Метаданни
Данни
- Серия
- Диабло (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Legacy of Blood, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светослав Иванов Ковачев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 41гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ричард А. Кнаак. Диабло: Завещание от кръв
ИК „Хермес“, Пловдив, 2006
Редактор: Венера Атанасова
Коректор: Юлиана Василева
ISBN-10: 954-26-0445-9
ISBN-13: 978-954-26-0445-7
Американска, второ издание
История
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
Шест
Норек не се подаде повече от каютата си, докато не настъпи време за сутрешната закуска. Никой не му проговори по време на кратката му разходка до столовата, дори капитан Каско, който очевидно още не беше простил на своя пътник за мръсотията, оставена на палубата. Норек всъщност беше благодарен за липсата на внимание, защото не искаше нещо да забави връщането му сред безопасността на кабината.
Той бе спал на пресекулки през нощта, преследван не само от сънищата за Бартук, но и от ужасяващите видения за отмъстителния дух на Фаузтин, който се бе появил да го вземе със себе си. Ветеранът се бе успокоил едва когато „Хоксфайър“ най-накрая бе вдигнал платна. Разбунените призраци определено не биха могли да го последват в открито море. Всъщност, докато корабът пореше бурните вълни, Норек започна да си мисли, че само си бе въобразил страховитата картина. Човекът, когото той бе приел за Фаузтин, вероятно бе някой друг визджереец — все пак пристанището се намираше в близост до техните източни земи — или пък бе плод на собственото му тревожно въображение.
Последното изглеждаше най-вероятно. В края на краищата Норек беше опустошен физически и психически. Спомените от гробницата и от клането в странноприемницата продължаваха да го преследват постоянно. Освен това бронята на военачалника бе поставила издръжливостта му на крайно изпитание, принуждавайки войника да прекоси трудния терен без почти никаква почивка, и то с темпо, което би убило повечето мъже. Норек подозираше, че вероятно и той би загинал някъде по пътя, ако бронята не му беше спестила поне част от усилията.
Вълните станаха по-бурни, когато „Хоксфайър“ навлезе в дълбоки води. С всяко проскърцване на корпуса Норек ставаше все по-убеден, че съвсем скоро морето ще строши старото корито като съчка. Но корабът продължаваше храбро напред, възсядайки вълните една след друга. Въпреки че изглеждаха като събрани от кол и въже, капитан Каско и неговият екипаж се оказаха доста сръчни в управлението на плавателния съд. Те се стрелкаха по въжетата, тичаха по палубата и непрекъснато поддържаха кораба в готовност да посрещне природните стихии. — Това, за което те нямаха готовност, бе бурята, която се разрази няколко часа след като потеглиха. Небето причерня и навсякъде започнаха да се сипят светкавици. Вятърът набра скорост и започна да огъва мачтите, опитвайки се да разкъса платната. Норек, който най-накрая бе излязъл навън, бързо се хвана за релинга, когато морето наклони „Хоксфайър“ настрани.
— Дясно на борд! — изрева Каско от мостика. — Дясно на борд!
Мъжът при щурвала се опита да се подчини, но вятърът и вълните се бореха срещу него. Още един член на екипажа му се притече на помощ и двамата заедно успяха да изпълнят заповедта на капитана, макар и с големи усилия. Накрая заваля и дъжд — истински порой, който принуди Норек да се прибере в своята каюта. Той не само не разбираше нищо от мореплаване, но и рискуваше живота си всеки път, когато се приближеше до релинга, защото, както бе облечен в тежката броня, ако някоя по-силна вълна го изхвърлеше зад борда, щеше да потъне като камък.
Един зацапан фенер се клатушкаше бясно от тавана и се опитваше да освети каютата. Норек се разположи във вътрешния край на койката и се помъчи да помисли. Той все още не се беше отказал от надеждата да се освободи от прокълнатата броня, но засега нямаше никаква идея как да го направи. Това изискваше мощна магия, а той не познаваше човек с такива умения. Само ако можеше да попита Фаузтин…
Споменът за снощното му видение отново се стовари върху него със страшна сила. За пореден път тръпки побиха Норек. Най-добре беше да забрави за Фаузтин, а също и за Садун. Те бяха мъртви.
