Мел Одом
Черният път (22)

Двадесет и едно

Застанал високо на хълма над Брамуел, Дерик оглеждаше импозантната катедрала на пророка на светлината с далекогледа, който някак беше успял да запази по време на всичките си премеждия през изтеклата година. Беше надвечер и службата щеше да започне всеки момент. Към църквата се стичаха стотици богомолци, носещи фенери и факли. Върволиците им приличаха на дълги гирлянди от светлина.

Малко по-нататък се виждаше пристанището, в което бяха хвърлили котва дузина ярко осветени транспортни кораби. Търговците и контрабандистите се събираха тук от всички краища на Великия океан, съзрели възможността да натрупат бърза печалба покрай все по-разрастващия се поток от поклонници.

Корабите се охраняваха от множество тежковъоръжени пазачи. Явно не беше нещо необичайно търговците да станат жертва на нагли разбойници. Сред пъстрата тълпа от богомолци сновяха измамници и джебчии, търсещи поредната си жертва.

Брамуел се беше превърнал в едно от най-опасните пристанища в залива Уестмарч.

Дерик свали далекогледа и разтърка зачервените си очи. Групата на Тарамис беше пътувала непрекъснато в продължение на цели три седмици, за да прекоси разстоянието от Сийкърс Пойнт дотук. И сякаш бе довела и студения зимен вятър със себе си.

Седем мъже бяха умрели по време на атаката на лезантите край дома на Елиг Бероуз и още двама бяха останали осакатени завинаги. Бяха останали само седемнайсет души. Шепа мъже срещу стотиците и може би хиляди последователи, с които разполагаше Кабраксис.

Храстите зад Дерик се размърдаха. Той се обърна, слагайки длан на дръжката на дългия си меч. Острието лъсна в готовност и младежът се притаи в сенките на спускащата се нощ.

На запад мрачният залез приличаше на картина, нарисувана с охра и кехлибар. Над пристанището се разпръскваха сребристи отблясъци. На техния фон корабите и лодките във водата изглеждаха като тъмни силуети.

От два дни ловците на демони лагеруваха високо в планините над града и досега никой не ги беше безпокоил. На тази височина беше много студено, но пък имаше предостатъчно дивеч, прогонен от тълпите поклонници в низините.

Младежът се зачуди дали шумът не е причинен от някоя сърна, но после отхвърли тази възможност. Пукотът на строшени съчки беше прекалено равномерен. Стори му се, че някой се промъква през храстите към него.

— Дерик, къде си?

Младежът въздъхна облекчено. Беше разпознал гласа на Рамбал, един от воините от групата на Тарамис.

— Тук — отвърна той тихо.

Рамбал дойде по-близо. Беше едър мъж, но се придвижваше като същински горски обитател. Правилно оформена брада ограждаше широкото му лице. През носа и под лявото му око имаше дълбока рана, нанесена му от нокът на лезанти. Нараняването така и не беше зараснало през последните три седмици. Неколцина от останалите воини също имаха подобни белези.

— Дойдох да те взема — каза Рамбал.

— Предпочитам да стоя на пост — отвърна Дерик.

Едрият мъж се поколеба.

Въпреки че Дерик беше единственият, който можеше да носи магическия меч на Хоклин, останалите се отнасяха с недоверие към него. Отношението им донякъде бе обусловено и от собственото му нежелание да общува с тях. Младежът смяташе, че само благодарение на Тарамис не са го изоставили досега.

Естествено, без Тарамис нямаше да се осъществят и останалите им планове. Дерик имаше чувството, че единствено решителността и куражът на мъдреца караха останалите да продължават напред.

— Тарамис се е върнал от града — каза Рамбал. — Иска да се съберем и да поговорим. Смята, че е открил начин да проникнем в църквата.

Дерик беше разбрал, че ловецът на демони се е завърнал. Беше видял Тарамис да се изкачва по склона преди по-малко от час.

— Кога тръгваме? — попита.

— Довечера.

Отговорът не го изненада.

— Нямам търпение да нападнем — заяви Рамбал. — Искам да приключа с тази работа веднъж завинаги, за да се отърва най-сетне от проклетите кошмари.

Дерик не отговори. Кошмарите бяха преследвали всички по пътя за насам.

Макар че Елиг Бероуз и Тарамис бяха изтъкали защитно заклинание над групата, за да я предпазят от кристала на Кабраксис, всички осъзнаваха, че ако ги хванат, животът им няма да струва пукната пара. Демонът ги беше разпознал. На няколко пъти през последните седмици се бяха измъквали на косъм от кръстосващите наоколо патрули и орди от демонични създания, които ги търсеха.

