Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (20)

Деветнадесет

Беше изминал повече от час, а от Лут Голейн все още не му бяха предали бронята. Генерал Малеволин едва сдържаше своя основателен гняв, докато се чудеше дали градските първенци не обмисляха как да използват магията й срещу него. Те щяха да съжаляват горчиво, ако опитаха подобно нещо. Бронята никога не би оказала помощ на подобни малодушни отрепки и най-вероятно щеше да унищожи онзи, който би имал дързостта да й заповядва.

Не, завещанието на Бартук принадлежеше на него, единствено на него.

В съответствие с неговата заплаха демоничната орда продължаваше да връхлита върху градските стени. Земята около Лут Голейн беше осеяна с разкъсаните останки на онези, които преди това не бяха успели да стигнат достатъчно бързо до портите, както и с телата на много бранители, паднали от бойниците. Адските създания се бяха оказали далеч по-добри стрелци от хората, чиито тела бяха обсебили. Нещо повече, шестте катапулта, които генералът бе докарал със себе си, продължаваха да бомбардират града и да правят укрепленията му на пух и прах. Защитени с демонични магии, обсадните машини не понасяха абсолютно никакви поражения при ответния огън откъм Лут Голейн.

Той се загледа как демоните до най-близкия катапулт подготвяха поредния горящ подарък за жителите на града. Генерал Малеволин беше запазил тежките оръжия за този по-късен етап от плана си, защото искаше постоянно да държи противниците си в напрежение. За тях нямаше да има нито миг покой. Или щяха да му предадат доспехите, или дори техните високи стени нямаше да ги опазят… не че имаше намерение да остави подобни жалки прегради да ги спасят накрая.

А краят беше много близо. Генералът прецени, че времето на неговия ултиматум вече е изтекло. Щеше да остави катапултите да изстрелят този последен залп и после щеше да издаде заповед за атака на цялата си армия. Хората вътре смятаха, че техните порти могат да издържат срещу нашествениците. Добре, той възнамеряваше да им покаже, че подценяват мощта на неговите демонични бойци. За ордата му щеше да е просто като детска игра да преодолее единственото препятствие, препречващо пътя й към вътрешността на града. Това щеше да постави началото на ден, изпълнен с толкова кървава смърт, че дълги години напред всички хора щяха да говорят с ужас за падането на Лут Голейн.

Алената броня на Кървавия военачалник за пореден път щеше да хвърли сянка на ужас върху целия свят.

Внезапно Аугуст Малеволин бе обзет от безпокойство. Извъртя се бързо, за да погледне зад себе си, сигурен, че някой — или нещо — се приближава откъм гърба му.

Иззад една дюна изникна познатата фигура на Ксазакс. Генералът се озадачи от факта, че демонът се е осмелил да се появи в такава близост до Лут Голейн, при това на дневна светлина. И изведнъж видя кой вървеше покрай чудовищното насекомо.

— Бронята… — прошепна той благоговейно.

Малеволин забрави за своите демонични войници, забрави за Лут Голейн и се втурна към приближаващата се двойка. Никога през целия си живот не бе изживявал толкова славен момент! Бронята на Бартук идваше при него! Най-силното му желание се бе осъществило най-накрая!

Защо идиотът, който я бе откраднал от гробницата, продължаваше да живее и да я носи на гърба си, можеше да му отговори само Ксазакс. Малеволин беше изумен, че богомолката бе оставила мъжа жив. Вероятно демонът просто не бе искал да си прави труда да я мъкне лично и затова бе накарал глупака да му я донесе на крака. Е, за това добро дело най-малкото, което генералът можеше да направи, бе да дари приносителя с относително бърза и безболезнена смърт.

— Каква е тази награда, която ми носиш, приятелю мой?

Ксазакс прозвуча очевидно доволен от себе си.

— Един подарък, който несъмнено доказва, че намеренията на този съответстват на твоите цели, велики военачалнико. Този ти предава някой си Норек Визаран — наемник, осквернител на гробници и гостоприемник на славната броня на Бартук!

— Норек Визаран, наемнико и осквернителю на гробници — изкикоти се генерал Малеволин, — може би трябва да те взема на работа заради експертните ти познания. Благодаря ти, задето най-накрая ми носиш това, от което имам нужда, за да тръгна по пътя на славата!

— Ти… искаш тази броня? — Глупакът звучеше скептично, сякаш той, който я бе носил толкова дълго, не осъзнаваше нейното величие и не оценяваше нейната мощ.

