Мел Одом
Черният път (10)

Девет

Най-сетне Рейтън се примири с мисълта, че двата кораба са загубени. Бяха започнали да горят дори мачтите, прихванали пламъците от платната и въжетата.

— Изчезвайте от тези черупки! — извика той на пиратите, чийто ужас от огъня още не бе успял да надвие страха им от капитана. Усилието да повиши гласа си отново му причини болка в нараненото гърло.

Пиратите моментално се подчиниха и бързо напуснаха обречените съдове. Ако жертвата на няколко души можеше да спаси платноходите, Рейтън не би се поколебал да хвърли хората обратно в пламъците, но едновременната загуба и на корабите, и на екипажите им му се струваше неприемлива.

Капитанът скочи на кея и огледа брега в подножието на стълбата. Тясната каменна ивица беше покрита с изпопадали малки и големи скални блокове. Имаше и много трупове — жертви на нападателите, които бяха отвели племенника на краля.

Старецът с бойния чук се беше превърнал във въплъщение на смъртта, покосявайки всички, които се бяха опитали да се изкачат нагоре. Стрелците с лък, накацали по ръба на урвата, също бяха взели свояда дан, преди пиратите да осъзнаят, че не е никак здравословно да щурмуват стълбата. Сега нападателите се бяха изтеглили, отвеждайки и момчето със себе си.

Капитанът отиде до горящия кораб вляво от „Баракуда“ и преряза придържащото въже с един-единствен удар на меча си. Приличащият на погребална клада платноход се плъзна надолу по реката и отплава, подхванат от течението.

— Ей, вие там, на борда на „Баракуда“ — извика Рейтън на мъжете, — пригответе си прътове, за да се опазим от онова горящо корито.

Той отиде до кораба вдясно, изчака, докато пиратите се подредят в готовност, и преряза въжето.

Реката подхвана горящата купчина и я понесе към „Баракуда“. Екипажът с мъка се противопоставяше на връхлитащата тежест. Капитанът скочи на борда и също се зае да оттласква горящите останки с помощта на един прът, без да престава да крещи заповеди. Повреден или не, Рейтън смяташе да спаси кораба си. Без него щеше да му се наложи да отиде пеша до мястото на срещата с останалата част от флотилията.

Най-сетне пламтящият кораб се размина с „Баракуда“ и бавно пое по течението с кърмата напред. Пиратите нададоха радостни възгласи.

Разгневен, Рейтън грабна двамата най-близко стоящи мъже и ги метна през борда. Останалите се отдръпнаха панически, знаейки колко лесно могат да усетят яда на капитана си, ако му попаднат в ръцете. Бул беше един от първите, които отстъпиха назад, прегазвайки други трима от бързане.

Рейтън изтегли проблясващия си меч и се изправи срещу мъжете:

— Проклети кретени! Току-що откриха тайния ни пристан, загубихме два кораба и ценна стока, а вие се радвате, сякаш сте победители!

Лицата на пиратите бяха почернели от дима, а някои от тях бяха ранени при кратката си схватка с моряците на Уестмарч.

— Веднага се хващайте да изпомпвате водата и да извършвате поправки! — изрева Рейтън. — Отплаваме призори. Тези проклетници не могат да завардят устието на реката толкова бързо. Бул, събери една група мъже и ме последвай!

— Къде, капитане? — попита едрият пират.

— Отиваме да открием онзи мръсен архидякон — каза Рейтън. — Ако успее да ме убеди да не му прережа гърлото, ще го отведем със себе си и ще поискаме награда за главата му. — Той докосна нараненото си гърло. — Ако ли не, ще бъде мъртъв още преди да сме напуснали пристанището, а ние ще се задоволим с онова, което е успял да изрови от боклука долу.

— Но, капитане — възрази един от пиратите, — експлозията, която разби брега и изравни руините, дойде откъм разкопките. Свещениците сигурно са измрели до един.

— Е, тогава ще ограбваме трупове — заяви Рейтън. — Не виждам пречка и в този случай.

Той се обърна и закрачи към склона. Надяваше се Буярд Чолик да е преживял мистериозния взрив, за да може да излее гнева си върху него.

 

 

— Не искам! Не искам, ти казвам!

Дерик Ланг наблюдаваше как момчето се съпротивлява на опитите на Молдрин и още един от моряците да го отведат към безопасността на „Самотна звезда“.

