Мел Одом
Черният път (14)

Тринадесет

— Учителю.

Буярд Чолик погледна от мястото си на удобната кушетка, заемаща цялата дълга стена на каретата, с която пътуваше. Теглен от три двойки коне, екипажът имаше всички удобства, които можеше да предложи един нормален дом. Вградените шкафове побираха дрехите и личните принадлежности. Специално инсталираните в стените лампи позволяваха на пътника да чете дори и през нощта. Откакто преди три месеца беше напуснал руините на Порт Таурук и Рансим, свещеникът прекарваше по-голямата част от времето си в изучаване на тайни писания и в практикуване на магиите, които Кабраксис му разкриваше постепенно.

— Какво има? — попита Чолик.

Мъжът стоеше на платформата от външната страна на каретата. Свещеникът дори не се опита да дръпне завеските, за да види лицето му. Откакто Кабраксис бе променил чертите и ума на Чолик, отнемайки десетилетия от предишната му възраст, той не проявяваше никакъв интерес към оцелелите при пристигането на демона. Повечето от хората в кортежа му бяха новоназначени, наемани из малките градове, които прекосяваха на път за крайната им цел.

— Наближаваме Брамуел, учителю — каза мъжът. — Помислих си, че искате да знаете.

— Добре — отвърна Чолик. От начина, по който се движеше каретата, вече бе разбрал, че са отминали дългия, пълен със завои път, по който се тътреха от часове.

Отбеляза мястото в книгата, до което беше стигнал, слагайки вътре разделител, изработен от фино сплетена кожа от човешки езици. От време на време използваше заклинание, за да накара езиците да му четат някои от по-трудните пасажи. Книгата беше направена от човешка кожа, а буквите бяха изписани с кръв. Повечето от томовете, с които Кабраксис го снабдяваше през изминалите месеци, бяха изработени от материали, които предишният Чолик — свещеникът от Църквата на Закарум — би сметнал за ужасяващи.

Разделителят прошепна тихия си протест, задето оставяха книгата недочетена, вменявайки му слабо чувство за вина, която съвсем сигурно Кабраксис собственоръчно бе омагьосал в езиците. Четеше едва ли не по цял ден и все пак сякаш никога не беше достатъчно.

Нищо в лекотата на движенията, с които отвори вратата на каретата, мина по платформата и се изкачи на покрива, не подсказваше, че той не е мъж, едва навлизащ в златната среда на своя живот. Малката площадка горе бе устроена като наблюдателниците в по-изисканите къщи на търговци в Уестмарч, откъдето жените се взираха към морето в очакване на завръщането на своите съпрузи.

Каретата бе едно от първите неща, с които Чолик се беше сдобил, след като е благословията на Кабраксис последователите му бяха започнали да изнасят от пещерите злато и скъпоценности. Някога каретата бе принадлежала на един неприлично богат търговец, специализирал в сухопътния обмен на стоки. Само два дни преди Чолик да я купи, търговецът бе прихванал мистериозна болест, от която беше починал за няколко часа. Изправен пред банкрут, изпълнителят на завещанието му на драго сърце бе продал каретата на пратениците на свещеника.

Застанал в малката наблюдателница, Чолик огледа огромната гора край тях и дългата върволица каруци по пътя отпред. Останалите екипажи, натоварени с всичко, което демонът беше заповядал да бъде изнесено от Порт Таурук, следваха каретата на равни интервали.

Пътят се виеше през гората. В този момент Чолик не можеше да си спомни името й, но така или иначе със сигурност не беше минавал оттук досега. Пътуванията му извън Уестмарч винаги бяха на борда на някой кораб, пък и никога не бе имал възможност да посети Брамуел.

В края на пътя лежеше и самият град, разположен на север-северозапад от Уестмарч. Брамуел беше достатъчно отдалечен, за да разполага със собствена икономика. В мъничкото селище бяха живели поколения фермери и рибари, използвайки едни и същи кораби и разоравайки едни и същи земи, също както своите предшественици. В отминалите дни моряците бяха ходили на лов за китове, за да продават добиваната мас. Сега от старите фамилии бяха останали едва няколко семейства, които упорито продължаваха да водят мизерното си съществуване.

Градът се състоеше от еднообразни ниски къщи, построени от каменни блокове. Заострените, боядисани в различни нюанси на зеленото, покриви имитираха цветовете на гората, която заобикаляше Брамуел от три страни. Откъм четвъртата градът граничеше с изградения от натрупани камъни вълнолом, а отвъд него и със залива Уестмарч. Вълноломът пазеше пристанището от жестоките прищевки на морето през сезона на бурите.

