Мел Одом
Черният път (18)

Седемнадесет

Тръпки побиха Чолик от думите на Кабраксис. Никога досега лордът на Брамуел не се беше появявал в църквата.

— Лорд Даркулан дойде преоблечен — поясни демонът. — Само аз и телохранителите му знаехме за това.

— Може той да е наел убиеца — каза Чолик и гневът отново се надигна в него. Сведе очи към гърдите си и огледа своята почервеняла от кръв мантия, върху която имаше дупка от стрелата, която го беше пронизала.

— Не е.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото нападателят беше сам. Ако лордът бе организирал покушението, щеше да нареди с това да се заемат поне трима или четирима стрелци. Щеше да се простиш с живота си още преди да си докоснал пода.

Устата на Чолик бе пресъхнала. Беше му хрумнала една мисъл, с която никак не му се искаше да се занимава, но идеята го привличаше като пламъка на свещ нощна пеперуда.

— Ако ме бяха убили, щеше ли да успееш да ме съживиш?

— Ако ми се бе наложило да го сторя, Буярд Чолик, никога повече нямаше да познаеш хладния полъх на приближаващата смърт. Но пък и завинаги щеше да забравиш за страстите на живота.

„Немъртъв“ — осъзна Чолик. Призля му от тази мисъл. Представи си безмозъчни зомбита и скелети с озъбени усмивки. Като свещеник от Църквата на Закарум често беше получавал задачата да прочиства гробища и катакомби от хора и животни, превърнали се в немъртви създания. А сега се бе разминал на косъм с проклятието да стане едно от тях.

— Е, нямаше да е чак толкова зле — подсмихна се Кабраксис. — Все пак аз си разбирам от занаята. Мислите ти щяха да останат в твоя власт.

— А желанията ми?

— В този момент твоите и моите желания са тясно свързани. Не би изгубил чак толкова много.

Чолик не можеше да се съгласи с това. Демоните прекарваха живота си по различен начин в сравнение с хората, имаха различни мечти и въжделения. И все пак не можеше да спре да се пита — повече ли щеше да бъде, или по-малко, ако го бяха превърнали в немъртъв?

— Може би — отвърна Кабраксис, — когато станеш готов, ще пожелаеш да опиташ. Но засега ще трябва да се справяш с живота по обичайния начин.

— Все пак защо е дошъл лорд Даркулан? — върна се Чолик на първоначалната тема.

Демонът оголи кучешките си зъби в усмивка:

— Любимата му метреса умира от бавна отрова, дадена й вчера от лейди Даркулан.

— Защо?

— Защо? За да я убие, естествено. Изглежда, лейди Даркулан е ревнива жена. Побесняла, когато открила незаконната връзка на мъжа си преди два дни.

— И преди се е случвало съпруги да убиват любовниците на мъжете си. Дори в кралския двор на Уестмарч се разказваха истории за такива събития.

— Да — отвърна Кабраксис, — но жената, с която лорд Даркулан имаше връзка през последните три месеца, е дъщеря на водача на брамуелската търговска гилдия. Ако любимото му дете умре, търговецът ще наруши споразуменията на гилдията с Брамуел и ще ползва цялото си влияние в двора, за да въздаде справедливост на убийцата.

— Нима Ходжуел смята да подведе лейди Даркулан под отговорност? — Чолик не можеше да повярва. Познаваше търговеца, за когото говореше Кабраксис. Ходжуел беше злобен и отмъстителен човек. Той бе противник на църквата на пророка на светлината още от самото й зараждане.

— Ходжуел иска да я види обесена на площада за екзекуции. В момента усилено се опитва да повдигне обвинения срещу нея.

— И лорд Даркулан знае за това?

— Да.

— Защо не се е обърнал за помощ към някой лечител?

— Направи го. Всъщност повика цяла дузина веднага щом стана ясно, че метресата му е обречена. Но никой не знае как да я спаси. Остава й само една възможност…

— Пътеката на мечтите — довърши Чолик. Започна да обмисля възможните последствия от това убийство, забравяйки за скорошните си премеждия.

— Да — каза Кабраксис. — Сега разбираш.

Чолик хвърли поглед към демона, без да смее да се надява:

— Ако лорд Даркулан дойде при нас, а ние успеем да опазим любовницата му от въздействието на отровата и жена му от въжето…

— Ще го привлечем към черния път. След което лордът ще бъде наш. Той ще бъде трамплинът ни към Уестмарч и съдбата, която ни очаква.

Чолик поклати глава, обзет от съмнения.

— Лорд Даркулан не е някой неопитен младеж, склонен да се поддаде на страстта си към жена от простолюдието.

— Няма друг избор. Чувствата им са смущаващо взаимни.

Най-сетне свещеникът започна да разбира:

— Ти! Ти си направил всичко това!

— Разбира се.

— Ами отровата, която е използвала лейди Даркулан? Не мога да повярвам, че нито един от лечителите в града не е успял да намери противоотрова.