Нощта настъпи, но бурята не утихваше. Дойде време за вечеря и се наложи Норек да слезе в столовата. Забеляза, че сега част от екипажа го гледаше с нещо повече от незаинтересованост и пренебрежение. Някои от хората изглеждаха враждебно настроени, но в същото време сякаш бяха уплашени. Норек не се съмняваше, че това бе свързано с бронята. Моряците вероятно се чудеха какъв е той. Бронята говореше за власт, за господство. Защо такъв като него пътуваше на мизерна черупка като „Хоксфайър“?
Той отново отнесе яденето си в каютата, предпочитайки усамотението. Този път храната беше малко по-приемлива, а може би предишните буламачи вече бяха притъпили вкусовите му възприятия. Норек изгълта гозбата, след това се отпусна на койката. Не очакваше съня с нетърпение. Не беше съблазнен нито от виденията, посветени на Бартук, нито от кошмарите, свързани с гробницата. Накрая изтощението си каза думата и дори жестокото клатушкане на „Хоксфайър“ не можа да задържи очите му отворени.
„Би било добре… да си починеш… — каза един хриплив, но същевременно познат глас. — … Но както се казва… за злото няма почивка… нали така?“
Норек скочи на крака с широко отворени очи. Фенерът не даваше почти никаква светлина, но дори в сумрака войникът можеше да види, че в стаята няма никой.
— Проклятие! — Това бе поредният кошмар. Норек разбра, че бе заспал, без да се усети. Гласът бе прозвучал единствено в главата му. Гласът на приятел, който сега бе мъртъв.
Гласът на Садун.
Чу се гръмотевица. „Хоксфайър“ потрепери. Норек се улови за ръба на койката и понечи отново да легне върху нея.
„Трябваше… да послушаш Фаузтин… Сега вероятно… е твърде късно“.
Той замръзна на мястото си, а погледът му се стрелна към вратата.
„Ела при нас, приятелю… ела при Фаузтин… и мен“.
Норек се стегна.
— Садун?
Не получи отговор, но няколко от дъските точно пред каютата му изскърцаха, сякаш някой бе стъпил върху тях и бе спрял пред вратата.
— Има ли някой там?
„Хоксфайър“ се наклони и едва не го запрати на пода. Норек се залепи за стената, а погледът му не се откъсваше от вратата. Нима си бе въобразил хрипливия, задъхващ се глас на Садун?
През дните, последвали бягството му от гробницата, нервите на ветерана бяха поставени на сериозно изпитание — повече, отколкото в най-свирепата битка. Но сякаш нещо отвътре накара Норек да отиде при вратата. Когато я отвореше, най-вероятно пред нея нямаше да има никой. Невъзможно бе Садун и визджереецът да са отпред, очаквайки своя приятел, който ги бе убил по толкова жесток начин. Такива неща просто не се случваха, освен в историите, разказвани шепнешком по късни доби около лагерните огньове.
Но пък и обсебени от духове доспехи също не съществуваха извън мрачните приказки.
Дъските отново изскърцаха. Норек стисна зъби и посегна към резето.
Металната ръкавица внезапно потрепери и започна да сияе в зловещо червено.
Той дръпна ръката си обратно, наблюдавайки с изумление как сиянието помръква. Посегна напред още веднъж, но този път не се случи нищо. Норек се напрегна, вдигна резето и отвори вратата със замах.
Върху него се стовариха вятър и дъжд, но пред каютата нямаше никаква ужасяваща сянка, с обвиняващо насочен напред кокалест пръст.
Норек грабна наметалото си и излезе навън. Погледът му се стрелна първо наляво, след това надясно. Около носа на кораба видя неясните сенки на мъжете, които се бореха да задържат платната по местата им, но нямаше й следа от предполагаем призрак.
Тежки стъпки го накараха да погледне отново към кърмата, където видя един от хората на Каско да тича към носа. Той щеше да подмине Норек, без дори да го погледне, но войникът го хвана за ръкава. Пренебрегвайки разярения поглед на матроса, ветеранът му извика:
— Видя ли някой тук преди малко? Имаше ли някой пред моята каюта?
Морякът изплю нещо на неразбираем език и се изтръгна от ръцете на Норек, сякаш бе докоснат от прокажен.
Воинът продължи да го гледа, докато онзи се отдалечаваше тичешком, а после насочи вниманието си към релинга. В главата му се зароди една идея — напълно абсурдна, но все пак той пое риска и пристъпи до ръба, да погледне кораба отстрани.
Вълните биеха непрестанно в разнебитения корпус на „Хоксфайър“ и сякаш даваха всичко от себе си, за да пробият борда и да запратят плавателния съд и неговите обитатели в обятията на смъртта. Морето се гърчеше диво и понякога се издигаше толкова високо над палубата, че Норек изпитваше затруднение да види небесата.