От удобната гледна точка, която му предлагаха възвишенията, Чолик огледа града, който щеше да бъде негов дом по време на първите завоевания на Кабраксис. Докато свещеникът се взираше към нищо неподозиращия Брамуел, в ума му се въртяха мисли за империята, която щеше да бъде изградена върху основите на това мизерно селище. Поклащайки се върху подскачащата на ресорите си карета, Чолик наблюдаваше как градът нараства пред погледа му.

 

 

Няколко часа по-късно Чолик стоеше край водите на Суийтуотър Ривър^[1]. Реката течеше спокойно между каменистите брегове. Водният път, който осигуряваше тя, позволяваше на малките плавателни съдове да проникнат още по-навътре в сушата, между другото благословена с множество кладенци и напоителни съоръжения из плодородните полета на фермите извън стените на града.

В източния край на Брамуел, където се събираха майсторите и дърварите и където бяха разположени различните магазини и пазари, Чолик нареди да спрат и да разпрегнат добичетата. Мястото беше предназначено за пътници, желаещи да търгуват с жителите на града.

Около новодошлите моментално се събраха деца, решили, че кортежът принадлежи на пътуващ цирк, който ще изнесе представление. Чолик не ги разочарова и даде поле за изява на трупата актьори, които бе наел по време на пътуването от Порт Таурук насам.

Бяха минали по най-трудния маршрут, през продължително и досадно пътуване по суша, но затова пък бяха избягнали срещата с военната флота на Уестмарч. Чолик изпитваше съмнения дали някой щеше да го разпознае предвид възвърнатата му младост, но не желаеше да поема излишен риск, още повече че Кабраксис, изглежда, имаше безкраен запас от търпение.

Актьорите започнаха да изпълняват своите изумителни номера, да рецитират остроумни поеми и да подхвърлят шеги, които изтръгваха доволен рев и смях от насъбралата се публика. Хората коментираха оживено изпълненията на жонгльорите и акробатите.

Чолик седеше в каретата и наблюдаваше внимателно през един затулен прозорец. Веселата атмосфера не съвпадаше с приучения му на религиозна прилежност ум. По негово време никой не си губеше времето да забавлява енориашите на Църквата на Закарум.

— Гледаш все така неодобрително — каза един дълбок глас зад него.

Разпознавайки гласа на демона, Чолик се изправи и се обърна.

— Трудно е да забравиш старите си навици.

— Нещо като да промениш вярата си? — попита Кабраксис.

— Не точно.

Кабраксис стоеше пред Чолик, обсебил тялото на мъртвец. Следвайки решението си да се върне сред хората в търсене на град, който да използва като преден пост в кампанията си за бъдещо надмощие, демонът беше убил един търговец, обричайки душата му на вечен мрак. Веднага след като останките на мъжа се бяха превърнали в обикновена черупка, Кабраксис беше вложил най-черните заклинания, на които бе способен, и беше обсебил трупа.

Никога преди Чолик не бе виждал нещо подобно, но демонът го увери, че въпреки голямата опасност извършеното е напълно по неговите сили. Преди не повече от месец, когато се бяха сдобили с тялото, собственикът му не бе изглеждал на повече от трийсет. Сега обаче се беше състарил и вече приличаше на мъж, прехвърлил най-добрите си години. Плътта му се беше отпуснала, бе станала набръчкана и нашарена със старчески петна. Черните коси на мъжа бяха посивели, а кафявите му очи бяха станали бледо пепеляви.

— Добре ли си? — попита Чолик.

Остарелият мъж се усмихна, но в усмивката му се мярна изражение, което можеше да принадлежи единствено на Кабраксис:

— Вложих много усилия в това тяло, но ползата от него е на привършване. — Той мина край свещеника и се загледа през прозореца.

— Какво правиш тук? — попита го Чолик.

— Исках да те наблюдавам, докато гледаш веселието на хората — отвърна демонът. — Знаех си, че тези щастливи, търсещи забавление люде ще ти подействат изнервящо. Приятелю, животът може да бъде много по-приятен, стига да надмогнеш вечната си печална бдителност.

— Тези хора ни възприемат като забавление, а не като пророци на религия, която ще промени живота им — каза свещеникът.

— О, аз ще променя живота им, не се безпокой — заяви Кабраксис. — Всъщност исках да поговорим за това как ще протече събирането довечера.