— Аз я дадох на лейди Даркулан — призна Кабраксис. — Опасявам се, че пак аз съм виновен и за разтърсващото й откритие.

— Колко живот остава на дъщерята на Ходжуел? — попита Чолик, смаян от дълбочината на коварния замисъл.

— До утре вечер.

— И лорд Даркулан го знае?

— Да, лечителите му го казаха.

— Значи днес…

— Вярвам, че беше решен да направи първата стъпка веднага след службата, но опитът за покушение срещу теб осуети намеренията му.

— Значи ще се върне отново?

— Трябва да го направи — съгласи се демонът. — Няма друг избор. Освен ако утре по залез не иска да види любовницата си мъртва, а малко по-късно и жена си увиснала на бесилото.

— А не може ли просто да вземе жена си и да избяга?

Демонът се ухили.

— И да изостави богатствата и влиянието си? При това заради една жена, която вече е предал? Жена, която едва ли го обича след изневярата? Не, скъпи приятелю. Лорд Даркулан по-скоро ще ги види и двете мъртви, отколкото да даде доброволно властта си. Но даже това няма да му помогне. Ако всичко излезе наяве и жените умрат…

— Особено ако хората повярват, че той е можел да ги спаси, обръщайки се към църквата на пророка на светлината… — Чолик беше зашеметен от гениалността на плана. — Лорд Даркулан ще изпадне в немилост.

— Вече разбираш всичко — потвърди демонът.

Свещеникът се втренчи в него.

— Защо не ми каза за това?

— Току-що го направих.

Полученото в Църквата на Закарум възпитание прошепна на свещеника: „Демоните могат да влияят на хората само ако хората желаят да ги слушат“. Всяка от множеството нишки в плана на демона би могла да се разплете, проваляйки всичко останало. Дъщерята на търговеца би могла да не се влюби в лорда. Той би могъл да остане верен на своята лейди или в края на краищата да сложи край на връзката и да признае проявеното неблагоразумие. Лейди Даркулан също би могла да си намери любовник, вместо да отравя своята съперница.

Ако планът не бе проработил, Чолик никога нямаше да узнае за него, а гордостта на демона щеше да остане непокътната.

— По този начин ще разполагаме с подкрепата на едни от най-влиятелните личности в Брамуел — каза Кабраксис. — Лорд Даркулан ще ни бъде благодарен за спасението на своята любовница, а търговецът Ходжуел — за това на дъщеря си.

Чолик обмисли плана отново. Беше смел, хитър и подъл — точно каквото можеше да се очаква от един демон.

— Имаме всичко — съгласи се той, гледайки към Кабраксис.

— Да — отговори демонът. — И ще имаме още.

Някой почука на вратата.

— Какво има? — извика Чолик.

— Учителю Сейъс — обади се свещеникът от другата страна. — Само исках да се уверя, че сте добре.

— Върви при тях — посъветва го Кабраксис. — По-късно ще поговорим отново. — Той се оттегли и потъна в тайния проход.

Чолик се запъти към вратата и я разтвори широко. Свещениците, послушниците и наемниците отстъпиха смаяни. Един от войниците държеше малко момиченце пред себе си. Беше му запушил устата с ръка, а то се дърпаше.

— Учителю — започна главният свещеник, — моля да ми простите. Единствено загрижеността ми за вас ме застави да ви обезпокоя.

— Вече съм добре — отвърна Чолик.

— Но стрелата беше влязла надълбоко — упорстваше свещеникът. — Видях го със собствените си очи.

— Бях излекуван по волята на Диен-Ап-Стен. — Чолик разтвори широко робата си, разкривайки чистата кожа под окървавените дрехи. — Велика е силата на пророка на светлината.

— Велика е силата на пророка на светлината — повториха в хор свещениците. — Нека милостта на Диен-Ап-Стен продължава вечно.

Чолик се загърна отново в дрехата си. Погледна към съпротивляващото се момиче в ръцете на наемника и попита:

— Какво търси това дете тук?

— Тя е сестра на момчетата, които Диен-Ап-Стен излекува днес — поясни наемникът. — И е видяла убиеца.

— Значи тя го е видяла, а вие го пропуснахте, така ли?

— Намирала се е близо до него, когато е стрелял, учителю Сейъс — отговори наемникът притеснено.

Чолик пристъпи към мъжа. Свещениците и останалите войници се отдръпнаха, сякаш очакваха, че той ще призове мълния, която да превърне началника в прах. Трябваше да признае, че се изкушаваше да го направи. Отмести погледа си от разтреперания мъж към момичето. Приликата с близнаците беше изумителна.

От очите на момичето потекоха сълзи. Беше пребледняло от страх.

— Пусни го — нареди Чолик.

Наемникът неохотно махна мазолестата си длан от устата му. Момичето си пое дъх дълбоко. Сълзите все така се търкаляха по лицето му, докато то се оглеждаше в търсене на път за бягство.

— Добре ли си, дете? — попита Чолик благо.

