Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (3)

Две

В най-северния край на обширната, потискаща пустиня, която заемаше по-голямата част от земите на Аранок, на лагер се бе разположила малката, но непоколебима армия на генерал Аугуст Малеволин^[1]. Лагерът стоеше на едно място вече няколко седмици. Причините за това все още бяха загадка за повечето от войниците, но никой от тях не се осмеляваше да поставя под съмнение решенията на генерала. Мнозина от тези мъже вървяха след Малеволин още от първите му дни в Уестмарч и фанатично следваха неговата кауза. Но дори те мълчаливо се чудеха защо военачалникът им изпитваше неохота да продължи напред.

Много от бойците бяха сигурни, че това е свързано с натруфената шатра, издигната недалеч от тази на командира. В нея живееше вещицата Галеона, при която Малеволин ходеше всяка сутрин, очевидно търсейки предзнаменования за бъдещето. В допълнение към това, всяка вечер магьосницата посещаваше палатката на генерала във връзка с по-лични дела. Никой не можеше да каже колко голямо бе влиянието й върху неговите решения, но несъмнено то бе значително.

Утринното слънце едва бе започнало да се издига над хоризонта, когато Аугуст Малеволин излезе от покоите си. Бледото му, току-що избръснато лице — описано някога от вече починал негов съперник като „лицето на самата смърт, но без присъщата й благост“ — беше напълно безизразно. Слабата му фигура бе облечена в броня с цвета на най-тъмния абанос, с алени ивици по ръбовете и около врата. Нагръдникът му беше украсен с герб, изобразяващ червена лисица, прескачаща три сребърни меча — единственият спомен за отдавна загърбеното минало на генерала. Неговите двама адютанти му прислужваха, докато той слагаше металните си ръкавици в абаносово и алено, които изглеждаха така, сякаш бяха излезли от ковачницата преди броени минути. Всъщност целите доспехи на Малеволин бяха в отлично състояние. Това бе резултат от нощния труд на войниците, на които бе обяснено, че и най-малкото петънце ръжда ще се наказва със смърт.

Вече напълно екипиран, с изключение на непокритата си главата, Малеволин закрачи към подслона на своята магьосница.

Изглеждащо така, сякаш бе излязло от кошмарите на майстора на шатри, светилището на Галеона се състоеше от съшити едно върху друго парчета в двайсетина различни оттенъци и разцветки. Само хора като генерала, които забелязваха същността, криеща се зад външния вид на нещата, можеха да различат странните символи, оформени от разноцветните кръпки. А единствено онези от тях, които бяха посветени в тайните на магическото изкуство, можеха да различат силите, присъщи на тези символи.

Двамата адютанти вървяха зад Малеволин. В ръцете си единият носеше покрит товар, който с формата си смътно напомняше човешка глава. Офицерът изглеждаше притеснен, сякаш близостта с предмета го изпълваше със страх.

Командирът не си направи труда да обяви появата си и направо посегна да отгърне платнището, което закриваше входа на шатрата. Въпреки това дълбок женски глас иронично го покани да влезе.

Макар че слънчевата светлина вече бе заляла целия лагер, във вътрешността на палатката на Галеона цареше мрак. Ако не беше мъждивата газена лампа, висяща от средата на тавана, генералът и неговите адютанти нямаше да могат да видят и на педя пред носовете си, но в такъв случай те биха изпуснали наистина впечатляваща гледка.

Навсякъде висяха кесийки, стъкленици и безименни предмети. Магьосницата нееднократно бе отказвала предложените й сандъци, като вместо в тях, предпочиташе да държи вещите си окачени на различни, внимателно подбрани места. Генерал Малеволин не възразяваше срещу тази нейна екстравагантност. Докато получаваше желаните отговори, той не би й направил забележка, дори ако Галеона увесеше изсушени трупове от тавана.

А последното не бе много далече от истината. Макар че повечето от трофеите за щастие бяха скрити из тъмните ъгли на шатрата, сред онези, които висяха свободно, се забелязваха изсушени тела и вътрешни органи от различни екзотични създания. Освен това имаше няколко предмета, които сякаш бяха с човешки произход, но посетителите не изпитваха желание да ги огледат по-отблизо, за да се уверят в това.