Ала групата така и не беше успяла да се спаси от кошмарите. Тарамис предполагаше, че нощният терор, на който бяха подложени, е предизвикан от хитроумно заклинание, което са пропуснали да блокират. Никой от воините не беше подминат и трите седмици на безсъние вече оказваха своето влияние. Мъжете бяха посърнали и неколцина даже подмятаха, че кошмарите може и да са проклятие, от което никога няма да се освободят. Палат Шайърс, най-възрастният сред тях, дори беше направил опит да избяга, тъй като не можеше да понася повече напрежението.

Преди време Палат е бил пират, славещ се като един от най-свирепите убийци, вилнели някога из Великото море. При първата им среща с Тарамис, мъдрецът бе успял да прогони второстепенния демон, завладял съзнанието на мъжа. Въпреки че осъзнаваше очевидната роля на изчадието в ужасните злодеяния, които бе извършвал, бившият пират така и не бе успял да си прости всичките убийства и грабежи. Беше се посветил на каузата на Тарамис с надеждата да намери изкупление.

Три дни след като бе напуснал групата, Палат се беше завърнал. По измъчения му вид всички бяха разбрали, че не е успял да се спаси от кошмарите. След още две нощи мъжът бе прерязал вените на китките си в опит да се самоубие. Беше го спасил един от другите воини, който също не бе могъл да заспи. Тарамис го беше позакърпил, след което отрядът бе прекарал четири дъждовни дни на едно закътано място, за да може Палат да възстанови силите си.

— Хайде — каза Рамбал. — В гърнето е останала още яхния, а Тарамис донесе пресен хляб. Имаме дори ябълков кекс за десерт. Изглежда, господарят е в добро настроение. — На лицето на мъжа се разля широка усмивка, ала дори тя не успя да прикрие нервността му.

— А кой ще стои на пост? — попита Дерик.

— Висим тук от две нощи — рече Рамбал. — Никой не направи опит да се приближи до нас. Няма причина да смятаме, че това ще се случи точно сега.

— Значи потегляме след час?

Рамбал кимна и присви очи.

— Веднага щом настъпи нощта и преди луната да е изгряла. Само глупак или отчаян човек би излязъл в такава мразовита нощ.

Дерик се изправи неохотно и се заизкачва по планинския склон. Не му се искаше да се навърта около останалите членове на отряда и да става свидетел на резултатите от суровото пътуване и безсънните нощи, оставили отпечатъка си върху тях.

Лагерът се намираше зад скалите близо до билото. Тук не беше чак толкова отчайващо студено, защото камъните възпираха отчасти брулещия северен вятър.

Огънят тлееше едва-едва. Върху просветващите в мрака въглени беше поставено гърне със заешка яхния, която къкреше тихо.

Воините се бяха скупчили около мъждукащите пламъци. Конете стояха малко по-навътре и хрупаха жилава трева. Дъхът им излизаше под формата на сиви струи пара, а телата им бяха започнали да се покриват със скреж. От тях лъхаше остра животинска миризма.

Тарамис седеше близо до огъня и грееше премръзналите си крака. Мъждивата светлина на оранжевите въглени превръщаше лицето му в маска от сенки.

Мъдрецът кимна за поздрав, когато видя Дерик, и рече:

— Така, вече се събрахме всички и е време да поговорим по същество. Не мога да ви гарантирам, че тази нощ ще имаме успех, ала мога да ви уверя, че в Брамуел поне е по-топло, отколкото тук.

Воините се засмяха повече от любезност, отколкото развеселени от тази шега.

Дерик приседна край пламъците и протегна ръце към тях, за да се стопли. Рамбал взе две тенекиени канчета от купчината багаж и се настани до него.

Заешката яхния ухаеше апетитно. Бяха я сготвили от няколко стръка диви зеленчуци, които бяха успели да открият, и от три невнимателни заека, уловени точно преди залез. Едрият воин потопи канчетата в гърнето, после прокара огромния си пръст по ръбовете им, за да ги изчисти, и подаде едната съдина на Дерик.

Въпреки умората си, младежът прие храната, кимайки признателно. Подържа канчето, за да се сгрее от него, сетне започна да пие. Оказа се, че парчетата заешко са твърди и жилави.

— Открих път към вътрешността на храма — започна Тарамис.

— Голямо място като това — измърмори Палат — трябва да е надупчено като чорапите ми. — Той повдигна един от чорапите, които сушеше на пръчка близо до огъня. Наистина беше целият на дупки.

— Наистина има много проходи — съгласи се Тарамис. — Сградите, които съставят катедралата на черния път, са били издигани на части през последната година, но са построени добре. Навсякъде има тайни коридори, които учителят Сейъс, послушниците и пазачите ползват. Но като цяло храмът е добре защитен.

— Ами каналите? — попита Рамбал. — Нали говорихме, че може да се промъкнем през тях?

— Изходите им се пазят от наемници — отговори Тарамис. — Те охраняват и подземните маршрути, по които се осъществяват доставките между отделните постройки.

