Мел Одом
Черният път (2)

Едно

Дерик Ланг натискаше греблото и оглеждаше забулените в мрак скали, надвиснали над река Дайър. Надяваше се, че остават незабелязани от пиратите, които преследваха. Естествено, щеше да разбере, че са ги открили едва след като ги нападнеха, а пиратите не проявяваха милост към моряците от военната флота на Уестмарч. Особено към онези, които ги преследваха по заповед на краля. Възможността да бъде заловен му навяваше неприятни мисли.

Лодката се носеше бързо срещу лекото течение, а носът й цепеше водата толкова чисто, че тя дори не се плискаше в ниските бордове. Ако поставените по околните скали часови я видеха или чуеха, щяха да вдигнат тревога, а това можеше да им струва скъпо. Дерик не се съмняваше, че в такъв случай никой от тях няма да се добере до очакващия ги в залива кораб „Самотна звезда“. Капитан Толифър бе известен като един от най-суровите морски офицери на краля и ако Дерик и хората му не се завърнеха до зазоряване, едва ли щеше да се подвоуми, преди да вдигне котва.

Младежът вдигна греблото си от водата, приведе се напред и каза тихо:

— Хайде, момчета. Гребете по-равномерно. Ще си свършим работата и ще се ометем, преди тези проклетници да са разбрали, че сме идвали.

— Стига да имаме късмет — прошепна до него Мат Хю-Ринг.

— И от него ще имаме нужда — отвърна Дерик. — Добре е, че си тук, така ще можем да разчитаме на твоя.

— Ти никога не си разчитал на късмета — възрази Мат.

— Така е. Но не забравям приятелите, на които е помагал.

— Затова ли ме поведе със себе си?

— Разбира се. Доколкото си спомням, последния път ти спасих живота. Смятам, че все някога трябва да ми върнеш услугата.

Мат се усмихна широко и белите му зъби сякаш прорязаха на две тъмното му лице. И двамата бяха намазали лицата си със сажди, за да се прикрият, но докато Дерик бе червенокос и с бронзова кожа, неговият другар имаше черна коса и кафеникав тен.

— И все пак тази нощ си готов да предизвикаш късмета си, нали така, приятелю? — попита Мат.

— Мъглата се задържа — кимна Дерик към пълзящите ниско над реката сребристосиви валма. Тази нощ вятърът и реката се бяха съюзили и мъглата се носеше към океана. Заради нея човек губеше представа за разстоянията. — Струва ми се, че можем да разчитаме на времето повече, отколкото на твоя късмет.

— А пък на мен ми се струва — изръмжа старият Молдрин, — че ако устите ви продължават да мелят, всичките часови, дето не са изпозаспали, ще ви чуят и ще ни накроят такваз засада, каквато само тез проклетници пиратите си могат. Дано да сте чували, че хорските приказки се носят по-лесно над водата.

— Прав си — съгласи се Дерик. — Но също така ми е известно, че звукът не може да стигне до онези скали горе. Дотам са поне четирийсет стъпки.

— Глупав хилсфарски селянин… Още имаш жълто около устата, а са те пратили да се занимаваш с мъжки работи. Мене ако питаш, старият Толифър не е бил на себе си, когато те е избрал да ни водиш…

— Дойдохме си на думата, помощник-капитан Молдрин. Никой не те е питал.

Двама от другите мъже в лодката се изсмяха. Макар Молдрин да бе жесток воин и изпитан моряк, по-младите от екипажа го възприемаха по-скоро като загрижена майчица и упорит досадник.

Първият помощник бе нисък, но плещите му бяха широки почти колкото дръжката на бойна брадва. Прошарената си брада подстригваше късо. Темето му бе оплешивяло, ала отстрани и отзад косата му беше дълга и вързана на опашка. Влагата от реката и мъглата блестеше по брезентовите му панталони и мокреше тъмната му риза.