— Разбира се! Не искам нищо друго! — Генералът почука по своя шлем. Видя, че Норек Визаран незабавно разпозна кървавочервеното парче метал. — Аз съм генерал Аугуст Малеволин, родом от Уестмарч, земи, които ти познаваш, съдейки по твоите черти. Както виждаш, аз нося шлема на Бартук, отделен от бронята, когато малодушните убийци на военачалника отнесли главата и тялото му в две противоположни части на света и ги скрили в гробници, за които наивно смятали, че никой няма да открие!

— Обаче явно са сгрешили — промълви наемникът.

— Разбира се! Нищо не е способно да попречи на духа на Кървавия военачалник! Той е викал своята кръв, очаквал е онези, които биха могли да го разбудят към нов живот, към нови хоризонти!

— Това пък какво означава?

Малеволин въздъхна. Трябваше да е убил глупака поне сто пъти досега, обаче настроението му се бе повишило толкова много, че реши поне да му обясни онова, което той очевидно още не бе осъзнал. Вдигна ръце и внимателно свали своя шлем. Моментално изпита чувство на загуба, но си каза, че ще бъде гологлав само за малко.

— Доскоро не знаех тайната на бронята, но сега я разбирам, защото шлемът сам ми я разкри. Страхувам се, че дори ти не знаеш цялата истина, приятелю Ксазакс.

Богомолката направи подигравателен поклон.

— Този би се радвал да бъде просветен, военачалнико.

— Скоро ще бъдеш! — Генералът се обърна към Норек с усмивка. — Обзалагам се, че много мъже са загинали в гробницата, преди ти да се озовеш в нея, нали?

Лицето на Визаран помръкна.

— Твърде много… някои от които бяха мои приятели.

— Скоро ще се присъединиш към тях, не се безпокой. — Облеченият в абаносова броня офицер позволи на Норек да огледа добре артефакта, който държеше в ръцете си. — Така е било и при шлема. Същата съдба е сполетявала всеки осквернител на гробници, докато накрая не се намерил някой с много специални, вродени качества, които му дали неоспоримо преимущество. — Ръцете на Малеволин внезапно започнаха леко да потреперват. Той бързо върна шлема на главата си, стараейки се да остави впечатлението, че го бе направил непреднамерено, и веднага изпита облекчение. Нито човекът, нито демонът забелязаха неговото смущение. — Можеш ли да се досетиш какво е общото между теб и другия?

— Прокълнат живот?

— По-скоро великолепно наследство. И в двама ви тече кръвта на величието, макар и в доста разредено състояние.

Норек се намръщи на това обяснение.

— Аз и той… сме били роднини?

— Да, но в неговия случай кръвната линия е била още по-размита. Тя му дала правото да вземе шлема, обаче мъжът се оказал твърде слаб, за да бъде използван, и артефактът позволил той да бъде убит. След неговата смърт, шлемът отново изпаднал в летаргично състояние, очаквайки появата на някой по-достоен. — Генералът посочи с гордост към себе си. — Докато накрая откри мен, както виждаш.

— И в теб ли тече същата кръв?

— Да, точно така, при това далеч по-неразредена отколкото във вените на онзи нещастник, а също и от твоята. Да, Норек Визаран, може да се каже, че ти, аз и онзи, който е открил шлема, всичките сме братовчеди… много далечни, разбира се.

— Но кой… — Очите на войника се разшириха, когато той най-накрая осъзна истината. — Това не е възможно!

Ксазакс не каза нищо, но той очевидно още не бе осъзнал истината. Демоните не схващаха идеята за съвкуплението при човеците и за резултатите от този акт. Вярно, че те също се размножаваха, но се плодяха като животните, без да обръщат внимание на кръвната линия.

— О, да, братовчеде — усмихна се широко Малеволин. — Ние всички сме потомци на великия и знатен Бартук!

Чудовищните жълти очи на богомолката проблеснаха — тя бе впечатлена, и то с основание. Освен това изглеждаше доволна от себе си вероятно защото бе направила правилния избор, съюзявайки се с Аугуст Малеволин.

Обаче Норек не изпитваше видимо задоволство от това разкритие. Също както и много от другите простосмъртни, наемникът явно не осъзнаваше величието на Бартук. Генералът изпита известно разочарование от това, защото, както бе казал, двамата наистина бяха един вид братовчеди. Разбира се, след като на Норек му оставаха още едва няколко мига живот, разочарованието не беше чак толкова голямо. Да премахнеш един глупак, винаги означаваше да направиш услуга на света.