Безпокойството, което светилището на вещицата вдъхваше у всички, с изключение на нейния командир и любовник, допълнително се увеличаваше от странните сенки, които хвърляше самотната лампа. Те сякаш не се движеха в съответствие със здравия разум — често хората на Малеволин виждаха пламъка да потрепва в една посока, а сянката да се придвижва в друга. Като цяло шатрата изглеждаше по-просторна, отколкото предполагаха външните й размери, и новодошлите се чувстваха така, сякаш бяха пристъпили в място, чиито предели се простираха извън света на смъртните.

Магьосницата Галеона — централна фигура в тази налудничава обстановка — представляваше най-пленителната и същевременно най-объркваща гледка. Когато тя се надигна от многоцветните възглавници, покриващи шарения килим на пода, в гърдите на всеки от мъжете се разгоря огън. Прекрасната, падаща на вълни черна коса се отметна назад и разкри, кръгло, съблазнително лице, върху което изпъкваха сочни червени устни, широк, но симпатичен нос и тъмни, смарагдовозелени очи, които идеално подхождаха на цвета на ирисите на самия генерал. Гъсти мигли премрежваха погледа й, докато вещицата сякаш изпиваше новодошлите с очи.

— Генерале мой — измърка тя, а всяка от думите й криеше обещание.

Галеона излагаше на показ всички прелести на пищното си тяло и го използваше със същата охота, с която би употребила всяко друго достъпно й оръжие. Деколтето на роклята й бе изрязано толкова дълбоко, че едва изпълняваше основната си функция, а бието му беше обшито с искрящи скъпоценни камъни. Когато се движеше, тънките й одежди се виеха съблазнително около нея, а впечатлението бе, сякаш вятър нежно я носеше над земята.

Видимият ефект от въздействието на нейните прелести върху Малеволин бе само едно леко докосване на облечената му в метал ръка до нейната шоколадовокафява буза, което беше прието от магьосницата така, сякаш я бе погалил с най-мека коприна. Тя се усмихна и разкри зъби, които биха изглеждали перфектни, ако не бяха остри като на котка.

— Скъпа Галеона, добре ли спа?

— Когато успявах да заспя, генерале мой.

Той се подсмихна.

— Да, също като мен — леката му усмивка рязко се стопи. — Докато не ме споходи сънят.

— Сънят? — Интонацията й ясно показваше, че тя приема думите му съвсем сериозно.

— Да. — Генералът хвърли невиждащ поглед към един от зловещите екземпляри в колекцията й. Разсеяно го докосна, раздвижи една от ставите му и продължи: — Кървавия военачалник се надига отново.

Тя застана до него като същински ангел на мрака, а очите й бяха разширени от нетърпение.

— Разкажи ми всичко, генерале мой, разкажи ми всичко.

— Видях как празната броня се освобождава от гроба. Изпълниха я кости, а после към тях се присъединиха мускули и накрая плът покри тялото. Но това не беше Бартук. — Облеченият в абаносово офицер изглеждаше разочарован. — Видях обикновено лице, неотличимо от хиляди други, но занаятчиите никога не са рисували военачалника по този начин. Може би такъв е бил ликът му, но в моя сън той приличаше по-скоро на изплашен селянин.

— Това ли бе всичко?

— Не, после видях кръв по лицето му, а след това той тръгна. Видях как планини бяха заменени от хълмове, на свой ред те отстъпиха мястото си на пясъци и той потъна сред тях. Тогава сънят свърши.

Един от другите офицери забеляза странна сянка в далечния край на палатката. Тя се раздвижи, насочвайки се към генерала. Научен от опит да не говори за тези неща, мъжът преглътна и не каза нищо, надявайки се, че сянката няма да тръгне към него миг по-късно.

Галеона се притисна към гърдите на генерал Малеволин и вдигна поглед към очите му.

— Сънувал ли си същия сън и преди, генерале мой?

— Ти щеше да си научила.

