Мел Одом
Черният път (21)

Двадесет

Дерик разглеждаше меча, заради който Тарамис беше пропътувал толкова дълъг път. Откри, че оръжието няма нищо общо с онова, което си бе представял, слушайки легендите за Айскло. Изглеждаше съвсем обикновено, без никаква украса. Беше меч като за обикновен боец, а не нещо, което би предизвикало страх у един демон.

— Изглеждаш разочарован — каза Елиг Бероуз.

Дерик се поколеба, защото не желаеше да обиди стареца:

— Просто очаквах нещо по-внушително.

— Може би да е украсен със скъпоценни камъни? Меч, който би изкушил всеки крадец? Толкова уникално и поразително оръжие, че да бъде запомнено само заради външния му вид?

— Не бях помислил за това — призна Дерик. Все пак се зачуди дали някой не беше откраднал истинския меч, оставяйки на негово място тази неугледна вещ.

Елиг Бероуз пристъпи през прозрачната стена.

— Ковачът, който е изработил това оръжие, е помислил за всичко. Стормфюъри може и да не е елегантен меч, но едва ли ще намериш по-сигурно острие от него. Естествено ще разбереш това единствено ако успееш да го вземеш.

Тарамис последва стареца през стената. След кратко колебание Дерик пристъпи след тях. Усещането беше странно — сякаш му се налагаше да си проправя път през вода.

— Мечът е защитен от натрапници — обясни Елиг Бероуз. — Ако Кабраксис не се намира в нашия свят, на никого не е позволено да го докосва.

— А ако някой все пак опита?

— Мечът не може да бъде взет.

— Какво се е случило с кралете, които са загубили живота си тук? — попита Дерик.

— Единият изклал мнозина от семейството ми — рече Елиг Бероуз. — Той и неговите воини измрели на следващия ден. Светлината не е зла като демоните, но отмъщава безпощадно на онези, които прегрешат. Другият крал се опитал да извлече тялото на Хоклин от последното му убежище. Той се събудил и избил всички до един.

Дерик почувства страх. След случилото се в развалините на Рансим изпитваше неохота да се завира в разни крипти и пещери. Мъртвецът, стиснал меча си, започна да му се струва дважди по-голям.

Младежът се обърна към Тарамис:

— Защо искаше да дойда тук?

— Защото си свързан с всичко това още откакто си станал свидетел на завръщането на Кабраксис. Мисля, че ти си избраникът, комуто е предопределено да вземе този меч и да го използва срещу проклетия демон.

— И защо точно аз? — пожела да узнае Дерик. Запита се дали мъдрецът не си е наумил да го използва като маша, за да се добере до оръжието, без да се излага на риск.

Тарамис посегна към меча. Ръката му спря рязко във въздуха само на няколко сантиметра от крайната си цел. Мускулите на ръката му изпъкнаха от усилието да преодолее невидимата стена. Лицето му се сгърчи от болка. Най-накрая, разочарован и сякаш отвратен, той се отдръпна назад.

— Не мога да го взема. — Обърна се към Дерик: — Но вярвам, че ти си предопределен за това.

— Защо?

— Защото светлината и мракът са във вечен баланс. Всеки път, когато в нашия свят се влее могъщество, независимо от чия страна, равновесието трябва да бъде възстановено. Демоните идват, но заедно с тях пристига и силата, която може да ги победи. И обратно, когато светлината направи опит да разстрои баланса, изпращайки тук могъщ артефакт, силите на мрака получават правото да му противостоят. В крайна сметка истинската заплаха за равновесието идва от нас, хората. Когато първичните злини се появили в нашия свят по времето, известно като мрачното изгнание, архангелът Тириел събрал маговете и учените на Изтока и основал братството на Хорадрим. Едва ли тези хора щяха да станат толкова могъщи, ако не се бяха появили демоните. От друга страна, ако Тириел се беше опитал да направи нещо подобно преди пристигането на Диабло, Мефисто и Бейл, мракът със сигурност щеше да намери начин да възстанови равновесието.

— Това не обяснява защо смяташ, че аз мога да взема този меч.

