така че явно ти ще трябва да се изправиш срещу демона.

— Заедно с магьосника — додаде насмешливо Палат.

Лицето на Дерик пламна от срам, когато осъзна, че воинът не го смяташе нито за достатъчно силен, нито за достатъчно смел, че да се разправи с демона дори с помощта на омагьосаното острие на Хоклин. В интерес на истина и той самият не се чувстваше готов за подобен подвиг.

„Безполезен“ — чу гласа на баща си.

Отчаяно му се прииска да се отърве от предстоящото задължение. Не беше герой. В най-добрия случай от него щеше да излезе достоен офицер във военния флот на Уестмарч и може би добър капитан на кораб.

Но герой? Не.

Дерик не искаше да приеме задачата. Ала ако се откажеше, ако напуснеше точно преди сблъсъка, за да си спаси кожата, в какво щеше да се превърне?

Щеше да бъде такъв, за какъвто го смяташе баща му. Сега вече съвсем ясно разбираше това и от внезапно обзелия го хлад краката му едва не се подкосиха.

Щеше да остане завинаги в капана, в който бяха попаднали Мат и Рейтън.

„Всичко ще бъде наред“ — каза Мат.

„Даже и ако загубя?“ — помисли си Дерик.

— Преследват ни — извика Клавин откъм тила им.

— Това е стражата — каза Рейтън. — Казах ви, че ще ни открият. Този тунел е нов. Използват го, за да внасят доставки за църквата. Постройките гъмжат от тайни проходи. През последните седмици нямах друго занимание, освен да ги проучвам.

— Къде ни водиш? — попита Тарамис.

— Към централната катедрала. Ако искате да се изправите срещу Кабраксис, ще го откриете там заедно с Чолик.

Няколко стъпки по-нататък капитанът най-сетне спря пред една сводеста врата.

— Понякога има пазачи — каза той, — но сега не са тук. Изпратили са ги да ви преследват долу в каналите, без да знаят, че е възможно да се премине напряко.

Рейтън се повдигна на пръсти и надникна през цепнатината на вратата. Дерик се присъедини към него, извадил меча си. Тарамис застана от другата страна.

Веднага забелязаха Буярд Чолик, който стоеше покачен на платформа върху главата на огромна каменна змия с пламтяща уста. Докато Дерик наблюдаваше, змията се стрелна напред и се заклати над изпълненото с очакване множество. Стомахът му се сви, когато чу молбите и виковете, които отправяха хората към змията и застаналия на главата й мъж. Знаеше, че малцина от поклонниците подозират, че простират умолително ръце към злото. Повечето от тях нямаха никаква представа каква беше истинската същност на нещата. Бяха невинни жертви, умоляващи за чудо преследващия ги звяр — същество, дошло от самия ад.

— Сигурно са стотици, дори хиляди — обади се изумено присъединилият се към тях Палат. — Ако се покажем навън, ще ни разкъсат с голи ръце.

— Тълпата може да ни осигури път за бягство — рече Тарамис. — Стражите няма да успеят да завардят всички изходи и да усмирят разбунения народ. Ако убием Буярд Чолик, можем да разчитаме, че объркването ще ни помогне да се изтеглим. А после ще разкрием пред хората истинската същност на Кабраксис.

— Не можете да убиете Буярд Чолик — каза Рейтън.

Дерик погледна капитана. Долавяйки тропота на ботуши в тунела зад тях, той осъзна, че не разполагат с много време.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тарамис.

— Опитах се да убия негодника още преди седмици — отвърна Рейтън. — Бях се смесил с тълпата. Успях да прекарам миниатюрен арбалет под носа на охраната и му пуснах една стрела в сърцето. Знам, че го улучих. Независимо от това, няколко часа по-късно Буярд Чолик проведе поредната си служба. Опитът ми да го убия само увеличи неговата слава.

„Кабраксис го е спасил — каза Мат. — Но даже той не може да го опази от острието на Хоклин“.

— Не можем да останем тук дълго — обади се Палат. — Не можем и да отстъпим.

