Мел Одом
Черният път (25)

Двадесет и четири

По виковете и шума на стъпки отзад, Дерик разбираше, че пазачите ще се появят всеки момент. Бяха попаднали в капан.

Почувства се предаден. Гласът на Мат се беше оказал още един от триковете на демона. Взирайки се в меча, той разбираше, че оръжието е изиграло ролята на примамка.

„Не — каза Мат. — Именно тук трябваше да дойдете. Успокой се и всичко ще ти стане ясно“.

— Какво трябва да ми стане ясно? — попита Дерик на висок глас.

Тарамис и бойците се обърнаха към него. Пазачите на църквата почти ги бяха настигнали.

„Бяхме трима в онази пещера — отвърна Мат, — когато Кабраксис премина през портата в нашия свят. Магията, която го освободи от горящата преизподня, ни беляза. През онази нощ всеки от нас загуби по нещо. Сега трябва да се изправим заедно срещу демона и да си върнем изгубеното“.

— Трима? — повтори Дерик. — Тогава не бяхме трима, освен ако не броиш свещеника.

„Не се предавай точно сега, Дерик — настоя Мат. — Съмненията ти са дело на демона. Той си играе с твоя страх. Аз самият бях изгубен за дълго време, докато ти не откри меча на Хоклин. Тогава се завърнах, за да те напътствам“.

Дерик поклати глава.

„Не струваш, момче — чу отново гласа на баща си. — Дори не си заслужава да те убия. Сигурно ще изчакам да пораснеш малко, да натрупаш още месце по себе си, после ще те одера и ще кажа на всички, че си избягал“.

Страхът завладя Дерик. Беше почти сигурен, че може да види лицето на баща си сред сенките.

— Дерик — каза Тарамис.

Макар че го чуваше ясно, младежът откри, че не може да отговори. Беше уловен в капана на спомените и страховете. Вонята на кръв в месарницата изпълни ноздрите му, превръщайки мъжете пред него в нереални образи.

„Хайде, Дерик! — извика Мат. — Обърни ми внимание, дявол да го вземе! Това е дело на Кабраксис. Той е сложил ръката си върху тебе. Заради него досега се лутах из призрачните пътища. Ако ти не беше намерил меча на Хоклин, демонът и досега щеше да ме държи във властта си“.

Дерик чувстваше дръжката на меча в ръката си, ала продължаваше да обвинява оръжието, задето ги бе довело в капана. Тарамис може би все още вярваше, че Стормфюъри е амулет, който помага срещу демони, но младежът бе прозрял истината. Нещото беше прокълнато, както и много други оръжия, за които се разказваха подобни легенди.

„Всичко идва от демона, Дерик — каза Мат. — Бъди силен. Вярвай на меча“.

— Не мога — прошепна младежът. Виждаше как светлините от факлите на пазачите се събират в далечния край на тунела.

— Не можеш какво? — попита го Тарамис.

— Не мога да повярвам.

През целия си живот се беше упражнявал в недоверие. И как би могло да бъде иначе, след като животът му като момче бе низ от грубости и обиди, а хубав ден беше такъв, в който не го бяха пребили.

„Но ти успя да се спасиш от всичко това“ — каза Мат.

— Избягах — прошепна Дерик. — Но в крайна сметка не надбягах съдбата.

— Изчакват, мръсниците — рече Палат, загледан в стражите. — Усетили са, че сме прекалено много, за да се справят с нас, без да изгубят двама или трима от своите. Ще се позабавят, за да докарат още стрелци, и ще ни избият.

Тарамис пристъпи към Дерик:

— Добре ли си?

Младежът не отговори. Чувстваше се безпомощен. Усещането притискаше раменете и гърдите му и го задушаваше. През последната година беше хвърлил живота си на дъното на чашата, в евтиното вино, което пиеше във всяка долнопробна таверна, през която, минеше. Сетне бе направил грешката да се отрезви и да се опита да повярва, че животът му не е пропилян окончателно. Че е нещо повече и че би могъл да преодолее лошия късмет и самотата, преследвали го винаги и навсякъде.

„Безполезен“ — изрече баща му.

И защо се беше опитал да промени всичко това? За да умре в края на затрупан отходен тунел като някакъв плъх? Щеше да се изсмее, ала сълзите го задавяха.

„Дерик“ — повика го Мат.

— Не, Мат — каза той. — Стигнах прекалено далече. Време е всичко да приключи.

Тарамис се приближи и вдигна фенера, така че да огледа лицето му:

— Дерик?

— Дошли сме да умрем — каза младежът както на Мат, така и на мъдреца.