— Чух историите за теб, когато пристигнах в Уестмарч — рече Тарамис. — Веднага започнах да те търся. Но по времето, когато бях там, ти вече беше изчезнал. Успях да догоня кораба ти, но никой на борда не знаеше къде си отишъл. Не можех да си позволя да говоря твърде много, огласявайки желанието си да те открия, понеже слугите на Кабраксис са навсякъде и това можеше да постави живота ти на карта. — Мъдрецът замълча за миг. Погледите на двамата мъже се срещнаха. — А за меча може и да греша. Ако е така, самият той ще ти попречи да го вземеш. Няма да ти се случи нищо лошо.

Дерик погледна към Елиг Бероуз.

— През всичките години, през които мечът е оставал скрит — рече старецът, — много хора са се опитвали да го вземат, също като Тарамис преди малко. Онези, които не са имали лоши намерения, просто са били задържани надалеч.

Дерик се загледа към трупа и простоватия меч в неговите ръце.

— А някой успявал ли е?

— Никой — каза Елиг Бероуз. — Дори аз не мога да го докосна.

— Опитай, Дерик — насърчи го Тарамис. — Ако не можеш да го вземеш, значи съм глупак, тръгнал на поход в търсене на тайни, за които е най-добре да си останат скрити.

— Да — рече старецът. — През целия ми живот никой не беше идвал за меча. Вече бях започнал да си мисля, че светът го е забравил. Или че демонът Кабраксис е бил прогонен завинаги.

Тарамис сложи ръка на рамото на младежа:

— Ала демонът се е върнал. Знаем това, нали? Кабраксис се е върнал и мечът трябва да бъде освободен.

— Аз ли съм избраникът? — попита Дерик дрезгаво.

— Трябва да си ти — рече Тарамис. — Не се сещам за друг. Твоят приятел е умрял на онова място. Трябва да има някаква причина, поради която ти си останал жив.

Дерик се взря в меча. Отново усети миризмата на плевника зад месарницата в Хилсфар. „Никога няма да ти дойде умът в главата! — крещеше баща му. — Ти си тъп и глупав, и такъв ще си умреш!“ Често беше чувал този глас през последната година, макар да бе правил опити да го удави в алкохол. Да удави него и вината, която изпитваше заради Мат Хю-Ринг.

— Ами ако не успея да го взема?

— Тогава ще трябва да намеря друг начин да се преборя с Кабраксис и прокълнатата му църква.

Ала мъдрецът вярваше в него. Това беше повече, отколкото младежът можеше да понесе.

Прогонвайки страховете си, Дерик пристъпи към мъртвеца и посегна към дългия меч. Само на сантиметри от дръжката ръката му срещна невидимата стена.

— Не мога.

— Опитай пак — насърчи го Тарамис.

Ръката на Дерик започна да трепери от усилието. Имаше чувството, че е опряна в скала.

„Момче, ти си глупав и мързелив. Не си струваше нито времето, нито грижите, нито храната, дето ги хвърлихме за тебе“.

Отчаяно се опита да преодолее бариерата, която отблъскваше ръката му. Натисна с тяло, влагайки цялата си тежест.

— Внимателно — каза Тарамис.

— Не — отвърна Дерик.

— Хайде, приятелю — рече Елиг Бероуз. — Не е било писано да го вземеш ти.

Дерик напрегнато се стремеше към меча. Трябваше му съвсем малко, за да го достигне. Имаше чувството, че от усилието костите на пръстите му ще пробият плътта. Болката пронизваше ръката му и той стискаше зъби, за да не закрещи.

„Трябваше да ти смачкам главата в деня, в който се роди, момче. Така нямаше да доживея този позор“. Дерик агонизираше.

— Откажи се — каза Тарамис.

— Не! — извика той.

Мъдрецът посегна към него и обхвана раменете му, за да го отстрани.

— Ще пострадаш, приятелю — предупреди го Елиг Бероуз.

Ушите на Дерик бучаха от усилието. Още веднъж видя как Мат полита от скалата. Изпълваше го чувство за вина. Струваше му се, че болката ще го унищожи, че ще го стопи на място. До такава степен беше увлечен в желанието си да се добере до меча, че едва ли щеше да събере сили да се отдръпне назад.

Пък и къде би могъл да отиде след това, ако още веднъж претърпеше провал?

Изведнъж един нов глас, в който се долавяха присмехулни нотки, изпълни главата му: „Вземи меча, капитане“.

— Мат? — извика Дерик. Беше толкова изненадан да чуе гласа на своя приятел, че дори не усети как падна върху трупа. Инстинктивно сви пръсти около дръжката на магическия меч, докато очите му се взираха сред сенките на гробницата, търсейки Мат Хю-Ринг.