Дерик и останалите в лодката също носеха подобно облекло. Всички бяха увили остриетата на оръжията си в брезент, за да ги предпазят от влагата, а също и за да избегнат проблясването им на лунната светлина. За разлика от разяждащите води на залива Уестмарч, река Дайър бе сладководна, но навиците на един моряк от кралската военна флота трудно се забравяха.

— Нахално пале — промърмори Молдрин.

— Точно заради това ме харесваш, Молдрин, въпреки че го отричаш — каза Дерик. — А ако смяташ, че си попаднал в лоша компания, само си помисли какво щеше да бъде, ако те бях оставил на „Самотна звезда“. Казвам ти, човече, не мога да си те представя цяла нощ да тръпнеш в очакване. И ето каква благодарност получавам в замяна.

— Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш — заяви Молдрин.

— Какво толкова? Няколко пирати?

Дерик отново хвана греблото и като се увери, че екипажът все още действа в синхрон, го потопи във водата и продължи да гребе. Лодката напредваше бързо. Бяха подминали лагерния огън на първия караул преди около половин километър. Пристанището, от което се интересуваха, трябваше да е съвсем наблизо.

— Туй не са просто пирати — отвърна Молдрин.

— Да — каза Дерик. — Принуден съм да се съглася с тебе. Това са пиратите, с които капитан Толифър ни изпрати да се занимаем. След такава заповед, уверявам те, не бих се задоволил с кои да е пирати.

— Нито пък аз — добави Мат. — Когато стане дума за бой с пирати, аз също съм доста взискателен.

Няколко от мъжете изразиха съгласието си и всички се засмяха едновременно.

Дерик отбеляза, че никой не спомена за момчето, което пиратите бяха отвлекли. Тъй като не бяха открили тялото му след пиратската атака, всички вярваха, че то е оставено живо заради откупа. Въпреки необходимостта да изпуснат парата, преди да проникнат в крепостта на главорезите, все пак за тях най-важно си оставаше момчето.

Молдрин само поклати глава и насочи вниманието си към греблото.

— Като трън в петата си, Дерик Ланг. Заклевам се в светлината и във всичко свято, че си направо непоносим. Но ако на кораба има човек, който е способен да се справи с таквоз нещо, това сигурно си ти.

— Молдрин, щях да ти сваля шапка — трогна се Дерик, — стига да носех такава.

— Само се постарай да запазиш главата, на която тя би стояла — изръмжа първият помощник.

— Точно това и смятам да сторя — отвърна Дерик и загреба по-силно. — Гребете, момчета, додето реката е спокойна и мъглата е с нас.

Докато гледаше към планините, той усещаше как някаква дива част от него почти с удоволствие предвкусва предстоящата битка. Пиратите нямаше да върнат момчето, без да поискат нещо в замяна. А капитан Толифър, в името на краля на Уестмарч, бе наредил да им предложи кървава отплата.

 

 

— Проклета мъгла! — изруга Рейтън.

Резкият тон, с който капитанът на пиратите изрече това, изтръгна Буярд Чолик от мечтанията му. Старият свещеник примигна от умората, която не го напускаше, и погледна към снажния мъж, осветен от факлите във вътрешните стаи на сградата.

— Какво има, капитане?

Рейтън стоеше изправен като планина на оградения каменен балкон, гледащ към руините на малкия пристанищен град, където лагеруваха от месеци. Подръпна козята брадичка на масивната си челюст и неволно докосна жестокия белег в десния ъгъл на устата си, който му придаваше студено и злобно изражение.

— Мъглата. Реката едва се вижда. — Бледата лунна светлина искреше по черната плетеница на ризницата, която Рейтън носеше върху зелената си дреха. Черните му бричове бяха елегантно напъхани във високите ботуши. Дори в ранната утрин си личеше, че капитанът умее да се облича добре. Или в късната нощ, поправи се Чолик, без да е сигурен кое от двете е вярно за главатаря на пиратите. — И продължавам да имам усещането, че не сме се измъкнали толкова лесно от последния удар, който извършихме.

