Мел Одом
Черният път (19)

Осемнадесет

Буярд Чолик стоеше на платформата над главата на змията и очакваше пристигането на своя гост. Беше му странно, че вижда църковните пейки празни. Същата сутрин огромната зала бе препълнена от народ. С всеки изминал ден все повече хора посещаваха службите. Вече не оставаха свободни места за сядане. Строителите работеха от ранни зори до мръкнало, но изобщо не успяваха да задоволят нуждите от разрастване на църквата.

И все пак, въпреки че тази вечер щеше да има само един посетител, настроението на Чолик бе по-добро от всякога. От висотата на своя амвон той следеше мълчаливо лорд Даркулан, който бе спрял нерешително в огромното преддверие.

Около госта се бяха подредили телохранители с фенери и извадени оръжия. Светлината се отразяваше в брънките на ризниците и добре наточената стомана. Свещеникът долавяше страх и враждебност в едва прошепнатите помежду им думи.

Лорд Даркулан беше млад човек, около трийсетте. Внушителният му кортеж показваше неговото желание да демонстрира ролята си на лидер. Вдигнатото забрало на рогатия му шлем разкриваше сухи ястребови черти. Тънката линия на мустаците му следваше плътно презрителната извивка на неговите устни. Носеше тъмнозелена риза, която сполучливо се съчетаваше с черния цвят на бричовете и туниката му. Макар да не можеше да се види, Чолик бе сигурен, че лордът носи магическа ризница под връхната си дреха.

Лорд Даркулан махна нетърпеливо на един от своите воини.

Мъжът кимна и пристъпи в главната част на катедралата. Подкованите му ботуши затракаха по каменния под.

Чолик повиши глас. Знаеше, че благодарение на акустиката на залата ще го чуят добре:

— Лорд Даркулан, срещата е уговорена с вас. Никой друг не може да влиза в тази част на храма.

Воините насочиха светлината на фенерите си към свещеника.

— Това е личната ми охрана — отвърна лорд Даркулан. — Те не ви заплашват с нищо. Всъщност след случилото се днес помислих, че дори ще оцените присъствието им.

— Не — каза Чолик. — Вие пожелахте да се срещнем насаме, а аз приех. Да се придържаме към първоначалната си уговорка.

— А ако настоявам? — попита лордът.

Чолик произнесе няколко думи и протегна ръце. От върховете на пръстите му изскочиха пламъци, които подпалиха пълните с китова мас канали около главата на змията. Воините се скупчиха около лорд Даркулан, опитвайки се да го избутат на безопасно място. Фенерите им се защураха като облак светулки.

— Бихте ли желали любовницата ви да умре? — попита Чолик, докато се издигаше върху полюляващата се глава на змията. — Бихте ли желали вашата лейди да увисне на бесилото? Бихте ли желали да видите доброто си име опетнено? Особено ако мога да променя всичко това?

Лорд Даркулан изруга мъжете си и се отскубна от ръцете им. Воините се отдръпнаха назад с нежелание. Водачът им започна да обяснява нещо шепнешком, стараейки се да вразуми господаря си.

Лордът спря на прага на главната зала и се взря в Чолик. Свещеникът беше сигурен, че гледката на обгърнатите в пламъци челюсти на змията под него е ужасяваща в мрака на катедралата.

— Казаха ми, че тази сутрин са ви убили — изрече лорд Даркулан.

Чолик разпери ръце, наслаждавайки се на ролята, която играеше:

— Приличам ли на мъртвец, лорд Даркулан?

— По-скоро на зомби — промърмори един от телохранителите.

— Не съм зомби. Приближете се, лорд Даркулан, за да можете да чуете ударите на сърцето ми. А ако наистина не вярвате, дори мога да ви позволя да ме нараните. Немъртвите не кървят.

— Защо не желаете моите мъже да ме придружават? — попита лордът.

