Мел Одом
Черният път (23)

Двадесет и две

Подхвърлен от внезапно извилия се бурен вятър, „Зефир“ заби нос в реката. Неочакваният трус завари неколцина от бойците неподготвени и те изпопадаха на палубата. Бъчвите с мас се затъркаляха насам-натам и за момент сред мъжете настъпи объркване. Един от воините се хвана за парапета само миг преди да изхвърчи във водата.

— Дръжте се здраво! — изкрещя Дерик на хората по платната, надвивайки рева на вятъра. Самият той беше увиснал на едно от въжетата, придържайки платното изправено. Но призованата от Тарамис буря така или иначе не изискваше кой знае каква работа, тъй като духаше право в кърмата.

Корабът бързо увеличаваше скоростта си. Другите платноходи, пуснали котва в пристанището, дърпаха въжетата си неистово, а някои от по-малките лодки и баржи бяха отнесени в средата на реката.

— Руля! — кресна Дерик, наблюдавайки как „Зефир“ се приближава опасно близо до една баржа. — Дясно на борд, да го вземат дяволите, или ще отидем на дъното преждевременно!

— Дясно на борд — повтори Фаранан и завъртя кормилното колело.

Корабът се подчини почти незабавно. Корпусът се удари странично в баржата, оставяйки след себе си парчета нацепено дърво. Дерик се надяваше, че по-голямата част от треските не са от „Зефир“.

Увиснал на въжетата, той проследи как кърмата на техния кораб помете палубата на баржата. В реката изпопадаха бъчви, кошове и хора.

Сетне товарният кораб отмина разпилените отломки и отново заплава свободно. Останалите платноходи бяха спрели толкова нагъсто, че беше трудно да се маневрира между тях. Моряците зяпаха изненадано прелитащия наблизо „Зефир“.

— Отворете бъчвите — заповяда Тарамис.

Воините започнаха да разбиват буретата с брадви и да изливат тъмната течност по палубата на носа. Китовата мас беше гъста и течеше бавно.

Когато товарният кораб премина под моста, който маркираше границата на пристанището, Дерик видя Рамбал, който се беше прехвърлил през парапета. Воинът скочи към такелажа и успя да се залови за въжената стълба на главната мачта, но тя го отхвърли като пружина и го запрати към най-близкото платно. Рамбал се плъзна по него и се приземи по гръб върху палубата.

— Добре ли си? — попита Дерик и му подаде ръка.

Вятърът ревеше край тях, а корабът сякаш щеше да се разцепи на две.

— Само гордостта ми е наранена — отвърна Рамбал, поемайки ръката. Воинът успя да се изправи на крака и трепна от болка. — Е, май задникът ми също е пострадал малко. — Хвърли поглед към горящия склад. — Надявам се, че туй ще отвлече вниманието на стражите за известно време. Сега ни остава само да стигнем живи до канала, за които говореше Тарамис.

— Ще стигнем — увери го Дерик и извиси глас: — Ляво на борд!

— Ляво на борд! — потвърди Фаранан от кърмата.

Дерик почувства как „Зефир“ се люшна в отговор, цепейки вълните към северния бряг, където се издигаше катедралата на пророка на светлината. Надвесената над реката площадка се намираше на по-малко от триста метра от тях и се приближаваше бързо. Два квадратни пилона я крепяха на десет стъпки над водата, предпазвайки я от наводнение през пролетта, когато се топяха снеговете.

Пазачите на църквата вече бяха забелязали идващия кораб и сега се тълпяха на платформата. Някои от тях носеха арбалети и скоро към „Зефир“ забръмчаха стрели.

— Прикрийте се! — изрева Палат, хвърляйки се зад струпаните сандъци в средата на кораба. Две стрели се забиха в дъските на палубата, където бе стоял допреди миг.

Дерик се прикри зад главната мачта и пусна въжето, доверявайки се на тласкащия ги към площадката магически вятър на Тарамис.

— Не изпускай руля! — извика той, поглеждайки към кърмата.

Ала Фаранан беше приклекнал зад перилата, опитвайки се отчаяно да намери прикритие. Очевидно беше забравил за руля. Останал без управление, корабът се насочи отново към средата на реката.

