Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (6)

Пет

Тътнещите буреносни облаци правеха деня мрачен като нощ, но Норек почти не ги забелязваше. Съзнанието му продължаваше да се бори със спомена за ужасите, на които бе станал неволен съучастник предишната вечер. Още хора бяха загинали брутално заради проклетата му алчност за злато. И въпреки че за разлика от Садун и Фаузтин тези мъже вероятно заслужаваха да бъдат екзекутирани за други престъпления, смъртта им беше прекалено жестока поне според ветерана. Съдържателят също бе срещнал края си по мъчителен начин — завърналият се демон бе донесъл обезобразения му труп като доказателство за щателно свършената си работа. Норек бе благодарен, че скоро след това адският звяр се бе отправил обратно към подземните селения заедно с плячката си.

Разбира се, това не бе помогнало на отчаяния воин да избегне чудовищната оргия на бронята, която бе последвала. Докато вървеше, той се опитваше да не поглежда надолу към доспехите, които бяха оплескани с кръв от среднощните занимания. По собственото му лице също имаше няколко петна, останали неизчистени въпреки неимоверните усилия.

А междувременно, докато ветеранът бе измъчван от мрачните си мисли, бронята маршируваше на запад. Гръмотевиците падаха една след друга, вятърът виеше, но тя не спираше нито за миг. Норек подозираше, че дори прииждащата буря няма да прекрати похода.

Поне беше получил един неочакван подарък — на закачалка в общото помещение бе намерил някакъв стар и потънал в прах пътнически плащ. Най-вероятно дрехата бе принадлежала на крадливия съдържател. Наметалото обгръщаше тялото на воина, почти изцяло закриваше бронята и предлагаше известна защита, в случай че започне да се сипе дъжд. Не беше кой знае какво, но бе благодарен дори за това.

С напредването му на запад, пейзажът наоколо постепенно се изменяше. Планините отстъпиха място на ниски хълмове, които на свой ред бяха заменени от равнини. Сега се намираше на много по-малка надморска височина и климатът бе станал значително по-топъл. Наоколо вирееше тучна растителност, която все повече започваше да прилича на гъстите джунгли, простиращи се на юг.

За първи път след толкова много време Норек отново можа да подуши характерната миризма на морето. Припомняйки си картите, които той и неговите спътници бяха носили, боецът реши, че се намира недалече от по-северното от двете морета-близнаци. В началото бе възнамерявал да се насочи на югозапад, за да потърси някой визджерейски магьосник, но вече бе разбрал, че прокълнатата броня имаше други планове. За миг се уплаши, че тя може да реши да прекоси напряко през морето, завличайки безпомощния Норек в черните му дълбини. Но все пак досега бронята на Бартук го бе опазила жив, макар че пренебрегваше повечето му нужди. Очевидно той й бе необходим, за да постигне загадъчните си цели.

А след това?

Вятърът продължаваше да се засилва и вече бе започнал да тласка Норек насам-натам, въпреки непоколебимостта на прокълнатата броня да продължи напред. Все още не бе завалял дъжд, но въздухът беше наситен с влага, която скоро образува непрогледна мъгла. Норек престана да различава околния терен и макар това въобще да не притесняваше бронята, той започна да се страхува, че може да падне в някоя пропаст, останала незабелязана.

По обяд — спокойно би могло да е и около полунощ, тъй като слънцето изобщо не успяваше да пробие през гъстите облаци — отново се появиха импове, призовани от неразбираемите думи, изречени неохотно от Норек. Въпреки гъстата мъгла, намирането на плячка им отне едва няколко минути, но този път хванаха елен. Норек яде до насита, след което с радост позволи на дребните рогати демони да завлекат остатъците от животното в своето подземно жилище.

Ветеранът пое отново по пътя, а мирисът на море продължи да се засилва. Не можеше да види на повече от няколко метра около себе си, но бе сигурен, че не е далеч от водата и крайната цел на адската броня.

