Мел Одом
Черният път (24)

Двадесет и три

С оголени зъби и плющящи опашки, огромните плъхове нападнаха Дерик, Тарамис и ловците на демони. Бледожълтата светлина на фенерите и факлите играеше върху гърчещите се тела, докато гризачите се приближаваха устремно, използвайки ръбовете и неравностите по стените или плувайки през тъмната вода на канала.

За момент Дерик изтръпна от ужас, представяйки си как покритите с козина тела скачат върху него и го завличат под повърхността. Останалите бойци ругаеха или отправяха молитви към светлината. Всички се разпръснаха и заеха отбранителни позиции.

Нивото на водата продължаваше да се покачва.

Едрият и висок Рамбал бе застанал начело на отряда. Той замахна с щита си и помете първите плъхове, които се нахвърлиха към него. Ударите на плът в стомана отекнаха глухо в тунела.

— Дръжте се — нареди Тарамис на воините. — Постарайте се да ги държите далече от мен за малко.

Плъховете скачаха от стените и се приземяваха върху шлемовете и раменете на бойците. Ноктите им драскаха по металните плочки на броните и брънките на ризниците, жадувайки за кръв.

Дерик нанесе рязък удар по едно от съществата с острия меч на Хоклин и го разсече от носа до опашката. Кръвта на гризача пръсна във въздуха и за миг го ослепи. Докато успее да избърше кръвта от лицето си, го нападнаха още три плъха. Неочакваната им тежест го накара да се олюлее. Гадините веднага се насочиха към очите му, озъбили малките си муцунки в светлината на мъждукащите факли. Дерик изруга и ги отърси от себе си. Гризачите изпопадаха във водата и миг по-късно изплуваха отново.

Въпреки усилията, които полагаха, воините започнаха да се огъват. Пространството в тунела беше тясно и остриетата свистяха във въздуха, минавайки само на сантиметри от главите на сражаващите се мъже. Кръвта се смесваше с тъмните води на канала и пяната на нахлуващата през стената река.

Течението пречеше на Дерик да пази равновесие. Младежът размахваше ожесточено Стормфюъри, изумен от лекотата, с която се движи мечът. Наоколо хвърчаха разполовени тела на плъхове, но и доста от гадините успяваха да го докопат. Зъбите им се забиваха в ръцете и краката му на местата, където ризницата не покриваше достатъчно добре плътта му.

Тарамис изрисува сложен магически символ във въздуха, а после още един и още един. От пръстите му излизаше зелен огън, а изписаните руни грееха в ярка светлина. С един последен жест магьосникът запрати творението си напред.

Руните експлодираха във въздуха само на няколко стъпки пред сражаващия се отряд и озариха всичко. Острите лъчи започнаха да пронизват безпогрешно телата на плъховете. На мястото на поразените гризачи оставаха само кости.

За момент Дерик си помисли, че опасността е отминала. Ухапванията по тялото му бяха многобройни и болезнени, ала не му пречеха да се движи. Възможно бе по-късно да получи инфекция, но само ако оцелееше през тази нощ.

— Тарамис — извика Палат, придържайки един от бойците. Беше поставил ръка върху врата му. — Един от плъховете прегриза гърлото на Клавин. Засегнал е артерията. Ако не спрем кръвта, ще умре.

Тарамис се приближи и огледа воина. Поклати глава:

— Нищо не мога да сторя — прошепна пресипнало. Чертите на Палат се изостриха още повече, докато кръвта изтичаше през пръстите му.

— Дявол да го вземе, няма да го оставя да умре! — каза посивелият воин. — Не съм изминал целия този път, за да гледам как приятелите ми загиват.

Поклащайки още веднъж глава, Тарамис каза:

— Съжалявам, всички сме безсилни.

Дерик усети как ужасът отново се промъкна през защитата, които бе издигнал в себе си. Клавин бе обречен и се налагаше да го изоставят. Боецът щеше да прекара последните си мигове в самота.

„Не — каза Мат в ума му. — Дерик, не е нужно той да умира. Използвай меча. Използвай меча на Хоклин“.

— Как? — попита той. Гласът му отекна високо под сводовете на тунела.

„Дръжката — отговори Мат. — Опри дръжката в плътта на Клавин“.

Дерик тръгна напред, а острието на меча наново засия във всички нюанси на синьото. Палат му препречи пътя:

— Не. Няма да ти позволя да сложиш край на живота му.

— Няма да го убивам — отвърна Дерик. — Ще се опитам да го спася.

Едрият воин не се отмести.

