Мел Одом
Черният път (17)

Шестнадесет

— Казвам ти, видях го със собствените си очи — каза старият Сахийр. Изглеждаше жестоко обиден.

Беше слаб, но жилав старец, отдавна прехвърлил шейсетте, с бяла като памук брада и коса, вързана на конска опашка. От ушите му висяха обици, направени от черупките на миди. Лицето и ръцете му бяха покрити с белези. Носеше брезентови бричове и риза, които го предпазваха от солените водни пръски.

Дерик седеше върху един кош — част от товара, който превозваха от каравелата до склада, разположен на брега на Сийкърс Пойнт^[1]. Това беше първата му добре платена работа от три дни насам и вече бе започнал да се замисля дали да не замине с кораба, за да си осигури прилична храна и подслон през следващите месеци. Ала плаването по море не му се струваше особено привлекателно. Навяваше му твърде много спомени.

Той порови в кожената си торба и извади от нея парче сирене и две ябълки.

— Най-трудна за вярване е онази част с каменната змия, гълтаща хора — призна Дерик.

Младежът извади ножа си от колана и наряза сиренето на триъгълници, после раздели ябълките на части и ловко изчисти семките. Даде на Сахийр парче сирене и едната нарязана ябълка. Изхвърлените през борда на баржата семки привлякоха веднага малките костури, които живееха във водите на пристанището.

— Видях го, Дерик — настоя старецът. — Видях как човек, който не можеше да ходи, допълзя до устата на змията, а след това излезе от нея на собствените си крака. Здрав като кон.

Дерик поклати глава:

— Това го могат повечето лечители. Също и стъклениците с магическа отвара. Виждал съм дори омагьосани оръжия, които помагат на притежателя си да се съвземе по-бързо от нараняванията. Няма нищо чак толкова забележително в изцеряването. Църквата на Закарум също го прави от време на време.

— Само че на определена цена — продължи да спори Сахийр. — Лечителите, стъклениците и омагьосаните оръжия са толкоз добри, колкото е добро и златото ти. А църквата? Не ме карай да отварям тая тема… Поповете се грижат само за онези, които им правят щедри дарения или са близки на краля. И тогава какво остава за обикновените хорица като мене и тебе? Кой ще се погрижи за нас?

— Сами ще се погрижим за себе си. Точно както винаги сме го правили.

Двамата със стареца се бяха сприятелили още преди няколко месеца. Допадаха си и това улесняваше нещата.

Сийкърс Пойнт беше малко градче, разположено южно от варварските територии. В миналото то бе изпълнявало функцията на временна спирка за търговците и ловците на китове и тюлени, проправящи си път мъчително през замръзналия Север. Преди стотина години една търговска къща беше разквартирувала тук своята малка армия, за да се справи с мародерстващите варвари, които ловуваха из морето, без да се страхуват от военната флота на Уестмарч. Търговците бяха обявили награда за главата на всеки заловен варварин и за кратко време войската от наемници беше просперирала.

Сетне племената бяха обсадили градчето. Търговската къща не бе успяла да запаси с провизии наемниците, нито да ги изтегли. В последвалата зима войниците и всички останали жители на селището бяха избити до крак. Едва преди четирийсет години неколцина търговци на кожи бяха успели да се заселят тук отново, и то главно понеже продаваха на варварите определени стоки, които самите те не можеха да си доставят редовно без чужда помощ.

Къщите на Сийкърс Пойнт бяха разпръснати по стръмните склонове, които обграждаха залива. Деляха ги пустеещи земи и гори. Хората използваха изобилния дървен материал за строежи и огрев, но за съжаление скалистата почва не беше особено плодородна и трудно осигуряваше поминъка им.

— Защо не остана в Брамуел? — попита Дерик, дъвчейки сладко-тръпчивата ябълка.

Сахийр махна с ръка:

— Така. Даже преди да се появят онези религиозни фанатици, Брамуел не беше за мен.

— Защо?

Старецът изсумтя:

— Прекалено напрегнато е там, да знаеш. Навсякъде цари гълчава и неразбория и на човек просто му се иска да се махне.

Въпреки мрачното настроение, в което беше изпаднал напоследък, Дерик се усмихна. Брамуел бе далеч по-голям от Сийкърс Пойнт, но бледнееше в сравнение с Уестмарч.

— Никога не си ходил в Уестмарч, нали?