Сякаш прочела мислите му, от мъглата внезапно изплува някаква сграда, а скоро започнаха да се различават и други постройки. В далечината се чуха гласове, очевидно принадлежащи на група усилено работещи мъже.

В този момент Норек отново си възвърна контрола над своето тяло. Изтощеният пътник се възползва от това и веднага се загърна плътно с наметалото. Не желаеше някой от местните да види с какво бе облечен отдолу.

Докато вървеше през града, ветеранът забеляза една неясна, но грамадна сянка в далечината. Кораб. Намираше се на някакво пристанище. Значи целта на бронята бе да намери превоз през морето, иначе защо би го довела на това място?

Близо до войника изникна човек в моряшки одежди, стиснал вързоп под мишница. Очите и чертите му напомняха за тези на Фаузтин, но за разлика от вечно сериозния магьосник лицето на непознатия бе весело и оживено.

— Хей, пътешественико! Не си случил на добър ден за пътуване, а?

— Не. — Норек би отминал мъжа, без да каже нито дума повече, защото се боеше, че морякът може да се превърне в поредната жертва на прокълнатата броня, но краката му внезапно се заковаха на едно място.

Това накара и другият да се спре. Продължавайки да се усмихва, матросът попита:

— Откъде си родом? Приличаш ми на западняк, макар да ми е малко трудно да определя с цялата тази четина по лицето ти!

— От Запада съм, да — отвърна войникът. — Бях на… пилигримство^[1].

— В планините? Че там има ли нещо друго, освен кози?

Норек се опита да раздвижи краката си, но те не помръдваха. Той се замисли. Бронята явно очакваше нещо, но не му бе показала какво. Вече се бе досетил, че тя търси превоз. Може би корабът в далечината…

Норек посочи към неясната сянка и попита:

— Онзи кораб ще отпътува ли скоро?

Морякът извъртя глава и погледна в указаната посока.

— „Наполис“? Той пристигна току-що. Ще отплува най-рано след два-три дни. Единственият кораб, който ще тръгва скоро, е „Хоксфайър“^[2], надолу по пътя — той посочи на юг, след което се наведе по-наблизо и добави тихо: — Обаче искам да те предупредя за него. „Хоксфайър“ е прогнило корито. Съвсем скоро ще се озове на дъното на морето, запомни ми думите. По-добре изчакай „Наполис“ или моя красавец „Одисеи“, въпреки че това ще ти коства поне седмица. Ние имаме нужда от малък ремонт.

Краката му все още отказваха да помръднат. Какво друго искаше бронята? Каква бе крайната й цел?

— Можеш ли да ми кажеш накъде ще отплава всеки от тях?

— Ние отиваме към Лут Голейн, но ще мине известно време, преди да тръгнем, както вече ти казах. „Наполис“ ще пътува чак до Кингспорт^[3] — дълго плаване, но това е в едно от твоите западни кралства, нали? С него ще стигнеш най-бързо у дома, ако питаш мен! Смятам, че точно той ти трябва.

Норек не усети никаква промяна — явно бронята все още не бе удовлетворена.

— Ами „Хоксфайър“?

— Мисля, че тръгва утре по обяд, но не бих те съветвал да се качваш на борда му. Той също отива към Лут Голейн, но едва ли ще успее да доплува дотам!

Краката на войника внезапно започнаха да се движат отново. Бронята най-накрая бе научила онова, което искаше да знае. Норек кимна набързо на матроса.

— Благодаря.

— Не пренебрегвай предупреждението ми! — извика морякът след него. — Най-добре изчакай моя кораб!

Бронята на Бартук поведе Норек към южния край на пристанището, прекосявайки малкото градче. Моряците и местните жители му хвърляха по някой любопитен поглед, защото западняшките му черти не бяха често срещани по тези места, но никой не се опита да го заговори отново. Въпреки малките си размери пристанището очевидно бе доста оживено. Норек предположи, че мястото би изглеждало по-внушително на дневна светлина, но се съмняваше, че ще му се удаде възможност да го види отново.