— Надявам се да е така. Знаеш колко е важно да ми казваш всичко. — Тя се отдели от него и се върна върху купчината си от плюшени възглавници. Тънък слой пот покриваше всяка видима част от тялото й. — А това е по-важно от всичко останало, защото сънят ти не е обикновен.

— И аз самият предположих това. — Той махна небрежно с ръка към адютанта, който носеше покрития предмет. Мъжът пристъпи напред и махна кърпата, разкривайки своя товар.

На слабата светлина от самотната лампа заблестя тъмен шлем с гребен на ивици. Стар, но непокътнат, той бе направен така, че да покрива по-голямата част от главата на този, който го носи, оставяйки само две тесни цепнатини за очите, тънък процеп за носа и малко по-голям хоризонтален разрез за устата. Долната част падаше ниско и предпазваше тила, но оставяше гърлото открито.

Дори на приглушеното осветление ясно се различаваше, че предметът бе оцветен в кървавочервено.

— Помислих си, че може би ще имаш нужда от шлема на Бартук.

— Възможно е да си прав. — Галеона посегна към артефакта. Пръстите й леко докоснаха тези на адютанта и мъжът потрепери. Тъй като генералът бе с гръб към тях, а другият офицер гледаше в противоположна посока, магьосницата използва възможността да погали нежно китката на адютанта. Тя му се беше наслаждавала няколко пъти, когато бе изпитвала нужда от разнообразие, но знаеше, че той никога не би се осмелил да признае това на своя командир. Малеволин би го екзекутирал на мига, но не би посегнал на своята ценна вещица.

Тя взе шлема и го постави на земята близо до мястото, където седеше. Генералът освободи своите хора и се присъедини към Галеона, разполагайки се точно срещу нея.

— Не ме проваляй, скъпа моя, аз съм непреклонен в това отношение.

Частица от увереността на вещицата се изпари в този миг. Аугуст винаги бе държал на думата си, особено що се отнасяше до съдбата на онези, които го бяха разочаровали.

Прикривайки загрижеността си, черната магьосница постави дланите си върху шлема. Генералът свали металните си ръкавици и постъпи по същия начин.

Пламъкът на лампата потрепери и сякаш се сви. Сенките се разпростряха, удебелиха се и започнаха да изглеждат някак по-живи, независещи от хилавата светлинка. Това, че те излъчваха странно и неземно усещане, въобще не притесняваше генерал Малеволин. Той знаеше за някои от силите, с които общуваше Галеона, и подозираше за други. Като военен с императорски амбиции той виждаше в тях полезни оръдия за своята кауза.

— Кръвта призовава кръвта… — Думите се изплъзнаха с лекота от пълните устни на Галеона. Тя беше произнасяла тази литания^[2] много пъти за своя покровител. — Нека онова, що е закалено с кръв, отвърне на моя зов! Нека онова, що носи сянката на Бартук, бъде свързано наново!

Малеволин усети как пулсът му се ускори. Светът сякаш се отдръпна встрани. Думите на Галеона отекваха, превръщаха се в единствен фокус на вселената.

В първия момент той не видя нищо, освен безкрайна сивота. След това пред очите му се открои един образ, който му се стори някак познат. Той отново съзря бронята на Бартук и забеляза, че някой я носи в момента, но този път генералът изпита увереност, че мъжът пред очите му не е легендарният военачалник.

— Кой е той? — изсъска Малеволин. — Къде е?

Галеона не му отвърна. Очите й бяха затворени, а главата й беше извита назад, сякаш бе изпаднала в транс. Зад нея мина една сянка, за която генералът разсеяно помисли, че прилича на гигантско насекомо. След това, когато образът пред него нарасна, той насочи цялото си внимание към своите опити да разбере кой е непознатият и къде се намира.

— Воин — прошепна магьосницата. — Боец, преживял много походи…

— Остави това! Къде е? Наблизо ли е? — След толкова дълго търсене, след толкова много фалшиви следи, генералът гореше от нетърпение да намери бронята на военачалника.