— Тогава къде е пътят, за който ни говориш? — попита Палат.

Тарамис взе една обгоряла клечка и се зае да рисува схема. Докато го правеше, продължи да обяснява:

— Построили са църквата прекалено набързо, прекалено голяма и без да се съобразят с пролетните наводнения. Имали са проблеми с всички сгради по брега, както и с кладенците, предназначени за пълнене на водните резервоари.

Мъдрецът изрисува двойка неправилни линии, за да представи с тях реката, а до тях — огромен правоъгълник. После добави по-малък квадрат, който навлизаше в реката.

— Там, където църквата надвисва над реката — продължи Тарамис, — са издигнали площадка с парапет, от която поклонниците могат да наблюдават града и да се впечатляват от размерите на храма, докато очакват да влязат за следващата служба. Реката е подкопала подпорите на площадката.

Взимайки хляба, намазан с мед и масло, който Рамбал му предложи, Дерик продължи да слуша Тарамис. Докато се хранеше, следеше внимателно плана, който водачът им чертаеше в прахта, и оценяваше детайлите.

— Един от проблемите, които са имали с изграждането на тази площадка — продължи мъдрецът, — е бил, че е трябвало да забият подпорите така, че да се разминат с една стара отходна тръба. Макар храмът да изглежда доста добре, земята под него е нестабилна. Някога там е имало тресавище. Точно поради тази причина местните хора са оставили мястото празно.

— И какъв точно е планът ти? — попита Палат. Тарамис се загледа в едва осветената от жарта рисунка.

— Идеята ми е тази нощ да проникнем през отходната тръба и да нападнем църквата, докато вниманието на пазачите е отвлечено от службата. Ще успеем, стига да имаме поне малко късмет.

— Нима службата продължава и през нощта? — попита Рамбал.

Мъдрецът кимна и огледа мъжете:

— Хората, с които говорих из таверните на Брамуел този следобед, твърдяха, че службите продължавали с часове след здрачаване.

— Рядко се вижда нещо подобно — каза Коригор. — Обикновено, когато цял ден си блъскал на полето или си ловил риба, след залез ти се иска да се свреш на някое топло и сухо местенце, а не да ходиш на църква.

— Повечето църкви — рече Тарамис — не те възнаграждават с изцеление и не подаряват на хората късмет, богатство и власт.

— Вярно е — съгласи се Коригор.

— В такъв случай ще тръгнем след час — рече Тарамис, освен ако сред вас няма някой, който би предпочел да го направим някоя друга нощ. — Той погледна към Дерик.

Младежът поклати глава, както и всички останали. Бяха се уморили да чакат.

— Ще полудея, ако ми се наложи да изтърпя онези кошмари още една нощ — заяви Рамбал.

— Добре тогава, слушайте. — Тарамис въздъхна. На лицето му се четеше и мъничко страх. Макар да се беше посветил на борбата с демони, все пак той бе човек и вероятно се боеше от онова, което ги очакваше през тази нощ.

Без да губи повече време, мъдрецът се зае да им разкрива детайлите от плана си.

 

 

Над Брамуел се стелеше непрогледна нощ, ала фенерите, окачени по брега и над корабните палуби, светеха ярко. През такелажа и навитите платна вятърът довяваше гласовете на разговарящи мъже. Други пееха или крещяха неприлични стихчета и шеги.

През реката се прехвърляха два моста и сега те бяха изпълнени с хора, които се придвижваха от единия към другия бряг, търсейки храна, пиене и забавления. Някои от тях бяха поклонници, които убиваха времето си, докато църквата обявеше започването на следващата служба. Други бяха крадци, търговци или телохранители. Най-шумни бяха курвите, крещящи непристойни предложения на минувачите.

Дерик следваше Тарамис нагоре по брега към товарния кораб, който мъдрецът беше избрал. „Зефир“ беше грозен транспортен съд, от който се носеше смрад на китова мас. Младежът знаеше, че нито един уважаващ себе си моряк не би се хванал на работа на подобно корито, но така или иначе то можеше да осигури на малкия си екипаж прилично препитание.

На борда бяха останали само трима души. Капитанът и другите моряци се бяха пръснали из таверните край пристанището. Ала дежурните също не бяха особено усърдни в изпълнението на своите задължения. Те разполагаха с бутилка вино и се бяха събрали на кърмата, за да й се насладят. Пък и в крайна сметка нямаше какво толкова да охраняват. Крадците и контрабандистите в Брамуел едва ли желаеха товара на „Зефир“ — бъчвите с китова мас бяха прекалено тежки и човек мъчно можеше да ги изнесе незабелязано от пристанището.

Без да забавя крачка, Тарамис стъпи на дъската, която водеше към кораба, и тръгна нагоре по нея. Дерик го последва с разтуптяно сърце.