— Искам татко — изхлипа момичето. — Искам мама. Нищо не съм направила…

— Видя ли мъжа, който ме простреля? — попита свещеникът.

— Да. — Изпълнените му със сълзи очи се вдигнаха към него. — Моля ви, учителю Сейъс! Нищо не съм направила! Щях да извикам, но той беше много бърз. Улучи ви, преди да съм помислила. Не знаех, че ще го стори. Не бих искала да ви се случи нищо лошо. Вие спасихте братята ми, Майкъл и Денис. Вие ги спасихте! Не бих искала да ви се случи нещо лошо!

Чолик постави ръката си на рамото на момиченцето. Усети как тялото му се сви, когато го докосна.

— Спокойно, дете. Само искам да знам за мъжа, който се опита да ме убие. Не ти желая злото.

Меридор го погледна:

— Обещавате ли?

Невинността й го трогна. Лесно беше да дадеш обещание на толкова млад човек; такива като нея се нуждаеха от нещо, в което да вярват.

— Обещавам.

Момиченцето се огледа, сякаш искаше да се увери, че наемниците наоколо също са чули думите на учителя Сейъс.

— Те също няма да те докоснат повече — увери я Чолик. — Опиши ми мъжа, който стреля по мен.

Очите на Меридор се разшириха в почуда.

— Мислех, че ви е убил.

— Не можа — отвърна той. — Аз съм един от избраниците на Диен-Ап-Стен. Нито един смъртен не може да отнеме живота ми, докато имам неговото благоразположение.

Момиченцето отново си пое дъх. Почти се беше успокоило.

— Беше изгорен. Почти по цялото лице. Ръцете и дланите му също.

Описанието не говореше нищо на Чолик.

— Имаше ли нещо друго, което успя да забележиш в него?

— Не. — Детето се поколеба.

— Какво има?

— Мисля, че се страхуваше, че ще го познаете, ако го видите. Каза, че е изненадан, че въобще са му позволили да влезе.

— Не познавам човек, който да е толкова зле изгорен, както го описваш, и да е още жив.

— Може и да не е жив — каза момиченцето.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не зная. Просто не разбирам как някой толкова зле изгорен е успял да оцелее.

„Преследван от мъртвец?“ — помисли си Чолик.

„Ела — каза Кабраксис в съзнанието му. — Имаме работа за вършене. Така или иначе убиецът е избягал“.

Свещеникът посегна към един от джобовете на робата си и извади няколко сребърни монети. Сумата беше достатъчна за изхранването на цяло семейство в продължение на месеци наред. Някога парите бяха имали значение за него, ала сега бяха просто средство за покупка.

Той постави монетите в ръчичката на детето и сгъна пръстите му върху тях.

— Вземи това, момиче, като израз на моята благодарност. — Той погледна към най-близкия от наемниците: — Погрижи се тя да се прибере при семейството си невредима.

Наемникът кимна и отведе детето.

Въпреки че бе изминала повече от година, откакто беше открил портата на Кабраксис сред останките на Рансим, Чолик помнеше ясно нощта, в която бе освободил демона. Един човек бе успял да се измъкне тогава — някакъв моряк от Уестмарч, който беше надхитрил дори призованите от Кабраксис немъртви преследвачи.

Беше сигурен, че никой от Брамуел не би посмял да го нападне в църквата. И ако убиецът беше с такива изгаряния, както го описваше момичето, все щеше да се намери някой, който да дойде и да го издаде, надявайки се да получи награда от Диен-Ап-Стен.

Значи беше чужденец. Някой, който дори клюкарите на града не познаваха, но който познаваше Чолик отлично.

Къде беше изчезнал мъжът, който бе успял да се измъкне през онази нощ от Порт Таурук? Ако той и убиецът бяха един и същи човек, а в това едва ли можеше да има някакво съмнение, защо бе изчаквал толкова дълго, преди да направи своя ход? И в крайна сметка, защо се беше насочил именно към Чолик?

Всичко това беше много объркващо. Особено като се имаше предвид колко малко бе оставало на стрелата, за да прониже сърцето му. Блъскайки си главата над тези въпроси, свещеникът влезе в своите покои, за да продължи да крои планове с демона. Какъвто и шанс да бе имал убиецът, това беше минало. Никога повече нямаше да го хванат неподготвен.

 

 

С гръб и рамене, парещи от усилията през деня, Дерик влезе в кръчмата „Синият фенер“. Димът от лулите и приближаващата нощ изпълваха таверната със сгъстяващ се мрак. На запад, където заливът Уестмарч преливаше в Замръзналото море, залезът обагряше водата, наподобявайки шепа разхвърляни въглени от разровен лагерен огън.

Студеният северен вятър сякаш последва Дерик в таверната. Както бяха предвидили старите морски вълци, времето се беше променило през последния час. На сутринта, беше му казал Сахийр, пристанището ще бъде покрито с лед. Засега той все още нямаше да бъде толкова дебел, че да пречи на корабите, но и това щеше да стане скоро.

