Мел Одом
Черният път (11)

Десет

Рейтън и мъжете му отстъпиха уплашени назад, когато кошмарното създание влезе в пещерата.

— Добре, вече можем да съобщим на краля, че демонът наистина съществува — прошепна Мат. В очите му се четеше ужас. — А сега да се омитаме оттук.

— Почакай — спря го Дерик, овладявайки страха, който барабанеше по сетивата му. Той надникна отново край скалата, зад която се криеха.

— Какво да чакам? — погледна го учудено приятелят му и несъзнателно направи знака на светлината така, както го бяха учили като дете в хилсфарската църква.

— Осъзнаваш ли колко малко хора са виждали демон? — попита Дерик.

— Имаш предвид колко са оцелели, за да го разкажат? Малцина! И знаеш ли защо са загинали повечето? Защото са шпионирали демоните, вместо да бягат от тях, както би трябвало да постъпи всеки със здрав разум!

— Капитан Рейтън. — Гласът на демона прогърмя в пещерата. — Аз съм Кабраксис, наричан още Просветителя. Неразбирателството ви с Буярд Чолик е неуместно. Вие двамата трябва да работите заедно.

— За теб ли? — попита пиратът. В гласа му се долавяше страхопочитание, но той продължаваше да стои изпъчен пред демона, стиснал здраво меча си.

— Не — отвърна създанието, — но именно чрез мен ще откриете вярната пътека. — Демонът се приближи и застана до свещеника. — Аз мога да ви донеса мир.

— Мир мога да намеря и на дъното на чашата си — каза Рейтън. — Но не бих паднал дотам, че да се кланям на демонска измет.

Дерик си помисли, че отговорът щеше да звучи по-добре, ако беше произнесен по-уверено. Все пак знаеше, че и неговият глас би треперил, ако беше на мястото на капитана.

— Тогава ще умреш. — Кабраксис изписа сложен символ във въздуха пред себе си.

— Стрелци! — изрева Рейтън. — Набодете това адско изчадие!

Зашеметени от присъствието на демона, пиратите не успяха да реагират веднага. Малцина от тях съумяха да опънат лъковете си, а стрелите, които улучиха Кабраксис, се плъзнаха встрани, без да оставят и следа по кожата му.

— Дерик — примоли се отчаяно Мат, — останалите вече тръгнаха!

Хвърляйки поглед през рамо, младежът се увери, че приятелят му казва истината. Другите моряци се бяха втурнали да бягат.

Мат продължи да го дърпа:

— Хайде. Няма какво да правим тук. Да се омитаме, докато сме здрави и читави.

Дерик кимна и се изправи. В този миг от ръката на демона излетя проблясваща вълна от сила.

Кабраксис произнесе няколко слова, които едва ли биха могли да излязат от човешка уста. Бръмченето в пещерата се усили и нещо, което на пръв поглед приличаше на падащи светулки, се изсипа от сталактитите по тавана. Блещукащ на светлината на факлите, рояк едри зелени насекоми нападна пиратите, без да докосва капитана.

Замръзнал от ужас, Дерик проследи как гадините мигновено превърнаха повечето от мъжете в купчини окървавени кости. Миг по-късно оголените скелети на пиратите се изправиха и протегнаха ръце към преживелите първата атака.

Кабраксис пристъпи към оцелелите.

— Ако искате да живеете, деца мои, елате. Отдайте ми се. Мога да ви изградя наново. Мога да ви науча да мечтаете и да бъдете нещо повече от онова, което сте сега. Елате.

Малцината оживели пирати се затичаха към демона и се проснаха в нозете му. Кабраксис докосна нежно челото на всеки един от тях, оставяйки кървав знак, и така ги спаси от яростта на насекомите и оживелите скелети.

Рейтън също пристъпи напред. Мъжете бяха захвърлили фенерите и факлите, които носеха, и светлината в пещерата беше отслабнала. Дерик едва успяваше да вижда ставащото.

Капитанът продължаваше да стиска меча си, докато вървеше към демона. Беше разбрал, че няма накъде да отстъпва. Скелетите на моряците от екипажа препречваха пътя му към тунела. Но дори да се справеше с тях, оставаха хищните насекоми.