Когато ветеранът навлезе в най-южната част на градчето, започна да изпитва силно чувство на безпокойство. За разлика от всичко, което бе видял до този момент, тази зона изглеждаше мръсна и запусната, а малцината минувачи, които срещна по пътя си, му се сториха също толкова отблъскващи, колкото и нещастните глупаци, които се бяха опитали да го ограбят в странноприемницата. А пък единственият плавателен съд в полезрението му изглеждаше напълно подходящ за пътуване, замислено от една прокълната броня.

Ако някой дух от ада извадеше останките на отдавна потънал кораб от черните дълбини на морето и после напълно се провалеше при опита си да ги закърпи, резултатът щеше да изглежда съвсем малко по-плачевно, отколкото „Хоксфайър“ в момента. Трите мачти стояха изправени печално като гигантски скелети, поставени на пост, полуобвити в платната като в саван. Издяланата на носа фигура някога сигурно бе представлявала закръглена русалка, но сега беше толкова изтерзана от природните стихии, че приличаше повече на банши^[4], застинало насред писъка си. Черният корпус бе дълбоко набразден, а на места се виждаха набързо скалъпени кръпки. Норек се зачуди дали в някой момент от колоритното си минало плавателният съд не бе взел участие във война, или пък — което му се стори по-вероятно — да е бил използван за пиратски нападения.

Екипажът на кораба не се виждаше. На палубата стоеше единствено някаква самотна мършава фигура, облечена в парцалива куртка. Въпреки очевидната несигурност на призрачния кораб, Норек нямаше голям избор бронята без колебание принуди неохотния си гостоприемник да се качи по трапа към немощния човек горе.

— Какво ти иска? — Оказа се, че фигурата принадлежи на възрастен мъж с пергаментова кожа, който изглеждаше така, сякаш нямаше абсолютно никаква плът под тънката си жизнена обвивка. Едното му око гледаше невиждащо към някаква точка вляво от Норек, докато другото, което бе кървясало, следеше новодошлия с подозрение.

— Търся превоз до Лут Голейн — отвърна Норек опитвайки се да свърши тази работа колкото се може по-бързо. Може би ако сътрудничеше, доспехите на военачалника щяха да му дадат известна свобода на движение поне за кратко.

— Питай други кораби в пристанище! — озъби се капитанът с плътен акцент. Под широкополата шапка той носеше прошарената си коса, вързана на опашка. Избелялата зелена куртка, която очевидно бе принадлежала на някой морски офицер от западните кралства, вероятно беше сменила няколко пъти собственика си, преди да попадне в ръцете на този човек. — Няма време обслужва пътници!

Норек се наведе напред към мъжа, като се опита да не обръща внимание на зловонния му дъх.

— Ще ти платя добре, ако ме закараш дотам.

Изражението на капитана се промени моментално.

— Вярно?

Надявайки се, че бронята ще плати сметката, както бе направила в странноприемницата, ветеранът продължи:

— Имам нужда само от каюта и храна. Не желая никакво специално обслужване. Просто ме закарай до Лут Голейн.

Мъртвешката фигура го огледа внимателно.

— Броня? — потърка брадичката си той. — Офицер?

— Да. — Норек не виждаше нищо лошо в това да го мислят за дезертирал офицер. Това вероятно щеше да вдигне цената, но пък така капитанът щеше да стане по-сговорчив. За него бе достатъчно да знае, че ветеранът желае да се махне оттук час по-скоро.

Възрастният мъж отново потърка кокалестата си брадичка. Норек забеляза татуировките, тръгващи от слабата му китка и изчезващи в широките ръкави на куртката. Подозренията за пиратското минало на кораба получиха допълнително доказателство.

— Дванадесет драклина! Спиш отделно, ядеш отделно, не говориш с екипаж! Напускаш кораб, щом влезе в пристанище!

Норек беше съгласен с всичко, освен с цената. Каква, по дяволите, беше стойността на един драклин в сравнение с монетите от собствената му страна?