Когато Дерик влезе, посетителите прекъснаха разговорите си и го изгледаха предпазливо. Някои от мъжете го познаваха, но повечето идваха от корабите в пристанището. Сийкърс Пойнт не беше голямо градче, ала числото на жителите му се увеличаваше значително, когато пристигаха кораби. И ако човек си търсеше белята, просто трябваше да дойде в „Синият фенер“.

В таверната нямаше свободни места. Неколцина познати на Дерик му предложиха да се настани на тяхната маса, ала той им отказа и започна да се провира навътре. Най-накрая откри човека, за когото Сахийр му беше говорил.

Мъжът беше на средна възраст. Имаше широки рамене. Грижливо оформената му брада беше леко прошарена. Беше натежал от годините солиден човек, радвал се на активен живот в миналото. Дрехите му бяха износени, но удобни и топли, за да го предпазват от хладните северни ветрове. Носеше кръгли очила. Дерик беше виждал твърде малко хора да употребяват подобни приспособления.

Вляво от мъдреца стоеше поднос с храна. В момента мъжът пишеше, като от време на време потапяше перото си в мастилницата, поставена встрани от книгата, над която работеше. Фенер с китова мас му осигуряваше допълнителна светлина.

Дерик спря на известно разстояние от масата, без да е сигурен какво точно да каже.

Внезапно мъдрецът погледна към него над очилата си.

— Дерик?

Младежът зяпна от изненада.

— Приятелят ти Сахийр ми каза твоето име — обясни мъдрецът. — По време на разговора ни вчера спомена, че може да се отбиеш.

— Да — отвърна Дерик. — Но трябва да призная, че наистина не съм сигурен какво правя тук.

— Ако наистина си виждал символа, както е склонен да вярва Сахийр, значи той е оставил своя отпечатък в тебе. Светлината е свидетел, че в преследването ми на познания аз също съм белязан. Главно в моя вреда, според мнението на моите наставници.

— Виждал ли си демона? — попита Дерик тихо.

— А ти?

Младият мъж замълча. Осъзна, че е издал повече, отколкото е трябвало. На лицето на мъдреца се изписа раздразнение.

— Хиляди дяволи, синко. Ако ще говориш, сядай. От много месеци работя здраво над тези писания. Взирането в теб ме уморява. — Той посочи с перото към един стол, затвори книгата и я остави настрана.

Все още чувствайки неувереност, Дерик издърпа стола и седна. С позабравено движение постави ножницата на сабята напряко върху бедрата си. Мъдрецът сплете пръсти и облегна лакти на масата.

— Ял ли си?

— Не. — Цял ден беше товарил и разтоварвал стоки и бе успял да залъже глада си само с намереното в торбата, а тя беше празна от часове.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Да.

Мъдрецът направи знак на една от слугините. Младата жена се втурна към кухнята.

— Сахийр разправяше, че си бивш моряк — каза мъжът.

— Така е.

— Разкажи ми къде видя демона.

Дерик застана нащрек.

— Не съм споменавал, че съм виждал подобно нещо.

Бръчките покрай очите на мъдреца станаха по-дълбоки.

— Винаги ли отвръщаш толкова грубо на зададените въпроси?

— Сър — изрече с равен глас Дерик, — дори не зная вашето име.

— Тарамис — отвърна мъдрецът. — Тарамис Волкен.

— И с какво се занимаваш, Тарамис Волкен? — попита Дерик.

— Събирам знания — отвърна мъжът. — Особено такива, които са свързани с демони.

— Защо?

— Защото не ги харесвам и търся неща, които могат да бъдат използвани срещу тях.

Слугинята се върна с поднос, отрупан с козе месо, риба и скариди. Имаше и резени хляб и парченца пресен пъпеш. В сравнение с онова, което бе свикнал да яде, вечерята беше твърде богата. На Дерик му се налагаше да пести постоянно, но дори така парите едва ли щяха да му стигнат за повече от две-три седмици. След това трябваше да се прехранва с лов из горите.

Слугинята предложи да му донесе греяно вино.

За момент Дерик се изкуши. През последната година се беше опитал да погребе живота си в алкохол. Старият Сахийр бе успял да го върне от ръба. По думите на стареца обаче собственото му спасение беше ежедневно задължение и с него можеше да се справи само един човек — самият той.

— Чай, моля — каза Дерик.

Слугинята кимна и се върна с висока кана неподсладен чай.

— И така — подхвана отново разговора Тарамис. — Относно твоя демон…

— Не е мой — поправи го младежът.

Мъдрецът се усмихна.

— Както желаеш. Къде го видя?

Дерик не обърна внимание на въпроса. Натопи пръст в соса и старателно начерта върху дъските на масата елипсите и линията, която ги пресичаше.

Мъдрецът изучи символа и каза:

— Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Или на кого принадлежи?

Дерик поклати глава.

— Къде си го видял?

— Не — отвърна Дерик, — няма да измъкнеш нищичко от мен, преди да съм сигурен, че ще получа нещо в замяна.