— Мъглата прави пътуването по реката рисковано — отбеляза Чолик.

— За теб може и да е така — отговори Рейтън, — но за човек, свикнал с опасностите на морето, мъглата предлага идеална възможност за незабелязано придвижване. — Той отново подръпна брадата си, загледан към морето, след което кимна. — Аз лично бих избрал точно нощ като тази, за да извърша нападение.

— Прекалено си суеверен. — Чолик не успя да скрие презрението си.

Свещеникът обгърна тялото си с ръце. В противоположност на Рейтън, той бе болезнено слаб. Мразовитата нощ, носеща със себе си предупреждение за наближаващата зима, го бе заварила неподготвен и той се страхуваше да не се разболее. За разлика от капитана, младостта вече не бе на негова страна и натрупаните години му пречеха да се справи с рязката промяна. Усещаше как вятърът го прерязва през обагрената в черно и алено мантия.

Засегнат от думите му, Рейтън погледна към Чолик с кисело изражение.

— Не си прави труда да спориш — заповяда свещеникът. — Вече съм забелязвал тази склонност у теб. За мен това е без значение, повярвай ми. Изборът, който съм направил, ми предлага далеч по-силна утеха от суеверието.

Рейтън се намръщи. Неговите подозрения и недоверие към това, което последователите на Чолик вършеха в дълбините на града, чиито руини бяха открили под изоставеното пристанище, бяха добре известни на свещеника. Намираха се далеч на север от Уестмарч и реално погледнато, бяха извън властта на краля. Чолик беше смятал, че запуснатостта на това място ще се понрави на капитана. За съжаление свещеникът не бе взел под внимание цивилизованите навици, придобити от пиратите в различните пристанища, където никой не можеше да ги разпознае, а дори и да можеше, не би отдал голямо значение на друго, освен на златото, което те харчеха щедро. Така или иначе, пиенето и развратът, на които пиратите се отдаваха охотно, бяха невъзможни тук.

— Никой от твоите часови не е вдигал тревога — продължи Чолик, — а вярвам, че всички те до един са изпитани мъже.

— Изпитани са — съгласи се Рейтън. — Но съм почти сигурен, че когато днес следобед навлязохме в реката, някакъв друг кораб ни следваше.

— Трябвало е да провериш тази работа.

— Направих го — отговори намръщено Рейтън. — Не открих нищо.

— Ето, виждаш ли? Няма от какво да се тревожиш.

Пиратът изгледа Чолик:

— Да се тревожа за такива неща е част от онова, за което ми плащаш с всичкото това злато.

— Но не ти плащам, за да тревожиш и мен.

Въпреки мрачното си настроение Рейтън се усмихна.

— Думите ти са твърде нелюбезни за един свещеник от Църквата на Закарум. Не би ли следвало да проповядваш послушание и благост?

— Правя го само когато си струва.

Капитанът се засмя тихо и скръсти ръце пред огромния си гръден кош.

— Ставаш ми все по-интересен, Чолик. Когато за първи път те срещнах и чух какво искаш да сториш, помислих, че си луд.

— Легендата за град, погребан под друг град, не може да бъде наречена лудост — възрази Чолик.

Все пак нещата, които му се бе наложило да извърши, за да се сдобие със свещените и забравени текстове на Дюмал Лунаш — визджерейски магьосник, станал свидетел на смъртта на Джир Хараш преди хиляди години, — почти бяха довели Чолик до въпросното душевно състояние.