Дерик осъзна с горчивина, че нито беше един от тях, нито някога щеше да стане. Бяха пътували заедно и се бяха сражавали рамо до рамо, но отрядът отказваше да го приеме. Гневът започна да се надига в него.

„Дерик — каза Мат, — не се впускай в това. Ти не си сам“.

Ала младежът знаеше, че това не е истина. Беше прекарал целия си живот в самота. Дори Мат го беше изоставил накрая.

„Не, Дерик — възрази приятелят му, — нещата, които чувстваш, не са реалност. Демонът ти внушава тези мисли. Кабраксис е с нас в момента и мога да те уверя, че е уплашен. Опитвам се да те предпазя от неговото влияние, ала той вече е усетил слабостта ти и се възползва от нея. Не му позволявай да те обърне срещу тези хора. Те се нуждаят от теб. Дори в този момент към вас са се запътили войници, за да ви пресрещнат“.

Внезапно Дерик усети непоносимо главоболие, което едва не го събори на колене в студената вода. Пред очите му заплуваха тъмни петна.

„Използвай меча, Дерик — настоя Мат. — Той може да спаси всички ви“.

— Какво да сторя? — попита Дерик.

„Вярвай“ — отговори приятелят му.

Дерик положи усилия да намери ключа към магията, която се изискваше от него. Наистина щеше да е много по-лесно, ако съществуваше някаква дума, която да освободи мощта на оръжието, или нещо подобно. Съсредоточи се, припомняйки си как мечът му беше вдъхнал нови сили по време на отчаяното сражение край къщата на Елиг Бероуз, както и случката отпреди малко, когато Стормфюъри бе осветил брега на реката, спасявайки всички. Тези неща се бяха случили наистина… Значи могъществото на оръжието беше реалност!

Изведнъж мечът потрепери и отново започна да грее ярко в синьо. Приятна топлина се разля в тунела. Разнесе се приглушен звън. Изумен, младежът видя как кръвта престана да се стича през пръстите на Палат.

Посивелият воин отмести ръката си от шията на Клавин и отдолу се показа ужасното разкъсване. Пред очите им раната зарасна и на мястото й остана съвсем мъничък белег.

Дълбокият глух звук продължаваше да вибрира във въздуха. Дерик видя как даже собствените му рани започнаха да зарастват, включително и мястото, където по-рано го беше пробола стрелата. За по-малко от минута всички бяха напълно излекувани.

— Благословени сме от светлината! — каза Рамбал с широка детска усмивка на лицето.

— За да бъдем убити по-късно — изръмжа Палат мрачно.

Дерик се опита да долови присъствието на Мат.

„Бъди силен — прошепна неговият приятел. — Най-лошото тепърва предстои. Това е само затишие пред буря“.

— Проклятие! — изруга Палат, сочейки натам, откъдето бяха дошли. — Стражите са по петите ни!

Дерик също погледна към входа на тунела. Мъждукащата светлина вече изпълваше канала. Това означаваше, че преследвачите са на един-два завоя зад тях.

— Напред — заповяда Тарамис, издигайки фенера си.

Отрядът започна да се изкачва, борейки се с течението на водата и хлъзгавата каменна настилка. Мракът отстъпваше пред светлините на фенерите и факлите. Няколко плъха се стрелнаха през сенките с писък и цвърчене, но вече не правеха опити да нападат.

Нещо се удари в ботуша на Дерик с глух звук. Той погледна надолу и успя да зърне парче жълтеникава кост, което се плъзна през водата. Отначало си помисли, че е някаква гадина с твърда черупка, ала после забеляза, че е бедрената кост на някой от гризачите, които Тарамис беше унищожил със заклинанието си.

— Хей — извика Рамбал и извади от водата малък череп на гризач. — Това са костите на плъховете…

Преди да успее да каже още нещо, черепът скочи от ръката му и изщрака с челюсти пред лицето му, карайки го да отскочи назад. Воинът замахна с бронирания си юмрук, ала черепът вече беше изчезнал във водата.

— Стойте — каза Тарамис, взе фенера на един от бойците до себе си и го издигна високо. Отраженията от светлината затанцуваха лудо по развълнуваната повърхност на водата.

Купчина от стотици блещукащи в зеленикаво кости изпълваше тунела пред тях.

— Това е работа на демона — изръмжа Палат. — Той знае, че сме тук.

В следващия миг от водата се надигна ужасяваща фигура. Воините, които бяха най-близо до нея, отстъпиха назад.