— Не за това сме дошли — отвърна магьосникът. — Дойдохме, за да разобличим демона. Щом хората, които му служат, разберат какво представлява той, ще го изоставят и ще бъдат свободни.

Състоянието, обхванало Дерик, едва му позволи да осъзнае думите на Тарамис.

„Това е демонът“ — прошепна Мат.

— С приятеля си ли разговаряш? — попита мъдрецът.

— Мат е мъртъв — прошепна дрезгаво Дерик. — Видях го да умира, погубен от мен.

— С нас ли е сега той?

Дерик поклати глава. Движението му се стори далечно, сякаш тялото му принадлежеше на друг.

— Не. Той е мъртъв.

— Но ти говори — настоя Тарамис.

— Измама.

„Не е измама, проклет глупако! — избухна Мат. — Върви по дяволите, упорито магаре такова. Винаги си бил такъв, винаги трябва първо да пипнеш нещо, за да се убедиш, че съществува, нали? Само че ако сега не ме послушаш, Дерик Ланг, ще ме обречеш на вечно скиталчество по призрачните пътища. Не ще узная ни почивка, ни мир. Това ли искаш да ми се случи?“

— Не — каза Дерик.

— Какво казва той? — попита Тарамис. — Където трябва ли сме попаднали?

— Това е номер — отвърна Дерик. — Мат твърди, че демонът е в главата ми и че се опитва да ме омаломощи. Също така казва, че самият той не е демонът.

— Вярваш ли му?

— Вярвам, че демонът е в мен. По някакъв начин успях да ви предам всичките, Тарамис. Съжалявам.

— Не — отговори мъдрецът убедено. — Мечът е истински. Сам дойде в ръцете ти.

— Това също беше трик на демона.

Магьосникът поклати глава.

— Никой демон, дори и Кабраксис, не може да разпростре властта си над меча на Хоклин.

Ала Дерик много добре си спомняше как оръжието се бе съпротивлявало, как първоначално беше отказало да премине в ръцете му.

„Мечът не можеше да бъде освободен отведнъж — каза Мат. — Просто бе невъзможно. Първо трябваше да се появя аз. За целта трябваше да присъстваме и двамата, разбираш ли? Точно поради тази причина бях осъден да се скитам. Аз също съм част от всичко това. А третият човек ще срещнеш скоро“.

— Скоро ще срещнем третия човек — повтори Дерик глуповато.

Тарамис го изучаваше внимателно, местейки фенера пред очите му.

Въпреки раздразнението от светлината Дерик откри, че не е в състояние да помръдне.

„Ти не си мой син — изрева баща му. — Хората те гледат и никой няма да ме обвини, ако убия майка ти. Обаче вещицата ме е омагьосала. Не мога да вдигна ръка срещу нея“.

Бузата на Дерик загоря от болка, ала тя идваше от дълбините на спомена, а не от онова, което се случваше в настоящето.

Момчето, което бе някога, беше полетяло след удара, падайки върху купчина тор. А баща му се бе приближил и беше продължил да го бие безмилостно. Много дни след това се бе възстановявал в плевнята със счупена ръка и изгарящ от треска.

— Защо не умрях? — запита се той. — Колко по-лесно и по-просто би било всичко тогава.

Мат все още щеше да е жив в Хилсфар със семейството си.

„Аз направих своя избор сам — възпротиви се Мат. — Реших да поема на път с приятел. Ако ти не ми беше дал повод да напусна, така или иначе щях да го направя по друга причина. Хилсфар не е място за хора като нас“.

— Аз те убих — настоя Дерик.

„А ти броил ли си колко пъти щях да съм мъртъв още преди да стигнем Порт Таурук, ако не ме беше спасявал?“

В спомените на Дерик приятелят му отново се блъсна в скалистия склон заедно с вкопчилия се в него скелет.

„Колко пъти сме чували от капитаните, с които плавахме, че животът на моряка от военната флота не струва и пукната пара? Дълги часове труд, ниско заплащане и още по-кратък живот — ето какво ни очакваше и ние го знаехме. Единственото, което може би си струваше, бяха другарите на кораба и слугините в таверните, в чиито очи бяхме герои“.

Дерик си припомни времето, когато често слушаше подобни речи от приятеля си. Мат винаги беше успявал да извлече най-доброто от живота, срещаше се с най-хубавите момичета и имаше най-добрите приятели.

„През онази нощ късметът си беше мой, Дерик, добър или лош — продължи Мат. — Всичко, което искам, е да довършим започнатото. Вдигни меча и се подготви. Третият човек идва“.