Дерик огледа ловците на демони, учудвайки се за пореден път на смелостта на тези мъже, готови да влязат в църквата, независимо от това какво ги очаква. Ако на него му се налагаше да направи нещо подобно, вместо да играе ролята на избрания да носи омагьосаното оръжие, придружен от призрака на мъртвия си приятел, едва ли щеше да тръгне с отряда. Разликата бе там, че те бяха имали избор и бяха дошли тук по собствено желание.

„И ти имаше избор — каза Мат — и също можеше да се откажеш“.

За пореден път Дерик усети миризмата на прогнила слама. Почти можеше да долови горещината на деня, която го притискаше в тясното пространство под гредите на плевнята, където държаха храната за животните. Беше лежал там, надявайки се следващия път, когато баща му решеше да го пребие, най-после да се прости с живота си.

„Не — каза си Дерик. — Нямах никакъв избор“.

„Безполезен“ — изръмжа баща му. Дерик си пое дълбоко въздух и се опита да не му обръща внимание. Стражата беше съвсем наблизо.

— Какво има над нас? — попита той пирата.

— Стълби — отвърна Рейтън. — Но са част от механизъм. Когато освободя ключалката, ще се вдигнат нагоре.

Дерик се спогледа с Тарамис. Магьосникът се обърна към хората си:

— Ако останем тук, ще умрем. Отвън поне имаме някакъв шанс.

Палат кимна:

— Съгласен съм.

Бойците приготвиха оръжията си.

— Ще се опитаме да нападнем Чолик — каза мъдрецът, — а после ще се измъкнем, стига да успеем. Да се надяваме, че демонът сам ще се появи. Ако това не стане, ще трябва да направим промяна в плановете си. — Той погледна към Дерик. — Мечът на Хоклин е нашата единствена надежда да победим Кабраксис.

— Разбирам — каза Дерик и хвана здраво дръжката на оръжието с две ръце. Надникна отново към катедралата. Стори му се, че кръглото пространство под поклащащата се каменна змия твърде много наподобява арена. Пламъците около раззинатата паст на чудовището горяха буйно. Буярд Чолик стоеше върху платформата, изразявайки хладна увереност.

— Сега — заповяда мъдрецът на Рейтън. Капитанът на пиратите бръкна в дрехите си и извади оттам миниатюрния арбалет. По обгорелите му до черно ръце плъзнаха дълбоки пукнатини и кръвта започна да сълзи през тях. На лицето му се изписа налудничава, кървава усмивка и той посегна към един неголям лост над главата си. Погледна Дерик:

— Не ме проваляй, моряче. На „Баракуда“ кръстосахме мечове. Надявам се, че и сега ще бъдеш поне толкова добър, колкото ми се стори, че си тогава. Бъди всичко онова, което малкият ти мъртъв приятел твърдеше, че можеш да бъдеш.

Преди Дерик да успее да отговори, Рейтън издърпа рязко лоста. В отговор скритата в стълбите врата се вдигна безшумно нагоре. Светлината от катедралата нахлу в тесния коридор.

Тарамис се втурна навън първи. Оранжевите му одежди се вееха зад него.

Пристъпвайки след мъдреца, Дерик се намери под купола на огромния храм. Хиляди гласове се издигаха във възхвала на Диен-Ап-Стен, пророка на светлината.

Вдясно, върху една леко издигната платформа, се бяха разположили пазачи. Вече бяха забелязали отварянето на скрития проход. Един от тях вдигна арбалета си. Преди да успее да се прицели, Рейтън протегна ръката, в която държеше своето оръжие, и натисна спусъка. Малката стрела излетя и улучи пазача право в гърлото. Мъжът се олюля и падна в тълпата, предизвиквайки викове и писъци.

Стражите наскачаха от площадката, а ловците на демони се затичаха към тях. Стоманата иззвънтя в стомана и Дерик се озова в самия център на сражението.

На платформата, разположена върху главата на каменната змия, Буярд Чолик замръзна от изненада. Протегна ръка и накара звяра под себе си да застане неподвижно. В същия момент змията разтвори паст и изплю малко момче, което падна в ръцете на баща си.

„Бъди готов — каза Мат в ухото на Дерик. — Онова, което ще последва, ще бъде два пъти по-лошо от всичко, което преживяхте дотук“.

— Не можем да се задържим дълго на това място — извика Палат. По лицето му се стичаше кръв. — Трябва да бягаме.