Въодушевлението отново обзе Чолик. Мисълта, че след двата месеца, прекарани в пътуване и кроене на планове, щяха най-сетне да започнат да действат, го ободряваше.

— Значи мястото ще бъде Брамуел?

— Да — отвърна демонът. — Около този град витаят древни сили. Сили, които мога да източа и които ще подпомогнат новите ми завоевания. Довечера ще положиш основите на храма, за който говорим през последния месец. Но той няма да бъде изграден от камъни и хоросан, както вероятно си мислиш, а от последователи.

Забележката накара Чолик да трепне. Той жадуваше за нещо реално, за нещо, в сравнение с което катедралата в Уестмарч да изглежда като подробност от пейзажа.

— Нуждаем се от истински храм.

— Тогава ще го имаме — обеща демонът. — Но не забравяй, че една постройка може да се превърне в камък на шията. Ето на какво се опитвам да те науча, но ти очевидно не го възприемаш. Вярата, Буярд Чолик, първи избранико на черния път, вярата превъзхожда всички физически граници. Само тя оставя следи през епохите. Точно това желаем ние.

Чолик замълча, но не престана да си мечтае за огромна катедрала.

— Дадох ти дълъг живот — каза Кабраксис. — Малцина са се радвали на подобен дар без моята помощ. Нима желаеш да прекараш всички тези години, обвързан с едно-единствено място, като само слушаш за триумфа, който си постигнал?

— Ти настояваше за търпение.

— И продължавам да настоявам — подчерта демонът. — Но ти не си избран, за да бъдеш корен на моята религия, Буярд Чолик, защото такъв не ми е необходим. Това, от което се нуждая, е пчела. Пчела, прелитаща от град на град, която да събира вярващи. — Кабраксис се усмихна и потупа свещеника по рамото. — Хайде. Ще започнем тук, в Брамуел, с тези хора.

— Какво искаш да сторя? — попита Чолик.

— Довечера ще им покажем мощта на черния път. Ще им покажем, че всичко, за което са мечтали, може да се превърне в реалност.

 

 

Чолик излезе от каретата и се насочи към средата на поляната. Носеше скромна мантия, за да не отблъсква бедните.

Поне триста души се бяха събрали в кръг около празното пространство, към което се бе запътил. Втори кръг, съставен от каруци, върху които бяха насядали още мнозина, ограждаше първия.

— Аха — прошепна някой. — Идва онзи, дето произнася речите. Забавата и игрите свършиха, мога да се закълна, ако искате.

— Ако започне да ми дрънка как да живея и какъв десятък трябва да плащам на хитрата му религия, каквато и ще да е — прошепна друг, — още сега си тръгвам. Прекарах два часа в гледане на представление и нямам повече време за губене.

— На полето ме чака работа.

— Пък и все някой трябва да издои кравите утре рано.

Чолик съзнаваше, че вече е започнал да губи част от публиката, която актьорите бяха привлекли. Тъй като не можеше да си позволи да протака повече, той се насочи към разчистеното пространство в средата, понесъл металната кофа с направената от Кабраксис черна пепел. Прошепна една дума, изтъкана от могъщество, и хвърли съдържанието на кофата нагоре.

Пепелта се разпръсна, образувайки гъст черен облак, който застина насред въздуха. Внезапно чернилката се изви като змия и се понесе по лекия ветрец, сетне изтъня и образува тунел от спираловидни кръгове, който обходи поляната. Кръговете бяха широки десетина стъпки — толкова, колкото през тях спокойно да премине изправен човек.

Гледката привлече отново вниманието на публиката. Може би един магьосник можеше да направи нещо подобно, но не и обикновен свещеник. Любопитството караше хората да се питат на какво ли още е способен Чолик.

Когато линията от пепел най-после престана да се извива, спиралите й загоряха с дълбок виолетов блясък. Цветът им можеше да се сравнява със здрачаващото се небе над залива Уестмарч.

Чолик се обърна към публиката:

— Това е пътеката, която ще ви поведе към мечтите, които винаги сте имали, но са ви били отказвани от лошия късмет и остарелите догми.

Всички заговориха едновременно. Някои от гласовете се издигнаха гневно. Населението на Брамуел очевидно държеше на вярата си в Църквата на Закарум.

— Има и друг път към светлината — продължи Чолик — и той лежи върху пътеката на мечтите. Пророкът Диен-Ап-Стен я създаде за своите деца, за да могат те да срещнат мечтите си и отговорите на своите тайни желания.