Част от мъглата се вдигна от очите му. Едва тогава младежът осъзна, че Тарамис го е хванал с две ръце и го разтърсва.

— Дерик! — повтаряше магьосникът. — Дерик!

— Чувам те. — Долавяше и глухите удари от стрелите, забиващи се във вдигнатите щитове на воините. Очевидно църковната стража бе добила кураж.

— Какъв трети човек? — попита Тарамис.

— Не зная.

— Има ли изход оттук?

— Не зная.

На лицето на магьосника се изписа отчаяние:

— Използвай меча!

— Не зная как.

„Изчакай“ — каза Мат.

— Трябва да изчакам — повтори още по-глуповато Дерик. Беше се затворил в себе си. Вече нищо нямаше значение. Някъде в далечината глухо звучеше гласът на баща му. Може би Мат беше намерил начин да го заглуши най-после, но ако повярваше в това, значи вярваше, че гласът на приятеля му не бе дело на демона, а младежът беше твърдо убеден в противното.

— Идват и други стражи — извика към тях Палат.

Внезапно се чу шум от падащи камъни. Тарамис надникна през рамото на Дерик.

— Виж — каза той. — Може би приятелят ти е бил прав.

Дерик се обърна вцепенено и съзря правоъгълна дупка, която се беше отворила в тавана над купчината боклуци. Взирайки се по-внимателно, младежът разбра, че отворът не беше врата, а по-скоро се бе образувал, след като някой бе отместил огромна каменна секция. Натрошените отломки и водата се озариха от нахлулата отгоре светлина.

Един човек надникна през дупката и извика:

— Дерик Ланг!

Тарамис вдигна по-високо фенера си и освети човека. Лицето му беше обезобразено от изгаряне. Младежът просто не можеше да повярва, че някой им се бе притекъл на помощ.

— Дерик Ланг! — повика мъжът още веднъж.

— Кой е този човек? — попита магьосникът.

Дерик поклати глава. Не можеше да го разпознае.

„Познаваш го — каза Мат. — Би се с него на «Баракуда». Това е капитан Рейтън. Беше главатар на пиратите в Порт Таурук“.

— Рейтън? Но той умря!

— Тъй си е, сякаш наистина го е сторил — съгласи се Тарамис с тих глас. — Но определено ни предлага спасение от сигурна смърт. И ми се струва, че е свикнал с избавленията на косъм.

— Насам — каза Рейтън. — Ако искате да живеете, побързайте. Проклетият демон е изпратил още хора в тунелите, а сега, щом ме видяха, те ще проверят картите си и ще открият как съм се промъкнал тук.

— Хайде! — Тарамис хвана Дерик за ръката.

— Това е трик — задърпа се той.

„Не — каза Мат. — Сега вече сме заедно. Трима по трудния път“.

— Ако останем тук, ще загинем като риби на сухо — рече Тарамис и повлече съпротивляващия се Дерик.

Докато се оттегляха, стрелите продължаваха да валят. Една-две уцелиха щуращите се плъхове, ала за щастие никой от воините не пострада.

Рейтън протегна ръка към Дерик:

— Дай ми меча си. Ще ти помогна да се качиш.

Преди Дерик да успее да помръдне, Рейтън посегна към оръжието. Ала щом пръстите му се докоснаха до него, се разнесе съскащ звук. Пиратът изскимтя и отдръпна ръката си. От изгорените му пръсти се издигаше пушек. Той изруга и разкърти още два каменни блока, за да могат да преминат по-лесно.

Тарамис се изкатери пръв в тунела отгоре. Дерик го последва замаяно, стиснал здраво омагьосания меч на Хоклин.

След като се представи на капитана, Тарамис му подаде ръка. Пиратът обаче се отдръпна. Погледът му се спря върху Дерик:

— Да си говорил наскоро с мъртвия си приятел?

Младежът не отговори, а само тихомълком се взираше в пирата. Беше готов да го прониже в сърцето, ако това бе поредният капан.

Рейтън се усмихна студено. Устните му се напукаха и от тях закапа кръв.

— Не е необходимо да отговаряш — каза той. — По никакъв друг начин нямаше да се озовеш тук, ако за това не се бе погрижил досадният ти приятел.

„Досаден приятел, така ли? — обади се Мат. — Само ако можех да те спипам със сабя в ръката, щеше да се разделиш с главата си, жалък негоднико!“

— Все още е сред нас, доколкото разбирам — каза Рейтън.

Дерик се изненада:

— Чуваш ли го?