„Бягството не е изход — каза Мат. — Силата е в твоите ръце, Дерик. Двамата с Рейтън сторихме достатъчно, за да те доведем дотук, но останалото зависи от тебе“.

— Поклонници на Диен-Ап-Стен — прогърмя гласът на Чолик. — Пред себе си виждате неверници, хора, които искат да изравнят тази църква със земята и да ви лишат от чудесата на пътеката на мечтите.

Катедралата се изпълни с вой, изразяващ страх и ярост.

Дерик се биеше за живота си. Пазачите ги превъзхождаха по численост, а ако богомолците също се включеха в мелето, щеше да стане дори още по-лошо. Младежът отби един удар и контраатакува, пронизвайки някакъв наемник в сърцето. Подпря гърдите му с крак и го засили по посока на други трима, които го нападаха в същия момент.

Тарамис движеше ръцете си грациозно и бързо. Пръстите му изписваха мистични символи във въздуха. Изкрещя няколко думи и запрати искрящите руни нагоре. Под купола на катедралата се образува черен облак.

Междувременно Дерик парира един насочен към главата му удар. Отстъпи назад и удари с юмрук пазача, който притискаше Рамбал особено настойчиво. Едрият ловец на демони беше силно затруднен заради раната в ръката си.

Пазачът се строполи в краката на воина.

— Благодаря ти — рече задъхано Рамбал. Лицето му изглеждаше пребледняло под шлема.

Ала въпреки че Дерик се беше справил с един от противниците, на неговото място изскочиха други двама. Онзи, с когото се зае младежът, се опита да го удари в лицето. Дерик отби неумелата атака, прихвана връхлитащото острие, завъртя се и ритна мъжа, запращайки го сред група богомолци.

Черният облак над главите им се кълбеше и просветваше заплашително.

Младежът се огледа отчаяно, дишайки тежко. Някои от поклонниците измъкнаха ножове от коланите си и също се включиха в битката.

„Те са невинни — каза Мат. — Не са лоши по душа. Просто са уловени в капана на демона“.

— Къде е Кабраксис? — попита Дерик.

„Вътре в змията — отговори неговият приятел. — Там, където е черният път. Скрил се е на единственото място, където се чувства истински могъщ. И знае, че си донесъл меча на Хоклин“.

Дерик блокира, отговори с удар и прониза гърлото на един мъж. По устните на пазача забълбука кървава пяна и той се запрепъва назад, изпусна меча си и се хвана за гърлото.

Черният облак, който Тарамис беше сътворил, внезапно освободи вледеняващ вятър от дълбините си. Мразовита виелица се спусна от купола на катедралата, превръщайки пламъците около пастта на змията в полудели огнени езици. По каменната повърхност на съществото се образува скреж, който моментално се стопи, когато чудовището изригна огън. Във въздуха се надигнаха облаци сребриста пара.

Змията обърна главата си на една страна и се втренчи в ловците на демони. В очите й блестяха гибелни пламъчета.

„Буярд Чолик е първият, Дерик — каза Мат. — Той трябва да умре, защото изпълнява ролята на котва, придържаща Кабраксис към нашия свят“.

В катедралата се беше извила истинска зимна фъртуна. Върху главите на поклонниците валяха едри снежинки. Образувалата се бяла пелена пречеше на Дерик да вижда.

Каменната змия се хвърли напред, оголвайки пламтящите си зъби. Започна да мачка наред каменните пейки.

— Внимавай! — изкрещя Рамбал и отмести Палат от пътя на змията.

Ловците на демони се изтеглиха бързо, ала не всички пазачи успяха да се отдръпнат навреме и трима от тях се превърнаха в кървава каша.

Дерик се затича към чудовището, събирайки цялата си смелост. Змията извиваше дългото си тяло, дъвчейки окървавените останки на пазачите. Очите й не се откъсваха от него. Младежът направи лъжливо движение, след което се хвърли надясно и се плъзна под нея. Протегна свободната си ръка и се улови за люспестата й обвивка.

Главата на змията се стовари тежко върху пода на катедралата. Разхвърчаха се остри каменни отломки. Дерик се изтегли нагоре, стъпи на крака и скочи върху гърба на чудовището.