Обаче нямаше никаква следа от предполагаемия му посетител. Нямаше отмъстително зомби, вкопчило се отстрани на корпуса. В края на краищата се оказваше, че той отново си бе въобразил всичко — непрощаващите сенки на Садун Трист и Фаузтин не бяха стояли пред вратата на каютата му.
— Ти! Какво прави вън? Прибира се веднага! — Куцукащата фигура на капитан Каско се зададе откъм носа. Той изглеждаше разярен от това, че единственият му пътник сякаш предизвикваше природните стихии. Ветеранът се съмняваше, че това се дължи на загриженост за неговата безопасност. Зад гневните думи на капитана прозираше и мъничко страх — същия, който Норек бе забелязал и при останалите хора от екипажа.
— Какво има? Какво не е наред?
— Не наред? — излая в отговор Каско. — Всичко наред! Обратно в каюта! Навън буря! Ти глупак?
Норек се изкушаваше да отговори с „да“ на въпроса на капитана, но предпочете да не спори с него. Пред погледа на сакатия мореплавател той се върна в каютата си и затвори вратата пред намръщената му физиономия. Само след миг Норек го чу да се отдалечава с тежки стъпки.
Ветеранът се опита да заспи отново, въпреки че тази идея изобщо не го привличаше сега. В главата му постоянно се въртяха въпроси. Най-силно го озадачаваше мистериозното сияние, излъчвано от кървавочервената ръкавица миг преди воинът да свали резето. Ако зад вратата не бе дебнела никаква опасност, защо бронята бе предприела такава защитна мярка? Вярно, че не беше установила контрол над тялото му, но все пак действията й, изглежда, имаха определена цел…
Размишлявайки върху този феномен, Норек се унесе. Събуди го тътенът на една гръмотевица, която разтърси каютата и едва не го изхвърли от разнебитената койка. Замаяният войник не можеше да прецени колко дълго бе спал. Бурята продължаваше да се вихри с пълна сила и ветеранът прие, че бяха минали само няколко часа. Нито една от бурите, които бе преживявал, не бе продължавала толкова дълго, но може би в открито море нещата стояха по по-различен начин.
Ръцете и краката му бяха изтръпнали, затова Норек се протегна и се опита да заспи отново.
Продължителен трясък, по нищо не напомнящ за гръмотевица, го накара да скочи на крака. Той го разпозна веднага, въпреки че не му се случваше да го чува всеки ден. Това беше звукът на чупещо се дърво.
На кораба, намиращ се сред развилнялата се буря, това можеше да означава само едно — сигурна смърт за всички на борда.
Норек излетя от каютата и хукна към носа. По виковете разбра, че екипажът вече се бори, за да преодолее грозящата ги опасност, но ветеранът знаеше колко трудна бе задачата им, ако наистина се беше случило онова, от което се опасяваше.
Секунди по-късно най-лошите му страхове се оправдаха. Точно пред него няколко моряка се бореха да не допуснат една от мачтите да се разцепи на две. Някои от тях дърпаха въжетата в опит да задържат горната половина на мястото й, докато други мъже се стараеха да подсилят повредената част с шини, гвоздеи и намотано въже. За съжаление битката им беше обречена на неуспех, защото мачтата се накланяше все повече и повече. Падайки, тя можеше да повлече и такелажа[1] на останалите две мачти и тогава корабът щеше да стане неуправляем.
Той искаше да направи нещо, но никое от уменията, които бе придобил през дългия си живот, нямаше да бъде от помощ на опитните моряци. Норек се загледа в металните ръкавици. Кървавочервеният им цвят ги караше да изглеждат толкова заплашителни и изпълнени със сила. И въпреки това цялата прехвалена мощ на наследството на Бартук му бе напълно безполезна в момента.
Тази мисъл се стопи, когато обезпокоително синьо сияние се появи без предупреждение около всяка от ръкавиците.
Норек внезапно се втурна напред — бронята отново бе поела командването над неговите действия. Но както никога досега ветеранът не й се противопостави, уверен, ако не в метода, то поне в намеренията й. Бронята искаше да стигне до мистериозната си крайна цел, а това нямаше да стане, ако потънеха заедно на дъното на морето. Тя бе длъжна да действа, дори само за да спаси живота на Норек.