Дерик се втурна към кърмата. Усещаше гърба и раменете си необичайно оголени, сякаш всеки момент щеше да почувства как някоя стрела се забива в тях. Изтича нагоре по стълбите и в бързината едва не събори Фаранан.

Тарамис се беше заслонил край страничния борд и викаше:

— Всички да се отдръпнат от носа!

Младият моряк сграбчи руля и го завъртя наляво, връщайки кораба в определения курс. Вятърът бушуваше с нестихваща сила, разкъсвайки въжетата и раздирайки платната там, където през тях бяха преминали стрели. Кормилното колело се разтресе в ръцете на Дерик, когато свръхестествената ярост на стихията пришпори кораба отново.

Тарамис изписа във въздуха искрящ седмоъгълен символ и произнесе една-единствена дума. Магията подпали китовата мас по носа на кораба. Тъмната течност се възпламени в извиващи се жълти и бледолилави цветове.

Дерик присви очи пред връхлетялата вълна от горещина. Завладя го паника, щом осъзна, че пламъците и яростно хвърчащите искри му пречат да вижда площадката отпред, под която се намираше крайната им цел. Подхващайки такелажа, огънят светкавично обви предната мачта и започна да прескача от платно на платно досущ като живо същество.

Младежът погледна към звездите с надеждата да се ориентира по тях. Вместо това зърна издължената камбанария върху високата сграда на катедралата и веднага съобрази посоката.

— Дръж се — извика Тарамис.

Дерик кимна мрачно. Рулят още веднъж се разтресе в ръцете му. Изведнъж нещо го опари от лявата страна. Помисли си, че го е близнал огънят, ала когато погледна надолу, видя стърчащите пера на една стрела.

За секунда му прилоша от мисълта, че е пронизан в корема или гърдите. Сетне осъзна, че стрелата просто се е плъзнала по кожата, без да засегне някой важен орган или мускул. Плащът му го беше предпазил, отклонявайки острието встрани.

Стиснал зъби, Дерик изтегли стрелата и я хвърли настрани. Пръстите му се обагриха в кръв.

— Внимавайте! — изрева Палат.

Младежът вдигна поглед и видя обградената с парапет платформа на десетина метра пред тях. Само след миг, който сякаш продължи вечно, корабът вече връхлиташе върху нея.

„Прекалено сме високи — ужаси си Дерик, осъзнавайки, че товарният кораб се издига над площадката. — Ударът ще ни отхвърли обратно“.

Забравяше обаче за масата на натоварения със стока кораб, понесен от подивелите магически ветрове, извикани от Тарамис.

Платноходът се стовари с трясък върху подпорите, натрошавайки парапета и издигайки стена от вода, която се изля върху палубата като внезапен порой. „Зефир“ се разтресе като ударен от чука на побеснял ковач и се наклони силно на дясната си страна. Наоколо заваляха парчета от платформата. Една тежка скала се стовари върху носа на кораба.

Пазачите от площадката бяха изхвърлени във въздуха. Някои паднаха право в реката, а други се стовариха върху палубата заедно с натрошените камъни и хоросана. Двама бяха запратени право върху пламтящото платно на предната мачта. Нещастниците закрещяха и полетяха към водата като огнени кълба.

Дерик пусна руля и сграбчи парапета на кърмата, опитвайки се да се удържи прав. Корабът продължи да се движи по инерция още няколко метра и най-накрая заседна на някаква подводна скала. Младежът чу как нещо остърга в кила като великански зъби, огризващи кокал. Потръпна, осъзнавайки щетите, които бяха нанесли на товарния съд.

Провирайки се през отломките, Дерик се добра до средната част на кораба. Надвеси се през левия борд и започна да оглежда речния бряг. Зачуди се дали бяха успели да постигнат целта си, след като рискуваха толкова много. Потърси с очи тръбата на стария канал, за който бе разказал Тарамис, ала брегът бе обвит в непрогледни сенки, сред които не се виждаше нищо.

Въпреки сериозността на ситуацията, в която се бяха оказали, младежът не усещаше страх. Изпитваше само страстното желание да се впусне в действие. Надяваше се, че скоро ще бъде турен край на влудяващото чувство за вина, което го бе изпълвало през последната една година. Дори ако не съумееха да намерят Кабраксис, пазачите едва ли щяха да ги оставят живи след подобно нападение. По един или друг начин кошмарът щеше да свърши.

