Мел Одом
Черният път (20)

Деветнадесет

Дерик беше яздил кон и преди, когато бе пътувал с различните кервани, но така и не беше успял да свикне с тези животни. Предпочиташе дори палубата на кораб в бушуващо море пред четириногото добиче, върху което се клатушкаше, докато си проправяха път надолу през гористия хълм.

За щастие животното само следваше Тарамис по тясната пътека и не изискваше особени умения в ездата. На Дерик му се искаше да може да поспи на седлото, както очевидно успяваха да сторят някои от останалите мъже, които ги придружаваха.

Воините яздеха в редица един след друг. Придвижваха се безшумно. Всички бяха увили снаряжението си в парцали, за да не издава присъствието им с подрънкването си. До един бяха мъже с остър взор. Приличаха на вълци, ловуващи в глутница. Впечатлението се подсилваше още повече от зимния вятър и оловните облаци по утринното небе.

Дерик се изправи на седлото, опитвайки да се намести по-удобно. Яздеха вече цяла нощ, още откакто предната вечер бяха напуснали Сийкърс Пойнт. Въпреки страха от падане, на няколко пъти беше заспивал от изтощение, но винаги се събуждаше само миг преди да се изхлузи от седлото.

В горската тишина се разнесе птичи крясък.

Острият слух на Дерик моментално отдели звука, разпознавайки го като фалшив само защото беше чул същия вик малко по-рано. Издаваше го един от двамата скаути пред групата. През нощта използваха вика на сова, но тази сутрин бяха сменили сигнала с този на червеношийка — малка птичка, която моряците понякога отглеждаха на корабите.

Единият от скаутите излезе от гората и се затича край коня на Тарамис, следвайки с лекота дългокракото животно. Двамата с мъдреца обсъдиха нещо шепнешком, след което скаутът изчезна отново.

От тежката работа предния ден и нощната езда Дерик усещаше напрежение и болки в мускулите. Повече от всичко друго желаеше да слезе от коня или още по-добре — въобще да не бе напускал Сийкърс Пойнт. Нямаше нищо общо с тези мъже. Всички те бяха ветерани и от няколкото разменени помежду им думи, които бе успял да дочуе, ставаше ясно, че са преживели доста битки с демони, независимо че никой от тях не бе бил толкова могъщ като Кабраксис.

В хладната утрин дъхът на Дерик излизаше като облачета пара. Нямаше представа защо Тарамис го беше привлякъл в отряда, след като вече разполагаше с толкова много воини.

Малко по-нататък пътеката, която следваха, се разшири и ги изведе на открито. Сред повалените дървета се виждаше къща със сламен покрив. Земята на юг беше разчистена и оформена като градина. Сега в нея растяха само лук и моркови, но се виждаха и загърлени лози. В дъното на градината имаше малък хълм, в който бе прокопан зимник, ако се съдеше по вратата от едната страна. Близо до неголемия обор имаше кладенец.

От обора излязоха старец и младо момче. Приличаха си и сигурно бяха роднини — вероятно дядо и внук.

Старецът носеше вила и ведро за доене. Беше плешив и имаше дълга сива брада. Дрехите му бяха от еленова кожа, но под кожуха се подаваше яката на тъмночервена блуза.

Старият мъж подаде ведрото на момчето и му направи знак да се върне в обора.

— Да ви благослови светлината — каза той, държейки вилата с две ръце. В очите му се забелязваше мъничко страх, но от решителния начин, по който държеше инструмента, Дерик направи заключението, че старецът е готов за неприятности.

— Теб също — отвърна Тарамис, дърпайки юздите на коня си на почтително разстояние от стареца. — Името ми е Тарамис Волкен и ако не греша, ти си Елиг Бероуз^[1].

— Да — каза старецът все така нащрек. Светлосините му очи оглеждаха неспокойно групата. — А ако ти си онзи, за когото се представяш, вече съм чувал за тебе.

— Наистина съм аз. — Тарамис скочи пъргаво от коня. — Имам документи, с които мога да го докажа. — Той бръкна под блузата си. — Носят знака на краля.

Старецът протегна ръка. Ярка сапфирена светлина обгърна Тарамис. В същия миг около мъдреца се оформи рубинено сияние, сякаш за да го предпази, ала после отслабна и изчезна напълно.

— Съжалявам — извини се Тарамис. — Лутън беше прав. Ти си предпазлив човек.

— Не си демон — каза Елиг Бероуз.

— Не съм — съгласи се Тарамис. — И нека светлината ослепи всички адски изчадия. — Той плю на земята.

— Бъди добре дошъл в дома ми. Ако ти и хората ти не сте яли, веднага ще ви приготвя закуска.