— Защото, ако искате да спасите хората, които са скъпи на сърцето ви, ако искате да спася самия вас, лорд Даркулан, ще трябва да ми се доверите. — Свещеникът зачака, стараейки се да не показва колко важно е за него решението на лорда. Зачуди се дали Кабраксис го наблюдава в момента.

Лорд Даркулан взе фенера на един от своите хора и закрачи напред.

— Откъде знаете толкова много за делата ми? — настоя да разбере той.

— Аз съм този, който намира пътя — заяви Чолик. — Избраник на самия Диен-Ап-Стен. Как бих могъл да не знам?

— Някои от моите съветници предполагат, че вие и вашата църква стоите зад всички неприятности, които ме сполетяха напоследък.

— Вярвате ли, че е така, лорд Даркулан? — попита Чолик.

Лордът се поколеба:

— Не зная.

— Тази сутрин вие видяхте как бях покосен от стрелата на вероломен убиец. И все пак — ето ме отново пред вас. Аз съм жив и здрав и съм готов да ви подам ръка, милорд. Или пък трябва да се отвърна от вас, както се отвърнахте вие от нашата църква, когато за първи път дойдохме по тези места? — Чолик направи драматична пауза. — Бих могъл да го сторя. Сред моите съветници също има такива, които вярват, че убиецът е бил изпратен от вас и че това се дължи на завистта, която изпитвате към издигането ми в брамуелското общество.

— Лъжи! — извика лорд Даркулан. — Никога не съм действал като страхливец!

— А лейди Даркулан вярва ли го още? — попита благо Чолик.

Ръката на лорда се спусна към дръжката на меча му.

— Не изпробвай късмета си, свещенико.

— Заплахите ти нямат особена тежест пред мен, лорд Даркулан.

— Мога да накарам да ви извлекат насила от тази църква — изрече лордът гневно.

— Ще ви се наложи да използвате доста внушителна армия, за да се изправите срещу последователите на Диен-Ап-Стен.

— Вие не знаете…

— Не — прекъсна го Чолик и накара каменната глава на змията да се надвеси над лорда. — Вие не знаете с какво си имате работа.

Змията разтвори челюсти и изригна огън върху каменния под пред краката на телохранителите, отблъсквайки ги назад.

— Нуждаете се от мен — продължи Чолик. — От мен и от спасението, което Диен-Ап-Стен може да ви предложи. Само аз мога да съхраня вашата власт над този град.

— Допуснах грешка, като ви позволих да останете — изсъска лорд Даркулан. — Трябваше да ви прогоня от града.

— Не би могъл след чудесата, които направих още през първата нощ — отвърна свещеникът. — Диен-Ап-Стен и пътеката на мечтите носят здраве, благоденствие и привилегии за онези, които ги следват.

Чолик накара змията да положи глава на земята.

Лорд Даркулан понечи да отстъпи, ала пламъците все още се извиваха като огнена стена зад него. Разбра, че е отделен от своите хора.

— Вие постъпихте правилно, като дойдохте тук тази вечер — рече Чолик и слезе от гърба на змията.

Гигантското влечуго остана неподвижно и притихнало, но ужасяващите му очи продължиха да се взират втренчено в благородника. От време на време димящият език се подаваше бързо навън, душейки въздуха. Откъм каменната змия на талази се носеха горещи вълни. В застиналия въздух на мрачната катедрала се рееха яркооранжеви въгленчета, които се превръщаха в пепел, преди да докоснат сводовете.

Чолик застана пред змията. Знаеше, че каменното създание го засенчва, че изглежда като петънце на фона на страховития звяр.

— Вероятно смятате, че сте се обрекли, идвайки тук — изрече той меко.

Лордът не отговори. Страхът беше издълбал дълбоки бръчки по лицето му.

— Уверявам ви, че по този начин всъщност си осигурявате бъдещето. — Свещеникът направи жест към змията, усещайки адската жега, която го блъсна, щом създанието отвори своите челюсти. — Елате с мен, лорд Даркулан. Отдайте тревогите и страховете си на Диен-Ап-Стен и му позволете да ви освободи от тях.