Тарамис дойде при него и също се надвеси през перилата. Произнесе една дума и посочи с пръст факлата, която държеше. Моментално се разгоряха пламъци, които осветиха корпуса на кораба.

— Тази факла ни издава. Стражите ще ни забележат веднага — каза Фаранан, присъединявайки се към тях.

— Не можем да останем дълго тук — добави Рамбал. — Трябва да слезем на брега.

Платноходът продължаваше да стърже по дъното на реката.

— Корабът няма да се задържи твърде дълго на едно място — каза Дерик. За първи път, откакто бяха поели нагоре по течението със „Зефир“, нямаше нужда да вика, за да го чуят. Магическият вятър най-сетне беше утихнал. — Скоро течението ще ни отнесе обратно към града.

Тарамис издигна факлата и огледа брега. От разбитата площадка продължаваха да падат каменни късове.

— Идва лодка — предупреди Палат.

Дерик погледна през десния борд и видя приближаващите пазачи. На кърмата и на носа на лодката се развяваха флаговете на лорд Даркулан.

— Светлината на факлата е твърде слаба — каза Тарамис, — но тунелът трябва да е някъде там долу. Надявам се, че стената му се е пробила.

Мъдрецът протегна ръка през парапета, ала усилията му останаха напразни. Светлината не достигаше до брега.

„Извади меча“ — каза гласът на Мат Хю-Ринг в съзнанието на Дерик.

— Мат? — прошепна той. Вината отново избухна в него, унищожавайки така жадувания мир.

„Извади меча — повтори Мат. — Побързай!“

Дерик се озърна, макар да знаеше, че няма да види приятеля си, застанал зад него. Мат беше мъртъв вече повече от година. И въпреки това гласът звучеше така, сякаш приятелят му беше там. Младежът огледа подозрително воините, които се бяха събрали в средата на кораба и очакваха следващите заповеди на Тарамис.

„Мечът, проклет глупак такъв! — изкрещя Мат. — Извади скапания магически меч. Ще помогне както на теб, така и на тях“.

Дерик посегна към дръжката на меча над рамото си, усещайки остра болка на мястото, където стрелата го беше пронизала. Ръката му изтръпна за миг и оръжието на Хоклин сякаш само скочи в дланта му. Измъкна огромното, покрито с множество драскотини и белези острие и го издигна пред себе си.

Тарамис и останалите бойци бяха намерили фенери в трюма на пълния с китова мас товарен кораб и в момента се опитваха да разкъсат тежките сенки по брега на реката.

— Може би някой трябва да слезе там — предложи Рамбал.

— Онзи, който слезе долу, няма да може да се върне — рече Палат. — А не е изключено да се наложи да останем на старата гемия, в случай че ни се прииска да си тръгнем оттук.

— По-добре да се опитаме да се измъкнем пеша — възрази Рамбал. — Дори ако успеем да се доберем до пристанището, без да ни притиснат, така или иначе ще ни настигнат по-късно. Не разполагаме с подготвен екипаж, а платната и въжетата не се местят сами. Така де, ако въобще са останали платна на тази съборетина.

„Извикай името на меча“ — заповяда Мат.

— Мат — прошепна Дерик с болка, сякаш току-що отново бе станал свидетел на смъртта на приятеля си. Беше сигурен, че не си въобразява гласа. Беше истински и звучеше вътре в главата му.

„Извикай името на меча, бавно схващащи приятелю“ — повтори Мат.

— Какво правиш тук? — попита Дерик.

„Същото, каквото и ти — отвърна Мат. — Само дето имам по-добра гледна точка от тебе. А сега призови мощта на меча, преди течението да ви е отнесло или да са ви спипали онези хубавци. Имаме работа за вършене тази нощ“.

— Как да призова меча?

„Извикай името му“.

— Как се казва той? — Дерик не можеше да си спомни.

„Стормфюъри, глупако. Как можа да го забравиш?“ — отвърна приятелят му.

— А ти жив ли си? — попита Дерик.

„Сега нямаме време за това. Здравата сме загазили, а трябва да изпреварим Кабраксис“.

Корабът още веднъж изскърца пронизително върху скалата, разклащайки се силно. За секунда Дерик реши, че най-сетне течението ги е подхванало и ги отнася от брега.