Но там бяха само Тарамис и Елиг Бероуз.

— В името на светлината! — прошепна старецът. — Той взе меча!

Тарамис се усмихна:

— Нали ти казах.

Дерик се втренчи в трупа под себе си. Мъртвото тяло беше неестествено студено.

— Вдигни меча, Дерик — каза мъдрецът настойчиво. Без да е сигурен дали наистина е чул гласа на Мат, или това е било някаква илюзия, породена от опазващото заклинание, Дерик отдели меча от мъртвия воин. Въпреки тежестта и странната му форма, оръжието легна удобно в неговата ръка.

Нещо в покрития с белези потъмнял метал улови светлината от фенера на Елиг Бероуз и отдолу проблеснаха сребристи искри.

Тарамис протегна ръка към меча, но ръката му отново опря в невидимата стена.

— Все още не мога да го докосна.

Старецът също направи опит да хване острието, ала резултатът беше същият:

— Нито пък аз. Никой от семейството ми не е успявал да го пипне. Когато го местехме, се налагаше да го правим заедно с тялото на Хоклин. — В гласа му се долавяше тъга.

Едва сега Дерик осъзна, че оставя стареца и неговия внук без задължения. Той прошепна:

— Съжалявам.

Елиг Бероуз кимна.

— Защитавали сме меча в продължение на много поколения, но винаги сме се молили да настъпи денят, в който ще бъдем освободени от това задължение. Ала никога не съм смятал, че точно аз ще стана свидетел… — Гласът му изневери.

— Тарамис! — извика един от мъжете отвън.

Още докато мъдрецът се насочваше към магическата врата, тримата чуха нечовешки вой и ръмжене. Дерик и Елиг Бероуз, който носеше фенера, незабавно се устремиха след Тарамис през натрупаните храни и вина. Слаба дневна светлина проникваше през входа на зимника.

Звън на оръжия, проклятия на мъже и ръмжене на чудовищни същества отекваха в ушите на Дерик, докато се катереше по издълбаните в пръстта стъпала. Двамата с Тарамис изскочиха от зимника почти едновременно.

На разчистеното пространство около къщата, само допреди миг тихо и мирно, сега се разиграваше отчаяна битка. Воините от отряда бяха оформили отбранителна линия срещу някакви кръвожадни зверове, които ги връхлитаха яростно откъм гората.

— Лезанти! — възкликна Тарамис. — В името на светлината, Кабраксис ни е открил!

Дерик успя да разпознае дяволските създания благодарение на преданията, чути на корабите, с които беше плавал. Досега не бе срещал подобни чудовища.

Муцуните на лезантите бяха издължени и изпълнени с остри зъби. Очите им — близко разположени под перчеми от вълниста козина — бяха изненадващо човешки. Имаха несъразмерно големи ръце и стъпала, които завършваха с огромни нокти. Гущеровите им опашки се мятаха ядно насам-натам.

— Стрелци! — извика Тарамис. Ръцете му започнаха да изписват пламтящи символи във въздуха.

Четирима от воините застанаха зад мъжете с мечове и опънаха тетивата на лъковете си. Успяха да стрелят два пъти, преди първата вълна на лезантите да ги връхлети. Сетне мечоносците издигнаха щитовете си и поеха първия удар на бързите, силни и тежки създания. Ударът на плът в стомана отекна страховито над поляната.

— Дерик — каза Тарамис, все още изписвайки символи с ръцете си, — пази вратата на къщата. Вътре има беззащитни хора. Побързай!

Дерик затича под прикритието на мъжете.

Тарамис отприщи вълна от искряща мощ, която порази центъра на скупчените лезанти, изсипвайки огън върху тях. Няколко тлеещи тела полетяха към дърветата, а други изпопадаха на земята. Разнесе се шум от натрошени кости. Повалените се опитаха да се изправят. Стрелците опънаха лъковете си отново. Стрелите им поразяваха лезантите в гърлата и очите, поваляйки ги отведнъж. Ала воините водеха неравна битка. Бяха двайсет и шест мъже, включително и Дерик, а враговете им бяха поне осемдесет.

„Ще умрем“ — каза си младежът, но дори не помисли за бягство. Мистичният меч лежеше удобно в ръката му въпреки необичайната си дължина.

Някакъв звук привлече вниманието му. Обърна се точно навреме, за да види как едно промъкващо се по покрива лезанти скочи и разтвори хищно ноктите си към него.