Лордът стоеше като вкопан.

— Бяхте тук днес. Сам станахте свидетел на чудото, което Диен-Ап-Стен сътвори на черния път, разделяйки двете момчета, преплетени в капана на собствената си плът. Виждали ли сте нещо подобно досега?

— Не — отвърна лордът с разтреперан глас.

— А чували ли сте за нещо такова?

— Никога.

— Ако поемете риска и извървите пътеката на мечтите, можете да постигнете всичко, лорд Даркулан. — Чолик му подаде ръка. — Елате с мен и ще ви покажа много чудеса.

Върху лицето на лорда все още беше изписано колебание.

— Утре вече ще бъде твърде късно — предупреди го свещеникът. — Отровата ще изстиска и последната капчица живот от вашата любовница. А в замяна баща й ще поиска живота на жена ви.

— И как точно се предполага, че ще ги спася, ако тръгна след вас?

— По пътеката на мечтите всичко става възможно. Елате!

Опитвайки се да не показва страха си, лорд Даркулан пристъпи напред и позволи на свещеника да хване ръката му и да го поведе.

— Бъдете смел — предупреди го Чолик. — Ще станете свидетел на чудеса, които човек рядко има шанса да види. Влезте в устата на змията и всички страхове ще ви напуснат.

Лордът следваше Чолик на една стъпка разстояние. Двамата прекрачиха острите зъби на каменното влечуго и тръгнаха по тлеещата ивица на езика му, надолу към гърлото, превръщащо се в дълъг, извиващ се коридор, застлан с черен мрамор.

— Къде сме? — попита лорд Даркулан.

— На пътеката на мечтите. Предстои ни да открием вашата съдба.

Коридорът се разшири, но черният път под краката им си оставаше все същият. Свещеникът бе разговарял с мнозина от поклонниците, извървели опасните му извивки, за да бъдат излекувани или да получат благословия, и всеки от тях го описваше по различен начин. Някои казваха, че са вървели по съвсем обикновени коридори, ала други твърдяха, че край тях са се простирали невиждани пейзажи.

Пред двамата спътници изгря зелено слънце и изведнъж те вече не се намираха в коридора. Сега черният път се извиваше край стръмен каменист склон. Пътеката, която следваха, беше толкова нависоко, че гледката надолу бе закрита от облаци. Над главите им се извисяваше суровото спокойствие на огромна планина. Заледените й върхове проблясваха във висините.

Лорд Даркулан спря:

— Искам да се върна.

— Не можете — отвърна Чолик. — Вижте! — Той се обърна и посочи натам, откъдето идваха.

Черният път бе обгърнат от пламъци, три пъти по-високи от човешки бой.

— Единствената възможна посока за вас е напред — каза свещеникът.

— Допуснах грешка — заяви лорд Даркулан.

Извръщайки се внезапно, той издигна меча си, поставяйки го само на няколко сантиметра от незащитеното гърло на свещеника:

— Ще ме пуснеш да изляза сега или ще отделя главата от раменете ти!

Уверен, че Кабраксис го закриля, Чолик улови острието. Мечът сряза дълбоко плътта на ръката му. Кръвта се процеди и закапа по черния път, давайки живот на малки пламъчета.

— Не — каза свещеникът. — Няма да го направиш. — Силата се устреми през него и нажежи меча до червено.

Лорд Даркулан изкрещя от болка и изпусна оръжието. Погледна удивено изгорената си ръка. Чолик не обърна внимание на силната болка в дланта си. Далеч по-ужасни неща му се бяха случвали по време на собствените му преминавания по черния път. Понякога все още чувстваше хищните нокти на демона, които драскаха стените на неговия череп.

Свещеникът се завъртя и запрати меча през ръба на скалата. Огледа окървавената си ръка.