— Назад! Назад! — извика му капитан Каско, очевидно убеден, че неговият непохватен пътник може единствено да влоши още повече и без това ужасната ситуация. Обаче ветеранът прелетя край него, без да му обърне внимание, като едва не събори сакатия моряк през борда.
Мачтата скърцаше застрашително — сигурен знак, че остават само секунди, преди да се срути. Норек си пое дълбоко въздух и зачака нетърпеливо бронята да направи нещо.
— Кешра! Куезал иракус!
Светкавиците подчертаваха всяка една дума, излязла от устата на войника, но той не им обръщаше внимание. Това, което гледаше — и несъмнено всички наоколо също видяха, — бяха трептящите зелени фигури, които внезапно заобиколиха повредената мачта. Те притежаваха силни лъскави пипала, които завършваха със смукателни органи и дълги туловища, наподобяващи гигантски плужеци. Чудовищата съскаха и пълзяха, а нереалните им лица приличаха на кошмарните видения на някой луд художник, опитал се да нарисува карнавални маски.
Моряците се разбягаха панически, захвърляйки въжетата. Мачтата започна да пада. Призованата от Норек орда я върна на мястото й. Докато някои от съществата я придържаха, други започнаха да обикалят около повреденото място. След себе си те оставяха пътеки от слуз, запълващи цепнатините на дървото. В началото ветеранът нямаше представа какво бяха намислили демоните, но скоро забеляза, че слузта се втвърдяваше почти моментално, подсилвайки мачтата. Съществата продължиха да се въртят около нея, сякаш на безумно състезание без финална линия. Техните събратя, които вече не трябваше да придържат повредения участък, стояха отстрани и съскаха, сякаш окуражаваха онези, които обикаляха около дървото. — Кешра! Куезал ранака!
Демоните бързо запълзяха надолу по мачтата и се събраха накуп. Норек премести погледа си от ужасяващата група към работата, която бяха свършили. Въпреки бурята мачтата почти не се огъваше, сякаш духаше само лек бриз. Чудовищата не само я бяха поправили, но дори я бяха заздравили до такава степен, че имаше вероятност тя да преживее пътуването по-леко от останалите две.
Очевидно доволна, бронята махна небрежно с ръка към демоните. Зловещата група бе залята от толкова ярка светлина, че Норек се принуди да замижи. Съскането на съществата стана по-силно, по-дрезгаво, а после светлината изчезна с някакво подобие на въздишка, не оставяйки и следа от приличащите на плужеци демони — нито дори пътечка от слуз по палубата.
Напълно безразлична към случилото се, бурята продължаваше да се вихри, мятайки „Хоксфайър“ наляво-надясно. Но въпреки че заплахата не бе отминала, екипажът не изгаряше от желание да се върне по местата си. Моряците се размърдаха едва когато капитанът започна да им крещи. Те заобикаляха Норек отдалече, поглеждайки го крадешком, с изпълнени със страх очи. Явно осъзнаването, че с тях пътува човек, който може да командва такива ужасяващи чудовища, ги бе разтърсило до дъното на душите им, независимо от това, че животът им беше спасен от призованите демони.
Обаче на Норек въобще не му беше до тях. Чувстваше се толкова изтощен, та чак му се подкосяваха краката.
Макар магията всъщност да бе направена от доспехите, той се чувстваше така, сякаш собственоръчно бе изработил наново цялата проклета мачта. Ветеранът очакваше бронята да го поведе обратно към каютата му, но сега, след като опасността беше преодоляна, тя очевидно бе оставила нещата в неговите ръце.
Докато се обръщаше и напускаше палубата, той имаше усещането, че металът тежи цял тон. Продължаваше да усеща напрегнатите погледи на екипажа на „Хоксфайър“ върху себе си. Без съмнение хората скоро щяха да забравят, че дължат живота си на неговото присъствие на борда. Страхът им от това, че се намират в компанията на повелител на демони, щеше да нарасне и можеше да избие в насилие.
Не го бе грижа. Единственото, което Норек искаше сега, бе да си легне. Отчаяно се нуждаеше от сън. Дори бурята нямаше да успее да го задържи буден в този момент. На другия ден щеше да се опита да замаже положението.
Ветеранът се надяваше, че междувременно никой от екипажа нямаше да опита нещо глупаво и фатално.
Мрак. Топъл, всепоглъщащ мрак.
Кара се бе настанила в него. Живееше в него. Чувстваше се толкова удобно, че дълго време не желаеше да го напусне. Все пак настъпи един момент, когато я обзе тревожно чувство за опасност и я накара да се обърне, да се раздвижи и да се опита да се събуди.