— Стормфюъри! — изрече той високо, държейки меча с две ръце, без да има дори най-малка представа какво да очаква. Непривичното изтръпване още веднъж обхвана пръстите му.

По острието внезапно плъзна студена синя светлина. Макар да не излъчваше топлина, мечът грееше ярко и силно.

Магическата светлина разсече мрака и с лекота разбули сенките по брега. Сините отражения отскочиха от водата и нахлуха през разбитата стена на канала. Отворът беше висок поне осем стъпки. При сблъсъка на кораба с платформата изоставеният тунел се бе разкрил.

— Ето го! — извика Тарамис.

Дерик прошепна:

— Мат.

Ала никой не му отговори. Само лекият бриз свиреше през въжетата над тях.

„Зефир“ се разклати за пореден път и се отмести четири или пет стъпки назад, почти освободен от задържащите го скали.

— Губим кораба — каза Тарамис. — Скачайте! Веднага! — Той се прехвърли през перилата и се метна към брега.

„Давай!“ — прошепна Мат в съзнанието на Дерик. Този път гласът му звучеше сякаш много отдалеч.

Младежът се прехвърли през борда и в същия момент корабът се разклати отново. Беше започнал да се обръща по течението. Дерик беше сигурен, че следващия път „Зефир“ ще успее да се освободи от хватката на скалите.

Младият моряк се приземи в калта, потъвайки до коленете, след което изгуби равновесие и се пльосна по лице в студената тиня. Хладните води на реката го заляха моментално. Раната от стрелата започна да пулсира, сякаш го бяха пронизали с нажежен до червено ръжен.

Останалите воини наскачаха след него, като повечето от тях също успяха да се приземят в калта, ала неколцина изпопадаха в реката и едва не бяха отнесени, преди да смогнат да ги издърпат. Докато се съвземаха, „Зефир“ им служеше като защитна стена. Чуваха как стрелите се забиват в корпуса на кораба, докато лодката с пазачите се приближаваше от другата страна.

В следващия миг горящият кораб пое надолу по течението, което го увлече бързо. Пазачите загребаха лудо, опитвайки се да избегнат сблъсъка. Усилията им едва не преобърнаха лодката, ала след това „Зефир“ ги отмина с поклащане и се насочи към корабите, пуснали котва в пристанището. Пламтящият платноход сякаш обещаваше разруха и унищожение още преди Брамуел да е видял зората отново.

— Да опустее дано — рече Палат. — Струва ми се, че ще изгорим този град до основи още преди да сме го спасили.

— Дори в такъв случай — отвърна Тарамис — жителите ще се чувстват по-добре, ако го възстановяват хора, а не демони.

С пързаляне и хлъзгане Дерик последва магьосника в отходния канал. Забеляза, че сините пламъци на Стормфюъри бяха угаснали, позволявайки на нормалната светлина от факлата на Тарамис и фенерите на воините да се завърне.

Тунелът беше полузадръстен с отломки. По стените му растяха мъхове и плесен, а каменната настилка под мазната воняща вода беше покрита с нечистотии.

Сблъсъкът с товарния кораб беше пробил дупка в стената точно според намеренията на мъдреца, ала пораженията бяха много по-големи от тези, които бяха очаквали първоначално. Навсякъде се търкаляха каменни блокове, а в тавана имаше пукнатини, широки колкото мъжка длан. Водата от реката нахлуваше свободно през отвора и пълнеше канала.

Тарамис застана по средата на тунела и се огледа.

— А сега накъде? — попита Палат, прокарвайки ръка през челото си. Пръстите му оставяха кални бразди.

— Наляво — отвърна Тарамис и понечи да тръгне в тази посока.

„Надясно — каза Мат в ухото на Дерик. — Ако тръгнете наляво, ще се напъхате право в ръцете на пазачите“. Тарамис нагази в надигащата се вода. „Кажи им!“

Младежът се поколеба за миг, тъй като не беше сигурен, че не халюцинира, но накрая се престраши и каза:

— Тарамис! Тръгнал си в неправилна посока.

Мъдрецът спря и се обърна. Водата стигаше до гърдите му.

— Откъде знаеш?

Дерик не отговори.

„Кажи им — рече Мат. — Кажи им за мен“.