Мъдрецът се пресегна към вързопа от гущерова кожа на стола до себе си. Натъпка лулата си с тютюн и я запали от фенера. Запуши мълчаливо, оформяйки кръгчета дим около главата си. Втренчените му в Дерик очи не мигаха.

Дерик беше срещал по-напрегнат и повелителен поглед от този на Тарамис единствено в огледалото при сутрешното си бръснене. Даже мръщенето на офицерите от военната флота бледнееше пред това на мъдреца.

Тарамис се пресегна отново към пътническия си вързоп и извади още една книга. Прелисти дебелия том и намери нужната страница, после го постави на масата, завъртян към Дерик, и намести фенера, така че да осветява съдържанието.

— Демонът, който си видял — каза той, — на нещо подобно ли приличаше?

Дерик хвърли един поглед към книгата. Илюстрацията беше направена на ръка и изглеждаше изключително детайлна. Изобразяваше демона — същия, с когото се бяха сблъскали под развалините на Порт Таурук и който бе призовал немъртвите създания, отговорни за смъртта на Мат Хю-Ринг.

— Какво знаеш за символа — попита Дерик, без да отговаря на въпроса.

— Не се предаваш лесно, а, момче? — изрече Тарамис.

Дерик отчупи парче хляб и го намаза с мед и масло. Продължи да се храни. Тарамис го изчакваше търпеливо. Накрая мъдрецът се предаде:

— Това е същият символ, който открай време свързват с демона на име Кабраксис. Предполага се, че той е пазителят на пътеката на мечтите и сенките.

— Пътеката на мечтите? — попита Дерик, припомняйки си историите за Брамуел, които тази сутрин му беше разказвал Сахийр.

— Интригуващо, нали? — запита на свой ред Тарамис.

— Сахийр ми каза, че е ходил в някаква църква в Брамуел — рече Дерик. — Била съвсем нова, наричали я църквата на пророка на светлината. Споменали нещо и за пътеката на мечтите.

Тарамис кимна:

— Да, прекланят се пред някакъв пророк, когото назовават Диен-Ап-Стен.

— А не Кабраксис?

— Би било наистина глупаво един демон да се разхожда наоколо и да иска от хората да го наричат с истинското му име, не мислиш ли? — ухили се Тарамис. — Цялата идея веднага ще отиде по дяволите. Макар да има и такива, повечето хора не биха боготворили демон по свое собствено желание.

Дерик посочи подноса си:

— Наистина оценявам прекрасната храна, която поръча за мен, но те уверявам, че ако всичко, което ми говориш, не доведе донякъде, преди да съм се нахранил, съвсем скоро след това ще видиш гърба ми на излизане.

— Търпението не спада към твоите добродетели, а?

— Не. — Дерик не чувстваше срам от това признание.

— Кабраксис е стар и могъщ демон. Под различни форми е бил сред нас още от самото начало на писаната ни история. Познат е под десетки и вероятно стотици имена.

Дерик посочи към нарисуваното върху масата:

— И това е неговият символ?

Тарамис изпусна облаче дим. Жарта в лулата му грееше в оранжево.

— Вярвам, че това е един от основните символи на демона. В Брамуел ли го видя?

— Не съм бил в Брамуел от години — отвърна Дерик. Брамуел се намираше прекалено близо до Уестмарч.

— Тогава къде видя демона? — Интересът на мъдреца се засилваше.

— Не съм казвал, че съм го виждал — напомни му Дерик.

— Приятелят ти ми каза…

— Казал ти е, че знам за символа.

— Само това ли си му споменавал?

Дерик отпи от чая и не отговори. Демонстративно насочи вниманието си към храната. Подносът се изпразваше постепенно.

— Знаеш ли какво означава той? — попита Тарамис.

— Не.

— Предполага се, че символизира пластовете на човешката природа. Аспектите, които демонът може да атакува.

— Не разбирам.

Мъдрецът сякаш се изненада.

— Не са ли те обучавали за свещеник?

— Не.

— И въпреки това, без каквато и да е подготовка, знаеш за най-могъщия символ на Кабраксис?

Дерик не отговори, зает да разрязва един едър картоф. Тарамис въздъхна.

— Добре тогава. Заинтригува ме и това е единствената причина, поради която ще продължа въпреки високомерното ти държание. — Той посочи елипсите: — Това са пластовете на човешката природа, както ги е описал Кабраксис, гонителят на светлината.

— Защо се нарича гонител на светлината? — прекъсна го Дерик. Той се озърна, за да се увери, че никой от моряците или местните жители не проявява интерес към разговора, който водеха. В някои общности само споменаването на думата демон можеше да те окачи на въжето или най-малкото да ти навлече изтезание с нагорещен до червено ръжен.

— Защото главната цел на Кабраксис е да затъмни и да измести Закарум. По времето на войната на греховете той е изиграл главна роля в противодействието на опитите на архангел Яериус и последователя му Акарат да призоват към живот Закарум.