Оформено от костите на плъхове, създанието се извисяваше на осем стъпки височина, четвъртито и с широк като на маймуна гръден кош. Белотата на кривите му крака прозираше през мрачните води. Вместо две имаше четири ръце, до една по-дълги от краката. Юмруците му, обрасли с рога от ребра и зъби на плъхове, приличаха на смъртоносни боздугани. Заострените шипове сякаш бяха създадени с единствената цел да пронизват и разкъсват. Лицето на създанието беше образувано от цели кокали и натрошени костици.

— Това е голем от кости! — изкрещя Тарамис. — Оръжията ви няма да го наранят!

Големът разтегли устните си в отвратителна усмивка и гласът му се извиси като среднощен гробищен вой:

— Глупци, елате да срещнете смъртта си.

Тарамис използва свободната си ръка и изписа във въздуха магически символ, който веднага се превърна в огнена топка с размерите на тиква и отскочи към създанието от кости.

Поразен в гърдите, големът бе отхвърлен и се строполи по гръб. Пламъците яростно подхванаха демоничното същество и съвсем скоро то изглеждаше така, сякаш го бяха запалили отвътре. Изскочиха облаци пара, но уви, не се забелязваха някакви по-сериозни поражения.

Създанието отвори уста и извика още веднъж, но този път от нея изскочи огън. Воят почти оглуши бойците.

Неколцина от тях запушиха ушите си, пищейки от болка.

Дерик отново долови гласа на Мат в главата си: „Сега всичко зависи от теб. Костеният голем ще ви убие при първа възможност. Само омагьосаното острие на твоя меч може да го унищожи“.

— Аз не съм герой — прошепна младежът, загледан към създанието.

„Може и така да е — отвърна Мат, — но нямаш път за отстъпление“.

Поглеждайки през рамо, Дерик видя приближаващите стражи. Отстъплението наистина означаваше още по-люта битка с пазачите на катедралата и вероятно с десет пъти повече бойци, очакващи ги в пристанището.

Воините край Дерик бяха започнали да се изтеглят. Очевидно предпочитаха битката с хора пред възможността да се изправят срещу голема от кости. Дерик се взря към създанието, преодолявайки първичния си страх. Не можеха да минат отникъде другаде, освен през него.

Младежът пристъпи напред и зае отбранителна позиция, щом големът започна да го доближава. Един от покритите с рога юмруци замахна към него. Дерик се гмурна под удара и отвърна незабавно. Острието на Стормфюъри полетя към лакътя на чудовището, но се плъзна по костта, без да нанесе поражения.

Усещайки ответното движение на противника си, Дерик се отдръпна. Едва успя да избегне насочения към главата му юмрук. Заострените ръбове на рогата разкъсаха кожения му елек и изсвистяха с див плясък през стигащата до кръста вода.

Преди големът да вдигне ръката си, младежът замахна отново с омагьосаното оръжие. Този път мечът се вряза в костта, разцепвайки я на хиляди парченца, които се пръснаха като шрапнели над водата.

Големът не се отказа. Следващият му удар беше толкова мощен, че ако бе улучил младежа, щеше да размаже лицето му.

Дерик отчаяно отскочи назад. Острите като бръснач рога за пореден път разкъсаха дрехите на гърдите му, ала този път одраскаха и плътта. Страхът от смъртта почти го накара да побегне, ала привичната тежест на меча на Хоклин му подейства успокоително. Парира следващия удар на голема, отклонявайки огромния юмрук, и отстъпи назад, когато създанието изгуби равновесие и се наведе към него. После се завъртя и стовари острието си върху тялото на чудовището. Отново във всички посоки се разхвърчаха парченца кости.

Дерик продължи да отстъпва, като блокираше и съсичаше с меча на Хоклин, с мъка запазвайки равновесие във водата. Елекът му беше обагрен в кръв.

Внезапно се препъна и падна с плясък назад.

Костеният голем го нападна незабавно, насочвайки юмрука си към лицето му.

В този миг се намеси Рамбал и посрещна удара с щита си. Острите като бръснач рога пробиха стоманата и изскочиха от другата страна на по-малко от педя пред лицето на Дерик. Когато успя да се изправи на крака, младежът забеляза, че шиповете са пронизали не само щита, но и ръката, която го държеше. От раните бликаше кръв.

Очевидно изпитвайки огромна болка, Рамбал направи крачка назад и падна на колене. Притисна ранената ръка към гърдите си, оставяйки главата си незащитена.

Вината се спусна като чук върху Дерик. Беше дори по-болезнена от раните по гърдите му. „Ако не бях взел меча на Хоклин — помисли си той, — те никога нямаше да предприемат това пътуване“.