Все пак Рейтън не беше човек, който се предава лесно. Щом се оказа достатъчно близо, протегнал ръка в престорен жест на почит, той нанесе удар с меча, забивайки го дълбоко в корема на демона. Скъпоценните камъни, инкрустирани в дръжката, заблестяха ослепително. Дерик се досети моментално, че оръжието е магическо. Помисли си какъв късмет е имал, че не е влязъл в по-продължителна битка с мъжа на борда на „Баракуда“. Дори съвсем лека драскотина, нанесена от омагьосаното острие, можеше да е фатална.

Мечът на Рейтън избухна в пламъци. Кабраксис зави от болка и се заклати назад, притиснал с лапи корема си. Рейтън последва създанието, извивайки жестоко острието в раната.

— Ще умреш, демоне! — изръмжа той, но Дерик долови паниката в гласа му. Все пак беше известно, че макар демоните да умираха от острие на меч, те умееха и да се прераждат. За да бъдат наистина унищожени, се изискваха далеч по-големи усилия. Хората само успяваха да ги прогонят от своя свят, ала за демоните това не беше сериозно препятствие. Винаги намираха начин да се завърнат и да продължат да преследват своите жертви.

Рейтън продължаваше да притиска адското създание, забивайки меча си още по-дълбоко в корема му. Отново изскочиха огнени езици, но това като че ли не засегна демона сериозно. Огромната му трипръста ръка посегна и обхвана главата на капитана, преди той да успее да се изплъзне.

Кабраксис проговори отново, нещо пъклено се завихри около ръката му и обви главата и раменете на пирата. Рейтън дори не успя да изкрещи — обвита в пламъци, горната част на тялото му се овъгли мигновено. Когато демонът освободи своя захват, на мястото, където допреди миг бе стоял капитанът, имаше само обгорели останки, в които тук-там продължаваха да тлеят нажежени до червено участъци. Устата на почернелия труп бе застинала в беззвучен писък.

— Дерик — прошепна дрезгаво Мат, дърпайки ръката на приятеля си.

Зад гърбовете им простърга отъркана в скалата кост, предупреждавайки ги за останалите опасности, които дебнеха из сенките наоколо. Дерик успя да зърне през рамото си скелет, вдигнал късия си меч над главата на приятеля му.

Сграбчвайки Мат, младежът го отмести от пътя си. Успя да парира удара и сабята му изсвистя странично към ухиления череп. Долната челюст на немъртвото изчадие се счупи шумно и във всички посоки се разлетяха зъби. Скелетът залитна назад, но започна да вдига меча си повторно.

В същия миг Мат стовари тежкото си острие във врата му, отсичайки останките от черепа.

— Хванете тези мъже — прокънтя гласът на демона откъм пещерата.

— Тръгвай — извика Дерик, избутвайки приятеля си напред.

Затичаха се, избягвайки бавноподвижните скелети, които започнаха да се надигат отвсякъде, призовани от нечестивата магия на демона. Дерик и преди се беше сражавал с немъртви и знаеше, че жив човек можеше да ги надбяга лесно, стига да има пространство. Но ако притиснеха плътно жертвата си, тези създания много трудно можеха да бъдат победени, защото устояваха с лекота на фатални за хората удари.

Бръмченето на насекомите изпълни пещерата зад тях веднага щом се втурнаха по коридора. От разни странични тунели започнаха да изникват още и още събудени за нов живот скелети. По кремавобелите кости на някои личеше наскоро засъхнала кръв, но други бяха облечени в дрипите на дрехи, излезли от мода преди столетия. Порт Таурук беше дом на безброй мъртъвци и сега те се завръщаха, извикани от демона.

Дерик продължаваше да тича. Дъхът излизаше със свистене от гърдите му. Страхът му помагаше да преодолее болката и слабостта.

— Бягай! — извика той на Мат. — Бягай, да го вземат дяволите, или ще те спипат!

„И ако това се случи, ще бъде по моя вина. — Тази мисълта го обсебваше, отекваше в главата му в ритъма, с който стъпалата му докосваха камъните. — Не биваше да идваме тук. Не биваше да се оставям на момчето да ме убеди. И не трябваше да въвличам Мат“.