Чу се един странно познат глас.
— Кара! Девойче! Къде си?
Думите бавно започнаха да я изваждат от забравата. С цялата си воля Кара Найтшадоу се опита да се отърси от съня. Мракът я държеше като затворничка. Удобството, което той предлагаше, беше задушаващата прегръдка на вечния сън.
— Кара!
Тя вече не се чувстваше комфортно. Мракът я дразнеше, притискаше я, по-скоро наподобявайки ковчег, отколкото меко легло…
— Кара!
Магьосницата отвори очи.
Тя беше затворена в гробница от дърво, а крайниците й бяха като парализирани.
Някъде далече излая куче. Некромантката примигна в опит да се съсредоточи. През няколко пукнатини проникваше неясна светлина, достатъчна, за да може Кара да осъзнае какво й се бе случило. Стоеше права, а дънерът я обгръщаше здраво от всички страни — кухо дърво, без никакви по-големи пролуки. Някак я бяха напъхали вътре и я бяха затворили, за да умре?
Тя едва не се поддаде на чувството за клаустрофобия[2]. Магьосницата се опита да раздвижи ръцете си, но не успя. Те бяха приковани от двете й страни, увити от зеленината, която растеше в кухото дърво. Още по-лошо — мъх покриваше устата й, запечатвайки я плътно. Тя се опита да извика, но се чу само приглушен стон и Кара разбра, че никой отвън няма да я чуе.
Още кучета се разлаяха, този път по-наблизо. Тя различи един глас — гласа на капитан Джеронан, — който викаше името й.
— Кара! Девойче! Чувате ли ме?
Краката й също отказваха да помръднат вероятно по същата причина, както и ръцете й. Физически Кара бе напълно безпомощна.
Чувството за клаустрофобия се засили. Въпреки че магьосницата бе прекарала по-голямата част от краткия си живот в усамотение, винаги бе имала свободата да се движи, свободата да избира. Нейните немъртви нападатели я бяха лишили и от двете. Отчаяната некромантка не можеше да си обясни защо просто не я бяха убили, след като гибелта й изглеждаше неминуема, но по доста бавен и ужасен начин.
Тази мисъл, придружена от нарастващото чувство, че дървото я притиска все по-здраво от всички страни, бързо започна да води Кара към почти сляпа паника. Тя искаше да се измъкне, да бъде свободна, страхуваше се от бавните мъки на гладната смърт.
Както беше прикована и със запушена уста, нямаше начин да направи някоя магия, за да се спаси. Но първичните сили, обикновено държани под контрол от последователите на Ратма, настояваха да излязат на повърхността. Тя нямаше да загине по този начин, не и от черната магия на някакъв загубен немъртъв магьосник. Нямаше да загине по този начин. Във вътрешността на дънера взе да става все по-горещо. Пот започна да се стича от челото на некромантката. Растителността сякаш се стегна около крайниците й. Нямаше да загине…
Сребристите й очи заискриха по-силно… по-силно… И дънерът експлодира.
Трески се разлетяха във всички посоки, засипвайки околността. Кара чу мъжки ругатни и квичене на кучета някъде наблизо. Тя не можеше да направи нищо за посипаните с отломки хора. Честно казано, не можеше да направи нищо повече и за себе си. Крайниците на некромантката вече не бяха приклещени и тя се стовари по очи. Само инстинктивната й реакция — да протегне ръце напред — я спаси да не си разбие главата, но не предотврати сътресението от удара й в земята и тя почти изгуби съзнание.
Магьосницата чу неясни гласове, които сякаш се приближаваха към нея. Някакъв звяр започна да души земята около главата й, а студеният му нос се допря за момент до ухото й. Тя чу някаква команда, а после почувства силни, но нежни ръце да докосват рамената й.
— Кара! Какво, в името на морската вещица, се е случило с вас, девойче?
— Джеронан… — успя да промълви тя, но усилието едва не я довърши.
— Спокойно, девойче! Хей, глупако! Дръж каишките на кучетата! Аз ще се погрижа за нея!
— Тъй вярно, капитане!
Кара нямаше спомени за връщането си в Геа Кул, освен за един момент, когато съдържателят, който я бе носил на ръце, бе наругал един от спътниците си за това, че кучетата непрестанно му се мотаели в краката.