Според легендата младият визджерейски послушник Хараш открил начин да командва духовете на мъртвите. Младежът твърдял, че се е сдобил със способностите си след едно прозрение, получено по време на сън. Каквато и да била истината обаче, силите, които изведнъж придобил послушникът, били очевидни и никой не можел да отрече тяхното съществуване. Те бързо станали легендарни. Младежът усъвършенствал процеса, чрез който магьосниците изсмуквали енергията на мъртвите, превръщайки я в най-голямата сила, позната дотогава. В резултат на новото познание Визджерей — един от трите най-могъщи клана по онова време — станал известен под името Призрачния клан.

Дюмал Лунаш бил историк и един от малцината, преживели сетния опит на Джир Хараш да покори окончателно света на сенките. В момента когато младежът вече изпадал в унеса, необходим за прехвърлянето на енергията на мъртвите към изтъкаваните от него заклинания, в тялото му проникнало нещо зло и го завладяло, принуждавайки го да извърши ужасни деяния. По-късно магьосниците от клана разбрали, че духовете, които призовавали и несъзнателно пускали на свобода, били демони от самия ад.

Като хроникьор на клана, Дюмал Лунаш бил доста пристрастен. В неговите писания истината бе преиначена до неузнаваемост, но все пак точно тези текстове и страховитата им следа бяха довели Чолик при безутешността на забравения град край река Дайър.

— Легенди като тази се срещат навсякъде — каза Рейтън. — Една-две от тях съм проследявал и самият аз. Но никога не бях виждал някоя да се превръща в реалност.

— В такъв случай съм изненадан, че дойде — отбеляза Чолик.

От месеци бяха отбягвали този разговор и свещеникът беше изненадан, че го водят сега. Но само до известна степен. През изминалата седмица, докато Рейтън бе зает с грабежи и плячкосване, или с каквото там се занимаваха пиратите по времето, когато отсъстваха, изследователите бяха открили знаци, които подсказваха на Чолик, че вече са близо до откриването на най-важната тайна на мъртвия град.

— Дойдох заради твоето злато — призна капитанът. — Ето кое надделя у мен. Сега, когато се завърнах, виждам напредъка, който ти и твоите хора сте постигнали.

Свещеникът се подсмихна. Досещаше се, че Рейтън отдавна е започнал да разсъждава върху възможността да намерят съкровище при тези разкопки. Имаше вероятност в своето усърдие той или неговите пирати да повредят онова, което Чолик и послушниците му искаха да вземат.

— Кога смяташ, че ще откриете онова, което търсите? — попита Рейтън.

— Скоро.

Огромният пират сви рамене:

— Ще бъде хубаво, ако имам поне някаква представа. В случай че днес са ни проследили…

— Ако са ви проследили — произнесе Чолик равно, — ще е по твоя вина.

Рейтън се ухили като вълк.

— Наистина ли?

— Военноморската флота на Уестмарч те преследва за престъпления срещу краля. Ако те открият, ще увиснеш на бесилките на площада за екзекуции.

— Като обикновен крадец? — Рейтън повдигна вежда. — Да, може би ще увисна на бесилото като отпуснато платно на нока^[1], но не смяташ ли, че кралят винаги може да измисли някое по-специално наказание за един свещеник от Църквата на Закарум, който е осведомявал пиратите кои кораби превозват кралското злато през залива на Уестмарч или през Великия океан?

Забележката на Рейтън обезпокои Чолик. Архангел Яериус бе успял да привлече един млад аскет на име Акарат за основаването на религия, посветена на светлината. За известно време Църквата на Закарум се беше развивала като такава, но по-късно през годините на войната се беше променила. Малцина смъртни само от нейните вътрешни кръгове знаеха, че църквата е превзета от демони и сега следва мрачно, добре прикрито зло с помощта на своите инквизитори. Църквата бе обвързана с Уестмарч и Тристрам. Тя беше власт, скрита зад властта на кралете. Издавайки маршрутите на корабите, пълни със съкровища, Чолик всъщност бе позволил на пиратите да откраднат от църквата. А свещениците бяха много по-отмъстителни от краля.