Вещицата потрепери от усилието. Но Малеволин бе готов да я притисне до крайност, дори отвъд това, ако бе необходимо.

— Планини… студени, смразяващи върхове…

Това беше безполезна информация. Светът бе пълен с планини, особено на север и от другата страна на моретата-близнаци. Дори в Уестмарч ги имаше.

Галеона потрепери отново.

— Кръвта призовава кръвта…

Той изскърца със зъби. Защо вещицата повтаряше това отново?

— Кръвта призовава кръвта!

Тя се люшна и едва не изпусна шлема. Заклинанието й се наруши. Малеволин с все сили се опита да задържи образа, въпреки че собствените му магически умения бяха нищожни в сравнение с тези на Галеона. Но за един кратък миг той отново успя да се съсредоточи върху лицето. То бе… обикновено. Изобщо не подобаваше на един водач. И бе белязано от страх.

Образът започна да се размива. Генералът изруга тихо. Бронята бе открита от някакъв проклет войник или дезертьор, който вероятно нямаше представа нито за ценността, нито за мощта й.

— Къде е той?

Видението избледня толкова внезапно, че той чак се стресна. В същото време черната вещица въздъхна тежко и падна назад върху купчината възглавници, прекъсвайки напълно контакта.

Огромна сила отхвърли ръцете на Малеволин от шлема. Поредица от солени ругатни излезе от устата на генерала.

Галеона изпъшка и с мъка седна отново. Погледна към Малеволин, държейки главата си в ръце.

А той точно обмисляше дали да не заповяда да я бичуват. Първо, бе разбудила любопитството му с факта, че бронята е била открита, а сега го остави в неведение къде се намира артефактът!

Тя отгатна значението на мрачното му изражение и каза:

— Не съм те провалила, генерале мой! След всички тези години ти ще изпълниш завещанието на Бартук!

— Да го изпълня? — Малеволин се изправи, като едва удържаше отчаянието и гнева си под контрол. — Да го изпълня? Бартук е командвал демони! Разпрострял е властта си над по-голямата част от света! — Бледият командир посочи към шлема. — Купих това от един амбулантен търговец, за да ми напомня за мощта, която желаех да притежавам! Фалшификат, помислих си, но добре изработен! Шлемът на Бартук! — Генералът се изсмя дрезгаво. — Едва когато го сложих на главата си, осъзнах истината — това действително е шлемът!

— Да, генерале мой! — Галеона бързо скочи на крака и положи ръце върху гърдите му. Пръстите й галеха метала, сякаш това беше собствената му кожа. — И тогава започна да сънуваш сънищата, виденията за…

— … Бартук… Видях неговите победи, неговата слава, неговата сила! Аз изживях всичко това. — В гласа на Малеволин се долавяше горчивина. — Но само в сънищата си!

— Съдбата постави този шлем в ръцете ти! Съдбата и духът на Бартук, не разбираш ли? Той желае ти да станеш неговият наследник, повярвай ми — гукаше вещицата. — Не може да има никакво съмнение, защото ти си единственият, който е имал тези видения без моя помощ!

Вярно, след като сънят му се бе явил няколко пъти, командирът бе наредил на неколцина от най-доверените си офицери също да изпробват артефакта. Дори онези от тях, които го бяха държали на главите си доста продължително време, бяха признали, че не ги е споходило никакво видение. За Аугуст Малеволин това беше достатъчно доказателство, че духът на военачалника е избрал именно него, за да продължи славното дело.

Генералът знаеше всичко, което един смъртен можеше да научи за Бартук. Той бе проучил всеки документ, бе слушал всеки разказ. Мнозина страхливо отбягваха мрачните и изпълнени с демони легенди за военачалника, но Малеволин жадно поглъщаше всяка частица намерена информация.

Той бе равностоен на Бартук в областта на стратегията и тактиката, както и в грубата физическа сила, но магическите му умения бяха тъй нищожни, че едва успяваше да запали някоя свещица. По-мощните заклинания му бяха осигурявани от Галеона — както и някои по-специфични удоволствия, — но за да успее да надмине славата на Кървавия военачалник, Малеволин се нуждаеше от начин да призовава и контролира армии от демони.