— Почти ни настигнаха! — прохъхри приятелят му, обръщайки глава.

— Не се обръщай! — нареди Дерик. — Гледай право напред. Ако се спънеш, няма да имаш време да се изправиш. — Въпреки собствения си съвет той не можа да се удържи и също хвърли поглед през рамо.

Увеличаващата се тълпа от скелети зад тях неотстъпно ги следваше с извадени оръжия. Кокалените им пети тракаха кухо по скалистия под. Бръмченето на насекомите се засилваше и сякаш всеки момент щеше да ги връхлети зад гърбовете на преследвачите.

Двамата отбягваха с лекота изскачащите от сенките пред тях скелети. Немъртвите създания се движеха бавно и имаше достатъчно място, за да се разминат, но от време на време се налагаше да отбиват атаките им. Дерик отклоняваше насочените към него мечове и копия с лекота, но всеки подобен сблъсък забавяше придвижването им и неумолимо приближаваше преследвачите към тях. Опита се да си припомни какво е разстоянието до изхода, но не успя. Бръмченето на насекомите изпълваше ушите му.

— Ще ни хванат! — каза Мат.

— Няма — отвърна задъхан Дерик. — Проклет да съм, няма да го допусна. Не те доведох тук, за да умреш, Мат. Продължавай да тичаш.

Краят на тунела се появи неочаквано зад поредния завой, за който Дерик вече мислеше като за последния в живота си. Нощното небе беше пронизвано от дълги бели мълнии. Надеждата им даде нови сили.

— Само още малко — каза Дерик.

— А после и разстоянието до реката, искаш да кажеш — задъхваше се Мат.

Приятелят му винаги се беше справял с надбягванията по-добре от него и Дерик се зачуди дали сега той нарочно не тича по-бавно. Тази мисъл го ядоса. Мат трябваше вече да е напуснал тунелите. Останалите от отряда го бяха направили.

Най-сетне двамата се добраха до повърхността. Месоядните насекоми вече бяха толкова близо зад гърба им, че Дерик можеше да забележи бледия зелен отблясък на черупките им.

Пред самия вход на тунела, внезапно озовал се в бурята и дъжда, Мат се подхлъзна на някакъв камък и се строполи с вик сред отломките.

— Мат! — Дерик също се спря, едва запазвайки равновесие.

Дъждът го ослепяваше, жилейки немилостиво лицето и раменете му. Това не беше обикновена буря. Младежът се зачуди дали появата на демона не се бе отразила по някакъв начин на времето. От проливния дъжд почвата под ботушите му беше започнала да омеква.

— Не спирай! — извика Мат, докато отчаяно се опитваше да се изправи. — Да не си посмял да спреш заради мен, Дерик Ланг! Не искам смъртта ти да лежи на съвестта ми!

— Няма да те оставя да умреш сам! — отвърна Дерик, стиснал здраво сабята си с две ръце.

Студената вода се стичаше по тялото му. Вече беше мокър до кости. Усещаше неприятния вкус на дъжда в устата си. Запита се дали това не е вкусът на собствения му страх.

В мига, когато Мат се изправи, насекомите ги връхлетяха.

Макар да съзнаваше безсмислието на подобно действие, Дерик замахна към тях със сабята. Острието преряза тлъстите тела на две гадини. По стоманата се разляха зелени петна слуз, които почти незабавно бяха отмити от леещия се като из ведро дъжд. В следващия миг двете насекоми изчезнаха в пукота на малки смарагдови експлозии, оставяйки остър мирис на сяра след себе си.

Останалите насекоми започнаха да губят своята вещественост по същия начин. Връхлитащият рояк продължи да се излива в стена от зелени пламъци.

— Нечистите създания не могат да съществуват на това ниво — отбеляза Мат.

Дерик не знаеше какво да мисли. За разлика от Мат той не проявяваше интерес към старинните легенди и историите за магьосници. И все пак насекомите продължаваха да ги връхлитат, умирайки само на сантиметри от жертвите, които преследваха. Накрая зеленото на образувания облак започна да избледнява и цветът му изтля като изпусната въздишка.