— Кръвта призовава кръвта… — промълви Норек, забил поглед в пясъка — … кръвта призовава кръвта, каза тя.

— Точно така! Затова бронята е избрала теб, за да излезе отново на бял свят — нещо, което не е успяла да стори толкова много векове. Могъщи сили дремели в нея, но това били сили без живот. В теб тече кръвта, която е била искрицата, съживила тяхната магия. А сега двете половини, разделени за толкова много време, ще се съберат и отново ще образуват едно цяло!

— Кръвта на Бартук…

Малеволин навлажни устни с език.

— Да, това вече го изяснихме, но ти спомена една „тя“. Кого имаш предвид? Да не би да е моята Галеона?

— Една некромантка, военачалнико — намеси се Ксазакс. — Съвсем мъртва вече — той вдигна оформения си като коса крайник, подсказвайки причината. — Що се отнася до вещицата, тя също не е между живите.

— Жалко, но явно така й е било писано. — Стройният командир се сети за нещо друго. — Извинете ме за момент, ако обичате.

Той отново се обърна с лице към своите войници, които продължаваха да тормозят Лут Голейн от разстояние, и извика в съзнанието си образа на демона, носещ лицето на Зако.

В далечината ужасяващият му адютант внезапно изостави заниманията си около един от катапултите и се завтече към Малеволин. В момента, когато стигна до генерала, демонът падна на едно коляно.

— На твоите заповеди, военачалнико. — Фалшивият Зако се пое изненадано дъх, когато забеляза Норек и бронята. — Какво… какво ще заповядаш?

— Градът вече не ми трябва. Можете да се забавлявате с него, както си поискате.

Свирепа острозъба усмивка се разля невъзможно широко по лицето на мъртвия мъж.

— Много благосклонно от твоя страна, военачалнико.

Генерал Малеволин кимна и го отпрати с небрежно махване на ръката.

— Върви! Не пощадявайте ничий живот! Нека Лут Голейн послужи като доказателство каква надежда има срещу мене всяко кралство и всяка друга армия!

Подскачайки нагоре-надолу от радост, демоничният воин хукна обратно да съобщи новината на своите събратя. Ордата щеше да опустоши града, без да остави нито една жива душа. Това щеше да възмезди военачалника за случилото се при Визджун.

Визджун. Гърдите на Малеволин бяха изпълнени с нетърпение. Сега, когато притежаваше и бронята, дори Кеджистан, легендарната земя на визджерейците, щеше да падне пред мощта му.

Ръката му се плъзна по очертанията на лисицата и мечовете върху черния му нагръдник. Много отдавна, след като бе убил своя собствен баща и бе изпепелил дома, който бе отказал да го признае, Аугуст Малеволин бе решил да носи герба на този род, за да му напомня, че и сам може да вземе онова, което другите му отказват. Но сега бе настъпило времето да остави този символ в полза на един много по-добър. Кървавочервената броня на Бартук.

Той се обърна обратно към Ксазакс и наемника.

— Е, ще започваме ли?

Богомолката побутна Норек напред. Човекът се препъна, после изгледа кръвнишки демона. Мнението на Малеволин за неговия далечен братовчед се повиши малко. Палячото поне притежаваше някакъв кураж.

Но думите, които Норек изплю с горчивина от устата си, изобщо не се понравиха на генерала.

— Не мога да ти я дам.

— Какво означава това!?

— Не мога да я съблека. Опитвал съм много пъти, обаче не успях да сваля нито едно парче, дори ботушите! Нямам абсолютно никакъв контрол над тази броня! По някое време сметнах, че аз съм господарят, но всичко е било само номер! Какво да направя, къде да отида — всичко това го решават доспехите!

Трагичното му положение отново развесели генерала.

— Това ми звучи почти като комедия! Ксазакс, има ли нещо вярно в думите му?

— Този трябва да заяви, че глупакът казва истината, военачалнико. Не можа да се помръдне, дори за да спаси некромантката.

— Колко очарователно. Все пак това е проблем, който не е никак труден за разрешаване. — Той вдигна ръка срещу Норек. — Не и при силите, с които вече разполагам.