Чолик обърна гръб на капитана и закрачи по балкона, опитвайки се да се стопли. „Знаех си, че в един момент ще се стигне дотук — помисли си той. — Това можеше да се очаква“. Той изпусна дълга престорена въздишка, позволявайки на Рейтън да стигне до заключението, че го е хванал натясно. През дългите години на своето свещеничество беше направил откритието, че хората често допускат по-големи грешки, когато поласкаеш тяхното самочувствие или признаеш властта им.

Но Чолик знаеше какво означава истинската власт. Именно тя беше причината да дойде в Порт Таурук в търсене на отдавна погребания Рансим, изчезнал по време на продължилата с векове война на греховете, когато хаосът ожесточено се бе сражавал със светлината. Тази схватка се беше разигравала на изток, още преди Уестмарч да се цивилизова и да придобие сегашното си могъщество.

В онези времена много села и градове бяха станали на прах и пепел, ала Рансим се беше спасил от войната. Обикновените хора, които си нямали никаква представа, че зад бойните действия стояли демоните и силите на светлината, изобщо не подозирали за съществуването на града. Така Порт Таурук си останал загадка. Въпреки това някои източни магьосници открили мястото и го използвали за тайна база, където да провеждат своите изследвания.

Текстовете на Дюмал Лунаш бяха единствената следа за местонахождението на града и дори те бяха отвели Чолик единствено до невъзможната задача да открие истината, обвита в купища лъжи.

— Какво искаш да знаеш, капитане? — попита свещеникът.

— Какво търсите тук? — отвърна Рейтън без колебание.

— Питаш дали става дума за злато и скъпоценности?

— Когато мечтая за съкровища — заяви капитанът, — прекарвам по-голямата част от времето си в мислене точно за такива неща.

Изумен от невежеството на този мъж, Чолик поклати глава. Богатството беше дреболия пред силата. Властта бе истинската награда, за която свещеникът бленуваше.

— Какво? — заяде се Рейтън. — Нима не се интересуваш от злато и скъпоценности? За човек, който предава своя крал и неговата хазна, имаш малко странни виждания.

— Материалните ценности са твърде преходни — каза Чолик. — Често си отиват, преди да си го разбрал.

— Е, при мен не е така. Все още ми се намира нещичко за черни дни.

Чолик се загледа към осеяното със звезди небе:

— Човечеството е смущаващ укор към небесата, капитан Рейтън. Несъвършен съд с несъвършена направа. Играем си на всемогъщество, а знаем, че макар потенциалът да е скрит някъде в нас, той завинаги ще си остане недостъпен.

— Очевидно не говорим за злато и скъпоценности, нали? — уточни Рейтън, сякаш го бяха предали.

— Може да има известни количества от тях — призна Чолик. — Но не това ме е довело тук. — Той се обърна и се втренчи в капитана. — Последвах аромата на силата, капитане. Заради нея предадох краля на Уестмарч и Църквата на Закарум.

— Сила? — Рейтън поклати невярващо глава. — Дай ми няколко стъпки наточена като бръснач стомана и ще ти покажа какво означава сила.

Разгневен, Чолик направи жест към капитана на пиратите. От протегнатата му ръка плъзна плетеница от едва забележимо блещукащи нишки, които се насочиха към Рейтън. Те обвиха шията на огромния мъж като метални обръчи и спряха дъха му. С леко мръдване на китката Чолик вдигна тялото на капитана във въздуха. Никой свещеник не обладаваше такава сила и бе дошло времето да увери пирата в това.

 

 

— Бряг! — Радостното възклицание долетя от носа на лодката. Беше произнесено тихо, за да не бъде чуто надалече.

— Извадете греблата, момчета — заповяда Дерик. С биещ в слепоочията му пулс, той остана загледан в издигащата се пред тях планина.

Моряците извадиха греблата едновременно и ги оставиха в средата на лодката.

— Кормчия — извика Дерик, без да се обръща, оглеждайки светлинките от фенери и огньове по скалите пред тях.