— Ти си луд! — извика невярващо лорд Даркулан.

— Не — заяви спокойно Чолик. — Просто вярвам в Диен-Ап-Стен и в силата на пътеката на мечтите. — Вдигна ръката си. Пред изумените очи на лорда порязването се затвори, а изгорените места заздравяха и изчезнаха. За по-малко от секунда ръката му бе напълно излекувана. — Ти също можеш да повярваш. Протегни ръка и приеми онова, което ти предлагам.

Треперещ и изплашен, Лорд Даркулан вдигна напред наранената си ръка.

— Вярвай — каза тихо Чолик. — Вярвай и ще ти бъде дадена силата да се спасиш от нещастието.

Лорд Даркулан се съсредоточи. По челото му изби пот.

— Не мога — прошепна той дрезгаво. — Умолявам те, накарай болката да си отиде.

— Не мога — отвърна Чолик. — Трябва да го направиш сам. Просто отдай себе си на Диен-Ап-Стен. Необходима е само мъничко вяра. Довери ми се.

И ето че ръката на лорд Даркулан постепенно започна да оздравява. Изгореното се покри с кора и само секунда или две по-късно на мястото на раните имаше здрава плът.

— Успях! — Той се втренчи в здравата си ръка, сякаш не можеше да повярва. Пръстите му все още потреперваха конвулсивно.

— Да — каза Чолик. — Но най-лошото тепърва предстои.

Пътеката изведнъж пропадна и те полетяха над бездната и облаците.

Лорд Даркулан изпищя.

Чолик овладя страха си. Намираше се на черния път. Воините и свещениците, получили привилегията да влязат в неговия кръг, бяха минали през далеч по-трудни изпитания. Всички, достигнали до тази точка, трябваше да надживеят най-големия си кошмар.

Краят на дългото падане през пухкавите облаци не беше страхотен сблъсък с острите камъни на дъното, както бе подозирал Чолик. Вместо това той се приземи леко като перце насред окъпано в лунна светлина мочурище под чисто нощно небе.

Лорд Даркулан се пльосна в тресавището и потъна в черната кал.

Чолик се разтревожи дали нещо не се е объркало. Докато вървяха по черния път, посвещаваните понякога умираха, но по правило Кабраксис правеше своя избор много преди да им позволи да стъпят на него.

— Той е добре — каза демонът и се материализира до него. — Открих това място в неговите спомени. Дай му още малко време, за да изплува.

Чолик зачака, удивен, че може да стои на повърхността на тресавището.

Сетне едната ръка на лорд Даркулан се показа над повърхността и пръстите й стиснаха някакъв изгнил дънер наблизо. След нея изплува и покритото му с кал лице, лишено от достойнство и уплашено.

Лордът посегна към Чолик:

— Помогни ми!

— От какво се бои? — попита свещеникът. Нито той, нито демонът направиха опит да помогнат на борещия се лорд. — Тресавището не е толкова дълбоко, че да се удави.

— Бои се от миналото — отвърна демонът. — Както и трябва.

Лорд Даркулан гледаше с ужас към блатото. От меката кал растяха оголени и мъртви дървета. Брегът беше покрит със сухи храсти с пепеляви, увиснали клони. Навсякъде се виждаха скелети на умрели животни, пръснати по брега или потънали наполовина в мочурището. От клоните на дърветата висяха изсъхналите тела на птици. В нечистата вода плуваха трупове на жаби.

Лорд Даркулан изпищя отново, след което нещо мощно и безжалостно го повлече надолу. От калта заизскачаха мехури.

— Ще умре ли тук? — попита Чолик.

— Ще умре — отвърна Кабраксис, — ако не го спася. Не може да се пребори с този кошмар. Прекалено силен е за него.

Ръката на удавника се появи отново, намери дънера и успя да се издърпа от нечистотията. Когато се показа изцяло, Чолик видя, че за гърба му се е хванал труп на жена.