В същия момент Дерик видя как към тях през изхода на тунела се устремяват скелети, въоръжени с брадви. Той избягна удара на първия и го ритна така, че нападателят падна и заподскача по хлъзгавата кал като камък, отскачащ от повърхността на езеро. Накрая се разби в стената на една постройка.

— Тръгвай! — извика Дерик и двамата отново се затичаха.

Скелетите се втурнаха след тях. Единственото, което издаваше присъствието им, беше глухото трополене на безброй крака по напоената от дъжда земя.

Двамата побягнаха направо през центъра на разрушения град. Вече нямаше причини да се крият. Дерик беше уверен, че дори да има още пирати наоколо, те не биха си губили времето с тях. Дрипавите отблясъци на мълниите по моравото небе правеха придвижването по пресечената местност несигурно и опасно. Но онова, което в края на краищата щеше да им изиграе лоша шега, беше фактът, че са хора и силите им постепенно отслабваха. От време на време им се налагаше да забавят ход, защото краката вече не им се подчиняваха.

Скелетите обаче бяха неуморни.

Пред очите на Дерик плуваха черни петна. Носеният от вятъра дъжд допълнително затрудняваше и без това пресекливото му дишане. Хвърли бърз поглед през рамо, но видя само смърт, която прииждаше по петите му.

Намираха се на по-малко от сто метра от брега. Ако успееха да се доберат дотам, може би имаха някакъв шанс за спасение. Водата беше дълбока, а скелетите не можеха да плуват, тъй като не разполагаха с плът, която да ги задържа на повърхността.

Дерик осъзна безполезността на своята сабя, захвърли я и продължи да тича. Оцеляването сега зависеше единствено от бързината. Въпреки изтощението си, младежът успя да измине поредните двайсетина метра.

И ето изведнъж се оказа на ръба на урвата. Мат беше до него, а бледото му лице издаваше ужасно изтощение. Сетне точно когато Дерик вече бе сигурен, че ще успее да се хвърли в течащата долу река, нещо го сграбчи за крака и той се стовари тежко на камъните. Пред очите му се спусна черна пелена.

— Ставай, Дерик! — извика Мат и хвана ръката му. Дерик инстинктивно ритна и се освободи от уловилия го скелет. Останалите немъртви се нахвърлиха върху тях като глутница плъхове.

Мат издърпа приятеля си тъкмо изпод протегнатите им пръсти. Изхвърли го през ръба, без да се бави, и понечи да се метне след него, ала отгоре му скочи един скелет и го задържа.

— Не! — изкрещя Дерик и несъзнателно посегна към Мат, макар да съзнаваше, че се намира прекалено далече, за да може да му помогне.

Връхлитащите немъртви се стовариха като стена върху Мат, увличайки го заедно със себе си през ръба. Полетяха надолу, оплетени в смъртоносна прегръдка, и се блъснаха в скалистия склон на не повече от десет стъпки над реката.

Звукът от натрошени кости достигна до Дерик точно когато самият той падна в ледените води. От началото на бурята бяха изминали едва няколко минути, но реката вече беше придошла, превръщайки се в бучащо чудовище. Младежът зарита с натежалите си като олово крака, сигурен, че никога няма да успее да изплува. Гърдите му изгаряха за глътка въздух.

Успя да изскочи на повърхността тъкмо в момента, когато една ярка мълния прорязваше небето, превръщайки пространството между двата бряга в неестествено релефна картина. Блясъкът беше ослепителен.

— Мат! — Дерик се огледа, търсейки отчаяно приятеля си. Дали течението го беше отнесло?

Водата наоколо сякаш кипеше. Мъгла се носеше в каньона между планинските склонове. Дерик разтърси глава и продължи да се оглежда.

Изтрещя гръмотевица. Миг по-късно нещо заваля с тежък плясък в реката. Дерик видя изсипващите се от ръба на урвата скелети. Те падаха във водата на около трийсет стъпки нагоре по течението. Едва сега младежът си даде сметка колко бързо го влачи пороят.

Огледа внимателно повърхността, чудейки се дали на скелетите не бе дадена способността да плуват. Досега не беше чувал за подобно нещо, но пък до тази нощ не бе виждал и демон.