Магията, която призова, воден от чуждите спомени, трябваше да изпари водата от тялото на Норек направо през бронята, оставяйки от наемника единствено изсъхнала обвивка. Така доспехите щяха да се почистят по-лесно. Бартук често бе използвал това заклинание по време на своето царуване и то никога не се бе проваляло.

Но сега не проработи. Норек Визаран стоеше с широко отворени очи, но невредим. Той изглеждаше така, сякаш наистина бе очаквал да погине. Явно не бе предприел никакво контразаклинание. Затова неуспехът на могъщата магия беше още по-озадачаващ.

Ксазакс се обади и предположи причината.

— Твоето заклинание беше насочено към тялото, военачалнико. Може би доспехите не могат да нападнат сами себе си.

— Имаш право. Тогава май ще се наложи да направя нещо малко по-лично. — Малеволин протегна ръка… и в нея се появи демоничният меч. — Обезглавяването му би трябвало да разруши връзката с бронята. Тя има нужда от жив гостоприемник, а не от труп.

Докато се приближаваше, генералът забеляза, че наемникът се бори вътре в доспехите, отчаяно опитвайки се да ги помръдне. Малеволин прие липсата на реакция от страна на бронята на Бартук като знак, че този път бе избрал правилния подход. Едно бързо замахване щеше да свърши работата. Визаран дори можеше да смята, че е бил удостоен с чест. Нима първият велик военачалник не бе загинал по абсолютно същия начин? Малеволин може би трябваше да запази главата на войника като спомен за този прекрасен ден.

— Винаги ще си спомням за теб, Норек, братовчеде мой. Ще те помня заради всичко, което ми даде.

Генерал Аугуст Малеволин вдигна абаносовия меч, прицелвайки се във врата на своята жертва. Да… едно рязко и силно замахване. Щеше да бъде много по-елегантно, отколкото като касапин да сече отново и отново, докато главата се отдели от тялото.

Усмихнат, той нанесе смъртоносния удар.

Острието му бе отбито от абсолютно еднакъв на неговия меч, който Норек държеше в лявата си ръка.

— Какво, в името на ада…?

Наемникът изглеждаше не по-малко изумен, а чудовищният демон зад него тракаше с челюсти и цвърчеше в очевиден ужас.

Норек — или по-скоро бронята — зае бойна стойка. Черното острие бе готово да посрещне всяка атака от страна на генерала.

Войникът очевидно бе объркан и зашеметен. Все пак след кратък момент на колебание той се осмели да отговори:

— Опасявам се, че тя не те приема за правилния избор, генерале. Смятам, че ще трябва да се бием за нея. Съжалявам. Повярвай ми, наистина съжалявам.

Малеволин потисна нарастващия си гняв. Не можеше да си позволи да изгуби самообладание точно в този момент. Отвърна със спокоен глас:

— Тогава ще се бием, Визаран, и когато получа бронята, победата ми ще бъде още по-сладка заради тази битка!

След тези думи той нападна.

Ксазакс се опасяваше, че бе допуснал ужасна грешка. Сега пред него имаше двама смъртни, облечени в различни части от доспехите на Бартук. Освен това явно и двамата бяха способни да използват в някаква степен древните заклинания на военачалника. Но богомолката вече бе обвързала съдбата си с единия от тях. До този момент Малеволин бе изглеждал като предопределения наследник. Въпреки това бронята очевидно виждаше нещата по различен начин и бе предпочела да защитава своя доста неохотен гостоприемник.

Демонът бе дал всичко от себе си, за да убеди своя господар Белиал да пожертва толкова голяма част от адските си слуги за това начинание. Белиал се бе съгласил само защото и той смяташе, че един нов Бартук би му дал преимуществото, от което се нуждаеше отчаяно — не само срещу своя враг Азмодан, а и при евентуалното завръщане на трите първични злини. Но ако Ксазакс бе направил грешно своята преценка, ако Норек Визаран успееше да победи, всички тези планове щяха да се провалят. А Белиал не толерираше некомпетентността на своите подчинени.

Докато гледаше как двамата се приготвяха за битка, той изпита увереност, че бронята го бе изиграла. Тя сякаш бе дошла покорно, водена от желанието да стане отново цяла. Демонът бе очаквал, че тя охотно ще се присъедини към неговата кауза.