Годините на престой в блатото бяха превърнали плътта на жената в жилава маса, плътно прилепнала към костите. Може би, помисли си свещеникът, някога тя бе притежавала хубост, но вече нищо не можеше да се твърди със сигурност. Бледосинята рокля, която бе загатвала женствените й извивки, сега висеше по измършавялото тяло, яздещо гърба на лорд Даркулан. Мъртвата жена приближи лицето си до неговото. Разбитите й зъби се показваха през разкапаната плът на устните. Изсушеният й език се подаде, облиза едното му ухо и го захапа. Плисна кръв като от разпукан грозд.

Лордът изкрещя от болка и размаха ръце, опитвайки се отчаяно да отблъсне мъртвата и да изпълзи върху дънера.

— Помогни ми! — извика той.

— Коя е жената? — попита Чолик.

— Някога е била негова любовница — отвърна Кабраксис. — Било е по времето преди сегашния му брак. Обикновено момиче на име Азика, дъщеря на хлебар. Преди женитбата на лорда тя му съобщила, че ще има дете от него. Даркулан не можел да допусне подобно нещо. Той я убил и хвърлил тялото й в това мочурище близо до Брамуел.

— Значи не са открили момичето? — попита Чолик.

— Не.

Свещеникът наблюдаваше с интерес усилията на лорда да се задържи за хлъзгавия дънер. Тежестта на мъртвата жена го теглеше назад. Историята, разказана от Кабраксис, не го учудваше. Като свещеник от Църквата на Закарум, той бе имал възможност да се запознае отблизо с привилегиите, които гарантираше кралското потекло. В историята на Уестмарч на няколко пъти се беше случвало зверски убийства да бъдат забравяни, а извършителите им да бъдат опрощавани със специалното разрешение на църквата.

— Помогни ми! — изкрещя отново лорд Даркулан.

Кабраксис закрачи напред. Огромните му стъпала едва раздвижваха водата на тресавището и дори не се бяха измокрили.

— Лорд Даркулан — каза демонът.

Лордът вдигна поглед и за първи път съзря Кабраксис. Сякаш замръзна за момент, ала мъртвата жена, дъвчеща ухото му, отново отвлече неговото внимание. Той започна да се бори с нея, изпусна дънера и потъна до шия в калта. Косите на жената се разпиляха на повърхността.

— Лорд Даркулан — каза демонът. — Аз съм Диен-Ап-Стен. Аз съм твоето спасение.

— Ти не си спасение! — изкрещя лордът. — Ти си демон!

— А ти си удавник — уточни Кабраксис спокойно. — Приеми ме или умри.

— Няма да ме измамиш с твоите илюзии…

Мъртвата жена се протегна и вплете кокалестите си пръсти в косата му. Издърпа го силно и лорд Даркулан изчезна в тресавището.

Кабраксис стоеше и чакаше търпеливо.

За момент Чолик реши, че всичко е свършило и лордът е умрял, удавен от момичето, което бе убил преди толкова много време. Хладният повей на блатото го прониза и той обви ръце около тялото си. Колкото и често да се впускаше по извивките на черния път, така и не бе успял да свикне с изживяването. Всеки път беше единствен по рода си. Страхът винаги беше различен.

Ръката на лорд Даркулан се показа отново на повърхността и Кабраксис я улови моментално. Демонът изтегли лорда от нечистотията заедно с вкопчената в него мъртва жена.

— Живей или умри — предложи Кабраксис делово. — Изборът е твой.

Лорд Даркулан се поколеба само за миг:

— Искам да живея! Нека ми прости светлината, искам да живея!

Жестока усмивка разсече страховитото лице на демона.

— Прощавам ти — изрече той присмехулно. Мъртвата жена продължаваше да виси от окървавения и покрит с кал лорд, хапейки разкъсаното му ухо и дращейки лицето му с нокти.