Съскайки, каменната змия отвори уста и стрелна към младежа раздвоения си огнен език. Горещата вълна разроши косата му, когато се затича към платформата. Засили се и скочи към Буярд Чолик.

Внезапно осъзнал отчаяните действия на Дерик, Чолик вдигна ръце и започна да тъче магия. Само че бе твърде късно. Преди да успее да довърши заклинанието, младежът го докопа за мантията. Ала краката на Дерик се хлъзнаха по камъните и той полетя надолу, повличайки свещеника със себе си. Чолик се блъсна в металния парапет и наруши концентрацията си. Младежът се залюля, уловен за дрехата му с една ръка. Знаеше, че змията прави опити да се извие и да го отърси от себе си.

Бурята бушуваше и го заслепяваше. Студът изгаряше лицето му. Призованите от Тарамис ветрове немилостиво го блъскаха от всички страни. Дерик вдигна оръжието си, подхвърли го в ръка, за да го хване наобратно, и го запрати като копие към свещеника.

Омагьосаният меч на Хоклин полетя в права линия въпреки ужасната вихрушка и се заби в сърцето на Буярд Чолик.

— Не! — Свещеникът хвана меча с две ръце и се опита да го издърпа. Пръстите му моментално загоряха със сини пламъци и сякаш залепнаха за острието, неспособни да го измъкнат.

Дерик се възползва от слабостта на противника си, улови се за парапета и се изтегли нагоре. Освободен от хватката му, Чолик залитна назад и падна от платформата.

„Мечът! — изкрещя Мат в главата на Дерик. — Все още ти предстои да се срещнеш с демона!“

Заловен за люлеещата се платформа, младежът протегна ръка към меча, внушавайки му да се върне при него по начина, по който го беше направил в къщата на Елиг Бероуз.

Тялото на Чолик се носеше към напукания под долу. Дерик усещаше силата, която го обвързва със Стормфюъри дори от това голямо разстояние. Видя как омагьосаното оръжие започна да се измъква само от трупа на мъртвия свещеник. Мечът на Хоклин почти се беше освободил, когато главата на каменната змия се метна неочаквано и подхвърли Дерик нагоре.

Младежът полетя толкова нависоко, че почти достигна свода на катедралата. С ужас видя как змията долу се сниши и разтвори масивните си челюсти. Страховитите пламъци в огромната й паст вещаеха смърт.

„Вземи меча! — изкрещя Мат. — Ако той не е с тебе, не разполагаш с нищо!“

Дерик се концентрира отново върху оръжието. Не успяваше да изчисти съзнанието си от мисълта за змията. Дори ако по някакъв начин се разминеше с разтворената й паст, беше сигурен, че няма да преживее падането на пода.

„Мечът! — крещеше Мат. — Той ще те защити, само го вземи! Направи го, защото иначе не мога да ти помогна!“

Дерик се опита да не мисли за смъртта. В крайна сметка тя бе избавление. Ако сега умреше, поне щеше да се отърве от болката и чувството за вина, с които бе живял през изминалата година.

Помъчи се да заздрави връзката, която съществуваше между него и Стормфюъри. С глух тропот трупът на Чолик се стовари върху каменния под до раззинатата паст на змията. В този момент омагьосаното оръжие най-сетне се освободи и прелетя в разтворената длан на Дерик.

„Сега го дръж здраво — каза Мат. — Не го изпускай“.

Неспособен да промени посоката, в която се носеше, Дерик пропадна като камък в устата на чудовището. Пламъците го обгърнаха и за миг му се стори, че ще се превърне в пепел. Невъобразимата жега беше навсякъде около него. Сетивата му просто отказваха да възприемат заобикалящата го действителност.

„Спокойно — предупреди го неговият приятел. Гласът му звучеше сякаш отдалече, макар Дерик да беше сигурен, че го чува в главата си. — Сега си изправен пред най-трудното. Няма нито заобиколен път, нито място за отстъпление“.

Трудно можеше да повярва, че не е мъртъв. Дори самото падане трябваше да го е убило. Не можеше да е оцелял.

И все пак беше жив.

Разбра го, когато си пое въздух с усилие. Цялото тяло го болеше.