— Сър — отговори Фалан от кърмата.

Сега, когато греблата не се движеха, лодката се поклащаше тромаво и изглеждаше трудно подвижна.

— Отведи ни до брега — даде заповед Дерик. — Нека най-после да ги видим тези проклети пирати, които крадат кралското злато.

— Слушам, сър. — Фалан завъртя кормилото и насочи лодката към левия бряг. Течението ги връщаше бавно назад, но Дерик знаеше, че ще изгубят само няколко метра. От значение беше единствено да намерят подходящо място, където да акостират.

— Тук — посочи Молдрин наляво. Въпреки напредналата си възраст, старецът имаше най-доброто зрение сред хората от екипажа на „Самотна звезда“.

Дерик се вгледа през мъглата, изучавайки неравния бряг. Изглеждаше изяден от водата — просто натрупани стърчащи скали, сякаш насечени с огромна брадва направо от планината Хоук Бийк^[2].

— Това е най-негостоприемното място, което съм виждал някога — отбеляза Дерик.

— Не и ако си планинска коза — подхвърли Мат.

— Дори на планинска коза не би се понравило подобно изкачване — отвърна приятелят му, преценявайки стръмнината, надвиснала над тях.

Молдрин изгледа скалите:

— Ако е туй пътят ни, ще се наложи да се поизпотим.

— Какво да правя, сър? — повика Фалан от кърмата.

— Приближи ни до брега! — нареди Дерик. — Ще слезем тук. Като гледам колко е трудно изкачването, едва ли пиратите ще очакват някой да се появи от тази страна. — Той се усмихна. — Мисля да се възползвам от късмета, който имаме до момента, преди да ни е изоставил.

Фалан закара лодката до брега със завидно умение.

— Е, Томас — каза Дерик, — колкото по-бързо пуснеш котвата, толкова по-добре.

Въпросният моряк вдигна с усилие тежкия каменен блок, залюля го и го запрати към брега. Котвата цопна във водата недалече от скалите. Томас събра отпуснатото въже и започна да я влачи по речното дъно.

— Всичко там долу е от камък — прошепна морякът, докато опъваше въжето. — Няма никаква тиня.

— Тогава да се надяваме, че ще захванеш нещо по-здраво — отвърна Дерик.

Той се размърда неспокойно на мястото си. Нямаше търпение да се заеме с опасната задача, която ги очакваше. Колкото по-бързо свършеха тук, толкова по-скоро щяха да се завърнат на борда на „Самотна звезда“.

— Отдалечаваме се — отбеляза Молдрин, след като бяха отнесени още няколко метра надолу по реката.

— Май ще се наложи да започнем нощта с една хубава баня — подхвърли Мат.

— Човек може да си докара смъртоносна настинка в тази вода — отговори раздразнено помощник-капитанът.

— Ако пиратите те докопат тази нощ, поне ще ти направят услугата да те избавят от старческото слабоумие — заяде се Мат. — Сигурен съм, че те няма да се откажат сами от своята награда, освен ако не отидем да ги помолим учтиво.

Дерик почувства неприятно свиване в стомаха. Наградата, за която ставаше дума, беше най-сериозната причина той и останалите моряци да бъдат изпратени тайно от капитан Толифър, вместо корабът да влезе в реката с гръм и трясък.

Обикновено пиратите, плячкосващи кралските търговски съдове извън Уестмарч, не оставяха живи свидетели. Този път обаче бяха позволили на някакъв търговец на коприна от Лут Голейн да се вкопчи в една пречупена рейка и да оцелее, използвайки я за сал. Бяха го инструктирали да предаде на краля, че един от неговите племенници е взет за заложник. Дерик беше сигурен, че ще последва искане за откуп.

За пръв път пиратите установяваха контакт с Уестмарч. Дори след всички тези месеци на успешни атаки все още никой не можеше да разбере как главорезите получаваха сведения за пратките със злато.