Той бе сигурен, че бронята ще му даде това средство. Бартук бе въплътил страховити заклинания в своите доспехи, които щяха да подсилят оскъдните умения на генерала. Омагьосаната броня щеше да му осигури бленуваното господство над света. И сянката на Бартук несъмнено желаеше да стане така — виденията бяха знак за това.

— Има още нещо, което мога да ти кажа, генерале мой — прошепна магьосницата. — Нещо, което ще ти вдъхне сили за твоя поход…

Той стисна ръцете й.

— Какво? Какво е то?

Лицето на Галеона се изкриви от болката, която хватката й причиняваше.

— Глупакът, който носи бронята в момента, пътува насам.

— Към нас?

— Може би право към нас, ако шлемът и останалата част са обречени да бъдат заедно. Но дори и да не е така, колкото по-близо идва, толкова по-точно ще мога да определя неговото местоположение! — Галеона издърпа едната си ръка на свобода, след което докосна брадичката на Малеволин. — Почакай още малко, любов моя. Още съвсем мъничко.

Генералът я пусна и се замисли.

— Искам да проверяваш всяка сутрин и всяка вечер! Няма да пестиш усилията си! Желая да бъда уведомен в момента, когато определиш къде се намира този кретен! Ще вдигнем лагера и ще тръгнем на секундата! Нищо не трябва да застава между мен и моята съдба!

Той грабна шлема и напусна палатката й, без да каже нито дума повече. Адютантите му бързо закрачиха след него. Въображението на Малеволин работеше трескаво, докато той си представяше с какво могъщество ще се сдобие, когато облече омагьосаната броня. Легиони от демони щяха да се отзоват на неговите заповеди. Градове щяха да бъдат превзети. Една империя щеше да се разгърне и да обхване целия свят.

Докато се връщаше към своите покои, Аугуст Малеволин бе прегърнал шлема почти нежно. Галеона имаше право. Той просто трябваше да прояви още малко търпение. Бронята сама щеше да дойде при него.

— Аз ще довърша онова, за което ти някога си мечтал! — прошепна генералът на сянката на Бартук, а очите му заблестяха. — Твоето завещание ще стане моя съдба, и то скоро.

Вещицата потрепери, когато Малеволин най-сетне изчезна зад покривалото на входа на шатрата й. Напоследък той бе станал още по-нестабилен, особено когато носеше древния шлем на главата си. Понякога дори говореше така, сякаш беше самият Кървав военачалник. Галеона знаеше, че шлемът — а вероятно и цялата броня — притежават някакви загадъчни магически сили, но до този момент тя не бе успяла да ги идентифицира.

Ако успееше да ги постави под свой контрол, тя нямаше да се нуждае повече от своя любовник. В някои отношения това бе жалко, но наоколо имаше и други, по-покорни мъже.

Един дълбок, скрибуцащ глас наруши тишината. В ушите на вещицата той звучеше като жуженето на хиляди умиращи насекоми.

— Търпеливостта е добродетел, този е наясно с това. Сто двадесет и три години в света на смъртните, прекарани в търсене на останките на военачалника! Толкова дълго време… а сега те отново се събират заедно.

Галеона огледа сенките и накрая забеляза говорещия в далечния ъгъл на шатрата — мъглива, насекомоподобна фигура, различима единствено при внимателно вглеждане.

— Замълчи! Някой може да те чуе!

— Никой не може да чуе, когато този пожелае — простърга гласът. — Знаеш това отлично.

— Тогава усмири гласа си в името на моя здрав разум, Ксазакс. — Магьосницата впи поглед в сянката, но не се приближи към нея. Дори след толкова много време, прекарано заедно, тя не се доверяваше изцяло на своя постоянен спътник.

— Толкова нежни са ушите човешки. — Сянката придоби по-ясна форма и заприлича на едно точно определено насекомо — на гигантска богомолка. Беше висока поне седем стъпки, може би дори повече. — Толкова ненадеждни и меки са телата.

— Сега не е моментът да говорим за това.