„Недей да лежиш — сгълчи го Мат. Гласът му беше още по-отдалечен и изтънял. — Това е черният път. Пътеката на мечтите и сенките. Единственият господар тук е Кабраксис. Или поне той си мисли така. Ще те убие, ако продължиш да се излежаваш. Ставай…“

— Ставай — простърга един безчувствен глас. — Ставай, безполезен негоднико.

Дерик разпозна гласа на баща си. Очите му рязко се отвориха и той видя познатия двор до конюшнята зад месарския магазин. Лежеше върху мократа слама в плевнята.

— Мислеше, че няма да те спипам, докато се излежаваш тук, нали? — попита баща му.

Дерик инстинктивно се сви на топка, за да се защити. Тялото още го болеше от побоя, който, доколкото си спомняше, му бе нанесен вчера. Или може би днес, но по-рано. В такива случаи понякога губеше представа за времето. Често в спомените му имаше черни пролуки.

— Ставай, проклетнико! — Баща му го ритна, изкарвайки въздуха от дробовете му. Ребрата му изпукаха.

Ужасен, Дерик се изправи. Нещо висеше от ръката му, но когато погледна, не можа да го види. Сигурно ръката му беше счупена отново, само дето този път усещането бе различно.

Стори му се, че чува гласа на Мат Хю-Ринг, ала знаеше, че той избягва да се навърта наоколо, когато баща му изпаднеше в някое от особените си настроения. Дори бащата на Мат не би се решил да се появи в такъв момент.

— Ставай, казах! — изрева баща му.

Беше едър мъж, с голям корем и широки плещи. Ръцете му бяха яки и загрубели от тежката работа и безбройните боеве из таверните. Къдравата кафява четина на главата му подхождаше идеално на къдравата брада, която се спускаше до средата на гърдите му.

— Не е възможно да съм тук — изрече замаяно Дерик. — Бях моряк. После имаше някаква църква.

— Глупав, безполезен негодник! — изрева баща му, като го хвана за яката и го раздруса. — Кой прави моряци от такива като тебе? — Изсмя се подигравателно. — Просто си сънувал още една от твоите измишльотини, дето идваш да ги съчиняваш тука.

С пламнало от срам лице, Дерик огледа тялото си. Беше момче на не повече от осем или девет години. Едва ли можеше да представлява заплаха за баща си. И все пак мъжът се отнасяше с него като с най-страшния си противник.

Месарят го зашлеви и главата му зазвънтя от болка.

— Гледай ме, докато ти говоря, момче — заповяда той. — Може да не съм те научил на друго, но поне ще ти втълпя уважение към по-възрастните.

По страните на Дерик се стичаха сълзи. Усети ги горещи и солени, когато достигнаха треперещите му устни.

— Виж се само, сополив страхливецо! — изрева баща му и отново вдигна ръка. — Нямаш акъл за пет пари!

Дерик усети удара по тила си и видя как светът се завъртя за момент. Припомни си как само преди седмица баща му беше пребил трима керванджии в уличната кал пред таверната „Куцата гъска“. Баща му беше касапин със съмнителни умения, но като побойник проявяваше забележителни качества.

— Нахрани ли животните, както ти бях казал, момче? — попита властно баща му.

Поглеждайки, Дерик видя, че яслите и коритата са празни.

— Не — каза той.

— Точно тъй — съгласи се баща му. — Не си. Искам толкоз малко от тебе, защото нямам право да очаквам повече от такъв идиот. Човек би си помислил обаче, че все ще се намери малко ум в главата ти, за да се сетиш да нахраниш и напоиш добитъка.

Дерик се беше свил от страх. Знаеше, че няма измъкване, когато баща му бе в едно от тези настроения. Дори ако животните бяха нахранени, той пак щеше да е недоволен. Щеше да рече, че им е дал прекалено много или прекалено малко. Стомахът на Дерик се сви, сякаш се намираше сред бурно море.

Но откъде би могъл да знае какво е чувството? Може би от историите, които понякога дочуваше пред таверните, посещавани от баща му всяка вечер?