— Моля ви! — викаше момчето. — Моля ви, трябва да ме изслушате!

Дерик махна изнервено на Мат и моряците престанаха да го дърпат. Намираха се достатъчно високо по склона на място, от което се откриваше идеална гледката към пристанището и руините. Вторият горящ кораб тъкмо ги подминаваше. Накъсана линия от фенери и факли се изкачваше по скалите, но очевидно не ги преследваше, защото напредваше навътре към развалините на Порт Таурук.

— Да те изслушаме за какво? — попита Дерик.

— Демонът! — Дъхът на момчето излизаше накъсано, понеже се бе съпротивлявало по целия път дотук. Беше се оказало твърде тежко, за да го носят и да тичат едновременно. Накрая Дерик го бе сграбчил за дрехите и го беше влачил, докато се отдалечиха достатъчно.

— Какъв демон? — попита Мат и коленичи, за да застане лице в лице с хлапето.

Дерик знаеше, че за разлика от него, израсналият сред многобройни братя и сестри Мат е далеч по-търпелив към децата.

— Изобщо недей споменава за проклетите демони! — изръмжа Молдрин. Старецът бе омазан е кръв от глава до пети, но тя не беше негова. Независимо от напрежението, на което ги бе подложила изтеклата нощ, той изглеждаше все така енергичен. — Досега късметът ни работеше чудесно. Не го прогонвай с тези дрънканици, носещи нещастие.

— Капитанът на пиратите — каза Лекс — ми показа знака на Кабраксис.

— Кабраксис ли е демонът, за който спомена? — попита Мат.

— Да — отвърна момчето, като се обърна и се взря в руините. — Вратата към леговището му е някъде там. Чух пиратите да говорят, че свещениците правели разкопки.

— Какъв е този знак?

— Капитан Рейтън ми го показа.

— А как стана така — попита остро Дерик, — че ти знаеш толкова много за демоните?

Лекс завъртя очи, демонстрирайки очевидното си неодобрение към предводителя:

— Изпратиха ме в Лут Голейн, за да уча за свещеник. Прекарах там цели четири години. За това време прочетох много ръкописи, занимаващи с темата за демоните. Предполага се, че в днешно време те не съществуват. И все пак е възможно мъдреците да се лъжат. Какво ще стане, ако Кабраксис е някъде сред тези руини?

От планината се спусна леден повей, който смрази Дерик. Потта бе сплъстила косата му, но той почувства как космите му настръхват, когато се загледа към останките на селището. Пиратите се тълпяха по скалите над река Дайър. Сиянието на факлите и фенерите, които носеха, разкъсваше мъглата и се отразяваше в черните води долу.

— Не можем да си губим времето, дете — каза той. — Трябва да те отведа в безопасност у дома и възнамерявам да го направя час по-скоро.

— Става въпрос за демон, капитане — настоя Лекс.

— Не съм капитан.

— Нали тези мъже ви следват.

— Така е, но аз също изпълнявам заповеди. Моят капитан ми нареди да те отведа оттук.

— А ако пиратите са намерили демон?

— Могат да си намират всеки проклет демон, който пожелаят, мен ако питаш — обади се Молдрин. — Честните мъже гледат да си нямат вземане-даване с тях.

— Да — съгласи се момчето, — но демоните нямат такива предразсъдъци по отношение на честните мъже. Те им крадат душите. А Кабраксис е измежду най-лошите, които някога са съществували.

— Не можеш ме накара да повярвам в демони — рече Томас. — Тях ги има само в глупавите приказки. Измислени са, за да се плашат дечицата.

— Кабраксис е наричан още крадеца на надежди — продължи Лекс, сякаш не го беше чул. — Много хора са умирали, влачейки веригите, които сами са си надянали, вярвайки, че той им е предложил богатство, привилегии и всичко останало, смятано от смъртните за важно.

Дерик кимна към руините на града:

— Ако твоят Кабраксис е отговорен за разрушенията там, смятам, че пиратите и свещениците няма да получат благодарност, задето са го събудили.

— Не събудили — поправи го Лекс, — а върнали в света на хората. Навремето първичните злини помогнали за прогонването му, защото станал прекалено могъщ.