„Напротив, Дерик — каза Мат, — щяха да тръгнат даже без теб и този меч. Внимавай, демонът тъче своите магии около тебе. Той ти внушава тези мисли и по този начин те прави слаб. Трябва да осъзнаеш какво се случва с теб. Именно затова се завърнах при тебе. А сега се размърдай!“

Костеният голем не си губеше времето и веднага нападна новата си плячка. Стиснал дръжката на омагьосаното оръжие с две ръце, Дерик пристъпи напред и парира удара, който щеше да разбие главата на Рамбал. Острието срещна ръката на създанието и я разби на парчета.

Големът изрева от ярост и отново насочи вниманието си към него, размахвайки двете си останали ръце.

Тарамис и Палат бързо подхванаха Рамбал под мишниците и го изтеглиха далеч от създанието. Междувременно Дерик парира още един широк замах на костените боздугани, чувствайки как едва издържа на страхотното напрежение. За малко щеше да изпусне меча.

„Ти унищожи всичките ми надежди, момче — чу внезапно гласа на баща си. — В името на светлината, мразя грозното ти лице! Между нас няма никаква прилика. И тази рижава коса! Нямаме такава в семейството!“

„Не го слушай — каза Мат. — Това е проклетият демон. Търси слабото ти място. Не обръщай внимание на думите му“.

Ала Дерик осъзнаваше, че думите не идват само от демона. Идваха от плевнята зад месарския магазин на баща му, от годините на обиди и студена омраза, която така и не беше успял да разбере като дете.

С мъка се концентрира отново върху битката. Затича се към лявата стена на тунела, знаейки, че ако спре дори за миг, големът ще го смаже. Скочи във въздуха и се отблъсна от камъните с крака.

Инерцията му позволи да се закрепи за момент върху стената, преди притеглянето да го дръпне обратно надолу. Забеляза как големът замахна още веднъж към него. Когато костеният боздуган се блъсна в камъните, където само допреди миг бе стоял Дерик, младежът вече се беше оттласнал с една ръка — в другата държеше меча на Хоклин, — озовавайки се зад гърба на чудовището.

Юмрукът на създанието се заби в стената, разцепвайки камъка.

Дерик прогони гласа на баща си, успокои треперещата си ръка и пое дълбоко зловонния въздух на тунела. Стиснал здраво дръжката на магическото си оръжие, той хвърли поглед към Тарамис и останалите бойци от другата страна. Отвъд тях стражите очакваха удобна възможност, за да ги нападнат. Другарите на Дерик бяха заели отбранителна позиция, вдигнали щитове пред себе си.

Големът започна да се обръща с лице към него.

„Сега!“ — изрева Мат в главата му.

Мечът се озари в светлина, подобна на синевата на морето в слънчев ден.

Влагайки цялата си сила, Дерик нанесе удар и почувства как омагьосаното острие се заби в гръбнака на голема. Чудовището изрева от болка, ала в страховития му глас като че ли имаше насмешка:

— Сега ще умреш, хлебарка такава!

— Не — каза Дерик, усещайки познатото чувство на изтръпване от мощта на меча. — Върви в ада, демоне.

Големът вече се пресягаше за него, когато от меча изригнаха свръхестествени сини пламъци. Огънят се разгоря от магията, използвана, за да скрепи костите на мъртвите плъхове. Горящите останки на чудовището се сринаха със съскане във водата.

За момент всички — включително и Дерик — застинаха.

„Бягай!“ — извика Мат.

Дерик се обърна и затича, вдигайки високо колене, за да преодолява по-лесно водата. Мечът продължаваше да грее, прогонвайки сенките, които изпълваха тунела. Тарамис и останалите мъже го последваха.

На по-малко от петдесет метра каналът се разклоняваше. Дерик усети как мечът го тегли надясно и без колебание побягна нататък. Целият беше мокър от пот. Беше убеден, че смрадта на това място се е просмукала в тялото му завинаги.

След още няколко крачки тунелът внезапно свърши, тъй като през изминалите години таванът се беше срутил. Ярката светлина на острието озаряваше купчината натрошени камъни, които блокираха пътя. Скрити в сенките на срутването, плъхове дебнеха и душеха натрупаните камари отпадъци.

Върху каменните отломки се беше образувала островърха купчина пръст. Лишена от опората на срутения свод, почвата постепенно бе започнала да се свлича. Нямаше как да се предположи колко стъпки ги делят от повърхността на земята.

— Задънена улица — изръмжа Палат. — Този път проклетият меч ни изигра, Тарамис. Стражата ще се нахвърли върху нас само след миг, а ние няма накъде да бягаме.

Тарамис се обърна към Дерик:

— Какво означава това?

— Нямам представа.