Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (19)

Осемнадесет

Норек не можеше да помръдне, дори не можеше да диша. Имаше усещането, че някаква гигантска ръка го бе сграбчила и се опитваше да го смаже на пихтия. Би посрещнал смъртта с отворени обятия, защото тя поне щеше да сложи край на непоносимото му чувство за вина. И нямаше да има повече загинали само защото той се бе опитал да обере една гробница, а вместо това бе пуснал на свобода кошмара.

След това, тъкмо когато се бе приготвил да умре, някаква страховита сила го изхвърли нагоре. Норек полетя главоломно, сякаш беше изстрелян от катапулт. Значи вместо да бъде смазан до смърт, той щеше да срещне гибелта си след падане. За разлика от краткия полет на борда на „Хоксфайър“ този път Норек беше сигурен, че няма да оцелее.

Някой го хвана за ръката и забави неговата скорост. Ветеранът се опита да види своя спасител, но единственото, което постигна, завъртайки глава към него, бе чувството за световъртеж. Изгуби всякакво усещане за посока и вече не можеше да различи дори къде е горе и къде — долу.

Без предупреждение Норек се забоде в земята. Пясъкът не направи почти нищо, за да смекчи удара, от който едва не изгуби съзнание.

Известно време пребитият ветеран остана да лежи, проклинайки лошия си късмет. Напоследък прекалено често се озоваваше в такова положение. Болеше го цялото тяло чак до костите, а всичко пред очите му беше размазано. Пак добре, че поне магията на Галеона бе отшумяла.

Чу се тътенът на гръмотевица. Яркият проблясък, който последва почти незабавно, подсказа на ветерана, че отново се намира сред пустинята край Лут Голейн, над която все още бушуваше буря. Освен това той осъзна, че не бе дошъл сам на това място и дори в момента някой стоеше край него.

— Можеш ли да се изправиш? — попита нежно познат женски глас.

Без малко да й отвърне, че няма никакво желание да го прави, обаче все пак събра сили и се помъчи да се надигне до седнало положение. Отново му се зави свят, но поне изпита известна гордост, че самичък бе свършил тази тежка задача.

Зрението му най-накрая се проясни достатъчно и той можа да види кой му бе проговорил. Оказа се, че това беше тъмнокосата жена, която бе зърнал, преди стените да се сключат около него. Сега си спомни откъде му беше позната — лицето й бе на една от статуите, покрай които беше минал по време на втория си сън за гробницата на Хоразон.

Хоразон! Мисълта за брата на Бартук го накара да си припомни кого бе видял да стои до бледата жена. Хоразон… все още жив, след всички тези векове.

Тя прие неговото потреперване за последствие от някакво нараняване.

— По-полека, не се напрягай. Ти преживя изключително много. Възможно е да си пострадал.

— Коя си ти?

— Моето име е Кара Найтшадоу — отвърна тя и застана на колене, за да го огледа по-добре. Една слаба ръка докосна нежно неговото лице. — Изпитваш ли болка?

Честно казано, от нейното докосване му ставаше по-добре, но той не беше такъв глупак, че да й го признае.

— Не. Ти лечителка ли си?

— Не съвсем. Аз съм последователка на Ратма.

— Некромантка? — Най-изненадващо това признание не му се стори толкова отвратително, колкото би могло да му бъде в недалечното минало. Всичко около Норек напоследък беше свързано със смъртта… и дори с по-лоши неща. Един некромант определено пасваше идеално в картинката. И все пак ветеранът трябваше да признае, че никога не бе виждал толкова красив представител на техния орден. Малцината други от нейната вяра, с които се бе срещал преди, бяха мрачни фигури, не много по-различни от мъртъвците, с които общуваха.

Войникът внезапно си спомни, че тя му беше казала своето име, а той все още не се бе представил.

— Аз се казвам Норек…

— Да, знам. Норек Визаран.

— Откъде знаеш? — Те никога не се бяха срещали преди, поне доколкото си спомняше. Едва ли би забравил подобна хубост.

— Аз те преследвам, откакто изнесе бронята от гробницата на Бартук.

— Ти? Но защо?

Чародейката се отпусна назад, очевидно доволна, че той не беше пострадал много при изхвърлянето им от необикновения дом на Хоразон.

— Когато Бартук загинал, визджерейците така и не успели да унищожат неговото тяло, предпазвано от омагьосаната броня. Моят народ им помогнал да скрият останките на военачалника от всеки, който би пожелал да се възползва от прокълнатите доспехи — било то покварен магьосник, или пък демон от ада.

Норек си спомни за чудовищното създание в морето.

— Защо и демоните?