От време на време магьосницата идваше в съзнание и мислите й неизменно се връщаха към кратката й среща с двамата немъртви. Нещо у тях я тревожеше сериозно далеч повече, отколкото си бе представяла, че е възможно да я притеснят два трупа.
Въпреки състоянието си още във фаталната вечер Кара бе съобразила, че те са невидими за нейните възприятия. Нещо по-лошо — немъртвите я бяха използвали. А не би трябвало да е така — некромантите манипулираха силите на живота и смъртта, а не обратното. Въпреки това визджереецът и неговият спътник си бяха играли с магьосницата, сякаш бе проста послушница от първи клас. Как? И изобщо защо двамата ходеха по лицето на земята?
Отговорът сигурно беше свързан с грешката й в гробницата. Въпреки че по време на обучението й не бе ставало дума за такива феномени, явно когато тя бе оставила привидението само, то някак бе успяло да придобие контрол над тялото си. След това бе призовало своя спътник обратно към живота и двамата заедно бяха изчезнали с помощта на магия, преди тя да се върне.
Просто обяснение. Но незадоволително. Кара бе сигурна, че изпуска нещо.
— Магьоснице?
Думата отекна в черепа й, заглушавайки всичките й мисли. Тя насили клепачите си да се отворят и вдигна поглед към загриженото лице на капитан Ханос Джеронан.
— Какво…
— Спокойно, девойче! Вие сте изкарали два дена без храна и вода! Това не е достатъчно, за да ви нанесе истинска вреда, но си е твърдо дълго и не можете да очаквате да сте във форма!
Два дена? Тя е стояла затворена цели два дена?
— Когато изчезнахте онази нощ, аз веднага започнах издирване, но едва на сутринта открих тази кесийка до странноприемницата. — Той вдигна малката кожена кесия, в която Кара държеше някои от билките, необходими за нейните заклинания. Магиите на некромантите — изискваха и други съставки, освен кръв, въпреки че почти никой от непосветените не знаеше за това.
Все пак беше много странно, че тя бе загубила кесията си. Младата заклинателка обикновено я държеше изключително здраво завързана. Нейните нападатели сигурно нарочно я бяха откъснали. Разбира се, това звучеше още по-нелогично, защото единствената причина, да си правят този труд, бе, за да оставят следа за нейното отвличане — нещо, което не би направил никой похитител, дори ако бе немъртъв.
Но от друга страна, те я бяха оставили жива и невредима, макар и погребана в сърцето на едно мъртво дърво.
Тя се чувстваше невероятно объркана. Това сигурно бе проличало и в изражението й, защото съдържателят незабавно се опита да й помогне.
— Какво искате? Имате ли нужда от още вода? От одеяло?
— Аз съм… — Думите й звучаха по-скоро като крякането на жаба или като гласа на немъртвия й нападател. Кара прие с благодарност водата, поднесена й от Джеронан, след което опита отново. — Аз съм добре, капитане, благодаря ви за грижите. Аз, разбира се, ще ви платя…
— Не искам да слушам подобни глупости, милейди! Да не съм чул повече думата „заплащане“!
Той наистина беше пълна загадка за нея.
— Капитан Джеронан, повечето хора, особено западняците, по-скоро биха оставили някой от моя орден да изгние, отколкото да организират издирване. Вие защо го направихте?
Грамадният мъж изглеждаше притеснен.
— Винаги се грижа за гостите си, девойче.
Въпреки болката, която пронизваше цялото й тяло, тя се надигна. Джеронан я бе настанил в стая, каквато Кара дори не си бе представяла, че може да се намери в Геа Кул. Чиста и комфортна, без миризма на риба във въздуха. Истинско чудо. Все пак некромантката не позволи на разкошната обстановка да я отклони от темата.
— Защо го направихте, капитане?
— Някога и аз имах дъщеря — започна с голяма неохота той — и преди да сте си го помислили, не, тя никак не приличаше на вас, освен че също беше красавица…
Джеронан се прокашля и продължи:
— Жена ми беше от семейство с по-високо социално положение от мен, но моите морски успехи ми позволиха да се издигна, което направи брака ни възможен. Не след дълго се роди Тераниа, но майка й почина скоро след като й даде живот. — Една дръзка сълза се отрони от окото на грубоватия мъж, но съдържателят бързо я изтри от лицето си. — Животът ми през следващото десетилетие беше мъчителен, защото службата ме бе откъснала от единственото любимо същество, което ми бе останало. Най-накрая, когато дъщеря ми беше започнала да се превръща в красива девойка, аз се оттеглих от поста си и прекосих морето заедно с нея, за да я отведа на място, което тогава считах за невероятно красиво. Благословена да бъде, Тераниа никога не се оплака, дори сякаш разцъфтя тук.