Но бронята очевидно не бе на същото мнение. Сигурно подозираше, че точно Ксазакс бе призовал морското чудовище в света на смъртните. И наистина, след като бе разпитал умиращия моряк, той бе изпратил кракена да нападне кораба. По онова време, след като Галеона го бе отвела при Норек Визаран, демонът си бе въобразил, че може да ускори събитията, като вземе бронята още преди тя да е стигнала до сушата. За титаничното създание би трябвало да е просто като детска игра да натроши прогнилото корито и да вземе доспехите от тялото на мъртвеца.

Само че… Само че бронята не просто бе отблъснала неговите атаки, а направо бе убила водния демон, при това без никакво усилие. Крайният резултат се бе оказал толкова удивителен, че Ксазакс бе избягал панически. Той никога не бе очаквал, че омагьосаните доспехи притежават такава неустоима мощ.

Богомолката заби поглед в гърба на наемника, а решението вече се бе оформило в нейното съзнание. С Малеволин като нов военачалник Ксазакс щеше да има с какво да се похвали пред своя господар. Щяха да имат могъщ съюзник, с чиято помощ да смажат Азмодан и дори Бейл, Мефисто и Диабло. Но ако оцелееше Норек Визаран, Белиал едва ли щеше да остане доволен.

А когато господарят на ада не беше доволен, онези, които го бяха провалили, плащаха жестоко за своите грешки.

Демонът вдигна единия си смъртоносен крайник, изчаквайки сгоден момент. В разгара на битката щеше да е необходим само един удар. Генералът можеше и да се оплаче, че не е спечелил славно, обаче скоро щеше да се вразуми. Тогава щяха да се върнат към плячкосването на Лут Голейн.

А след това и на останалата част от света на смъртните.

Норек не изпитваше дори частица от увереността, която се опитваше да демонстрира пред генерал Малеволин.

Бронята наистина не желаеше да се раздели с него и го бе защитила, но той съвсем не беше уверен, че тя ще съумее да надвие опитния офицер. Изглежда, връзката между Малеволин и шлема бе далеч по-силна, отколкото съмнителния съюз между Норек и омагьосаните доспехи. Генералът не само споделяше знанията и уменията на Кървавия военачалник, но също така притежаваше и свои собствени способности, натрупани по време на безброй кампании. Дори бронята на Бартук не би могла да издържи дълго време срещу тази смъртоносна комбинация.

Генералът се хвърли срещу ветерана, атакувайки го толкова яростно, че бронята трябваше да отстъпи назад, за да спаси своя гостоприемник. Огнените остриета се сблъскваха отново и отново и при всеки удар наоколо се пръскаха снопове горящи искри. Ако се биеха на друго място, а не в пясъчната пустиня, като нищо можеха да предизвикат пожар. Самият Норек се притесняваше, че някоя искра може да попадне в очите му и да го ослепи.

Ветеранът никак не бе доволен от отредената му роля в тази битка. Той бе участник, лишен от възможността да атакува и да се защитава. Опитният боец бързо бе забелязал, че бронята има сериозни пропуски в умението си да води бой с мечове. Вярно, засега тя успешно парираше ударите на Малеволин, но не се бе възползвала от нито един от случаите, когато генералът беше останал открит за контраудар. Нима Кървавия военачалник така и не се бе научил да върти изкусно своя меч?

— Досущ, като да се биеш срещу самия себе си, нали? — каза подигравателно неговият противник. Аугуст Малеволин, изглежда, се наслаждаваше на боя и несъмнено се чувстваше напълно уверен в своята победа.

Норек не отвърна нищо. Беше го яд, че вероятно щеше да загине, но не заради собствените си действия, а поради грешките на омагьосаната броня.

Острието на Малеволин мина едва на сантиметри от главата на ветерана. Норек изруга и промърмори тихо на бронята:

— Ако това е най-доброто, което умееш, тогава ме остави аз да водя!

— Наистина ли мислиш така? — отвърна генералът, който очевидно бе престанал да се забавлява. — Нима тъпак като тебе би бил по-достоен да носи титлата и да изпълни завещанието на Бартук?

Бронята внезапно трябваше да парира серия от светкавични удари на Малеволин. Норек безмълвно изруга изключителния слух на генерала. Явно той бе сметнал, че наемникът му се подиграва.

Ветеранът беше служил при различни опитни командири и се бе сблъсквал с множество опасни противници на бойното поле, но досега не беше срещал толкова талантлив фехтовач като Аугуст Малеволин. Бронята успяваше да отгатне ходовете му единствено благодарение на факта, че генералът използваше част от прийомите на Бартук. Дори при това положение, ако не беше изключителната здравина на металните й плочи, поне на два пъти Норек щеше да си отиде от този свят.