— Бартук започнал като тяхна пионка, но предполагам, знаеш, че преди да срещне смъртта си, дори господарите на ада изпитвали страх от мощта му. Това, което е останало в самата броня, е нищожна частица от някогашните му сили, но е напълно достатъчно, за да наруши деликатното равновесие между живота и смъртта в този свят, а може би и в отвъдния.

След всичко, което бе преживял, на Норек не му беше трудно да повярва на думите й. Докато се изправяше на крака с нейна помощ, ветеранът погледна към Кара, която изглеждаше замислена над последните събития.

— Ти ме спаси.

Тя извърна поглед, изглеждайки почти смутена.

— Имах известно участие в това.

— Иначе щях да загина, нали?

— Много вероятно.

— Значи наистина си ме спасила. Но защо го направи? Защо просто не ме остави да умра? Ако това се бе случило, бронята щеше да остане без гостоприемник и нямаше да може да извършва повече злини.

Кара впи поглед в очите му.

— Не ти си избрал да носиш прокълнатата броня на Бартук, Норек Визаран. Тя е избрала теб, макар да не зная защо. Каквото и да е направила, каквито и гнусни деяния да е извършила, аз съм сигурна, че ти нямаш вина за тях и следователно заслужаваш шанса да живееш.

— Но още хора могат да загинат заради това! — Горчивината сигурно се бе изписала по лицето му, защото некромантката се отдръпна леко назад. — Моите приятели Садун и Фаузтин, мъжете в странноприемницата, екипажът на „Хоксфайър“, а също и онази вещица преди малко! Колко още трябва да умрат пред очите ми?

Тя сложи ръка върху неговата. Норек изтръпна, представяйки си какво би могла да й стори бронята, но нищо не се случи. Може би онова, което захранваше злите намерения на доспехите, беше заспало за известно време… или просто изчакваше най-подходящия момент да нанесе своя удар.

— Има начин да сложим край на това — отвърна Кара. — Трябва да свалим бронята от теб.

Норек избухна в смях. Смя се дълго и безрадостно.

— Жено, мислиш ли, че не съм опитвал? Нима смяташ, че още при първата възможност не се опитах да махна всяко едно проклето парче метал? Не успях да сваля дори ботушите! Доспехите са като залепени за тялото ми, сякаш са част от самата ми плът! Единственият начин да махнеш бронята е да свалиш и кожата ми заедно с нея!

— Разбирам проблема. При това положение никой заклинател не би имал силите да развали връзката между теб и нея.

— Тогава какво изобщо се надяваш да постигнеш? — изръмжа отчаяният войник. — Трябваше да ме оставиш да умра преди малко! Така щеше да бъде най-добре за всички!

Въпреки избухването му, чернокосата жена запази спокойствие. Преди да му отговори, тя се огледа, сякаш търсеше нещо или някого.

— Той не ни е последвал. Трябваше да се досетя.

— Кой… Хоразон ли?

Кара кимна.

— Значи и ти го разпозна?

Норек въздъхна и обясни:

— Спомените ми… са объркани. За някои от тях съм сигурен, че са си мои, обаче други… — Той се поколеба, защото бе сигурен, че тя ще го сметне за откачен, когато й разкаже своите подозрения. — Мисля, че някои от другите принадлежат на Бартук.

— Да, вероятно е точно така.

— И това не те изненадва?

— Според легендите военачалникът и неговата кървавочервена броня били едно цяло. С течение на годините той продължил да втъкава в нея най-различни могъщи заклинания, превръщайки я в нещо повече от обикновено парче метал. Към края на живота му доспехите се държали като негово вярно куче, така да се каже, защитавайки със собствените си магии своя господар и биейки се за Бартук наравно със самия него. Затова не се учудвам, че животът му е бил запечатан в бронята. А сега част от неговите отвратителни спомени са се промъкнали в твоето съзнание.

Изтощеният ветеран потрепери.

— И колкото по-дълго я нося, толкова повече ще ме завладява тя! В някои моменти дори ми се случва да мисля, че аз съм Бартук!

— Точно затова трябва да я свалим от тебе! — Тя се намръщи. — Трябва да се опитаме да убедим Хоразон да го направи. Имам усещането, че той е единственият, който е способен на това.

Норек изобщо не беше въодушевен от тази идея. Последния път, когато той и брадатият старец бяха застанали лице в лице, бронята бе реагирала незабавно, и то с очевидна злоба.

— Това може отново да разбуни бронята, нищо че е толкова спокойна в момента. — Норек внезапно разбра. — Тя го иска! Тя иска Хоразон! Цялото проклето пътуване, всички неща, през които ме прекара… всичко това е било, защото тя иска да убие брата на Бартук!