— Имате предвид тук, в Геа Кул?
— Не бъдете толкова изненадана. Преди десетина години това беше много по-приятно и чисто местенце. По-късно то започна да се променя, сякаш го бе докоснало нещо гнусно. Както чувам, положението било същото навсякъде по света.
Кара с усилие задържа изражението си безразлично. Като една от последователките на Ратма тя знаеше отлично, че силите на мрака бяха започнали да се разпростират по цялата земя. Плячкосването на гробницата на Бартук беше само един от примерите в подкрепа на този факт. Некромантите се страхуваха, че скоро светът ще излезе от крехкото си равновесие и везните ще се наклонят към господарите на ада.
Очевидно демоните отново бяха плъзнали по лицето на земята.
Капитан Джеронан не бе спрял да говори, докато умът й бе зает с тези нерадостни мисли, и затова Кара бе изпуснала следващите му думи. Но нещо към края на разказа му привлече вниманието й толкова силно, че тя едва не извика.
— Какво?
Лицето му бе станало много мрачно.
— Да, точно така се случи, кълна се! Живяхме тук две години и бяхме толкова щастливи… След това една нощ чух писъци от стаята на дъщеря ми. Нахлух през вратата, но не открих нито следа от нея! Прозорецът беше затворен, претърсих внимателно навсякъде — дори в килера, но тя бе изчезнала мистериозно! Стаята нямаше друг изход и до нея не би могъл да стигне никой, без преди това да мине покрай мен!
Джеронан продължи да разказва как започнал да търси дъщеря си под дърво и камък. Дори неколцина от местните жители се включили в издирването. Три дни я търсил той и три нощи, без да постигне никакъв успех. На четвъртата нощ, когато капитанът най-накрая легнал да почине, чул дъщеря си да го вика в съня му.
Въпреки отчаянието си, като предпазлив човек, той взел със себе си церемониалната сабя, подарена му от неговия адмирал. С оръжието в ръка съдържателят отишъл сред пустошта, следвайки зова на детето си. Повече от час Джеронан си проправял път през гори и хълмове, търсейки, оглеждайки се.
Най-накрая зърнал своята обична Тераниа под едно изкривено дърво. Момичето, чиято кожа била странно бледа — дори повече от тази на Кара, — очаквало баща си с протегнати за прегръдка ръце.
Тя го повикала отново и Джеронан, естествено, се отзовал. Със сабя в едната ръка той прегърнал дъщеря си.
И кучешките й зъби едва не разкъсали гърлото му.
Капитан Джеронан бил плавал по целия свят. Бил водил люти битки с пирати и разбойници в името на своите господари. В живота си бил станал свидетел на много случки — и страховити, и прекрасни, но най-голямата му радост била да отгледа единственото си дете.
И нищо не било по-страшно и по-мъчително от това да прониже в сърцето съществото, в което се била превърнала любимата му дъщеря.
— Сабята виси долу — промълви той накрая. — Прекрасна майсторска изработка. Направена, за да бъде използвана. — И сякаш току-що се бе сетил за това — капитанът добави: — Обкована е със сребро, иначе нямаше да бъда тук днес.
— Разбрахте ли какво е направило това с дъщеря ви?
— Най-лошото е, че така и не открих! Тъкмо бях успял да изтикам цялата история в дъното на съзнанието си и точно тогава изчезнахте вие! Страхувах се, че то се е върнало за вас! — В очите му се появи една сълза. — Все още чувам виковете й — когато изчезна, и когато я убих!
Но Кара не бе отвлечена от незнайния ужас на Джеронан, а от двамата ексцентрични немъртви от гробницата. Тази мисъл най-накрая я върна обратно към настоящето.
— Простете ми, капитане, не бих искала да се отнеса безсърдечно към вашата огромна загуба… Но е много важно да разбера дали по време, на моето отсъствие са отплавали някакви кораби.
Въпросът на Кара хвана неподготвен скърбящия мъж, но той се съвзе бързо.
— Единственият кораб, който е отплавал оттогава, е „Хоксфайър“. Прокълнато корито, ако въобще съм виждал такова! Изненадан съм, че още не е потънал.
Само един кораб, значи. Крадецът несъмнено се бе качил на него.