— Никога не съм чувал за тоя пророк! — извика един стар рибар от първите редици. — И никой тук не е дошъл да слуша нападките ти срещу светлината!

— Не съм тук, за да злословя по адрес на светлината — отвърна свещеникът. — Тук съм, за да ви покажа по-ясно ползите, които тя може да ви донесе.

— Църквата на Закарум вече прави това за нас! — заяви някакъв старец в покрито с кръпки свещеническо расо. — Не желаем поредният самозванец да се рови в нашите кесии!

— Не съм дошъл за вашето злато — каза Чолик. — Не съм дошъл, за да вземам. — Осъзнаваше, че Кабраксис го наблюдава през прозореца на каретата. — Докато сме в този град, няма да позволя никому да ви отнеме и една медна монета.

— Ако се опитате да останете, херцогът на Брамуел ще се разправя с вас! — обади се един възрастен земеделец. — Той не се церемони с мошениците и крадците!

Тези думите обидиха Чолик. Неприятното чувство, което изпита, ставаше още по-непоносимо от мисълта, че с едно щракване на пръстите би могъл да изтръгне живота на всеки един от тези хора, дори без да прибягва до заклинанията, които беше научил от Кабраксис. Откакто бе постъпил в Църквата на Закарум, дори по времето, когато беше носил расо на послушник, никой не се бе осмелявал да му говори по този начин.

Прекосявайки поляната, Чолик спря пред едно семейство с малко момче, толкова осакатено от болест, че приличаше на жив труп.

Бащата се изправи, за да защити сина си. Ръката му посегна към затъкнатия в пояса му нож.

— Добри ми господине — рече Чолик благо. — Виждам, че синът ви страда.

Фермерът се огледа смутено и отвърна:

— Да, от треската, която мина през Брамуел преди две години.

— И не е могъл да се оправи оттогава?

Фермерът кимна нервно:

— Никой не можа. Повечето измряха още през първата седмица.

— Какво бихте дали, за да имате още един здрав син, който да работи във фермата? — попита Чолик.

— Не искам никой да си прави лоши шеги с момчето ми — предупреди го земеделецът.

— Нито пък аз. Моля ви, доверете ми се.

По лицето на фермера се изписа объркване. Той погледна към едрата жена до себе си, която навярно беше майката на деветте деца, насядали край нея в каруцата.

— Момче — каза Чолик, — искаш ли да бъдеш в тежест на семейството си?

— Хей! — запротестира фермерът. — Той не ни е в тежест и съм готов да счупя челюстта на всеки, който го казва.

Макар че едва се сдържаше, Чолик не отвърна нищо на тази закана. По времето, когато беше архидякон, той би заповядал да бичуват мъжа заради наглото му държание.

„Изчакай“ — прошепна Кабраксис в ума му.

И той зачака, знаейки, че е привлякъл вниманието на публиката. Всичко щеше да се реши в зависимост от това дали хората щяха да останат, или да си тръгнат.

Надежда освети очите на момчето. То обърна голямата си глава към фермера и протегна своята разкривена ръка, хващайки го за лакътя.

— Татко, нека да отида със свещеника.

Бащата заклати глава.

— Ефирн, не трябва да храниш напразни надежди. Дори свещениците на Закарум не успяха да те излекуват.

— Зная — каза момчето, — но вярвам в този мъж. Нека опитам.

Погледът на фермера се насочи отново към майката. Тя кимна с блеснали сълзи в очите. Тогава фермерът каза на Чолик:

— Ще те държа отговорен, ако нещо се случи със сина ми, свещенико.

— Би могъл — отвърна Чолик учтиво, — но те уверявам, че изцелението, на което младият Ефирн ще се радва не след дълго, ще бъде благословия от пророка Диен-Ап-Стен. Уменията ми не стигат чак дотам, че да излекувам сина ти лично.

Свещеникът подаде ръка на момчето. То хвана дланта му и се опита да се изправи, ала отслабналите му крака не можеха да го удържат.

С удивление Чолик осъзна колко немощно е детето. Припомни си колко слаб беше и самият той едва допреди няколко месеца. Помогна на момчето да се изправи на крака.

Всички присъстващи бяха притихнали.

— Ела, дете — каза Чолик. — Ще ми дадеш ли своята вяра?

— Да — отвърна Ефирн.

Двамата тръгнаха заедно през поляната. В близост до началото на пътеката, обградена с черна пепел, момчето се препъна. Чолик го улови, преди да се е строполило на земята, преодолявайки с мъка отвращението си от допира с уродливото тяло.