Избягна атаката и зае бойна стойка в мига, когато чудовището тупна глухо на земята. Лезантито се изправи веднага, размахвайки острите си нокти. Издължената му муцуна се стрелна към главата на Дерик, но той парира удара с меча си и като заби ботуш в корема на създанието, го отхвърли назад. После вдигна Стормфюъри и замахна силно към чудовището.

За негова изненада острието разполови лезантито като топъл нож масло. Двете половини на разрязаното тяло паднаха на земята, гърчейки се конвулсивно, след което замряха. По дължината на меча изпращя синкава мълния, полепналата по него кръв изсъхна и изпопада на люспи. Стоманата беше чиста отново.

Мъжете проклинаха и се сражаваха, полагайки усилия да удържат устрема на безмилостната орда. Двама от воините вече бяха убити, а мнозина други кървяха. Тарамис освободи нова вълна от мистична енергия и няколко от съществата се превърнаха в буци лед, които останалите мъже разпиляха на хиляди късчета с точно премерени удари на мечовете си.

Когато най-после се добра до входа на къщата, Дерик се озова насред светла стая, отрупана с книги. Жената на Елиг Бероуз — също толкова изпита и посивяла, колкото мъжа си — стоеше в средата на помещението и притискаше ръце към гърдите си.

Дерик прецени широките прозорци, гледащи във всички посоки. Стаята беше прекалено открита — не можеше да се надява, че ще защити семейството на стареца на подобно място.

Внукът на пазителя се опитваше да отмести тежкия килим от пода.

— Помогни ми! — извика той. — Отдолу има скривалище.

Дерик хвана килима с една ръка и помогна на момчето. Отдолу се показа капак. Много от домовете по границата, където варварските племена често извършваха нападения, разполагаха с подобни тайни убежища. Семействата можеха да се скрият в подземията и да живеят там с дни благодарение на складираните вътре припаси.

Момчето напипа скритото резе и отключи капака. Дерик напъха острието на меча под ръба му и използва оръжието като лост, за да разкрие спускащата се надолу стълба. Внукът на Елиг Бероуз взе един оставен на пода фенер и протегна ръка към старицата:

— Хайде, бабо.

— Елиг — прошепна тя.

— Каквото и да се случи, той би искал да сте в безопасност — каза Дерик.

Старицата неохотно се остави момчето да я отведе.

Дерик затвори капака и придърпа килима отгоре. Тъкмо се изправяше, когато едно лезанти разби прозореца и скочи с вой към него.

Къщата беше твърде тясна, за да може да развърти дългото острие на Стормфюъри. Затова Дерик обърна меча наопаки, стискайки го така, че да се спуска надолу по лакътя му. Завъртя се, задържайки лявата си ръка в готовност.

Лезантито замахна с лапа към него. Дерик завъртя меча, държейки го плътно до себе си, както бе виждал да прави това Молдрин — един от най-изпечените майстори, когато се стигнеше до мръсни схватки. Удари съществото през лицето и веднага отскочи назад. Чудовището изкрещя от болка и отстъпи, стискайки раненото си око. Младежът пристъпи странично и отдели главата на съществото от раменете му с едно пестеливо движение.

Главата на първото чудовище още не бе спряла да се търкаля по твърдите дъски, когато през вратата нахлу второ лезанти, а третото тъкмо си проправяше път през прозореца, който гледаше към близкия обор. Носеше копие с мрачно проблясващ стоманен връх.

Задъхан, но напълно спокоен и концентриран, Дерик се отдръпна от пътя на връхлитащото откъм вратата същество, пропусна го край себе си и се завъртя край него, хващайки го със свободната си ръка. Стормфюъри изсвистя във въздуха и само след миг по пода се търкаляше още една глава.

Третото лезанти си служеше с копието твърде неумело. То се опита да прикове Дерик към стената, ала младежът се отдръпна навреме и оръжието се заби в гредите.

Дерик прониза в гърдите обезоръженото чудовище. Преди да успее да ритне съществото, за да освободи оръжието си, от меча изригнаха сини пламъци и погълнаха трупа. Пепелта се посипа по пода пред изумения поглед на младежа.