— Едва ли е бил заплаха за тримата — заяви убедено Молдрин, — иначе щях да съм чувал за битката помежду им.

Вятър разроши косите на момчето. Мълния проряза небето, осветявайки лицето му.

— Диабло и неговите братя се страхуват от Кабраксис. Той е търпелив, действа подмолно и изчаква своето време. Длъжни сме да разберем дали е успял да се завърне!

— Аз пък съм длъжен да те върна в Уестмарч — заяви Дерик.

— Ще трябва да ме носиш — заинати се Лекс. — Няма да тръгна по свое желание!

— Капитане — обади се Молдрин, — моля за извинение, но едно ритащо дете из тези скали няма да ускори пътуването.

Дерик вече знаеше това от собствен опит. Той пое дълбоко въздух, долавяйки мириса на приближаващата буря, и изрече заплашително:

— Тогава ще те зарежа тук и ще кажа на краля, че не сме стигнали навреме!

Тъмните очи на момчето го изгледаха за миг:

— Няма да го сториш.

Дерик се смръщи, надявайки се да уплаши момчето.

— Ако ме отведеш, без да провериш тая история — заяви Лекс, — ще съобщя на краля, че си имал шанса да научиш нещо повече за демона, но не си го сторил. След историята в Тристрам, не мисля, че чичо ми ще остане много очарован от твоето бездействие. — Момчето повдигна вежди: — Ти как смяташ?

Дерик помълча известно време, надявайки се момчето да отстъпи. Но лека-полека започна да осъзнава, че Лекс е прав — кралят щеше да се заинтересува от случилото се в развалините на Порт Таурук. А и въпреки изгледите да се изправи срещу демон, той също започваше да изпитва любопитство. Накрая въздъхна.

— И аз не мисля, че кралят ще остане очарован… Молдрин! — рече по-високо.

— Да, капитане.

— Ще можете ли вие двамата с Мат да отведете това дете обратно на лодката? — Дерик се обърна отново към момчето: — Стига да ни даде дума, че ще се държи миролюбиво?

— Мога да се справя — каза заплашително първият помощник. — Ако се стигне дотам; бих могъл да го вържа и да го спусна покрай скалите. — Втренчи се за момент в момчето и отново насочи вниманието си към Дерик: — Но не съм сигурен, че онова, дето смяташ да правиш, е много разумно.

— Никога не са ме обвинявали, че разполагам с излишък от здрав разум — каза Дерик. В гласа му се долавяше всичко друго, но не и самохвалство.

— Няма да ти позволя да ме отпратиш — поклати глава Мат. — Особено ако ни очаква лов на демони. Идвам с теб.

Дерик погледна към своя най-стар и най-добър приятел.

— Така да бъде. Радвам се, че ще си с мен, ала прекарването няма да е приятно.

Мат се усмихна.

— Ще бъде приключение, за което да разказваме на внуците си.

— И аз трябва да дойда с вас — прекъсна го Лекс.

Дерик го погледна мрачно:

— Нали докара работата, докъдето искаше. Остави другото на нас. Кралят няма да остане очарован, когато научи, че си се изложил на ненужен риск. Разбра ли ме?

Момчето кимна неохотно.

— Дотук се справяш добре — поощри го Дерик. — Почти беше успял да се измъкнеш от ръцете на пиратите. Затова очаквам от тебе разумно поведение, докато си с тези мъже, на които дължиш живота си. Спазарихме ли се?

— Но аз мога да позная демона…

— Момче — отвърна Дерик, — вярвам, че ако видя демон и сам ще мога да го разпозная.

 

 

Приближаващата буря продължаваше да набира сили, докато Дерик водеше групата си обратно към руините. Луната често се скриваше зад тъмните, заплашителни облаци, оставяйки света под копринената наметка на мрака.

Въпреки това се оказа лесно да намерят входа към подземната пещера, в която тъкмо изчезваха последните пирати. Предпазливо последваха шествието надолу по разчистената пътека към недрата на руините.

Някъде пред тях се чуваше далечно бръмчене. Пронизващият вятър беше изчезнал веднага щом слязоха под земята, но и без него въздухът беше леден. Дерик се чувстваше зле — продължителното катерене и яростните схватки сякаш бяха изстискали последните му сили. Мечтаеше за хамака си на „Самотна звезда“ и за дългото спокойно пътуване до Уестмарч.