— Имаш късмет, че доспехите те пазят толкова добре — каза стройният командир, отстъпвайки за миг назад. — Иначе този спор отдавна щеше да е решен.

— Но ако бях загинал бързо, това щеше да означава, че бронята не е толкова специална, колкото си мислиш.

Малеволин се изсмя.

— Вярно! Значи все пак имаш някакъв мозък в главата си. Дали да не го видим как ще изглежда пръснат върху пясъка?

Той отново започна да сипе удари, стремейки се да намери пролука в защитата на Норек. На два пъти бронята на Бартук едва не провали войника. Норек изскърца със зъби. Изглежда, че все пак древният военачалник е умеел да борави с меча, но стилът му беше типично визджерейски. След толкова много години в компанията на Фаузтин — който също е бил майстор на острието въпреки магьосническото си призвание — ветеранът сигурно знаеше за преимуществата и недостатъците на визджерейския боен стил повече отколкото самия генерал. Малеволин, изглежда, бе приел, че смесването на собствените му умения с тези на Бартук води само към по-добро, но ако самият Норек се сражаваше срещу него, щеше да е застрашил живота му поне на два пъти.

Ветеранът внезапно изпищя, защото имаше усещането, че дясното му ухо изведнъж бе избухнало в пламъци. Генерал Малеволин най-накрая бе успял да му нанесе удар, макар и съвсем повърхностен. За съжаление дори тази незначителна рана носеше агонизираща болка заради магическото острие. Главата на Норек пулсираше, но за щастие той все още можеше да чува въпреки нараняването. Обаче още един удар като този…

Само ако можеше да се включи в боя! Само ако имаше начин да убеди бронята, че той има по-добри шансове! Ветеранът познаваше бойния стил на генерала и виждаше неговите слабости. Знаеше някои мръсни номера, за които дори опитният му противник едва ли бе чувал. Като наемник човек научаваше тези трикове, за да компенсира липсата на истинско обучение… и те неведнъж бяха спасявали живота на ветерана.

„Остави ме да се бия… или поне ме остави да се бия заедно с теб!“

Бронята не му обърна никакво внимание. Тя отби поредната атака на Малеволин и после се опита да контраатакува с финт, познат на ветерана от тренировките, които бе провеждал с Фаузтин. Обаче Норек знаеше също така, че визджерейците бяха измислили и начин да се парира този финт… и само секунда по-късно Малеволин му доказа, че е бил прав.

Дотук битката не се развиваше добре за стария войник. Доспехите го бяха опазили от няколко почти смъртоносни попадения, но това не можеше да продължава вечно. Макар бронята на Бартук да предпочиташе него, ако нещата продължаваха да вървят в същия дух, тя скоро щеше да се види принудена да се преклони пред уменията и мощта на Малеволин и неговия омагьосан шлем.

Потънал в мрачните си мисли, Норек без малко щеше да пропусне да отбие един пробождащ удар, насочен към лицето му. Вдигна меча си в последния момент и едва успя да отклони острието на генерала. Ако бе закъснял, оръжието щеше да прониже главата му и да излезе от другата страна.

И тогава войникът осъзна, че всъщност той — а не бронята — бе парирал смъртоносната атака.

Ала нямаше време да разсъждава над внезапната промяна, защото военачалникът продължи да го напада все така яростно, принуждавайки Норек да отстъпи назад към наблюдаващия битката Ксазакс.

Но въпреки сериозното положение духът на Норек вече беше приповдигнат. Дори ако паднеше повален още в този момент, щеше да загине като господар на собствената си съдба.

Аугуст Малеволин опита друга атака, която ветеранът познаваше от една от първите си кампании като наемник. Ударът изискваше умение и лукавство и често завършваше с успех, но един по-стар боец беше научил Норек как да го обръща в своя полза.

— Какво!? — Воинът се ентусиазира още повече, когато видя зиналата уста на Малеволин, стъписан от начина, по който ветеранът обърна смъртоносния удар в незабавна контраатака и принуди своя противник да отстъпи назад, за да не изгуби собствената си глава.

Без да губи време, Норек продължи да притиска генерала с надеждата, че мекият пясък ще го принуди да залитне или дори да падне, но все пак Малеволин успя да се окопити и устоя.