— Не желаем да се натрапваме — рече Тарамис.

— Не представлява трудност за мене — увери го старецът. — Както може би сте разбрали от пътеката дотук, рядко ни идват гости.

— Дошъл съм при теб за нещо друго.

Старецът го изгледа.

— Дошъл си за меча. Разбрах го веднага, когато те докоснах. Ела в къщата и ще поговорим. Тогава ще видим дали ще го получиш.

Тарамис даде знак на мъжете да слизат. Вятърът свиреше през дърветата над тях.

 

 

Чолик откри Кабраксис в градината на покрива. Демонът се взираше на север, скръстил ръце на широките си гърди. Заклинанието за илюзия, което поддържаше, го скриваше от очите на минаващите по улицата.

Чолик се спря, надникна през ръба и погледна поклонниците, които влизаха в сградата.

— Изпратил си да ме повикат?

— Да — отвърна Кабраксис. — Открих още нещо интересно за човека, с когото напоследък се занимавам.

— Тарамис Волкен? — попита Чолик. Спомняше си името на ловеца на демони от разговора, който бяха провели предишната нощ.

— Да, но има още един, когото разпознах в неговата група. Исках и ти да го погледнеш.

— Разбира се.

Кабраксис се обърна и прекоси покрива до един от малките фонтани в градината. Като прокара ръката си над него, демонът отстъпи и каза:

— Виж.

Чолик отиде дотам, коленичи и се взря във фонтана. По повърхността на водата преминаха вълни, след което всичко се успокои. За момент видя единствено отражението на синьото небе, сетне образът се оформи, разкривайки малка къща, скрита под висока гора от кленови и дъбови дървета. Не можа да разпознае местността. Около къщата бяха насядали воини — грубовати и изнурени от дълъг път мъже.

— Виждаш ли го? — попита Кабраксис.

— Виждам много хора — отвърна Чолик.

— Тук — демонът нетърпеливо му посочи.

Водата още веднъж се развълнува и замъгли, след което отново се избистри. Чолик видя уморен млад мъж с червеникава коса, завързана на опашка. Седеше в корените на един голям дъб и спеше облегнат на ствола му със сабя, положена на коленете.

— Разпозна ли го? — попита Кабраксис.

— Да. Беше в Порт Таурук.

— Да, а ето че сега е с Тарамис Волкен — замислено изрече демонът.

— Двамата се познават?

— Във всеки случай не от дълго време. Доколкото знам, Тарамис Волкен и този мъж са се срещнали в Сийкърс Пойнт едва вчера.

— Нима имаш шпиони, които наблюдават ловеца? — попита Чолик.

— Разбира се. Тарамис Волкен е опасен човек и ни е взел на мушка. А ако получи онова, което търси, скоро ще започне да ни досажда тук.

— И какво търси той?

— Стормфюъри — отвърна Кабраксис.

— Легендарният меч, който преди стотици години е обърнал в бягство племената на варварите? — попита Чолик. Започна да обмисля причините, поради които Кабраксис проявяваше интерес към меча.

— Същият. — Грозното лице на Кабраксис се изкриви в гримаса.

Чолик веднага се досети, че демонът се страхува от меча, ала не смееше да сподели догадката си с него. Отчаяно се опита да прикрие мислите си, преди Кабраксис да ги е доловил.

— Мечът може да се окаже проблем — каза демонът. — Но разполагам със слуги, които тъкмо в този момент се приближават към Тарамис Волкен и отряда му. Ако мечът наистина е там, ще го получим скоро.

Чолик обмисли казаното и попита предпазливо:

— И по какъв начин мечът може да се окаже проблем?

— Това е могъщо оръжие. Преди стотици години е бил направен от ковач, благословен от светлината. Предназначението му е било да се опълчи срещу варварската орда и мрачната сила, която те боготворели.

Чолик започваше да разбира:

— Те са боготворили теб. Ти си бил Айскло.

— Да. Хората използваха меча, за да ме прогонят от този свят.

— Може ли отново да бъде използван срещу теб? — попита Чолик.

— Сега съм далеч по-могъщ оттогава — каза Кабраксис. — И все пак искам да се погрижа мечът да бъде унищожен. — Замълча. — Но присъствието на другия мъж ме тревожи.

— Защо?

— Направих някои предсказания по повод онова, което замисляхме относно лорд Даркулан. Този мъж се появяваше непрекъснато.

Чолик се замисли над думите му. Шпионите, които бе изпратил в замъка на лорда, бяха доложили, че любовницата вече се чувствала по-добре и била на път да се възстанови напълно.