— Мат!

Нещо докосна крака му. Първата му реакция бе да се отдръпне, ала после забеляза човешка ръка близо до себе си.

— Мат! — извика Дерик и я сграбчи, за да издърпа приятеля си.

Още една светкавица проряза небето. Най-накрая младежът успя да придърпа главата на Мат до гърдите си, борейки се да задържи и двамата на повърхността. Връхлитащите вълни го задавяха. Секунда по-късно от водата се показа ръката на един скелет, давайки му да разбере, че някой все още остава вкопчен в приятеля му. Дерик изрита немъртвото създание, но то не се пускаше.

Силното течение ги увличаше все по-надолу. През по-голямата част от времето тежестта на Мат и на скелета държеше Дерик под водата. На няколко пъти успя да си поеме дъх, а междувременно продължаваше да се бори да задържи главата на приятеля си над развълнуваната повърхност. „О, светлина, дай ми сили да се справя!“

На два пъти силните странични течения едва не изтръгнаха Мат от ръцете му. Пръстите на Дерик се бяха вкочанили от студ, а изтощението изстискваше и последните капчици енергия, които му бяха останали.

— Мат! — изкрещя той в ухото на приятеля си и отново потъна. Докато се носеха стремително надолу, успя да извика още няколко пъти, но не получи отговор. Мат все така продължаваше да лежи отпуснат в ръцете му.

При следващия отблясък на светкавица му се стори, че вижда кръв на лакътя си. Знаеше, че не е ранен, значи идваше от приятеля му. Когато поредната вълна го връхлетя и го повдигна, кръвта вече я нямаше.

— Дерик! — чу се неочаквано гласът на Молдрин. Дерик направи опит да се озърне, но усилието отново го запрати под водата. Изплува отново съвсем навреме, за да чуе рева на Молдрин, чийто глас можеше да достигне до върха на мачтите и да изпразни таверна, пълна с хора от екипажа на „Самотна звезда“:

— … Ерик!

— Тук! — изкрещя младежът, плюейки вода. — Тук, Молдрин! — Той потъна отново и започна да рита с крака отчаяно, за да се издигне на повърхността. Всеки път ставаше все по-трудно. Скелетът не пускаше Мат. Дерик изрита немъртвото създание два пъти, надявайки се да освободи приятеля си от прегръдката му. — Дръж се, Мат. Моля те, дръж се. Само още малко. Молдрин ще… — Течението пак го потопи, но при изплуването си той успя да забележи проблясъците на фенер вляво от себе си.

— Ето ги! — кресна Молдрин. — Момци, задръжте тази лодка, дявол я взел!

Изведнъж Дерик се оказа в плътната сянка на нещо зад гърба си, после в небето пропълзя поредната мълния, светлината й се отрази в тъмните води и за момент разкри суровите черти на първия помощник.

— Хванах те, капитане! — надвика бурята Молдрин. — Хванах те. Я ела по-близичко към стария Молдрин, за да те освободя от товара.

За секунда Дерик се уплаши, че морякът ще го изпусне. После усети как той го сграбчва за косата — най-достъпната част от тялото на един удавник — и щеше да изкрещи от изпитаната болка, ако водата не го беше задавила отново. Молдрин го задържа и успя да го придърпа към лодката.

— Дай ръка! — извика той.

Томас се наведе, подхвана Мат под мишниците и започна да го изтегля:

— Хванах го, Дерик. Можеш да го пуснеш.

Ръцете на Дерик се отпуснаха, освободени от тежестта на Мат. Беше сигурен, че ако Молдрин не го държеше здраво, течението щеше да го отнесе. Помъчи се да улесни първия помощник в усилията му да го изтегли на борда. Срещна погледа на Лекс, увит в прогизнало от дъжда одеяло.

— Очаквахме те, капитане — каза Молдрин, когато Дерик се озова в лодката. — Знаех си, че ще те намерим. Никога не е било да не си пристигал навреме. — Той потупа Дерик по рамото. — Пак ни накара да се гордеем с тебе. Ще има да я разказваме тая история, кълна се.