Излишно бе да се притеснява за това. Лявата му ръка се протегна напред, а в дланта й блеснаха няколко златни монети. Капитанът ги огледа алчно, взе ги и ги преброи внимателно. Захапа едната, за да се убеди, че не е фалшива, след което изсипа жълтиците в парцаливата кесия на пояса си.

— Идва! — Мършавият мъж закуцука покрай релинга^[5]. Норек едва сега забеляза, че левият му крак има шини по цялата си дължина, чак до ботуша. Изхождайки от големината на превръзката и от собствения си опит с полевата хирургия, ветеранът реши, че кракът е бил счупен на поне две места. Капитанът би трябвало да посети някой лекар, но превръзката изглеждаше така, сякаш е била поставена преди доста дълго време и след това е била забравена.

Каквато и да бе стойността на дванадесетте драклина, още първият поглед към каютата го убеди, че това беше прекалено висока цена за нея. Дори стаята в странноприемницата бе изглеждала по-уютна от помещението, което виждаше в момента. То бе не по-голямо от килер и единственото му удобство се състоеше в разнебитена койка, закована към задната стена. Чаршафите бяха на петна и изглеждаха толкова тъмни и груби, сякаш бяха изрязани от бракувани корабни платна. Цялата каюта вонеше на развалена риба, а петната по пода загатваха за някакво кърваво насилие в миналото. Влизащият през отворената врата свеж въздух ветрееше паяжините по тавана, големи почти колкото плаща на Норек. В ъглите се бе настанила отровнозелена плесен.

Норек прикри отвращението си, съзнавайки, че едва ли има право на избор.

— Благодаря, капитан…

— Каско — изръмжа мършавата фигура. — Стоиш вътре! Ядеш, когато удари камбана! Ясно?

— Да.

С отсечено кимване капитан Каско го остави да се оправя както може. Норек затвори вратата и седна върху несигурната койка. За негово голямо съжаление каютата нямаше люк, през който поне малко да проветри непоносимата воня.

Ветеранът изпъна ръце, след това протегна и краката си. Засега му беше дадена свободата да се придвижва самостоятелно, но не бе ясно за колко време. Предположи, че на борда на „Хоксфайър“ бронята не очакваше кой знае какви неприятности. Какво толкова би могъл да направи Норек? Да се хвърли през релинга и да потъне на дъното на морето? Колкото и страшно да бе станало положението му, той все още не можеше да се реши да сложи край на живота си, особено по такъв ужасен начин. Освен това ветеранът се съмняваше, че ще му бъде позволено да го направи, поне докато бронята имаше нужда от него.

Тъй като нямаше никаква идея по какъв друг начин да прекара времето си, той се опита да поспи. Въпреки вонята — или може би точно заради нея — Норек успя да се унесе. За негово съжаление сънят му отново бе обладан от кошмари.

Пак бе Кървавия военачалник и се опиваше от страховитите си деяния. Едно селище, което се бе колебало твърде дълго дали да приеме неговото господство, изпита пълната сила на справедливия му гняв. Старейшините на градчето, заедно с няколко други подбрани жители, бяха изведени пред събраното множество. За назидание на всички останали, те бяха екзекутирани и кожата им бе одрана. Главата на един визджереец, заловен, докато шпионира, беше превърната в лампа, която да осветява покоите на военачалника. Гледката й караше дори демоничните му слуги да потреперват. Разнесе се камбанен звън…

Звукът изтръгна благодарния Норек от обятията на съня. Той примигна и най-накрая осъзна, че всъщност чува корабната камбана, призоваваща екипажа на вечеря. Макар да се съмняваше, че храната ще му се понрави повече, отколкото останалите удобства, предлагани на „Хоксфайър“, вече бе зверски гладен. Освен това не желаеше да поеме риска бронята отново да призове имповете. Никой не би могъл да каже какво биха сметнали те за ядивно на този кораб…

Ветеранът се загърна плътно в наметалото си и излезе от каютата. Видя неколцина опърпани мъже, които вървяха тъжно към трюма на кораба. Норек прие, че и те възнамеряват да вечерят и затова ги последва надолу до невероятно занемарената столова. Бившият войник безмълвно се нареди на опашката и получи комат твърд хляб и някакво ястие от съмнително месо, което почти го накара да си спомни с умиление за яхнията на крадливия съдържател.