— Кога го видя отново след Порт Таурук? — попита Чолик.

— Едва преди малко — отвърна Кабраксис, — когато призовах лезантите и ги насъсках по следите на Тарамис Волкен и отряда му. Трябваше да извикам образа на групата в кристала, за да могат лезантите да ги надушат.

Чолик потрепери, когато си даде сметка за какво говори демонът. Винаги беше смятал, че тези създания са само легенда.

Според преданията, лезантите бяха сътворени след кръстоска между женски труп, току-що заклан вълк и гущер, като резултатът беше бързо и свирепо създание, притежаващо свръхестествена животинска хитрост, отчасти изправена стойка и способност да нанася страхотни поражения, както и умение да възстановява изгубените си крайници.

— Ако си видял мъжа едва сега — каза Чолик, — откъде си сигурен, че си го срещал в своите предсказания?

— Да не би да поставяш под съмнение способностите ми, Буярд Чолик? — попита демонът измамно кротко.

— Не — отвърна бързо свещеникът, защото не искаше гневът на Кабраксис да се стовари върху него. — Само се чудех как си успял да го забележиш сред отряда на Тарамис Волкен.

— Просто ги умея тези неща.

Чолик се загледа във фонтана и отпуснатото лице на младия мъж. Запита се как ли е стигнал дотам след събитията в Порт Таурук.

— Загрижен съм заради магията, използвана при отварянето на портала — поясни Кабраксис. — Когато демоните идват от горящата преизподня, те винаги донасят със себе си и силата, която може да ги върне обратно. Разбираш ли, става дума за баланса, който се поддържа между мрака и светлината. Единствено действията на демона определят дали в края на краищата той ще се изправи срещу тази сила, за да бъде прогонен от света на смъртните.

— Значи мислиш, че младежът е приел част от въпросната сила, защото е бил там, когато ти премина през портата? — попита Чолик.

— Вероятно. Но има и огромно влечение към мрака. — Демонът се усмихна. — Всъщност смятам, че ако успеем да го убедим, той ще приеме да ми служи. Освен сила, в него има и много слабост. Чувствам, че няма да срещна особено затруднение да се възползвам от нея.

— В такъв случай защо е тази загриженост?

— Просто предпазливост — каза Кабраксис. — Това, че Тарамис Волкен е открил Стормфюъри, вече е достатъчно неприятно, но ако се появи тук скоро, ситуацията може да стане опасна.

Взирайки се в образа във водата, Чолик съзря лъскавите тела на лезантите сред дърветата около къщата. Бяха прегърбени същества с широки рамене и лапи с остри нокти. Предните им крака бяха свити до гърдите. Гущеровите им кожи променяха цвета си изумително бързо, позволявайки им да се крият сред листата. Кичури козина започваха от раменете им и покриваха главата около малките им триъгълни уши. Имаха огромни криви зъби.

Църковните камбани забиха, известявайки началото на сутрешната служба.

Чолик се изправи, очаквайки разрешение да напусне и да се върне в храма.

— Виждам, че положението е под контрол — каза той. — Лезантите няма да оставят жив никого.

— Може би — отвърна Кабраксис и направи жест с ръка над фонтана.

Лезантите започнаха да се прокрадват към малката къща в гората. Хипнотизиран, Чолик продължаваше да наблюдава, а катедралата под тях се изпълваше с вярващи.

 

 

Щедростта на Елиг Бероуз към неочакваните му гости беше удивителна и все пак малкото му домакинство не можеше да приюти толкова много хора едновременно. Дерик седеше под разклонения дъб недалеч от къщата и държеше дървената чиния, която бяха оставили в ръцете му. Искаше му се къщата да се бе оказала по-голяма или хората на Тарамис да бяха по-малко. Димът от комина съвсем ясно показваше, че вътре е запален огън. Не му беше чак толкова студено, ала с радост би приел да поседи за малко край пламъците, за да прогони хладните тръпки, които пълзяха по крайниците му.

Закуската беше съвсем обикновена: яйца, жилаво еленско месо и дебели филии хляб, но беше топла и поднесена навреме. Дерик обра остатъците от нея със залък хляб и пи от меха си с вода. Оставяйки настрана чинията, той извади едно одеяло от багажа си и се уви с него.

Зимата напредваше, идвайки от суровите северни области. Съвсем скоро щяха да паднат първите снегове. Дерик се настани по-удобно сред корените на дървото и започна да наблюдава останалите мъже, които се бяха пръснали на малки групи.