— Накъде се беше насочил?
— Той винаги плава до Лут Голейн.
Името й беше познато. Процъфтяващо кралство на западния бряг на моретата-близнаци, където се събираха търговци от цял свят.
Лут Голейн…
Тя се замисли отново. Визджереецът и неговият ухилен приятел бяха изминали пътя дотук, движейки се с темпо, на което можеха да издържат само онези, които не изпитват умора. Те не бяха дошли случайно в Геа Кул — пристанище, което служеше единствено като отправна точка към други места. Но защо? Можеше да има само една причина. Те преследваха останалите членове на своята група. Онези, които носеха със себе си бронята на Бартук. Кара подозираше, че това бе само един мъж, но не трябваше да пренебрегва и възможността да са повече.
Вероятно „Хоксфайър“ носеше на борда си оцелелите от групата, осквернила гробницата, а може би и завърналите се от света на мъртвите техни другари. Във втория случай зомбитата трябва да се бяха скрили изключително внимателно, за да не бъдат разкрити, но тя бе чувала много истории за немъртви, готови на всичко, докато преследват жертвата си. За тях прекосяването на морето би било трудна, но не невъзможна задача.
Лут Голейн… Възможно бе това да е поредната кратка спирка, но поне Кара имаше точно определена цел пред себе си.
— Капитане, кога тръгва следващият кораб?
— Девойче, вие едва се държите на краката си, не можете…
Сребристите й очи се втренчиха в неговите.
— Кога?
Той потърка брадичката си.
— След известно време. Седмица, може би повече.
Прекалено късно. Дотогава и завърналите се от мъртвите, и преследваните от тях иманяри щяха да са изчезнали отдавна, а заедно с тях и бронята. По-важен дори от камата й беше фактът, че бронята на Кървавия военачалник обикаляше из света. Заклинанията в нея несъмнено щяха да изкушат амбициозните и злите. И не бе задължително те да са в човешки облик.
— Бихте ли ми препоръчали кораб, който да наема? Имам необходимите средства.
Джеронан я изгледа мълчаливо за момент.
— Толкова ли е важна мисията ви, милейди?
— Повече, отколкото можете да си представите.
Съдържателят въздъхна и отвърна:
— Има един малък, но спретнат кораб, наречен „Кингс Шийлд“[3], застанал на котва в близост до северния край на пристанището. Той може да отплава по всяко време. Само ще трябват ден-два за събиране на екипажа и осигуряване на провизии.
— Смятате ли, че бихте могли да убедите собственика му да ме изслуша?
Това накара Джеронан да се разсмее от сърце.
— Няма нужда да се безпокоите за това, милейди! Той е човек, който е свикнал да следва чуждите каузи, стига те да са добри!
Надеждите й се възродиха. Тя вече се чувстваше достатъчно добре, за да може да пътува. „Хоксфайър“ имаше няколко дни преднина, но с един добър кораб Кара можеше да пристигне в Лут Голейн скоро след него. Нейните уникални умения, в комбинация с няколко грижливо подбрани въпроса, щяха да й позволят да подхване следата оттам.
— Искам да поговоря с него. Трябва да сме готови за отплаване още утре сутринта.
— Утре?!
Тя отново му хвърли същия поглед. Кара мразеше да притиска хората, но залогът беше много по-голям от нейното здраве и търпението на капитана.
— Наистина трябва.
— Добре. — Той поклати глава. — Ще подготвя всичко. Ще вдигнем платна на сутринта.
Кара бе развълнувана от внезапното му предложение.
— Ще бъде повече от достатъчно да убедите капитана на „Кингс Шийлд“ да тръгне на това плаване. Не е необходимо да се откъсвате от обичната си странноприемница! Това вече не е ваша грижа.
— Не обичам моите гости да се разминават на косъм — със смъртта… или нещо по-лошо, девойче. Освен това се задържах прекалено дълго на твърда земя! Ще се радвам да бъда сред морето отново! — Той се наведе по-близо и се усмихна. — Що се отнася до убеждаването на капитана, мисля, че не ме разбрахте. Аз съм собственикът на този прекрасен кораб. В името на всичко свято, ще се погрижа той да вдигне платна на заранта. Иначе ще има адска разплата, обещавам ви!
Когато той тръгна забързано да се погрижи за приготовленията, Кара се отпусна рязко назад, замислена над последните му думи. Адска разплата?
Капитан Ханос Джеронан нямаше представа колко пророческа може да се окаже клетвата му.