— Е — изпъшка офицерът с шлема, — изглежда, бронята умее да се учи. Интересно. Никога не би ми хрумнало, че тя може да знае този трик.

Норек не си направи труда да му обяснява истината. Трябваше да използва всяко свое преимущество, колкото и незначително да бе то. Все пак воинът не можа да сдържи мрачната усмивка, която се появи за миг на изтощеното му лице.

— Усмихваш се, а? Смяташ, че е достатъчно да научите някой и друг номер? Да видим как ще се справите вие двамата, когато променя малко правилата.

Малеволин внезапно вдигна свободната си ръка… и сякаш ярка звезда избухна пред очите на Норек.

Той замахна диво и успя на два пъти да парира генерала… но следващият удар изтръгна меча от неговата ръка. Ветеранът отстъпи назад, изгуби равновесие… и се строполи по гръб върху пясъка.

С очи все още заслепени от коварната магия на Малеволин, падналият боец видя как триумфиращият му противник надвисна над него. Генералът държеше по един черен меч във всяка ръка.

— Битката приключи. Бих казал, че се представи добре, братовчеде. Стори ми се, че дори самият ти се включи в дуела — в последния момент, когато изглеждаше малко по-енергичен отпреди. Значи най-накрая реши, че ще се спасиш, ако се биеш наравно с бронята? Добра идея, но очевидно малко закъсняла.

— Не губи време! — изръмжа Ксазакс някъде отзад. — Удряй! Убий го!

Малеволин не обърна никакво внимание на демона. Вместо това започна да претегля на ръка двата меча и да им се възхищава.

— Всеки от тях има идеален баланс. Мога да ги размахвам и двата, без да се страхувам, че ще посека самия себе си. Интересно защо твоят още не е изчезнал. Мислех, че ще избледнее, щом вече не е в твоята ръка. Предполагам, че този път това не стана, тъй като аз го грабнах веднага. Заклинанията на Бартук са пълни с изненади, не е ли така?

Норек все още се мъчеше да фокусира погледа си, когато изведнъж усети сърбеж в лявата си ръка. Това чувство му беше познато — означаваше, че бронята възнамерява да направи нещо, макар че боецът не знаеше точно какво.

Не, всъщност вече знаеше! Планът се появи в главата на Норек и той незабавно осъзна не само ролята на омагьосаната броня, но също и своята собствена. Обаче, за да стане номерът, двамата трябваше да действат заедно. Самостоятелно никой от тях нямаше шанс за успех.

Норек прикри усмивката си. Вместо това се задоволи да отвърне на своя противник:

— Да… наистина заклинанията са доста своеволни.

Лявата му ръкавица заблестя. Изпуснатият от Норек меч се превърна в мастиленочерна сянка, която започна да обгръща ръката и главата на Малеволин.

Генералът изруга, пусна собственото си оръжие и започна да се бори с новата заплаха. Устните му изсъскаха древните слова на визджерейско заклинание. От върховете на неговите пръсти бликна зелена светлина, която започна да поглъща мрака.

Но докато Малеволин бе насочил вниманието си към атакуващата сянка, Норек скочи върху него — точно както беше искала бронята. Хвана го и се опита да го повали на земята. В такава близост никой от тях не се осмеляваше, да използва заклинанията на Бартук.

— Битката изобщо не е приключила, генерале! — измърмори Норек, който за първи път имаше усещането, че владее положението. Двамата с бронята най-накрая имаха обща цел — да надделеят над омразния враг. Изпълнен с кръвожадна ярост, той се бореше с Малеволин, желаейки да го види мъртъв в своите крака.

Нито за миг не му мина през ума, че новопридобитата му решителност може би идва отвън, а не от самия него. Нито пък му хрумна, че убийството на човека, носещ кървавочервения шлем, щеше напълно да го обрече на проклятието, отдавна избрано за него от омагьосаната броня.

Ксазакс наблюдаваше внезапния обрат на събитията с огромна тревога. Везните се бяха наклонили в обратна посока, хващайки го неподготвен. Смъртният, с когото бе предпочел да се съюзи, беше заплашен от поражение. Демонът не можеше да поеме този риск. Той трябваше да се погрижи дуелът да завърши с победа за Малеволин!

Гигантската богомолка вдигна високо един от зловещите си крайници, изчаквайки идеалния момент за удар.