Елиг Бероуз и Тарамис разговаряха под навеса на входната врата на къщата. Изглеждаха така, сякаш се изпитваха взаимно. Тарамис бе загърнат в покрито с руни червено-оранжево наметало. По време на пътешествията си Дерик беше чувал описания на визджерейската роба, наричана туринаш или духовна мантия, но никога не бе виждал такава. Малките сребърни руни по наметалото предпазваха от някои дребни заклинания и до известна степен от демонични сили.

Дерик знаеше, че целта на Тарамис е да убеди стареца да му даде Стормфюъри. Въпреки че беше виждал какво ли не по време на своите плавания, младежът никога не се бе сблъсквал с толкова легендарен артефакт като този меч. Зачуди се какви ли сили притежава.

— Дерик — извика Тарамис няколко минути по-късно.

Надвивайки с усилие дрямката, която го бе налегнала, Дерик погледна към мъдреца.

— Ела с нас — помоли го Тарамис, докато пресичаше двора заедно със стареца.

Дерик се изправи неохотно и влезе заедно с тях в зимника под хълма.

Старецът откачи фенер от стената и го запали с въглена, който носеше със себе си още от къщата. Пое по издълбаното в земята стълбище.

Дерик се поколеба на входа. Пое наситената миризма на влажна земя, картофи и лук. Не му се нравеха тъмнината и чувството за клаустрофобия^[2], което навяваше подземието, изпълнено със стелажи с консервирана в делви храна и бутилки с вино. Очевидно Елиг Бероуз и семейството му се бяха запасили добре за предстоящата зима.

— Хайде — подкани го Тарамис, като последва стареца към дъното на зимника.

Дерик прекоси неравния пръстен под. Таванът се спускаше толкова ниско, че след като удари главата си на няколко пъти, младежът се видя принуден да продължи приведен.

Дъното на зимника завършваше с каменна стена. Фенерът, който Елиг Бероуз носеше, издрънча в скалата, когато той спря пред нея.

— Мечът ми беше поверен — поясни старецът, обръщайки се към Тарамис. — Също както е бил поверен на дядо ми и на неговия дядо. А сега аз подготвям внука си за тази отговорност. Векове наред Стормфюъри е бил пазен от моето семейство и ние винаги сме очаквали времето, когато демонът ще се завърне и мечът отново ще стане нужен.

— Вече се е случвало на няколко пъти — каза Тарамис, — ала Кабраксис е хитър демон и никога не ползва два пъти едно и също име. Ако Дерик не го беше срещнал случайно сред развалините на Рансим и сега нямаше да знаем, че си имаме работа с него.

— Айскло е бил свиреп и зъл звяр — рече старецът. — Преданията разказват за масови убийства и кланета, все негово дело, докато е пребивавал в света ни.

— Още два пъти е идвал Кабраксис на този свят — допълни Тарамис. — И в двата случая е бил връщан в горящата преизподня от Диабло и неговите братя. За нас мечът е единствената надежда да се преборим с демона.

— Нали знаеш защо мечът никога не е напускал семейството ми? — попита Елиг Бероуз. Светлината на фенера му придаваше мъртвешки вид.

Дерик потръпна.

— Никога не се е оставил да бъде взет — отвърна Тарамис.

— Двама крале са умрели, опитвайки се да го получат — рече старецът.

Дерик никога не беше чувал за това. Хвърли поглед към Тарамис, изучавайки фигурата на мъдреца в бледожълтото сияние на фенера.

— Умрели са — каза мъдрецът, — защото не са успели да схванат истинската природа на Стормфюъри.

— Може и така да е — отвърна Елиг Бероуз. — Около този меч има тайни, които не са ми известни. Не са били известни дори на дядото на моя дядо. А ти идваш в дома ми и твърдиш, че знаеш повече от всички нас.

— Покажи ми меча и сам ще се убедиш.

Старецът въздъхна и се обърна към стената:

— Животът ви е във вашите собствени ръце — предупреди ги той. Пръстите му започнаха да изписват във въздуха загадъчни символи, които проблясваха за миг във въздуха и после потъваха в стената.

Дерик се обърна към Тарамис. Искаше да попита защо именно той присъства на тази част от търсенето. Ала още не бе успял да отвори устата си, когато стената внезапно заблестя и после стана прозрачна.

Елиг Бероуз издигна фенера и освети помещението оттатък.

Отвъд, сред сенките на скритата стая, се виждаше трупът на човек, положен в ниша, издълбана в склона на хълма. Бяла брада се спускаше по гърдите му, а над грубата ризница беше облечен в животински кожи. Забралото на шлема скриваше част от лицето му. Ръцете му бяха кръстосани върху ризницата, а безцветните им пръсти стискаха дръжката на дълъг меч.