В тунела отекваха викове, долитащи отвън. Светлина на факли осветяваше пролуката в стената и Дерик беше уверен, че съвсем скоро стражите ще ги атакуват.

— Защото Мат ми казва по кой път да тръгнем — рече той.

— Кой Мат? — подозрително попита Тарамис. — Да нямаш предвид твоя приятел? Онзи, когото са убили при Порт Таурук?

— Да — отвърна младежът, макар да знаеше, че самият той едва ли би повярвал на подобна нелепа история.

— Как така?

— Нямам представа — призна Дерик. — Но точно той ми обясни как да задействам силата на меча преди малко, за да осветя пътя ни към тунела.

Воините се скупчиха около Тарамис. Бяха измокрени и кални. По лицата им се четеше съмнение. Палат пристъпи леко напред, за да предпази водача си от очевидно превъртелия Дерик.

Долавяйки намеренията на едрия мъж, младежът замълча и се постара да не прави резки движения.

Тарамис вдигна факлата си по-високо. Пламъците облизаха лишеите, растящи по тавана.

— Всеки път, щом демон дойде в света на хората — изрецитира той по памет, — балансът трябва да бъде възстановен. Само изборът на хората може да освободи земята от злото. — Усмихна се. — Сигурен ли си, Дерик?

— Да.

Рамбал посочи към дупката в стената:

— Нямаме голям избор. Трябва да тръгваме. Скоро онези проклетници ще се нахвърлят върху нас. А повечето от тях са честни мъже, които получават заплата, за да поддържат мира. Не ми се ще да се бия с тях, стига да мога да го избягна.

Тарамис кимна:

— Да тръгваме надясно тогава.

Мъдрецът ги поведе, държейки факлата пред себе си.

Тунелът започна да се изкачва плавно. Мъжете джапаха през надигащата се вода. Макар да не им се налагаше да се борят с течението, придвижването по този начин беше трудно и уморително.

За тяхно щастие скоро се изкачиха достатъчно високо и нивото спадна. Ала когато завиха зад поредния ъгъл, светлината от факлата на Тарамис се отрази в стотици очи пред тях.

— Плъхове — рече Рамбал и изруга.

Гризачите се бяха скупчили от двете страни на тунела, мърдайки и хлъзгайки се един през друг. Приличаха на малки островчета от струпана плът. Голите им опашки се мятаха и извиваха като червеи в прииждащата вода. Гледаха втренчено бойците пред себе си.

 

 

Главата на каменната змия се връщаше обратно на мястото си заедно с Буярд Чолик. Гласовете на богомолците се сливаха в непрестанна глъчка, която изпълваше огромната катедрала на пророка на светлината.

„Някой е нападнал църквата“.

Нямаше представа кой би дръзнал да стори подобно нещо. През последния месец отношенията с лорд Даркулан се развиваха добре. Бяха установили връзка с краля и водеха преговори за издигането на нов храм в Уестмарч. Църквата на Закарум се съпротивляваше неистово срещу нахлуването на пророка на светлината в столицата, ала Чолик беше сигурен, че и тази съпротива съвсем скоро щеше да престане. Посредством лорд Даркулан и редица пратеници от страна на двора, които Чолик беше забавлявал в катедралата през изминалия месец, кралят бе научил какви облаги бяха донесли на Брамуел изпълнените с надежда поклонници.

Заради новите хора, които прииждаха непрестанно, Чолик провеждаше по няколко служби на ден. Днес бе ръководил цели шест обреда, започвайки още призори. Един нормален човек не би могъл да издържи на такова напрежение, ала свещеникът се наслаждаваше на работата си. Кабраксис му беше дал своята сила, подкрепяйки го, за да може да продължи.

Демонът бе извършил нови подвизи. Още много хора бяха извървели пътеката на мечтите. През изминалия месец броят на чудесата се беше увеличил.

Лекуваха. Изправяха изкривени крайници. Даваха благополучие. Гарантираха споделена любов. Изчезнали по време на битка синове излизаха от пламтящите челюсти на каменната змия, призовани да се завърнат от неизвестното. На три пъти възвръщаха младостта на престарели богомолци.