Знаеше, че всички ги гледат. За момент изпита съмнение. Ами ако момчето не преживееше преминаването по черния път! Селяните вероятно щяха да го линчуват. До ушите му бяха стигали слухове за справедливостта, която раздаваха жителите на Брамуел на бандитите и убийците.

А Чолик бе довел демон в града им. В началото на пътеката свещеникът още веднъж подкрепи момчето.

— Какво да правя сега? — прошепна то.

— Върви — отвърна му Чолик. — Следвай пътя и не мисли за нищо друго, освен за избавлението.

Момчето пое дъх дълбоко, очевидно премисляйки решението си да стъпи на омагьосаната пътека. После пусна ръката на свещеника. Първите му стъпки бяха толкова несигурни, че Чолик затаи дъх от напрежение.

Отначало детето пристъпваше мъчително бавно, сетне започна да се движи по-леко въпреки олюляването, което заплашваше да го отклони от пътя, очертан от черните спирали.

Тълпата се беше смълчана.

С всяка следваща стъпка момчето ходеше все по-уверено и по-бързо. Раменете му започнаха да се изправят. Тънките му крака, а сетне ръцете и цялото му тяло сякаш набъбнаха от надигащата се маса на мускулите. Главата му вече не изглеждаше толкова уродливо голяма.

А когато спираловидните кръгове на черната пепел се издигнаха във въздуха, за да минат над една друга секция от пътеката, краката на момчето се отделиха от земята и ги последваха. Дори това напълно лишено от логическо обяснение събитие не можеше да засенчи чудото, на което всички ставаха свидетели.

Тълпата зашумя развълнувано. Свещеникът почувства изумлението, което бе обзело хората. Възползвайки се от момента, той вдигна ръце и изрече тържествено:

— Ето силата, която лежи по пътеката на мечтите! Силата на щедрия пророк, комуто служа! Хвалете делото на Диен-Ап-Стен, братя и сестри! Слава на Диен-Ап-Стен!

Едва неколцина последваха примера му отначало, но скоро към тях се присъединиха и останалите. Само след секунда възбудените викове заглушаваха обичайните градски шумове, които долитаха откъм разположения наблизо Брамуел.

„Буярд Чолик!“

Безгласният вик избухна в ума му с такава жестокост, че свещеникът ослепя от болка.

„Внимавай! — предупреди го Кабраксис. — Заклинанието излиза извън контрол!“

Идвайки на себе си, Чолик хвърли поглед към плетеницата на лабиринта и видя как началната точка на линията от пепел внезапно избухна във виолетови искри и загоря бързо. Огънят се устреми по дължината на пътеката, следвайки момчето безмилостно.

„Ако пламъкът докосне това дете — каза демонът, — ще го изпепели!“

Свещеникът пристъпи към другия край на пътеката, наблюдавайки придвижването на огъня. Размишляваше напрегнато, знаейки, че не може да покаже слабост пред ликуващата публика.

„Ако сега изгубим тези хора — продължи Кабраксис, — никога няма да успеем да ги привлечем отново. Ще изминат години, преди да можем да се върнем в Брамуел“.

— Ефирн — извика Чолик.

Момчето откъсна очи от пътека и го погледна.

— Виж ме! — извика радостно то. — Виж ме! Аз ходя!

— Да, Ефирн — каза Чолик. — И всеки тук е горд с тебе. Ала има нещо, което трябва да узнаем.

Сега неумолимо напредващият пурпурен огън беше само на две извивки зад детето, а до края на пътеката оставаха още около трийсет стъпки.

— Какво? — попита Ефирн.

— Можеш ли да тичаш?

На лицето на момчето се изписа объркване.

— Не зная. Никога не съм опитвал.

Виолетовият огън преодоля още десетина стъпки.

— Опитай тогава — предложи свещеникът и протегна ръце: — Затичай се към мен, Ефирн. Бързо, момче. Колкото можеш по-бързо.

Ефирн затича неуверено. Огънят зад него продължаваше да напредва, но сега разстоянието помежду им се скъсяваше по-бавно.

— Хайде, Ефирн — окуражи го Чолик. — Покажи на баща си колко бърз си станал сега, след като Диен-Ап-Стен ти предложи своята благословия.

Ефирн затича по-бързо, заливайки се от смях. Хората коментираха оживено ставащото.

Момчето достигна края на пътека, плъзгайки се по финалната извивка към земята, и се озова право в ръцете на Чолик точно когато виолетовият пламък погълна и последните остатъци пепел сред дъжд от искри, посипали се беззвучно.