Нисък цвъртящ звук се разнесе из палатката. Галеона се напрегна, защото знаеше, че нейният спътник не обича да го прекъсват.

Ксазакс се раздвижи и се приближи към нея.

— Разкажи на този своите прозрения.

— Ти самият видя всичко.

— Но този предпочита да го чуе от твоята уста… Моля те… угоди на този.

— Много добре. — Тя си пое дълбоко дъх и описа детайлно мъжа и бронята. Ксазакс несъмнено бе станал свидетел на всичко това, но по някаква незнайна причина съществото винаги я караше да преразказва виденията. Галеона се опита да ускори нещата, като пропусна описанието на мъжа. Вместо това се съсредоточи върху самата броня и детайлите от пейзажа. Ксазакс внезапно я прекъсна.

— Този знае, че бронята е истинска! Този знае, че тя кръстосва света на смъртните! Човекът! Кажи за човека!

— Напълно обикновен. У него нямаше нищо забележително.

— Нищо не е обикновено! Опиши!

— Войник, с простовато лице. Обикновен боец, вероятно син на земеделци, ако се съди по външния му вид. Нищо необичайно. Някакъв жалък глупак, който се е натъкнал на бронята и дори не знае какво представлява тя.

Отново се разнесе цвърчене. Сянката се отдръпна леко назад. Когато Ксазакс проговори, гласът му издаваше невероятно разочарование:

— И този смъртен пътува насам?

— Така изглежда.

Тъмната сянка остана неподвижна. Ксазакс несъмнено бе намислил нещо. Галеона зачака. Времето не означаваше нищо за него.

Два тъмножълти пламъка проблеснаха за миг там, където би трябвало да е неговата глава. За кратко се мерна трипръста лапа с остри нокти и също толкова внезапно изчезна.

— В такъв случай нека дойде. Дотогава този ще реши една пионка ли е по-добра или друга. — Ксазакс се разсмя. В този миг изчезна всякаква прилика между него и каквото и да било същество от света на смъртните. — Нека дойде.

Сянката изчезна в тъмните ъгли.

Галеона изруга наум. Тя бе научила много неща от противното създание. Благодарение на неговите напътствия бе увеличила силите си в много отношения. Въпреки това, колкото и да желаеше да се отърве от Малеволин, три пъти повече искаше да ликвидира Ксазакс, да се освободи от ужасяващото му присъствие. Генералът можеше да бъде манипулиран до известна степен, но не така стояха нещата с нейния таен спътник. Магьосницата водеше непрестанна игра на котка и мишка с него. И прекалено често се чувстваше в ролята на мишката. Но човек не можеше толкова лесно да развали договора си с някой от вида на Ксазакс. Ако го направеше без предохранителни мерки, Галеона внезапно можеше да се раздели с главата и крайниците си, и то преди той да й позволи да умре.

Това я накара да се замисли върху една друга възможност.

Онзи, който бе облякъл бронята на Бартук, беше боец, но също така, изглежда, бе и простоват човек. Галеона отлично знаеше как да манипулира такива като него. Той бе мъж и щеше да бъде беззащитен срещу нейните прелести, а тъй като бе глупак, никога нямаше да се досети, че го използват.

Тя щеше да изчака, за да види как щяха да се развият нещата с генерала и Ксазакс. Ако имаше изгледи единият или другият да й бъде полезен, Галеона щеше да направи каквото може, за да наклони везните в негова полза. Малеволин, със силите на бронята на свое разположение, несъмнено можеше да се справи с нейния партньор от сенките. От друга страна, ако Ксазакс първи се сдобиеше с омагьосания артефакт, безспорно щеше да се окаже правилният избор.

Но непознатият също бе алтернатива. Вероятно можеше да бъде воден за носа, да му бъде нареждано какво да прави. Носеше в себе си потенциал, докато другите двама криеха предимно рискове.

Да, за нейно собствено добро Галеона възнамеряваше да държи под око този глупак. Той щеше да бъде много по-податлив на нейните желания, отколкото един амбициозен и леко чалнат военен командир и определено далеч по-малко опасен от един демон.