Из всички крайбрежни градове на залива Уестмарч се говореше за това. Корабите разнасяха вестите бързо. Керваните ги подемаха и разпространяваха още по на изток, към Лут Голейн и отвъд моретата-близнаци, чак до Кураст.

Възвръщането на младостта на тримата мъже беше най-трудно и Чолик знаеше, че за целта е била направена огромна жертва. Кабраксис беше платил тази цена, но не от собствения си джоб. Нощем демонът отвличаше деца от града и ги принасяше в жертва на черния път, ограбвайки младостта им, за да възнагради с допълнителен живот онези, които го боготворяха. И тримата подмладени мъже бяха хора, които можеха да подкрепят църквата на пророка на светлината и да й помогнат да се разрасне и да спечели благоразположението на краля. Всъщност един от тях беше пратеник на краля, негов доверен съветник, на когото владетелят държеше изключително много.

Всички в Брамуел говореха за чудесата, които се случваха ежедневно в катедралата на пророка на светлината. Здраве, богатство, любов, младост — човек нямаше какво повече да поиска от живота.

Ала днес някой бе посмял да нападне храма.

Това светотатство не можеше да остане ненаказано. Жесток гняв бушуваше в гърдите на Чолик, докато се взираше към изпълнилото катедралата множество.

Един от послушниците, които той подготвяше лично, пристъпи в осветеното пространство под каменната змия.

— Братя и сестри — започна той, — любимци на Диен-Ап-Стен, присъединете се към мен в молитва към нашия пророк. Уейфайндър Сейъс ще ходатайства пред него, за да измоли още няколко чудеса за вас, преди да разпуснем службата.

Думите му се издигнаха, усилени от акустиката на катедралата, и се понесоха над присъстващите, укротявайки виковете.

„Точно така. Заплаши ги да им отнемеш поредното чудо — помисли си Чолик — и получаваш безрезервното им внимание“.

Свещеникът долу поведе хор от молитви към Диен-Ап-Стен, пеейки за величието, добротата и щедростта на пророка.

Веднага щом главата на змията се прибра на мястото си в стената и престана да се движи, пламъците около нея изгаснаха и задната част от катедралата потъна в мрак. Много от поклонниците нададоха ужасени писъци и викове с молби към Диен-Ап-Стен, призовавайки го да се завърне и да направи още чудеса.

Чолик слезе от платформата и се озова на балкона на третия етаж. Един пазач дръпна тежките завеси и му отвори вратата. От покушението насам по всяко време, когато имаше служба, от двете страни на балкона стояха по двама стрелци с арбалети.

В коридора зад вратата го очакваше личната му стража. Мъжете носеха фенери. Никой, освен него не ползваше този изход, водещ към тайните проходи на църквата.

— Какво се е случило? — запита той.

— Нападнали са катедралата, Уейфайндър — докладва капитан Релик. Беше мъж със сурово лице, свикнал да командва наемници, да печели трудни битки и да преследва бандити.

— Знам — изплющя гласът на свещеника. — Кой е посмял да атакува моята църква?

Релик поклати глава:

— Все още не знаем точно, Уейфайндър. Доколкото разбрах, един кораб се е блъснал в платформата над реката.

— Случайност?

— Не, Уейфайндър. Атаката е била преднамерена.

— Но защо са нападнали именно там? Какво са се надявали да постигнат?

— Не зная, Уейфайндър.

Чолик вярваше на капитана на наемниците. Когато преди половин година го бяха довели в църквата, Релик умираше от параплексия. Един кон бе стъпил върху него по време на битка с бандити, нападнали керван, който се връщал от Лут Голейн. Хората му го бяха носили почти триста и двайсет километра, за да получи благословия и да бъде излекуван.

В началото свещеникът не виждаше особена полза от капитана на наемниците, ала Кабраксис настоя да го подложат на наблюдение. В продължение на цяла седмица Релик присъстваше на всяка служба, подкрепян от хората си, и пееше песни във възхвала на Диен-Ап-Стен, доколкото му позволяваше отслабващият глас. Сетне един ден змията го издигна от тълпата и го погълна. Няколко минути по-късно капитанът на наемниците се завърна от пътеката на мечтите здрав и в чудесно настроение. Оттогава се беше посветил на Диен-Ап-Стен и неговия Уейфайндър.

— В това няма никакъв смисъл — каза свещеникът и тръгна по коридора. Полите на мантията му шумоляха.