Почувствал се така, сякаш самият той е избягнал среща със смъртта, Чолик задържа момчето в своята прегръдка. Ръцете на Ефирн го бяха обгърнали здраво.

— Благодаря, благодаря, благодаря — задъхваше се момчето, като продължаваше да се притиска към него.

Чолик беше едновременно объркан и развълнуван. Не знаеше как демонът бе направил магията, ала изцелението на Ефирн беше невиждано чудо.

„Лекуването е лесна работа — изрече Кабраксис в ума му. — Причиняването на болка е нещо съвсем различно и много по-сложно, когато трябва да продължава дълго. За да се научиш да нанасяш вреда, първо трябва да си запознат с техниката на изцеряването“.

Никога преди Чолик не беше мислил за това.

„Има много неща, за които никога не си и помислял — продължи демонът. — Но нищо, времето е пред теб. Обърни се, Буярд Чолик, и приветствай новите си последователи!“

Свещеникът се освободи внимателно от прегръдката на момчето и се обърна, за да срещне очите на неговите родители. Никой дори не помисляше да спомене за изчезването на пътеката.

Ефирн се затича радостно по поляната, желаейки да демонстрира своята новопридобита сила. Неговите братя и сестри го поздравяваха възторжено, а баща му го грабна и го прегърна, преди да го даде в обятията на майка му. Без да скрива сълзите си, тя го притисна силно към себе си.

Чолик наблюдаваше сцената развълнувано, изумен от собствените си емоции.

„Нима си изненадан от това колко добре се чувстваш, задето си излекувал някого?“ — попита Кабраксис.

— Да — прошепна свещеникът. Знаеше, че никой друг, освен демона не може да го чуе.

„А не бива. За да познаваш мрака, преди всичко трябва да овладееш светлината. Църквата никога не ти е позволявала да влагаш лични чувства в своите заклинания“.

— Да…

„Светлината се страхува да даде на хората могъществото, което аз ти позволих да притежаваш — продължи Кабраксис. — Хората с големи заложби много бързо стават герои и пример за подражание. Но слугите на светлината изпитват завист към тяхната слава“.

— Но не и демоните? — попита Чолик.

Кабраксис се засмя. Стържещият звук отекна болезнено в главата на свещеника:

„Демоните не са толкова завистливи. Нито пък така изпълнени с желание да управляват живота ти. Кажи ми, кой ти е налагал най-много правила и най-много ограничения?“

Свещеникът не отговори.

„Добре, а според теб защо слугите на светлината държат толкова на правилата? — попита Кабраксис. — За да запазят своето надмощие, разбира се. Ала ние, демоните, вярваме, че на всеки, който подкрепя мрака, трябва да му бъде разрешено да притежава собствено могъщество. Някои повече от останалите, но те са го заслужили. Точно както ти заслужи моя дар, преодолявайки страховете си“.

— Нямах голям избор.

„Хората винаги имат избор. Именно тук се корени и най-голямата заблуда, внушавана от светлината. Уж имаш избор, но не ти е позволено да поемеш по определени пътища, просто защото те са обявени за погрешни. Но къде е изборът тогава?“

Чолик се съгласи мълчаливо.

„А сега иди при тези хора, Буярд Чолик. Сред тях ще откриеш мнозина, които са готови да се приобщят към новата вяра. Следващата ни задача е да основем църква и да намерим онези последователи, които ще ти помогнат да разпространиш моето учение. Изцери всеки, който има нужда. Мълвата ще се разнесе. До утре няма да има човек, който да не е чул за тебе“.

Горд от уважението и престижа, заслужени след изцелението на момчето, Чолик пристъпи сред тълпата. Тялото му пееше в унисон с енергията, която Кабраксис насочваше през него. Силата го водеше сама към болните и недъгавите.

Поставяйки ръце върху хората, Чолик лекуваше трески и инфекции, брадавици и слепота, изправяше неправилно зараснали крайници и дори върна разума на една сенилна старица.

— Бих искал да се установя в Брамуел — каза той на всеослушание, когато морето погълна слънцето и здрачът край тях се превърна в нощ.

Тълпата приветства възторжено тези думи.

— Когато построя своя храм — продължи той, — чудесата на Диен-Ап-Стен ще се увеличат. А сега елате. Елате при мен и ще ви посветя в пророка, на когото служа.

На следващия ден Буярд Чолик се оказа обгърнат от слава. Усещането беше главозамайващо. Вече нищо не можеше да спре плановете, които крояха двамата с демона Кабраксис.