Майката на Дерик рядко си стоеше вкъщи, а момчето се страхуваше да остава само. Затова то следваше тайно баща си от таверна в таверна, като всъщност не му се налагаше да се крие много-много, когато касапинът си пийнеше порядъчно. Макар баща му да бе зъл човек, все пак той си оставаше единствената опора в живота на Дерик, понеже майка му никога не беше наблизо, „… не си там…“

Дерик вдиша едва-едва, сигурен, че е чул гласа на Мат Хю-Ринг. Само че от къде на къде? Мат беше мъртъв. Той умря… умря…

Къде умря?

Не можеше да си спомни. Всъщност не искаше да си спомня. Мат беше умрял някъде далече, разделен от семейството си по вина на Дерик.

„Намираш се на черния път — каза Мат. — Това са демонични трикове. Не се предавай…“

Гласът на приятеля му заглъхна пак. Дерик почувства отново тежестта на предмета в ръката си.

— Какво е това, момче? — Баща му го дръпна толкова рязко, че най-после видя въжето, завършващо с примка. — С това ли си играеше?

Дерик не проговори. Не можеше.

Само преди няколко дни, използвайки уменията, които бе придобил от Мат, който пък ги беше научил от един свой чичо моряк, Дерик бе направил дълго въже от парчетата, захвърлени от фермерите, водещи животните си за клане при баща му.

Четири дни беше размишлявал дали да не се обеси, за да сложи край на всичко.

— Не можа да го направиш, нали, момче? — попита баща му. Той взе въжето и го нави на юмрука си, след което разклати примката.

Дерик се разплака. Носът му беше запушен. Ако се опиташе да каже нещо, баща му само щеше да му се присмее и да го удари, за да го накара да говори като хората. И да продължи да го удря, докато Дерик изпадне в безсъзнание. Знаеше, че дни наред ще усеща вкуса на кръв в устата си.

Но този път баща му имаше наум нещо друго.

Месарят отиде до ръба на плевнята, прехвърли въжето през една от гредите на тавана и улови примката, когато тя се залюля към него.

— Чудех се кога ли ще ти дойде умът в главата, че да опиташ нещо такова — каза той. Присви очи и смъкна малко примката. — Само да се обесиш ли искаш, или предпочиташ да си счупиш врата при падането?

Дерик не можеше да отговори.

„Не беше така — изкрещя Мат. — Аз намерих въжето, не баща ти. Взех го и те накарах да обещаеш, че никога повече няма да се опитваш да сложиш край на живота си“.

На Дерик му се стори, че споменът започва да се връща, но сетне отново го изгуби.

Баща му затегна примката около шията му и се ухили. Дъхът му миришеше на кисело вино.

— Да си счупиш врата, не е за предпочитане. Правят го само страхливците. Няма да позволя на моя син да се страхува от смъртта. Ще я срещнеш като мъж.

„Това е демонът! — изкрещя Мат, ала гласът му се разпадна, сякаш викаше през силен вятър. — Внимавай, Дерик! Животът ти виси на косъм! Ако го загубиш на черния път, завинаги ще бъдеш роб на Кабраксис!“

Дерик знаеше, че трябва да изпитва страх, но не беше изплашен. Струваше му се толкова лесно да умре. Животът, препъването в собствените грешки и болки беше трудната част от играта. Смъртта — бавна или бърза, — нея би посрещнал с облекчение.

Баща му притегна още веднъж възела на въжето.

— Време е — изръмжа. — Когато хората започнат да говорят из града, поне ще разправят, че синът е напуснал тоя свят с куража на баща си.

Дерик стоеше на ръба на плевнята. Когато месарят сложи ръка на гърдите му, вече не можеше да направи нищо, за да му попречи.

Баща му го блъсна.

Той размаха ръце и полетя надолу. „Не изпускай меча!“ — изкрещя една далечна част от съзнанието му.

Вратът му не се пречупи, когато стигна края на въжето. Баща му не го беше спуснал достатъчно ниско.

Дерик се залюля на бесилото и започна да се дави, а конопът претриваше врата му. Лявата му ръка остана свободна, а с дясната стисна въжето, за да се опита да си осигури глътка въздух.

— Просто се откажи — присмя се баща му. — Така е по-лесно. Само след няколко минути всичко ще свърши.

„Той лъже — каза Мат. — Проклет да си, Дерик, погледни истината в очите! Това никога не се е случвало! Никога нямаше да заминем, ако беше станало така!“

Дерик се втренчи в баща си. Месарят беше коленичил при ръба на плевнята, а устните му се бяха разтеглили в широка усмивка и очите му горяха в очакване.