— Наистина, Уейфайндър — съгласи си Релик. В едната си ръка държеше фенер, осветяващ пътя им, а в другата носеше закривен меч.

— И никой от тези хора не е бил разпознат?

— Не.

— Колко души са? — запита Чолик властно.

— Не повече от двайсетина човека — каза Релик. — Градската стража се е опитала да ги спре.

— За да се разбие в платформата, корабът е трябвало да се справи с насрещното течение. — Чолик пое по коридора надясно и изкачи едно стълбище. Познаваше отлично всеки тунел в църквата. — Едва ли се е движел прекалено бързо. Защо градската стража не е успяла да го спре?

— Корабът е бил задвижван от магически вятър, Уейфайндър. Не са имали никакъв шанс срещу него.

— И ние не знаем кои са тези хора?

— Наистина съжалявам, че го казвам, Уейфайндър, но е така. Веднага щом получим допълнителна информация, ще се погрижа да ви уведомят.

Скоро групата достигна до тайната врата, която водеше към главното преддверие на четвъртия етаж. Ръката на Чолик освободи ключалката и той излезе в празния коридор.

Тук посещенията на външни лица бяха забранени. Богомолците можеха да се качват само до третия етаж на катедралата. В момента никой от персонала не се мяркаше наоколо — всички бяха заети със службата. Южната част на четвъртия етаж бе предназначена за послушниците. Изненадващо беше колко бързо се пълнеха тези помещения.

Чолик зави наляво и се насочи към балкона, надвиснал над оградената с парапет площадка при реката долу.

— Уейфайндър — каза Релик.

— Какво? — попита рязко свещеникът.

— Може би ще е по-добре, ако ни позволите да ви защитаваме.

— Да ме защитавате?

— Нека ви отведем в една от стаите на долните етажи.

— Искате да ме скриете? В момент когато нападат моята църква, вие очаквате от мен да се скрия като някакъв страхливец?

— Простете ми, Уейфайндър, но това е най-добрият вариант за действие.

Думите на наемника обезпокоиха Чолик. Беше подирил с мислите си Кабраксис, ала не бе успял да го открие. Ситуацията започваше да го плаши. Зачуди се дали обектът на покушението отново е той. Започна да обмисля къде в огромната катедрала е най-безопасно да стои.

— Не — отвърна накрая. — Любовта на Диен-Ап-Стен ме защитава. Тя ще бъде моя ризница и мой щит.

— Да, Уейфайндър, простете ми съмнението.

— Онези, които се съмняват, не получават благоволението на пророка на светлината, капитане. Бих искал да ви припомня това.

— Разбира се, Уейфайндър.

Чолик вече бе стигнал до балкона. Нощният хлад се спусна над него. Нямаше и следа от магическите ветрове, за които бе говорил Релик, ала погледът му веднага бе привлечен от горящия кораб, носещ се надолу по течението.

Огънят се беше разпространил по цялата дължина на плавателния съд и пламъците му се издигаха към небето.

От мачтите и такелажа политаха оранжеви и червени искри и постепенно изгасваха по самоубийствения си път към звездите. Докато свещеникът гледаше, корабът се заби странично в един закотвен платноход в горния край на речното пристанище.

Мачтите на горящия кораб паднаха върху другия съд и огънят моментално се пренесе и върху него. Платноходът скъса котвеното си въже и също се понесе към пристанището.

Разбунените светлинки на фенерите и факлите на моряците, наскачали, за да спасят каквото могат, се щураха лудо насам-натам. Двата кораба вече горяха бурно и огънят вероятно щеше да се разпространи със светкавична бързина, ако не успееха да го спрат навреме.

Погледът на Чолик се върна обратно нагоре по реката и спря върху пазачите край срутената площадка. Видя как мъжете наскачаха от лодката и нагазиха във водата. Едва когато фенерите и факлите приближиха входа в тунела на канализацията и го осветиха, той си даде сметка какво се случва.

— Нападателите са проникнали в каналите — каза Чолик.

Релик кимна:

— Вече изпратих вестоносец, който да предупреди хората ми да ги пресрещнат. Разполагаме с карта на цялата подземна мрежа от тунели. Ще ви защитим, Уейфайндър. Няма от какво да се страхувате.