Само един поглед към начумерената група убеди Норек да се върне в каютата си. Той се качи с храната си на палубата и се спря за миг до релинга, за да вдиша малко свеж въздух, преди да се затвори отново в смрадливата кабина.

Вниманието му бе привлечено от една фигура, стояща на обгърнатата в мъгла палуба.

Ръцете на ветерана изтърваха храната, разпилявайки я по пода.

Това бе Фаузтин. Въпреки че робата го обгръщаше плътно, Норек не можеше да го сбърка с никой друг.

Мъртвите очи на убития му приятел отвърнаха на неговия поглед. Дори от мястото, на което бе застанал воинът, можеше да се види зейналата дупка в разкъсаното гърло на визджерееца.

— Глупак! — изрева Каско някъде отзад. — Каква мръсотия! Ти почистиш!

Стреснатият ветеран погледна през рамо към разярения капитан, след това надолу към разпиляната храна. Късчета месо бяха паднали и върху ботушите на Бартук.

— Почистиш! Няма повече храна тази вечер! — Каско закуцука нанякъде, мърморейки нещо на своя роден език — без съмнение проклинаше чуждоземните дяволи.

Въпреки гнева на капитана Норек незабавно забрави за разсипаната си вечеря. Отново потърси с поглед мъртвия си приятел.

Нищо. Нямаше задгробна фигура, която да отвърне на погледа му. Ужасяващата сянка бе изчезнала, ако въобще я бе имало.

С треперещи крака, той отстъпи назад. В ума му все още се въртеше страховитата картина, която си бе въобразил, че вижда преди малко. Фаузтин, очевидно мъртъв, обвиняващ го с празните си очи.

Норек пренебрегна заповедта на капитан Каско да почисти мръсотията и хукна обратно към своята каюта. Затръшна здраво вратата зад себе си и се осмели да си поеме дъх едва когато седна на койката. — Изгубил бе борбата. Призракът на магьосника беше първият очевиден признак за това. Норек бе изгубил битката за здравия си разум. Ужасите, на които го бе подложила прокълнатата броня, най-накрая бяха унищожили и последните прегради, предпазващи съзнанието на ветерана. Несъмнено спускането по спиралата към пълната лудост щеше да бъде бързо. Вече нямаше надежда за спасение.

Завещанието на Бартук щеше да завладее не само тялото му, но и душата му.

 

 

Изморената Кара Найтшадоу оглеждаше окаяното пристанищно градче с отвращение. Привикнала към красотите на джунглата и грижливо култивираните обичаи на своя народ, тя откри, че пристанището Геа Кул изобилства от немити тела и таи твърде много любов към материалните облаги. Като некромант Кара бе научена да цени равновесието между действията в живота и онова, което се случва след смъртта. Тя вярваше, че всеки трябва да се отнася достойно към тези два аспекта на вселената. Но това, което бе видяла през няколкото минути, прекарани тук, й бе разкрило твърде малко достойнство.

Коствало й бе огромни усилия да се добере до това място толкова бързо. Тя се чувстваше изтощена физически, духовно и до голяма степен магически. Кара отчаяно желаеше да поспи, но бе дошла тук по причини, които все още не осъзнаваше напълно, и трябваше първо да се огледа наоколо, с надеждата да получи няколко отговора.