„Виж сянката му! — изкрещя Мат. — Виж сянката зад гърба му!“

С притъмняващия си взор, Дерик погледна към сянката на баща си. Само че това не бе неговата сянка. Каквото и да я предизвикваше, не беше с човешки форми. Сетне си спомни за катедралата в Брамуел и за каменната змия с пламтяща паст.

Неочаквано Дерик осъзна, че вече е възрастен. Започна да се гърчи на въжето, провесено през гредата на тавана.

— Твърде късно е — каза демонът. Формата му се промени. Вече не приличаше на баща му, а на себе си. — Ще умреш тук и душата ти ще стане моя. Понеже уби Буярд Чолик, ще използвам теб като връзка със света на хората.

В Дерик пламна ярост. Той позволи на огъня й да се разгори и се улови за нея като за последно средство, от което да почерпи сила. Замахна с меча, преряза въжето и падна на земята. Само дето това вече не беше покритата със слама земя в конюшнята зад месарския магазин. Опората под краката му се беше превърнала в тънка черна лента, увиснала над нищото.

Кабраксис скочи на черния път пред Дерик и се затича към него с разтворени нокти и оголени кучешки зъби.

Дерик го посрещна, усещайки как примката около шията му продължава да го стяга, лишавайки го от въздух. Пред очите му се въртяха черни кръгове. Мечът в ръцете му се движеше с нечовешка скорост, беше като жив, но едва успяваше да го предпази от смъртоносните атаки на противника му.

Опашката на Кабраксис изплющя към него, но Дерик успя да отбие нейния удар и я преряза. Демонът изрева от болка и замахна с двете си ръце като с ножици.

— Не можеш да ме победиш, безполезен човеко!

Дерик се наведе и мина между краката му, плъзгайки се през кръвта от отрязаната опашка, сетне се изправи мигновено и се хвърли към гърба му. Подскочи, забравил всички мисли за провал или страх от безкрайното падане от черния път, и се озова на раменете на демона.

Кабраксис се опита да го събори, ала замръзна, когато Дерик обви едната си ръка около главата му и плъзна меча на Хоклин покрай гърлото му.

— Чакай — каза демонът. — Ако ме убиеш, ще ти се наложи да платиш цената. Не си толкова чист по душа, колкото беше Хоклин. В себе си носиш страхове, които винаги ще те преследват. И винаги ще носиш в себе си частица от мен. Такава е цената.

Дерик се поколеба само за секунда.

— Ще… я… платя — прошепна той дрезгаво и изтегли магическото острие през гърлото на Кабраксис.

Металът остърга в костта и мракът край тях се озари от светкавица. Безумната белота сякаш изпълни очите на Дерик и го ослепи.

Когато прогледна отново, стоеше в центъра на катедралата. Подът беше покрит със сняг. От ръката му висеше главата на Кабраксис — беше я стиснал здраво за един от роговете й.

Каменната змия все още беше жива и се извиваше край трупа на Буярд Чолик.

Тарамис и останалите ловци на демони се сражаваха отчаяно със стражите. Четирима от воините лежаха мъртви или сериозно ранени.

Каменната змия нави пръстените си и се стрелна към Дерик.

— Не! — извика той, усещайки свръхестествената сила, която го изпълваше. Заби острието на Хоклин в каменните плочи на пода.

От покрива на катедралата плъзнаха студеносини мълнии и поразиха чудовището, превръщайки го в купчина хоросан и тухли. Пламъците трепнаха за миг и угаснаха.

Всички в катедралата замръзнаха по местата си, когато Дерик се обърна към тях.

Издигайки главата на демона, той изкрещя:

— Всичко свърши! Демонът умря! Фалшивият пророк е мъртъв!

Църковната стража свали оръжие и отстъпи. Тарамис и воините му, отпуснати и окървавени, се обърнаха и го огледаха внимателно.

— Вървете си по домовете — каза Дерик на поклонниците. — Всичко свърши.

Беше го изрекъл, ала знаеше, че не е истина. Все още му предстоеше да плати цената и едва сега започваше да разбира каква е тя.