— Нещо го държи — каза Томас, който още се мъчеше да изтегли Мат в лодката.

— Скелет — отвърна Дерик. — Хванал се е за краката му. Немъртвото създание изскочи пред Томас с раззината паст. Ужасен, морякът се метна назад, изтегляйки Мат със себе си.

Съвсем спокойно, сякаш се пресягаше за още една бира в таверната, Молдрин вдигна бойния си чук и го стовари право в черепа на скелета. Немъртвото създание се отпусна, освободи от хватката си Мат и изчезна в пенестите води.

Дерик пое дълбоко въздух:

— Реката е пълна със скелети. През целия път насам ни преследваха. Слава на светлината, че не могат да плуват, но ако се доберат до котвата…

Внезапно лодката се разтресе и се плъзна странично, отклонявайки носа си напряко на течението. Вълните я разлюляха и тя заподскача като полудял кон, подмятайки моряците на борда си като парцалени кукли.

— Нещо дърпа котвата! — изкрещя Томас.

Молдрин избута останалите встрани, измъкна от ботуша си нож и преряза въжето точно когато кокалестите пръсти на някакъв скелет се протегнаха към планшира^[1]. Лодката подскочи като играчка по разпенените вълни.

— По греблата! — кресна Молдрин и сам грабна едно весло от средата на лодката. — Изправете проклетото корито, докато не сме се издавили!

Преодолявайки изтощението си и резките подмятания на лодката, Дерик стана и допълзя при Мат Хю-Ринг.

— Мат! — повика той.

Проблесна мълния. Последвалата гръмотевица изпълни речния каньон е грохот. Дерик внимателно обърна главата на приятеля си. Уплаши се, когато почувства колко е отпуснато тялото му.

Големите тъмни очи на Мат се взираха безжизнено нагоре. Дясната страна на главата му беше покрита с кръв, а през тъмната коса се белееха парчета кости.

— Мъртъв е — каза Томас, вече на греблото. — Съжалявам, Дерик. Знам, че бяхте близки приятели.

Дерик не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не бе възможно Мат да е умрял! Не и напетият, остроумен Мат. Не и онзи Мат, който винаги измисляше как да заговори момичетата из пристанищата, които посещаваха по време на обиколките си. Не и Мат, който бе лекувал раните му, когато побоищата на баща му бяха приковавали Дерик за цели дни към купчината слама в плевнята зад къщата на касапина.

— Не! — извика Дерик.

Той се загледа в трупа на своя приятел.

— Изглежда е станало бързо — проговори Молдрин зад гърба му. — Трябва да си е ударил главата в някоя скала. Или го е докопал оня скелет.

Дерик си припомни как Мат се блъсна в склона на урвата по време на дългото си падане към реката.

— Разбрах, че е свършил веднага щом го докоснах — продължи помощникът. — Не си можел да направиш нищо, Дерик. Всеки мъж, получил заповедите на капитан Толифър, знаеше какво го очаква. Просто лош късмет. Това е.

Дерик седеше в средата на лодката, без да обръща внимание на дъжда и гръмотевиците. Очите му горяха, но той не можеше да заплаче. Баща му го беше научил, че от сълзите боли дори още повече.

— Видя ли демона? — попита момчето, докосвайки ръката му.

Дерик не отвърна. Откакто бе започнало отчаяното бягство, не беше помислял за Кабраксис.

— Там ли беше демонът? — попита отново Лекс. — Съжалявам за приятеля ти, но трябва да науча истината.

— Да — проговори Дерик със свито гърло, — там беше. Той причини всичко това. Той уби Мат. Той и онзи свещеник.

При споменаването на демона някои от моряците докоснаха талисманите си против уроки. Всички гребяха здраво, пришпорвани от виковете на Молдрин. Лодката се носеше бързо по придошлата река.

Далеч нагоре при кейовете гневните вълни подмятаха единствения оцелял платноход на пиратите. Екипажът все още очакваше своя капитан, без да знае, че той няма да се завърне никога.

Обзет от мъка и останал без сили, Дерик се отпусна край тялото на мъртвия си приятел и скоро пропадна в блажената тъмнина на забравата.