След тревожната загуба не само на прокълнатата броня, но и на скъпоценната кама, изчезнала от криптата заедно с двата трупа, младата магьосница бе използвала едно научено неотдавна заклинание, за да разкрие местонахождението на откраднатите доспехи на Бартук. То безпогрешно я беше довело до това непретенциозно градче. Тя все още не можеше да определи каква бе връзката на пристанището с изчезналия артефакт, но ситуацията определено не предвещаваше нищо добро. На Кара й се искаше да се посъветва със своите наставници, но в дадения случай времето беше от изключителна важност. Всяко забавяне само би затруднило проследяването на целта по-късно, а тя не можеше да си позволи това. Ако крадците възнамеряваха да отнесат бронята отвъд морето, тя трябваше да ги спре още сега.

Магьосницата бе обезпокоена и от мистериозното изчезване на двете тела от криптата, които сякаш се бяха завърнали от света на мъртвите и си бяха тръгнали, отнасяйки със себе си безценната й кама. Случаят бе много странен и определено не се вписваше в това, на което бяха обучавали.

Без да обръща внимание на похотливите погледи на моряците, с които се разминаваше, Кара се насочи към първата изникнала пред очите й странноприемница. Облечената в черно магьосница отчаяно се нуждаеше от храна, но също така искаше да поразпита тук-там с надеждата да събере полезна информация. След изтощителното пътуване хората, взели бронята на Бартук, несъмнено също се бяха отбили някъде, за да отпочинат или да потърсят алкохол и забавления.

„Капитанската маса“, както беше наречена въпросната странноприемница, се оказа по-сносно заведение, отколкото бе очаквала. Въпреки че отвън сградата изглеждаше стара и западнала, вътре бе чисто и подредено. Кара веднага се досети, че сивокосият и внушителен на вид съдържател някога е бил морски офицер. Съдейки по чертите му, той най-вероятно бе пристигнал тук от едно от богатите западни кралства.

Още с влизането си, некромантката стана свидетел на кръчмарска свада. Гостилничарят тъкмо бе заловил един клиент, който се бе надявал, че може да си тръгне, без да плати. Въпреки напредналата си възраст, грамадният мъж с бакенбарди се справи с лекота с много по-младия от него моряк. Накрая си взе парите, които онзи му дължеше, и зрелищно изхвърли виновника в калта отвън.

Докато изтриваше ръцете си в престилката, собственикът най-сетне забеляза новия си гост.

— Добър вечер, милейди! — Въпреки значителната си пълнота той се поклони галантно, а лицето му засия. — Капитан Ханос Джеронан, ваш покорен слуга! Ако ми разрешите да се изразя така, вие оказвате чест на скромното ми заведение!

Непривикнала с подобни любезности, в първия момент Кара не знаеше какво да отговори. Но капитан Джеронан, явно осъзнавайки, че я бе притеснил, търпеливо изчака тя да се съвземе.

— Благодаря, капитане — отвърна най-накрая магьосницата. — Имам нужда от малко храна. Също така, ако можете да ми отделите малко време, търся отговор на няколко въпроса.

— За вас, красавице моя, винаги ще намеря свободно време!

Той се отдалечи, подсвирквайки си с уста. Кара усети, че лицето й се бе зачервило. Капитан Джеронан очевидно не криеше задни мисли в забележките си, но нищо от цялото й задълбочено обучение не я бе подготвило как да приема комплименти. Магьосницата знаеше, че някои от нейните събратя я намират за привлекателна, но бе навикнала на благоприличието, което отличаваше отношението на последователите на Ратма по тези въпроси.

Кара се настани в една странична ниша и огледа останалите посетители. Повечето от тях наблягаха на яденето и пиенето, но неколцина си бяха намерили и други занимания. Една оскъдно облечена жена се бе навела над самотен моряк, а нейното предложение можеше да бъде разбрано и без думи. Вдясно от тях група хора уреждаха някаква сделка, бърборейки на език, който беше непознат на некромантката. Сред клиентите имаше и няколко мъже, които я оглеждаха със същия интерес като капитан Джеронан, но без неговата тактичност. Единият, който бе започнал да й досажда с неприличните си жестове, получи вкаменяващ поглед от нейните сребристи очи. Това явно го обезкуражи, защото той бързо се извърна и заби глава в чашата си, като потрепери, сякаш лъхнат от хладен повей.