— Ходил съм — отвърна Сахийр. — Само веднъж. Допуснах грешката да се хвана като моряк на един товарен кораб. Бях яко пале като тебе и си мислех, че нищо не може да ме стресне. Така беше, докато не се добрахме до тамошното пристанище. Шест дни стояхме на котва и нито веднъж не напуснах кораба.

— Така ли? Защо?

— Имах чувството, че няма да намеря пътя обратно.

Дерик се засмя.

Сахийр се намръщи:

— Не е смешно, канален плъх такъв. Някои от мъжете, които слязоха, не се върнаха повече.

— Не исках да те обидя — каза Дерик. — Просто не мога да си представя как някой, който си е направил труда да изтърпи пътуването до Уестмарч и лошото време в залива, дори не е слязъл от кораба.

— Е, слизах два-три пъти, колкото да си купя някой мях с вино от най-близката таверна — поясни старецът. — Но ти бях заразправял за Брамуел, защото вчера срещнах едного и си помислих, че онова, което той ми каза, може да ти се стори интересно.

Дерик наблюдаваше усърдната работа, кипяща в пристанището. Днешният ден беше особено натоварен за докерите в Сийкърс Пойнт. Това беше рядкост в затънтеното селище и на мъжете често им се налагаше да се занимават с какво ли не, за да си изкарат прехраната. Ходеха за риба, поставяха капани за дивеч, а някои, притиснати от нуждата, тръгваха да дирят късмета си в чужбина.

— И какво е това, което може да ми се стори интересно? — попита младежът.

— Говоря за символите, дето ги драскаш от време на време. — Сахийр извади манерката си с вода и я подаде на Дерик.

Младежът отпи, усещайки металическия вкус в устата си. В района имаше няколко находища на желязна руда, но нито едно от тях не беше чак толкова богато, че да накара някой търговец да инвестира в него, рискувайки в крайна сметка да подари всичко на варварите.

— Знам, че не щеш да говориш за това — продължи старецът. — И да ме прощаваш, че ти дрънкам, след като не е моя работа. Ала забелязвам, че символът продължава да те тревожи.

Досега Дерик не беше споменавал пред стареца за злощастната експедиция до Порт Таурук. Стараеше се да остави всичко това в миналото. След убийството на охранявания от него комарджия, той бе продължил да затъва в блатото на отчаянието и алкохола. Дори не помнеше как беше пристигнал в Сийкърс Пойнт. Вероятно капитанът на кораба просто бе изхвърлил пияния си пасажер през борда.

Сахийр бе открил тежко болния младеж на брега на океана. С помощта на двама свои приятели, старецът го беше отнесъл в колибата си високо сред хълмовете над градчето. В продължение на цял месец се бе грижил за него. По-късно му беше разказвал, как на няколко пъти е бил сигурен, че Дерик няма да преживее до утрото на следващия ден.

Дори сега младежът не беше сигурен каква част от историята бе успял да разкрие в своето бълнуване. Старецът го уверяваше, че непрекъснато бил рисувал символа от овали. Нямаше никакъв спомен да е правил подобно нещо, ала листовете хартия, очевидно изрисувани от неговата собствена ръка, бяха неопровержимо доказателство.

Явно Сахийр се чувстваше неудобно от това, че беше повдигнал темата.

— Всичко е наред — успокои го Дерик. — Тези символи не означават нищо важно.

Като се почеса по брадата с мазолестите си пръсти, старецът възрази:

— Мъжът, с когото говорих снощи, каза друго.

— И какво по-точно?

Баржата им почти беше стигнала до брега и гребците си почиваха, оставяйки приливът да ги носи, като само маневрираха от време на време, за да избягнат сблъсък с другите плавателни съдове.

— Беше много заинтригуван от този символ — обясни Сахийр. — Ето защо ти разказах за църквата на пророка на светлината.

Дерик се замисли над неговите думи:

— Не разбирам.

— Притеснявах се, че съм се разприказвал за туй, дето не ми е работа — каза старецът. — Приятели сме от известно време, но знам, че не ми казваш всичко за своето минало.

Дерик се почувства виновен.

— Просто се опитвам да се освободя от него, Сахийр.

Старецът го погледна изпитателно:

— Всички крием по нещо, младежо. Така е с всички хора. Всички си имаме по някое слабо местенце, дето не искаме да го пипат.