Още не бе дошъл на себе си, когато през счупения прозорец откъм обора го нападна четвърто лезанти. Успя да избегне закривените нокти на съществото, но все пак получи тежък удар. Полетя назад, препъна се на прага и като не успя да възстанови равновесието си, падна под навеса. Скочи отново на крака тъкмо навреме, за да пресрещне връхлитащото чудовище. Този път избегна атаката и съсече лезантито през бедрата, отделяйки и двата му крака. Горната част от тялото се стовари в калта.

— Те искат меча, Дерик! — извика Тарамис. — Бягай!

Макар да разбираше, че мъдрецът е прав, Дерик чувстваше, че не може да отстъпи.

— Не — каза той, стъпвайки здраво на крака. — Стига толкова бягане.

Стисна меча с подновена сила, усещайки приток на живителна енергия. Само след миг изчезна цялата нерешителност, която беше негов постоянен спътник през последната година.

Няколко от лезантите се втурнаха към него покрай проснатите на земята воини, с които се бяха сражавали. Поне половината хора на Тарамис лежаха повалени. Дерик беше уверен, че повечето няма да се изправят никога.

Младежът изчака приближаващите същества, издигнал високо меча с две ръце. Към него идваше цяла дузина изроди, които ръмжаха и се блъскаха, пречейки си взаимно. Около острието на Стормфюъри заблестя енергия. Дерик замахна към враговете си и пристъпи в изпълненото с пепел пространство, което мистичните пламъци на оръжието оставиха след себе си. Само с този удар бе погубил три от чудовищата, но останалите го заобиколиха отвсякъде.

Дерик развъртя меча и си проправи път, отсичайки глави, ръце и крака. Още две от съществата се превърнаха в облаци от стелеща се пепел. Младежът прекрачи онези, които беше осакатил, пробождайки ги в сърцата и виждайки как избухват в пламъци, а на мястото им остава само обгорена земя.

Окуражени от силата, която демонстрираше Дерик, останалите мъже атакуваха враговете си с подновена енергия. Плащаха висока цена, но лезантите ставаха все по-малко. Заклинанията на Тарамис и Елиг Бероуз изгаряха, замразяваха или осакатяваха чудовища, които после падаха под ударите на мъжете.

Дерик продължаваше битката, воден от неподозирана кръвожадност. Съсичаше, прерязваше и пронизваше лезантите, които се стичаха към него, привлечени от Стормфюъри.

По някое време младежът забеляза как едно от изчадията се готви да нападне изотзад Елиг Бероуз. Без да се замисля, Дерик хвърли меча си като копие. Оръжието проблесна и се заби в гърдите на чудовището. Острието потрепери, когато свръхестествените сили в него се нажежиха до бяло. Лезантито избухна и се превърна в пепел. Мечът падна и се заби в земята.

Дерик посегна с ръка към него. Оръжието подскочи и прелетя право в дланта му.

— Как разбра, че можеш да направиш това? — попита изненадан Тарамис, приближавайки се към него.

Самият Дерик също беше изненадан и само поклати глава:

— Не знаех. Просто… се случи.

— В името на светлината! — рече Елиг Бероуз. — Ти си избраникът на Хоклин!

Ала Дерик си спомняше добре гласа, който му беше проговорил в криптата. Това бе гласът на Мат. Ако не беше усетил присъствието на своя приятел, никога не би успял да вземе меча.

Обърна се и огледа касапницата, през която някак бе успял да премине почти без драскотина. На поляната не беше останало нито едно живо лезанти.

— Хайде — каза Тарамис и се спусна да помага на ранените воини. — Не можем да останем тук дълго. Кабраксис е намерил начин да ни открие. Трябва да напуснем това място възможно най-скоро.

— А после какво? — попита Дерик, пъхна меча в пояса си и взе торбата с превързочни материали, която му подхвърли мъдрецът.

— После се отправяме към Брамуел — отвърна Тарамис. — Кабраксис така или иначе знае, че вече разполагаме със Стормфюъри, пък и аз не съм човек, който обича да се крие. Освен това, след като се добрахме до меча, демонът има всички основания да се страхува.

Макар да разбираше, че с думите си мъдрецът иска да го успокои, Дерик знаеше, че предстоящият поход може да ги отведе на смърт. Воините, които бяха загинали днес, бяха сурово предупреждение за това.

Младежът отвори торбата и се зае да помага на оцелелите.

Объркването продължаваше да го владее. „Ако аз съм избраникът на Хоклин, тогава защо не можах да взема меча веднага? И откъде дойде гласът на Мат?“