— Ами архангел Инериус? — попита Дерик, припомняйки си старите истории, които му бяха разказвали за войната на греховете. — Нали той пръв е построил катедрала на светлината?

— Инериус бил накрая на силите си, когато унищожил храма на Мефисто. Това помогнало на трите първични злини да го поробят и да върнат него и Сераф обратно в ада, където да бъдат измъчвани за вечни времена. Кабраксис спомогнал за падението на Инериус, като го привлякъл на страната на демоните.

— Не съм чувал за това — каза Дерик.

— Войната се водела главно между Мефисто и Инериус. Само мъдрец или някой, който е получил духовно образование, би могъл да знае за участието на Кабраксис във войната на греховете. Гонителят на светлината се труди в прикритието на сенките, разтягайки границите им, докато те най-сетне покрият светлината. Повечето от онези, които са му служили през изминалите години, така и не са узнали истинското му име.

— Но ти смяташ, че сега е в Брамуел?

— В църквата на пророка на светлината — кимна мъдрецът. — Там е известен като Диен-Ап-Стен.

Дерик почука с пръст до символа:

— Ами това?

— Елипсите представят пластовете на човешката природа така, както ги схваща Кабраксис. Минавайки през тези пластове, той достига душата, изкривява я, подчинява я на своята воля и накрая я овладява. По природа Кабраксис не е демон на прекия сблъсък, каквито са Диабло, Мефисто и Бейл.

Младият мъж поклати глава.

— Не можеш просто така да ми подхвърляш имената на разни демони. Те не са истински. Не съществуват.

— Първичните злини са реалност.

Студени тръпки полазиха Дерик, но дори след всичко, което бе преживял в Порт Таурук, нещо в него продължаваше да се съпротивлява на мисълта, че светът на демоните съществува наистина.

— Виждал ли си катедралата на пророка на светлината? — попита Тарамис.

— Не.

— Огромна е. Само за година тази църква се превърна в една от забележителностите на Брамуел.

— Брамуел не е много голям град — каза Дерик. — В него живеят главно рибари и земеделци. Уестмарч поддържа съвсем малък гарнизон там, и то като израз на добра воля, защото се знае, че през Брамуел едва ли някога ще нахлуе вражеска армия. Пътищата им са твърде лоши и несигурни.

— Кабраксис използва цели поколения, за да изгради властта си — обясни Тарамис. — Ето защо дори братята от несветата троица са се научили да се страхуват от него. Там, където тримата водят война срещу цели човешки армии, Кабраксис печели последователи.

— Чрез пластовете на човешката природа?

— Да. — Мъдрецът посочи най-външната елипса. — Пръв е страхът от демона, който човечеството изпитва. Хората се страхуват и признават неговото водачество, но правят опит да му се изплъзнат при всяка възможност. — Той посочи следващата елипса. — Сетне идва алчността. Посредством църквата на пророка на светлината и нейния главен свещеник, известен като учителя Сейъс, Кабраксис обещава дарове на своите последователи. Успехи в търговията, пари и неочаквано наследство. — Тарамис посочи следващата елипса. — Ненаситността. Може би тайничко желаеш жената на съседа си? Земята му? Боготвори Кабраксис и всичко ще бъде единствено твое.

— Само ако човекът, чиито притежания искаш да отнемеш, на свой ред не е последовател на демона.

— Не съвсем. — Тарамис се забави само колкото да разпали отново лулата си. — Кабраксис претегля и съди онези, които му служат. Ако един човек заема по-високо място в йерархията на обществото и би му служил по-добре от друг, гонителят на светлината го възнаграждава.

— А какво се случва с губещия?

Мъдрецът махна с ръка:

— Съвсем просто. Демонът казва на всички, че човекът, изгубил земите, жената или семейството си, не е бил достатъчно силен в своята вяра, че е подценил Кабраксис и е заслужил наказанието си.

Тарамис насочи вниманието си към следващата елипса.

— Оттук нататък Кабраксис започва търсенето на хора с далеч по-големи страхове. Болест в семейството? Ела в църквата на изцелените. Баща ти е започнал да оглупява? Ела в храма и възвърни бистротата на ума му.

— Кабраксис може да прави всичко това?

— Да — каза Тарамис. — Дори повече. Демоните имат много способности. И по свой начин предлагат спасение на онези, които им служат. Предполагам, че си чувал за даровете, с които Диабло, Бейл и Мефисто ощастливяват своите защитници? Омагьосани брони, мистични оръжия, умения да призовават армии от мъртъвци. Първичните злини управляват чрез страха и унищожението, като винаги целят да поробят хората.

— А Кабраксис не се ли интересува от това?

— Разбира се, че се интересува — заяви Тарамис. — В края на краищата е демон, нали така? Дори архангелите искат техните последователи да се страхуват от тях поне мъничко. Иначе защо биха избрали такива страховити проявления?

Дерик обмисли въпроса и допусна, че мъдрецът е прав. И все пак целият този разговор за демони му беше чужд, беше нещо, в което просто не желаеше да се забърква.