„Заради мен убиха най-добрия ми приятел — помисли си Дерик. — Ако ти кажа това, ще продължиш ли да другаруваш с мен?“ Не му се вярваше и от това му стана неприятно. Старецът беше прекрасен човек — стоеше твърдо зад своите приятели и беше готов да помогне дори на някой непознат, изпаднал в беда.

— Каквато и да е работата с тоя символ — каза Сахийр, — не ти се бъркам. Просто исках да знаеш за човека, понеже ще остане в града само няколко дни.

— Значи не живее тук?

— Ако беше така — ухили се старецът, — вероятно щях да съм говорил с него отдавна.

Дерик се усмихна. Определено нямаше човек в Сийкърс Пойнт, когото Сахийр да не познава.

— Вероятно — съгласи се той. — Кой е този мъж?

— Мъдрец — отвърна старецът, — поне така дочух да го наричат.

— Вярваш ли му?

— Ако не вярвах, че може да ти помогне с нещо, нямаше да го споменавам, нали?

Дерик кимна.

— Според туй, което подразбрах от него снощи — продължи Сахийр, — човекът ще бъде в кръчмата „Синият фенер“.

— И какво знае той за мен?

— Имаш предвид какво съм му казал? Нищичко. Забравил съм повече тайни, отколкото ти си знаел някога, младежо.

— И според тебе този човек знае какво представлява символът?

— Знае това-онова по въпроса. Ала по-скоро се опитваше да научи какво знам аз. Естествено, аз не можах да му кажа нищо, но се запитах дали двамата не бихте могли да си поговорите довечера.

Дерик обмисли възможността, докато баржата наближаваше брега.

— А защо ми разказваше за църквата на пророка на светлината?

— Пак заради символа. Този мъдрец смята, че знакът е свързан с църквата в Брамуел и означава нещо зло и покварено.

Думите на стареца обезпокоиха Дерик. Не се съмняваше, че знакът символизира злото, но вече не беше сигурен дали желае да се забърква в тази работа. От друга страна, не искаше да остави смъртта на Мат неотмъстена.

— Ако този мъдрец се интересува толкова много от ставащото в Брамуел, тогава какво прави тук? — попита Дерик.

— Дошъл е тук, за да прочете записките на Шона.

 

 

Буярд Чолик лежеше в задната част на катедралата на пророка на светлината, разбирайки, че умира. Дъхът излизаше с мъка от гърдите му. Дробовете му се пълнеха с кръв. Така и не бе успял да види лицето на човека, който го беше ранил.

Отначало болката в гърдите му беше нетърпима, все едно някой го бе промушил с нажежен до червено шиш. Когато агонията започна да стихва, свещеникът реши, че раната не е чак толкова опасна, ала сетне проумя, че болката си отива, защото идва смъртта.

Прокле мълчаливо светлината, задето го бе изоставила на стари години, вместо да го погуби на младини, преди страхът от несигурността и оглупяването да се настанят в сърцето му. Прокле я, задето му беше позволила да се поддаде на слабостта и да сключи сделка с Кабраксис. Ето докъде бе стигнал — с възвърната младост, но покосен от неизвестен убиец.

„Никой не те е предавал, Буярд Чолик — каза му хладният глас на Кабраксис. — Смяташ ли, че ще те оставя да умреш?“

Именно това си бе помислил Чолик. В края на краищата имаше достатъчно свещеници, които веднага биха могли да запълнят празнината, която щеше да остави след себе си.

„Няма да умреш — увери го Кабраксис. — Все още имаме работа за вършене. Накарай ги да напуснат стаята, за да мога да вляза. Нямам достатъчно сила, за да поддържам илюзията за невидимост и едновременно с това да те лекувам“.

Чолик си пое въздух хрипливо. Страхът се търкаляше в него, извивайки се жестоко и грубо като сухия език на гущер. Усещаше как след всяко следващо вдишване му остава все по-малко и по-малко въздух. Скоро щеше да се удави в собствената си кръв.

„Побързай. Ако искаш да живееш, Буярд Чолик, побързай“.

Кашляйки, Чолик отвори с усилие натежалите си клепачи. Високият таван на личните му покои оставаше невидим. Тъмнината прояждаше периферията на зрението му, пълзейки неотклонно навътре, и той знаеше, че това ще продължи, докато не го погълне целия.

„Направи го сега!“

Свещениците, които се грижеха за Чолик, бяха заети да слагат компреси на раната му. Стрелата стърчеше от гърдите му, перата и дръжката бяха опръскани с неговата кръв. Послушниците стояха смълчано встрани, а наемниците охраняваха вратата.