Котвата продължаваше да се влачи по речното дъно, разминавайки се на сантиметри с последните им шансове за успех. Добре, че поне плискането на водата заглушаваше шума, който вдигаха мъжете в усилията си да достигнат брега. Внезапно котвата се закачи за нещо и въжето рязко се опъна в ръцете на Томас. Хващайки го здраво с мазолестите си пръсти, морякът успя да го задържи. Лодката спря, като продължаваше да се поклаща.

Дерик погледна към речния бряг, който се намираше на не повече от шест стъпки.

— Е, момчета, ще трябва да се задоволим с това, което имаме. Томас, колко е дълбоко тук?

Морякът провери възлите по въжето:

— Поне осем и половина стъпки.

Дерик прецени разстоянието.

— Ще трябва да поплуваме.

— Добре е, че не сме с брони — каза Мат. — И все пак ми се иска да имах поне една ризница.

— С нея щеше да потънеш като ударена от гръм крастава жаба — отвърна Дерик. — Освен това се надявам, че няма да се стигне до битка. Ще опитаме да се промъкнем незабелязано на пиратския кораб и да спасим младока, без да се стига до разправии.

— Да, бе — измърмори Молдрин. — И ако стане, ще е първият път, когато съм те виждал да го правиш.

Въпреки тревогата си Дерик си позволи да се усмихне широко.

— Скъпи Молдрин, защо винаги долавям предизвикателство в думите ти.

— Долавяй каквото си щеш — изръмжа първият помощник. — Предлагам съветите си в името на общия интерес, ала рядко виждам да бъдат приемани в същия дух. Както знаете всички, ще се мешаме с хора, дето имат вземане-даване с мъртъвци и други таквиз.

Думите на помощника отрезвиха Дерик, напомняйки му, че макар да гледаше на среднощното им занимание като на приключение, все пак това не беше детска игра. Някои от главорезите умееха да си служат с магия.

— Преследваме пирати — каза Мат. — Просто пирати. Смъртни, чиято плът кърви, когато бъде наранена.

— Да — потвърди Дерик въпреки неприятните си предчувствия. — Просто обикновени хора.

И все пак никой от екипажа не беше забравил за кораба, управляван от немъртви, който бяха срещнали преди няколко месеца, докато патрулираха из залива. Тогава се беше разгоряла брутална и ужасяваща битка и много верни другари се бяха разделили с живота си, преди да успеят да изпратят прокълнатия кораб на дъното на морето.

Младият водач погледна Томас:

— Здраво ли ни прикрепи?

— Да, доколкото беше възможно — кимна морякът, опъвайки за проба котвеното въже.

Дерик се подсмихна.

— С удоволствие бих използвал лодката и на връщане, Томас. Освен това капитан Толифър е особено придирчив към хората, които губят своето снаряжение. Когато се доберем до брега, направи малко повече от възможното и завържи лодката за някоя скала, ако обичаш.

— Слушам, сър.

След като намери своята сабя измежду наредените на дъното оръжия, Дерик се изправи внимателно, като гледаше да не клати лодката. Хвърли още един поглед към скалите, надвиснали над тях. Последният охранителен пост, който бяха забелязали, бе останал на около триста стъпки назад. Лагерният му огън продължаваше да се вижда през гъстата мъгла. Тишината бе нарушавана единствено от далечния плясък на такелаж по мачтите на кораб.

— Ще трябва да свършим една-две лошотии, момчета — каза младежът. — Но преди това ще се наложи да поплуваме в студената вода.

— След вас, сър — рече Мат, като посочи към реката. Той също беше взел сабята си в ръка, а Молдрин бе награбил бойния си чук.

Дерик се прехвърли през борда и се плъзна надолу в ледената вода. Тя се затвори над него изведнъж, отнемайки дъха му. Младежът заплува срещу течението към близкия бряг.