— Архангелите на светлината обещават единствено мъчения до края на вечността, ако се обърнеш към демоните, както и ужасно отмъщение, в случай че ги боготвориш. — Тарамис поклати глава. — Архангелите са просто воини, както и демоните.

— Да, но гледната им точка относно мястото на човека в света е далеч по-великодушна.

— Това зависи от вярата ти, нали?

Дерик не отвърна нищо.

— Някои вярват, че светът трябва да бъде прочистен от всички ангели и демони, че не трябва да има светлина и мрак и че хората трябва сами да намират пътя си в живота.

— А ти в какво вярваш? — попита Дерик.

— Вярвам в светлината — отвърна Тарамис. — Ето защо преследвам изчадията на ада. Убил съм осем второстепенни демона през последните двайсет години.

Дерик бе виждал само един и това му беше достатъчно.

— Какво ще правиш с Кабраксис?

— Ще го убия, стига да мога — заяви мъдрецът. — Ако не успея, искам да го видя разобличен и прокуден. Искам да видя свещеника му съсечен, а църквата му — изравнена със земята.

Думите на мъдреца харесаха на Дерик. Почувства се по-добре, когато ги чу. Тарамис го бе накарал да мисли, че нещо невъзможно на пръв поглед би могло да се случи.

— Демонът ти е отнел някого — прошепна мъдрецът.

Дерик се отдръпна.

— Не си прави труда да отричаш. Виждам истината в очите ти. Болката ти е изписана там, както на всеки минал през подобно нещо. — Тарамис замълча за момент. — Моето семейство също бе погубено от демон преди двайсет и три години. Тогава бях свещеник. Никой не допускаше, че точно на мен може да се случи подобно нещо.

Светлината на фенера започна да мъждука.

— Бях млад и главата ми беше пълна с наученото от визджерейските магьосници. Преподавах в едно от затънтените училища на родината си. Веднъж в дома ми дойде странник. Аз живеех със семейството си точно зад училището. Несретникът каза, че нямал къде да спи и не бил ял от два дена. Все още бях глупав и преизпълнен с гордост от заеманата длъжност. Пуснах го да влезе. През нощта той уби жена ми и трите ми деца. Оцелях само аз, макар мнозина да смятаха, че също няма да прескоча трапа. — Мъдрецът издърпа ръкавите си и показа на Дерик дълги отвратителни белези. — По цялото ми тяло са останали подобни следи. — Тарамис наведе глава назад, показвайки още един широк белег, който започваше от едната страна на врата му и продължаваше през гърлото. — Наложи се свещениците, които ме лекуваха, да ме събират отново парче по парче. По-късно лечителите твърдяха, че изобщо не очаквали да оживея.

— Но си оцелял — прошепна Дерик.

— Да. — Тарамис очука пепелта от лулата си и я сложи настрана. — Отначало не исках да живея. После започнах да разбирам, че животът ми вече има някаква цел. Демонът, който бе погубил моето семейство, щеше да убива и други хора. Бях решен да го възпра, но първо трябваше да се възстановя умствено и физически. Отне ми три години, за да се излекувам, и още девет, за да открия демона. Междувременно убих лично двама от тях и разкрих други четирима.

— И сега преследваш Кабраксис?

— Да. Още когато чух за църквата на пророка на светлината, веднага ме обзе подозрение. Ето защо започнах да разследвам тази работа и съвсем скоро очевидните прилики в действията на демона ме поведоха по следите на Кабраксис.

— Но защо дойде тук? — попита Дерик.

— Защото Кабраксис е бил тук преди. За известно време варварските племена го боготворели, докато воювали с южните земи. Тогава той бил известен като Айскло^[1] Безмилостния. Успял да обедини най-могъщите варварски племена и да създаде страшна орда, която завладяла земите между моретата-близнаци, Великия океан и Замръзналото море.

Дерик вече бе направил връзката. Историите за варварските орди се губеха толкова далече в миналото, че мнозина ги смятаха просто за легенди, с които плашат дечурлигата преди лягане. Описваха варварите като воини канибали, които изпилявали зъбите си и се хранели с жени и деца.

— Накрая дошъл Хоклин — довърши младежът — и след шестдневна битка съсякъл Айскло с помощта на великия меч Стормфюъри^[2].

Тарамис се усмихна широко.

— Явно си чувал историите.

— Да — отвърна Дерик. — Но това не дава отговор на въпроса ми защо си тук.

— Защото Стормфюъри е още тук — каза мъдрецът. — Дойдох за меча, понеже той е единственото, което може да убие Кабраксис.

— Не го е убило първия път — подчерта младият мъж.

— Писанията, които намерих, казват, че Кабраксис отстъпил в паническо бягство пред опустошителната сила на меча. Само в разказите на хората се споменава, че демонът е умрял. Обаче силно вярвам, че оръжието може да го убие. Разбира се, ако успееш да последваш демона в горящата преизподня.