Чолик отвори уста, за да им заповяда да се махат, ала единственият звук, който излезе, беше жалко гъргорене. Дъхът му разпръсна фини капчици кръв.

— Какво има, учителю Сейъс? — каза свещеникът до леглото му.

— Вън — въздъхна Чолик. — Вън! Веднага!

— Но, учителю — запротестира свещеникът. — Раните ви…

— Казах вън! — Чолик се опита да стане. Изненада се, когато успя.

„С теб съм“ — каза Кабраксис и това го накара да почувства нов прилив на сили.

Свещениците се отдръпнаха, сякаш бяха видели как се съживява мъртвец. По лицата на наемниците се изписа облекчение — мъртвият работодател не осигуряваше никакво злато.

— Тръгвайте — изхриптя Чолик. — Веднага, проклети да сте, или ще ви натикам в ада!

Свещениците се обърнаха и започнаха да изтласкват пред себе си послушниците и наемниците. Излизайки в коридора, те затвориха масивните двойни дъбови врати.

Застанал до леглото, Чолик се улови за поставката на една безценна стъклена ваза. В затвореното й пространство се виждаха цветя и пеперуди, уловени в момента на смъртта им. При изготвянето й бе употребена магия, за да ги предпази от изгаряне, докато майсторите бяха оформяли нагорещеното стъкло.

Тайната врата в дъното на покоите се отвори, разкривайки тунела зад стената. Храмът беше надупчен като пчелна пита с подобни проходи, които улесняваха придвижването на демона между отделните постройки. Независимо от височината на тавана, рогата на Кабраксис почти опираха в свода.

— Бързо — задъхваше се Чолик. Стаята внезапно се завъртя пред очите му и той залитна. Демонът го улови в огромните си трипръсти ръце още преди да бе докоснал пода.

— Няма да умреш — каза Кабраксис, но думите му по-скоро приличаха на заповед. — Все още не сме довършили започнатото.

Въпреки че виждаше демона досами лицето си, Чолик едва долавяше неговите думи. Сърцето му бе забавило своите удари, неспособно да се справи с пълните с кръв дробове.

— Дишай! — каза повелително Кабраксис, хващайки го за раменете.

Сякаш огнена мълния премина през тялото на Чолик. Възпламени се в основата на гръбнака му, втурна се нагоре и избухна зад очите. За момент почти ослепя, но това беше бяла светлина, а не предишният мрак, който го бе изпълвал. Почувства ужасна болка, когато пръстите на демона изтръгнаха стрелата от гърдите му. Агонията едва не го накара да изпадне в безсъзнание.

— Дишай — нареди Кабраксис отново.

Ала Чолик не успяваше да се подчини на тази заповед. Помисли си, че вероятно е забравил как се диша. Каквато и да бе причината, в гърдите му не навлизаше въздух. Светът край него бе застинал неподвижно и всичко изглеждаше нереално.

Внезапно болката се заби с подновена сила в него, следвайки пътя на пронизалата го стрела. Чолик си пое дъх инстинктивно. Въздухът започна да нахлува в дробовете му — вече изпразнени от кръвта — и с всяко следващо вдишване железните обръчи, пристегнали гърдите му, сякаш го отпускаха по малко.

Кабраксис му помогна да стигне до леглото. Едва сега Чолик осъзна, че всичко наоколо беше изпоцапано със собствената му кръв. Устата му поемаше жадно въздуха, а стаята малко по малко придобиваше ясни очертания. Гневът отново го завладя и той се втренчи в демона.

— Знаеше ли за убиеца? — попита. Току-що му беше хрумнало, че демонът е позволил на убиеца да го простреля, за да му покаже колко му е нужен.

— Не. — Кабраксис скръсти ръце на огромните си гърди.

— Как е възможно? Ние построихме това място. Имаме съгледвачи навсякъде из него.

— Бях зает с твоето чудо. Направих две здрави момчета от един изрод и трябва да ти призная, че това бе истински подвиг. Убиецът стреля точно когато привършвах.

— Значи не можа да отклониш стрелата? — Чолик все още нямаше реална представа за възможностите на демона. Дали черният път не изтощаваше прекалено много Кабраксис? Знанието за това му се стори много важно. Внезапно се уплаши, защото осъзна, че демонът също може да допуска грешки и има своите ограничения — информация, която научаваше едва след като бе обвързал съдбата си с него.