— Не се страхувам, глупако. Аз съм избраник на Диен-Ап-Стен. Аз показвам на хората пътеката на мечтите, където се случват всички чудеса. Хората, които са нападнали църквата, вече са мъртви, независимо дали го знаят или не. Ако не умрат от ръцете на охраната или от собствените ми ръце, Диен-Ап-Стен ще се погрижи за тях. Макар да е щедър към вярващите, пророкът не прощава на онези, които се обръщат срещу него.

Стражите се втурнаха в тунела. Светлината от факлите им освети вътрешността на канала в наситено червено. Отверстието пламна като рана, възпалена от смъртоносна инфекция.

— Предупреди хората си — каза Чолик. — Искам да внимават за обгорения мъж, който стреля по мен миналия месец.

— Да, Уейфайндър.

Чолик се втренчи в черната река. По двата бряга се бяха струпали светлини. Още фенери се движеха по мостовете, свързващи северната и южната част на града.

Веднага щом хванеха нападателите, а свещеникът нямаше никакви съмнения, че това ще се случи съвсем скоро, щяха да ги убият. Щеше да се разпореди главите им да бъдат побити на кол пред главния вход на храма и щеше да заяви, че това е сторено по повеля на Диен-Ап-Стен. По този начин щеше да покаже на враговете на църквата, че пророкът на светлината може да бъде не само опрощаващ, но и безмилостно отмъстителен. По този начин щеше да затвърди вярата на поклонниците, а мълвата щеше да доведе още любопитни да видят новата религия.

„Буярд Чолик“.

Свещеникът трепна от изненада, чувайки гласа на демона в главата си.

— Да, Диен-Ап-Стен.

Капитанът на наемниците даде знак на хората си да отстъпят и сам се отдръпна на две крачки назад. Докосна татуировка, изобразяваща знака на Кабраксис, която бе получил, когато се беше заклел във вярност към църквата. Устните му произнесоха механично молитва за спасение и просветление, за пътуване по черния път, което да му разкрие могъществото и мъдростта на Диен-Ап-Стен.

„Върни се и продължи службата — каза Кабраксис. — Не желая да я прекъсваме. Не искам да показвам слабост или неспособност“. Гласът на демона звучеше така, сякаш говореше от много далече.

— Кой е нападнал църквата? — попита Чолик.

„Тарамис Волкен и отрядът му“ — отвърна Кабраксис.

В сърцето на свещеника отново се появи страх. Макар да не беше разговарял с Кабраксис за ловеца на демони, той бе направил собствено проучване. От години Тарамис Волкен се славеше като силен противник на всички създания на мрака. Докато бе издирвал информация за магьосника, Чолик си беше припомнил, че е чел за него още по времето, когато бе служил на Закарум. Смятаха Тарамис Волкен за непреклонен човек, който не отстъпва пред никакви препятствия. Ловецът беше доказал това. След като откриха Стормфюъри, меча на Хоклин, той и неговата група бяха успели да се укрият без следа.

„Бяха се скрили само временно — каза Кабраксис. — Сега вече са в ръцете ми“.

Ала Чолик неволно се запита дали вместо това те двамата с демона не са в ръцете на Тарамис Волкен. Всичко научено в Църквата на Закарум му подсказваше, че адските създания не могат да се появяват в света на хората, без това да наруши равновесието и да предизвика ответна реакция. А не един път досега Тарамис Волкен беше доказвал, че е любимец и защитник на светлината.

„Тарамис Волкен ще умре в тези канали — изръмжа в ума му Кабраксис. — Ако продължаваш да се съмняваш в мен, ще си платиш, Буярд Чолик, въпреки че си мой избраник“.

— Не се съмнявам в теб, Диен-Ап-Стен — отвърна той.

„Тогава тръгвай и остави на мен да се оправям с Тарамис Волкен“.

— Както желаеш, господарю. — Чолик докосна благоговейно сърцето си, след което се обърна.

— Уейфайндър — погледна към него Релик, — мисля, че не е безопасно да се връщате в катедралата.

— Когато пристъпваш прага й с благословията на Диен-Ап-Стен, катедралата е най-безопасното място на света — заяви Чолик и добави наум: „А ако не се подчиниш на демона Кабраксис, може да стане и най-опасното“.