— Щом знаеш всичко това, защо изобщо си правиш труда да разговаряш с мене?

Мъдрецът се взря в Дерик изпитателно:

— Защото съм сам, Дерик Ланг, и вече не съм толкова млад, колкото бях някога.

— Знаеш името ми?

— Естествено. — Тарамис махна към книгите пред себе си. — Аз съм образован човек. Чух историите за откриването на демона в Порт Таурук преди повече от година, докато бях в Уестмарч. А също така чух и за офицера от военния флот, който изгубил най-добрия си приятел, докато изпълнявал мисия, възложена му от племенника на краля.

— Тогава защо бяха всички тези преструвки?

— За да мога да те убедя в правотата на своята кауза. И в собствената ти съдба.

— Каква съдба? — Дерик моментално усети, че е попаднал в капан.

— По някакъв начин ти си обвързан с всичко това — обясни мъдрецът. — Може би защото си отдал на Кабраксис кръвен данък. А може и да е нещо много повече, но то те привлича към него.

— Не искам да имам нищо общо с демона. — Още докато го произнасяше, почувства лека несигурност.

— Наистина ли? А как тогава се озова тук, където е оръжието, което може да повали веднъж и завинаги Кабраксис?

— Бях пиян през по-голямата част от изминалата година — отговори Дерик. — Изгубих службата си във военната флота. Бях на ръба, пътувах от град на град и работех за едничкия къшей хляб. Не знаех, че съм се озовал тук, докато не се събудих измръзнал почти до смърт. Не съм следвал никаква определена посока, още по-малко такава, която е свързана с демона.

— Не си ли? — Тарамис погледна към овалния символ, изписан върху дъските на масата. — Тогава какво правиш тук сега? Освен ако не си дошъл заради безплатната храна.

— Не зная — призна Дерик.

— Знаеше на кого принадлежи този символ още преди да говориш с мен. А след като разбра, че зад всички мистични измишльотини в Брамуел се крие същият демон, можеш ли просто така да си тръгнеш? Да зарежеш всичко?

Като насън Дерик видя още веднъж как Мат пада от ръба на скалата. Болката, притъпена през изминалата година, избухна с нова сила. Гневът го овладя, но все пак той успя да запази контрол над себе си.

— Светлината те е водила дотук, Дерик — каза тихо мъдрецът. — Довела те е тук и е направила възможна срещата ни, защото си лично заинтересован. Защото присъствието ти е от значение. Въпросът ми е, можеш ли да се впуснеш в битката, която те очаква?

Дерик се поколеба. Знаеше, че какъвто и отговор да даде — даже и да не отговори, — ще бъде обречен.

— Значи вярваш, че мечът може да убие Кабраксис? — попита той с дрезгав шепот.

— Да — отговори Тарамис. — Но само тук, при последния пласт. — Той посочи отново овалния символ. — Остават още два пласта, за които не ти казах нищо. При първия от тях Кабраксис взема своите последователи, за да изкове от телата им нещо повече от обикновени хора. Те трябва да се изправят срещу страховете си и да изминат пътеката на мечтите и сенките. Черният път.

— Черният път? — попита Дерик.

— Както го нарича Кабраксис. Пътят е имал различни имена в нашия свят, но истинското му име е пътеката на мечтите и сенките. Веднъж преминали изпитанието, избраните трябва да отдадат ума, тялото и душата си завинаги. Мнозина се провалят и остават в горящите преизподни, за да умират отново и отново във вечността.

— Как се променят избраните?

— Стават по-бързи и по-силни от нормалното — отвърна мъдрецът. — По-трудни за убиване. А на някои от тях е дадена способността да разбират магиите на демона.

— Невъзможно е да убиеш демон.

— Не е невъзможно, ако имаш Стормфюъри — каза Тарамис. — Пък и аз самият знам една-две магии.

— Какво ще стане, ако избера да не тръгна срещу него?

— Тогава ще замина сам — усмихна се мъдрецът. — Но не можеш да го отречеш, нали, Дерик? Всичко това се е превърнало в прекалено важна част от тебе. Само преди година би могъл да ми обърнеш гръб и да излезеш оттук. Но не и сега. Намерил си сили да надживееш миналото. — Тарамис замълча за миг. — Сега трябва да намериш сили да оцелееш и в онова, което предстои.

Дерик погледна към овалната рисунка.

— Какво лежи под последния пласт?

Тарамис поклати глава:

— Не зная. Писанията, които съм изучавал, не дават отговор на този въпрос. Споменава се единствено като пласта на най-големия страх, но нямам представа какво може да означава това.

— Хубаво би било да знаем.

— Да, може би ще открием това заедно — предложи мъдрецът.

Дерик погледна мъжа в очите. Искаше му се да е по-силен, за да откаже предложението. Но не можеше, защото се беше уморил да води половинчат живот и вечно да избягва вината. Вероятно единственият начин да избегне всичко това, беше да умре.

— Добре — прошепна Дерик. — Ще дойда с теб.