Тримата моряци на кърмата обърнаха лица към тях. Единият грабна фенера, оставен на масата, и го насочи към натрапниците.

— Кой е там?

Другите двама дежурни моментално скочиха с мечове в ръце.

— Орлоф — отговори Тарамис, приближавайки към тях. Дерик се отдели от мъдреца. Започна да оглежда такелажа и да преценява кои платна да използва и как най-лесно да ги разпъне. Само четирима мъже от групата на Тарамис имаха опит с платноходни кораби, но познанията им бяха значително по-малки от неговите.

— Не познавам никакъв Орлоф — каза морякът с фенера. — Сигурно си объркал кораба, приятел.

— Не, не съм го объркал — заяви Тарамис и уверено се приближи към тях. — Капитан Райхард ме помоли да се отбия при вас с този пакет. — Той им подаде обвита в кожа бутилка. — Каза, че било нещо, с което да се стоплите в тази мразовита нощ.

— Не познавам и капитан Райхард — каза морякът. — Объркал си кораба. Най-добре да се измиташ още сега.

Ала Тарамис вече бе сред тях и изписваше някакъв сложен символ във въздуха. Руната припламна ярко в зелено и към тримата моряци избухна вълна от енергия, която ги отвя през перилата като есенни листа.

Направеното заклинание беше знак за Рамбал, който имаше задачата да запали един от по-големите складове за китова мас на южния бряг на реката, отвличайки вниманието на градската стража по този начин.

Внезапно пламъците на пожара разцъфнаха ярко в нощта. Хората, които живееха в съседство, се събудиха и само секунди след като тримата моряци бяха отнесени от палубата, по улиците от двете страни на реката се чуха викове.

— Опъвайте платната! — заповяда Дерик.

Четиримата воини, които имаха опит в мореплаването, се пръснаха по палубата. Единият се насочи към кърмата, за да поеме руля, а останалите се заеха да разпъват платната.

Дерик се закатери по въжетата с ловкостта на маймуна, макар да бяха минали месеци, откакто за последен път беше работил на кораб. Докато се изкачваше, мистичният меч на Хоклин се удряше в гърба му. Дългото оръжие някак естествено бе намерило мястото си, закрепено за неговото рамо.

Когато се добра до платното, младежът замахна с ножа си и преряза възлите, които го прибираха към мачтата. Моряшката му душа възнегодува срещу похабяването на ценното въже, ала знаеше, че вече нямат нужда от него. Това му припомни какво смята да направи Тарамис с товарния съд. Стана му тъжно, макар малкият кораб да не беше кой знае какъв красавец.

Щом спусна и последното платно, Дерик погледна към палубата под себе си. Останалите мъже изнасяха от трюма бъчвички с китова мас. „Зефир“ превозваше както големи, така и малки бурета, иначе щеше да им се наложи да използват скрипец, за да ги изнесат на палубата.

Младежът огледа и доковете. Тримата моряци, които Тарамис беше съборил във водата, вече бяха достигнали брега и викаха за помощ, ала никой не им обръщаше внимание. В момента горящият склад беше много по-важен, тъй като огънят можеше сериозно да застраши града.

Дерик се спусна по едно въже, стъпи върху палубата и се провикна към останалите:

— Прикрепвайте платната, момчета! Бързо!

Самият той също се захвана с тази задача. Докато връзваше поредния възел, погледна към адските пламъци, издигащи се от склада. Помисли си, че за разлика от Тарамис, той не би могъл да издаде подобна заповед. Стопаните на постройката и хората, които държаха стоките си вътре, нямаха никаква вина за злодеянията на Кабраксис.

— Дерик — извика Тарамис от кърмата. Беше съблякъл връхната си дреха, разкривайки оранжевите си одежди на визджерейски магьосник. — Готови ли са платната?

— Готови са. — Дерик привърза последното въже и погледна към воините, които работеха с него. Действаха по-бавно, ала също бяха приключили с почти всички възли. — Давай.

Тарамис заговори нещо на висок глас. Думите му звучаха като ръмжене, каквото човешкото гърло не бе пригодено да произнася. Дерик осъзна, че заклинанието на мъдреца трябва да е едно от онези, които визджерейските магове бяха научили от демоните. Повечето чародеи смятаха, че заклинанията имат по-голям ефект, ако думите са изговорени на същия език, на който са били усвоени първоначално.

Подпаленият склад се отразяваше във водата. Тук-там по брега пожарът беше започнал да се разпространява, най-вече близо до моста, който се намираше между товарния кораб и църквата. Разнасяха се груби викове. Хората бяха сформирали редица и си подаваха кофи един на друг.

Макар да беше подготвен, Дерик едва не падна, когато заклинанието на Тарамис подейства. Задуха бурен западен вятър. Платната запукаха и запращяха и корабът се понесе срещу течението.