— Винаги щом се замотае наоколо. Дърдори непрекъснато. Благодаря на светлината, че не ми се налагаше да го слушам постоянно през последните седмици. — Рейтън насочи поглед към меча в ръцете на Дерик. — Каза, че ще се появиш с могъщото острие на Хоклин. Това ли е?

— Да.

Останалите воини се изкачиха в малкия тунел и се скупчиха наоколо. Тарамис издаде тихо някаква заповед. Мъжете бързо застанаха от двете страни на прохода в пода.

— И това ще убие Кабраксис? — попита Рейтън.

— Така казват — отговори Дерик. — Или поне ще прогони демона обратно в горящата преизподня.

— Предпочитам да го разпоря и да го хвърля на акулите, за да гледам как се хранят с тялото му — заяви пиратът.

— Стражите идват — рече Палат. — Най-добре да тръгваме.

— Да тичаме в този тунел, докато ни следват по петите? — попита Рейтън. Той се намръщи и кървавата пяна около устата му придаде на неговото изражение налудничав вид.

„Той е полудял — сподели Мат. — Онова, което му стори Кабраксис, едва не го довърши окончателно“.

— Какво правиш тук? — попита Дерик.

Капитанът на пиратите се усмихна отново.

— Подозирам, че същото, каквото и ти. Дойдох да се освободя от властта на демона. Макар че, след като чух за смъртта на приятеля ти, трябва да ти призная, че ти си се отървал най-леко.

В канала долу се разнесе шум.

— Стражата няма да ви чака да си разменяте комплименти — рече Палат.

Рейтън отиде при стената на тунела и започна да търкаля към отвора някаква бъчва. Кожата по ръцете му се нацепи и се покри с кръв. Дерик и Палат се заеха да му помагат. Махайки капака, Рейтън разкри тъмната китова мас вътре.

— Научих този номер от тебе — каза пиратът. — Изливайте!

Тримата заедно изсипаха съдържанието на бъчвата върху водата и камъните долу. Плъховете панически напуснаха скривалищата си сред отпадъците, а пазачите разтревожено заеха отбранителни позиции.

През отвора влетяха две стрели. Едната се заби в бъчвата, а другата прониза десния прасец на капитана. Ругаейки от болка, Рейтън посегна към стената, грабна една факла от поставката и я запрати през отвора към купчината боклук долу.

Дерик надникна внимателно през ръба и видя как мазнината се запали. Огънят подгони разбунените плъхове към пазачите. Плуващата по повърхността на водата мазнина също избухна в пламъци. Понесен от лекото течение, огънят се насочи към стражите и ги принуди да отстъпят.

— Това ще ни спечели малко време — каза Рейтън. Обърна се наляво и забърза по тунела.

— Къде ни водиш? — попита Тарамис.

— Към демона — отговори той. — Точно накъдето трябва. — Продължи да тича, спирайки само колкото да откачи друга факла.

Тази галерия беше по-тясна от другата долу. Имаше място само колкото трима души да се изправят един до друг. Подтикван от нуждата да действа бързо, Дерик скоро застана начело на групата ловци на демони. След секунда до него се оказаха Тарамис и Палат.

— Кой е този мъж? — попита Тарамис, без да изпуска от очи тичащата отпред фигура.

— Рейтън. Той е…

„Беше“ — поправи го Мат.

— … беше — съгласи се Дерик — капитан на пиратска флотилия в залива Уестмарч. Преди година работеше за Буярд Чолик.

— Свещеникът от Църквата на Закарум, който е отворил портата на Кабраксис?

— Да.

— Какво му се е случило?

— Беше убит от демона — отговори Дерик, осъзнавайки колко странно звучат думите му, след като всички виждаха как полуделият капитан тичаше пред тях.

— Не е достатъчно мъртъв за моя начин на мислене — обади се Палат.

„И все пак Рейтън беше убит — каза Мат. — Кабраксис направи заклинание, за да съживи зомбитата и скелетите, които ни преследваха тогава. По някакъв начин магията е повлияла на Рейтън малко по-късно, съживявайки го отново. Открих го, след като ти освободи меча. Мога да говоря с него така, както разговарям с тебе. Тримата сме обвързани един с друг, Дерик. Връзката помежду ни представя начина, по който ще свърши господството на Кабраксис.“

— Мъртъв е — обясни Дерик и набързо им разясни детайлите, които бе обрисувал Мат.

— Пророчеството на Хоклин — промълви Тарамис.

— Какво пророчество? — попита Дерик, следвайки неотстъпно Рейтън.

— Казано е, че острието на Хоклин няма да напусне своята гробница, освен за да обедини тримата.

— Кои трима?