— Доверих се на наемниците, купени със златото, което ти отпуснах за подобни случаи — отговори Кабраксис.

— Не допускай подобни грешки за в бъдеще!

Демонът подхвърли замислено стрелата от арбалет в ръката си. Чертите на жестокото му лице се изостриха:

— Никога не допускай грешката да смяташ, че си ми равен, Буярд Чолик. Фамилиарността ти е неуважителна и може да те тласне към смъртта.

Загледан в демона, свещеникът изведнъж осъзна ясно, че Кабраксис без особено затруднение може отново да го прониже със стрелата, само че този път в сърцето.

Той преглътна мъчително:

— Разбира се. Прости ми, господарю демон. За момент се бях самозабравил.

Кабраксис кимна. Рогата му остъргаха тавана.

— Хванаха ли убиеца? — попита Чолик.

— Не.

— Провалили са се дори в това? Не можаха да ме защитят, нито да накажат човека, който едва не ме погуби?

Сякаш изгубил интерес, демонът хвърли стрелата на пода.

— Накажи пазачите, ако искаш, но трябва да осъзнаеш, че от всичко това произлиза нещо съвсем различно.

— Какво?

Кабраксис погледна Чолик.

— Стотици хора видяха как днес те убиват. Бяха сигурни в това. Мнозина плакаха и ридаха.

Мисълта, че тълпата е оплаквала смъртта му, изпълни свещеника със задоволство. Харесваше му начинът, по който хората го боготворяха, когато минаваше по улиците на Брамуел, както и отчаяната завист, която прочиташе в очите им, породена от неговото място в йерархията на пророка.

— Хората сметнаха, че пътеката на мечтите ще им бъде отказана заради твоето убийство — каза Кабраксис. — Но сега ще разберат, че ти си нещо много повече от човек, че те е излекувал самият Диен-Ап-Стен. Слуховете за това ще се разпространят далеч отвъд границите на Брамуел, а чудесата ще придобият още по-големи размери, предавани от уста на уста.

Чолик обмисли думите на Кабраксис. Въпреки че за момент събитията се бяха изплъзнали от контрола им, демонът беше прав. Славата му — и тази на Диен-Ап-Стен — щеше да нарасне още повече след опита за убийство. Корабите и керваните бързо щяха да разпространят разказа за разделените сиамски близнаци и за неуспешното покушение срещу него. И всеки път, щом някой разкажеше случката отново, историята щеше да става дваж по-изумителна.

— Ще дойдат още хора, Буярд Чолик. Трябва да се подготвим за тях.

Чолик се приближи до прозореца и погледна към Брамуел. Градът вече бе пренаселен благодарение на успехите на новата църква. Из горите наоколо имаше множество палаткови лагери, а пристанището бе изпълнено с кораби.

— Извън стените на този храм има цяла армия от вярващи, които чакат да бъдат призовани — каза Кабраксис. — Катедралата е прекалено малка, за да ги побере.

— Градът — отговори Чолик, — градът ще бъде прекалено малък, за да ги приеме.

— При това съвсем скоро.

Чолик се обърна към демона:

— Вярваше ли, че ще се случи толкова бързо?

— Знаех. И се подготвях. А сега и ти ще трябва да се подготвиш.

— Но как?

— Трябва да доведеш при мен още някой, когото да обновя така, както обнових теб.

Силна ревност обзе Чолик. Не искаше да споделя силата и престижа си с други.

— Няма да делиш нищо — каза Кабраксис. — Вместо това ще станеш дори още по-могъщ, но първо трябва да спечелиш този човек и да го подчиниш на нашата воля.

— И кой е той?

— Лорд Даркулан^[2].

Чолик се замисли. Лорд Даркулан управляваше Брамуел и имаше роднинска връзка с краля на Уестмарч. По време на кризата с Тристрам той бе един от най-доверените кралски съветници.

— Лорд Даркулан на няколко пъти показа, че не приема нашата църква — възрази Чолик. — Всъщност за известно време дори се носеха слухове, че възнамерявал да ни постави извън закона. Щеше да го е направил отдавна, ако хората не бяха против, пък и не му се искаше да пропусне данъците от пристигащите кораби и кервани.

— Загрижеността на лорда е разбираема. Страхувал се е, че ще спечелим верността на народа му — усмихна се Кабраксис. — При това с основание, както вероятно се е убедил след днешните събития.

— Откъде си толкова сигурен?

— Днес лорд Даркулан беше сред публиката.