Съдържателят се завърна с блюдо, върху което имаше печена риба, гарнирана със зеленчуци. Постави го пред некромантката и добави една висока халба.

— Това е ябълково вино, милейди. Най-лекото питие, с което разполагам.

Кара се замисли дали да не му разкаже за някои от силните билкови отвари, създадени от последователите на Ратма, но накрая реши да приеме благосклонно леката напитка. Погледна към блюдото, от което се разнасяше апетитна миризма на подправки. Разбира се, в този момент магьосницата беше готова да изяде рибата и сурова, но все пак бе доволна да открие подобна цивилизована храна на това затънтено място.

— Какво ви дължа?

— Вашата компания е достатъчно заплащане.

Тя настръхна, защото си спомни за неприлично облечената жена, която бе забелязала преди малко.

— Аз не съм…

Той изглеждаше огорчен.

— Не, не! Разбрахте ме погрешно… Исках само да поприказваме. При мен рядко отсяда такава красива девойка като вас. — Джеронан се приведе напред и добави: — Пък и не съм толкова прост, че да се опитвам да насиля жена, която следва каноните на Ратма!

— Вие знаете каква съм и все пак изявявате желание да седите на една маса с мен?

— Девойче, аз съм обиколил всички морета и дори съм плавал в големия океан. Бил съм свидетел на много магии, но съм запомнил едно: заклинателите, на които може да се има най-много доверие, винаги са били от последователите на Ратма.

Тя го възнагради с лека усмивка, която се оказа достатъчна да зачерви и без това румените му бузи.

— Тогава може би вие сте правилният човек, на когото мога да доверя въпросите си.

Капитанът се облегна назад.

— Само след като опитате моя специалитет и ми кажете откровеното си мнение.

Кара си отряза от рибата и сдъвка малка хапка. Веднага набоде второ парче и го изяде със същото наслаждение. Джеронан разцъфтя.

— Значи ви харесва?

Вкусът бе възхитителен. В източните джунгли също имаше изобилие от прекрасни подправки, но магьосницата никога не бе яла нещо, което да се сравнява с това ястие. Тя погълна по-голямата част от порцията си за отрицателно време. След като се засити, най-накрая отново се почувства на себе си.

Междувременно капитан Джеронан се бе извинил и бе отишъл да се погрижи за останалите си клиенти, но докато тя приключи с вечерята, повечето от тях си бяха тръгнали. Бяха останали само двама намусени моряци, които очевидно бяха толкова изморени, че нямаха желание за нищо друго, освен бавно да отпиват от халбите си.

Съдържателят се настани срещу нея и зачака.

— Моето име е Кара Найтшадоу — започна тя. — Вече знаете каква съм.

— Така е, но никога не съм виждал толкова прекрасна представителка на вашия орден.

Кара продължи да говори, защото не желаеше да бъде отклонявана с любезности точно в този момент.

— Капитане, да сте виждали някой странен човек напоследък?

Той се засмя.

— В Геа Кул? Девойче, тук е по-странно, ако срещнеш нормален човек.

— Имам предвид, например… например мъж, пренасящ броня, натоварена на гърба на животно? — Некромантката направи кратка пауза, за да обмисли внимателно вероятните възможности. — Или пък мъж, облечен в доспехи?

— Тук има много войници. Подобна гледка не е необичайна.

— Кървавочервени доспехи?

Джеронан свъси вежди.

— Виж, това вече бих го запомнил… но не. Не съм виждал такъв човек, милейди.

И така отчаяният опит на Кара да намери някаква непосредствена следа от откраднатия артефакт се бе провалил. Сега й се искаше да зададе друг, по-специфичен въпрос, но се страхуваше, че ако го направи, непринуденото поведение на капитана може да се промени. Макар че той бе запознат с принадлежността й към некромантския орден, някои въпроси бяха прекалено мрачни, за да ги обсъжда дори с него. Ходещите трупове несъмнено бяха една от тези теми.