С един замах Кабраксис я отдели от гърба на Даркулан. Внезапно Чолик откри, че са се върнали обратно на виещия се през планината черен път. Блатото беше изчезнало.

Лорд Даркулан се беше отдал на страха, треперейки пред гнева на демона.

— Не ме убивай — промълви той.

— Няма да те убия — отвърна Кабраксис и го пусна на земята. — Ще пощадя живота ти.

Потръпвайки, лордът застана смирено на колене.

— Ти си слаб — проговори Кабраксис с дълбок глас. — Аз ще бъда твоята сила. — Демонът обви огромната си ръка около главата му. — Няма кой да те води. Аз ще бъда твоята промисъл. — Пръстите на Кабраксис се издължиха в остри шипове. — Ще те направя мъж и водач на мъжете. — Демонът рязко заби шиповете в черепа на лорда. Кръв потече по лицето на благородника. — Ум, тяло и душа, вие сте мои!

Небето над мрачната планина се раздра от мълния, последвана от тътнещ грохот, който раздроби тишината. Черният път се разтресе под краката на Чолик и за един ужасяващ миг той си помисли, че планината ще се срине върху тях.

Сетне тътенът заглъхна, а Кабраксис изтегли заострените си пръсти от черепа на лорд Даркулан.

— Изправи се — нареди му — и започни новия живот, който ти дарих!

Лордът стана и в същия миг калта, умората и кръвта, които го покриваха, изчезнаха. Стоеше изправен и висок, с ясни очи и необикновено спокоен.

— Слушам и се подчинявам.

— Остава само още нещо — каза демонът. — Трябва да носиш моя знак, за да те наблюдавам.

Без колебание лорд Даркулан повдигна туниката, ризницата и блузата си, за да оголи своите гърди.

— Ето — предложи той. — Над сърцето, за да бъдеш близо до мен.

Кабраксис постави дланта си на гърдите му. Когато я отмести, върху плътта на лорда се беше отбелязал знакът му.

— Вече си на служба при мен — каза демонът.

— До края на дните ми.

— Върви тогава, лорд Даркулан, и знай, че е във властта ти да излекуваш любовницата си и да спасиш жена си от бесилото. Смеси капка от кръвта си в чаша вино и й дай да отпие. Така ще получи изцеление.

Лордът кимна и като се закле още веднъж във вечна вярност на демона, последва черния път обратно към устата на змията. В края на пътеката Чолик можеше да види вътрешността на огромната катедрала.

— Е, вече е твой — каза свещеникът, наблюдавайки как лордът се присъедини към телохранителите си.

— Да, вече е мой — съгласи се Кабраксис.

Чолик го погледна, изненадан, че не долавя задоволство в гласа му.

— Какво не е наред?

— Има един човек — каза Кабраксис. — Тарамис Волкен. Той е ловец на демони. Влязъл е в дирите ми.

— Как?

— Няма значение. След тази нощ вече няма да бъде повод за притеснение. Ала след като днес непознатият се опита да те убие, а аз така или иначе не успях да го предвидя, предлагам да засилиш охраната около църквата. — Кабраксис замълча за момент. — Лорд Даркулан ще бъде радостен да ти помогне.

— Няма начин да затегнем охраната — възрази Чолик. — Допускаме прекалено много хора и самоличността на мнозина от тях остава скрита за нас.

— Намери начин — изплющя гласът на Кабраксис.

— Разбира се — отвърна свещеникът, покланяйки се.

Демонът изчезна от погледа му.

Мислите му препускаха една през друга. Кой беше ловецът на демони, от когото Кабраксис се страхуваше? През времето, което бяха прекарали заедно, свещеникът никога не бе виждал демона загрижен за каквото и да било. Проблемът беше объркващ и го тревожеше, дори след като Кабраксис го бе уверил, че въпросът е решен.

Все пак по какъв ли начин демонът се беше погрижил за онзи, който го преследваше?