Прашна омара изпълваше прохода пред тях. Изглеждаше като позлатена в неясната светлина на факлите.

Тунелът започна да се разширява, преминавайки постепенно в просторна зала. В отсрещния край се виждаше огромна порта. Пиратите бяха спрели в края на прохода, пречейки на Дерик да разгледа онова, което лежеше по-нататък. Неколцина от тях жестикулираха ожесточено и изглеждаха склонни да се обърнат и да побегнат, но главатарят им ги задържа, изваждайки меча си.

Моряците от „Самотна звезда“ се прикриха зад издадените канари, стърчащи от стените на прохода. Дерик долови, че Мат диша с леки хрипове.

— Какво има?

— Сигурно е от проклетия прах — прошепна момъкът в отговор. — Сигурно още не е слегнал след експлозията.

Дерик откъсна единия ръкав на ризата си и му го подаде:

— Завържи това около носа и устата си. Ще те предпази.

Мат прие с благодарност и овърза лицето си в някакво подобие на маска. Дерик отпори и другия ръкав и го използва, за да направи същото.

Бавно и предпазливо Рейтън и хората му навлязоха в пещерата.

— Виж! — Мат го побутна и посочи скелетите, с които беше осеян подът.

Изглеждаха червено-розови, сякаш плътта им беше току-що оглозгана. Дрехите им изобщо не изглеждаха като вехти парцали, покриващи разложени трупове. Дерик почувства как космите на врата му настръхнаха. Не разбираше много от магия, но беше сигурен, че пред очите му имаше доказателство за употребата й.

„Не трябваше да сме тук — помисли си той. — Ако имах малко здрав разум, щях да наредя да се махаме, преди някой от нас да е пострадал“. Всъщност тъкмо се канеше да даде тази заповед, когато през огромните двери пристъпи мъж, облечен в черно и алено.

Новодошлият изглеждаше в началото на четирийсетте. Черната му коса бе леко прошарена на слепоочията, а лицето му изглеждаше изпито и волево. Около тялото му се виеше блестяща аура.

— Капитан Рейтън — поздрави мъжът, но в думите му не се долавяше никакво чувство.

Напрегнатото бръмчене, което чуваха още откакто бяха дошли, изведнъж се усили.

— Чолик — кимна Рейтън.

— Защо не си при корабите? — Свещеникът прекоси делящото ги пространство, безразличен към скелетите, разпръснати навсякъде.

— Бяхме нападнати — отвърна пиратът. — Моряците на Уестмарч подпалиха корабите ми.

— Бил си проследен? — Изпълнен с яд, гласът на Чолик се извиси над бръмченето.

— Кой е този човек? — прошепна Мат.

— Не зная — поклати глава Дерик. — Но тук определено няма демони. Хайде да се махаме.

— Може би не аз съм бил проследен — възрази Рейтън. — Може би те е предал онзи, от когото купуваш информацията си в Уестмарч.

— Не — каза Чолик. Той спря на една ръка разстояние от капитана на пиратите. — Хората, които търгуват с мен, не биха посмели да го сторят. Щом е имало нападение, то се дължи на собствената ти некомпетентност.

— Защо просто не прескочим търсенето на виновни? — предложи Рейтън.

— И какво да правим тогава, капитане? — развеселен, Чолик го изгледа с презрение. — Например да се заемем с убийствата, които ти и разхайтеният ти екипаж смятате да извършите, за да се доберете до предполагаемите съкровища, които съм намерил?

Рейтън се ухили:

— Не особено красив начин да го кажеш, но да, именно за това става дума.

Чолик придърпа мантията си величествено:

— Опасявам се, че плановете ми за тази нощ не го включват, капитане.

Пристъпвайки напред, Рейтън изрече:

— Не съм сигурен как виждаш нощта оттук нататък, Чолик, но смятам да получа своето. Аз и моите мъже проляхме кръв заради теб, без да получим почти нищо в замяна.

— Алчността ти ще те погуби — заплаши го Чолик.

Рейтън размаха меча си:

— Алчността ми ще погуби първо теб!

През портата пристъпи нова фигура. Беше висока и масивна, с огромни, трипръсти ръце и черна, прорязана от бледосини пламъци кожа.

Занемял, Дерик се втренчи в демона.