Кара отвори уста с намерението да попита нещо друго, но вместо да оформи думи, устата й се разтегна в една продължителна прозявка.

Нейният събеседник я изгледа продължително.

— Простете ми откровеността, милейди, но изглеждате по-бледа, отколкото е нормално. Мисля, че се нуждаете от почивка.

Тя се опита да го опровергае, но само се прозина още веднъж.

— Може би сте прав.

— Имам няколко свободни стаи. За вас нощувката ще е безплатна… и не очаквам нищо в замяна, ако се безпокоите от това.

— Ще ви платя. — Магьосницата с мъка успя да извади няколко монети от кесията на пояса си. — Това достатъчно ли е?

Той избута повечето от тях обратно.

— Толкова стигат… Недейте да размахвате всичките тези пари наляво-надясно. Далеч не всички люде наоколо са почтени!

Кара дори не можеше да помръдне. Краката й бяха като налети с олово. Магията, която беше направила, за да стигне по-бързо до своята цел, бе изцедила огромна част от нейните сили.

— Моля да ме извините, но мисля да отида в стаята си веднага.

— Дайте ми няколко минути, за да се уверя, че ленивата прислуга си е свършила работата както трябва. Останете тук, аз ще се върна ей сега!

Капитанът изчезна още преди тя да бе успяла да се възпротиви. Кара се опита да се разсъни, но едва държеше очите си отворени. Чувстваше се напълно изтощена — повече отколкото бе редно, дори като се имаха предвид неимоверните усилия, които бе положила. Дали пък не я бяха упоили? Може би не бе преценила правилно капитан Ханос Джеронан. Приятната му външност може би прикриваше друга, по-тъмна страна.

Тя се изправи с мъка. Разбирайки, че съзнанието й вероятно е размътено, магьосницата се заклатушка към изхода, без изобщо да се притеснява какво ще си помислят двамата моряци в ъгъла. Хладният морски въздух вероятно щеше да проясни мислите й, въпреки отблъскващите миризми на пристанището.

Краката й бяха станали толкова слаби, че Кара едва не падна през вратата. Започна да диша дълбоко. Част от тежестта в главата й се изпари, но чернокосата жена все още не се бе свестила напълно. Трябваше отново да започне да мисли трезво, преди да вземе решение какво точно да прави със съдържателя.

Изведнъж я заля чувство за непосредствена опасност.

Тя се огледа и забеляза как само на метър от нея един човек в парцаливо пътническо наметало изникна от тъмната мъгла. Лицето му оставаше скрито под качулката, но Кара видя как бледата му ръка се показа изпод плаща. Мъжът държеше кама, която сияеше дори в безлунната нощ.

Кама от слонова кост.

Камата на Кара.

Другата бледа ръка се вдигна и издърпа качулката леко назад, за да разкрие лице, което некромантката бе виждала веднъж преди това: визджереецът от гробницата на Бартук.

Визджереецът с разкъсаното гърло.

— Твоята магия… трябваше да й подейства… по-добре — чу тя един хриплив глас зад гърба си.

Кара понечи да се обърне, но тялото й все още реагираше бавно. Осени я мисълта, че въпреки цялото си обучение тя не бе успяла да различи, че нападателите й са двама.

Второ бледо лице й се усмихна мрачно. Главата на мъжа бе наклонена леко на една страна, сякаш не бе свързана достатъчно здраво с тялото му.

Вторият труп от гробницата. Жилестият мъж със счупения врат.

— Не ни оставяш… никакъв избор.

Ръката му беше вдигната и стискаше друга кама, насочена с дръжката надолу. Още докато този факт си проправяше път към замъгленото съзнание на некромантката, зомбито замахна с все сила.

Ударът улучи Кара Найтшадоу в слепоочието. Тя се завъртя и най-вероятно щеше да си разбие главата в калдъръма, ако немъртвото същество не я беше хванало в последния момент. С удивителна нежност то положи зашеметената жена на земята.

— Ти… наистина… не ни остави… никакъв избор.