Изражението на Кара показваше, че и тя бе стигнала до същия извод.

— Да. Кръвта призовава кръвта, както казват, макар че между тях двамата е съществувала единствено омраза. Хоразон помогнал да убият неговия брат в битката при Визджун и бронята явно е запазила този спомен в себе си. Сега, след всичкото това време, тя се опитва да отмъсти за стореното, въпреки че Хоразон би трябвало да е мъртъв от векове.

— Но той не е мъртъв. Кръвта призовава кръвта, както ти спомена. Доспехите сигурно са знаели, че той е още жив. — Норек поклати глава. — Но това не обяснява защо са чакали толкова дълго. Богове! Всичко това е пълна лудост!

Кара хвана ръката му.

— Хоразон сигурно знае отговора. Трябва да намерим някакъв начин да се върнем при него. Имам усещането, че той е единствената ни надежда да сложим край на проклятието на военачалника.

— Да сложите край, казваш? — проскърца един глас, който нямаше човешки произход. — Не… този има други намерения.

Кара погледна над рамото на Норек, който също започна да се обръща.

— Внима… — беше единственото, което успя да произнесе некромантката.

Нещо, приличащо на добре наточена коса, се стрелна надолу към ветерана. То щеше да се забоде в главата на Норек, обаче Кара го избута настрани в последния момент. За нейно съжаление, зловещото острие продължи необезпокоявано стремителната си атака… и потъна дълбоко в гръдния й кош.

Оръжието се отдръпна бързо. Кара изпъшка и се строполи на земята. Кръв започна да пропива предницата на черната й блуза. Норек замръзна за момент, втрещен, но после съобрази, че не би могъл да направи нищо за нея, ако и той загине. Рязко се извъртя, за да срещне вероломния нападател.

Обаче това, което се показа пред ужасените му очи, не беше обикновен войник, а по-скоро оживял кошмар. Наподобяваше грамадно насекомо, но очевидно пръкнало се в адските селения. Пулсиращи вени кръстосваха цялото му страховито тяло. Острието, погубило Кара, се оказа един от горните крайници на съществото.

— Този тръгна да търси една скитаща се вещица, но намерената награда ще му послужи по-добре! От дълго време те преследва този заради силите, които владееш.

Макар и замаян, Норек разбра, че съществото има предвид бронята, а не човека.

— Ти я уби! — успя да промълви той.

Демонът — какво друго би могло да бъде съществото — наклони глава на една страна, а от крайника му продължаваше да капе кръв.

— Един смъртен по-малко няма никакво значение. Къде е вещицата? Къде е Галеона?

Нима адското насекомо я познаваше? Норек изобщо не се изненада. Дори наполовина обсебен от бронята, той беше разбрал, че по-голямата част от нейната история бе лъжа.

— Мъртва. Бронята я уби.

Отчетлива въздишка показа удивлението на съществото.

— Тя е мъртва? Разбира се! Този почувства, че нещо се случва… но не подозираше, че е точно това!

Демонът започна да издава странен тракащ звук. Отначало ветеранът го прие за израз на гняв и чак по-късно проумя, че чудовищното насекомо се смееше.

— Връзката е разкъсана, но този все още броди из света на смъртните! Вещицата я няма, но кръвната магия е останала! Този е можел да я убие, когато си поиска! Какъв глупак е бил Ксазакс!

Норек се възползва от веселието на демона, за да хвърли един бърз поглед към Кара. Целият й гръден кош беше облян в кръв. От своето място той не можеше да определи дали тя дишаше все още. Войникът изпита болка, че тя — единствената, която се бе опитала да го спаси — щеше да умре пред очите му, а той не можеше да й помогне с нищо.

Обладан от гняв, Норек понечи да направи крачка към адското изчадие. За съжаление краката му — всъщност цялото му тяло — отказваха да му се подчинят.

— Проклета да си! — изрева той на бронята. — Не сега!

Ксазакс спря да се смее. Дълбоките му жълти очи се впиха в безпомощния човек.

— Глупак! Нима си мислиш, че можеш да командваш наследството на Бартук? Този смяташе да одере бронята от твоя изстинал труп, но сега Ксазакс разбира, че това е щяло да се окаже ужасна грешка! Точно от теб има нужда този… поне засега!

Демонът вдигна едната си заострена коса към нагръдника. Лявата ръка на Норек незабавно се протегна напред, но не в защита. Вместо това за негов ужас тя докосна противния крайник като един вид ръкостискане.

— Ти желаеш да бъдеш цяла, не е ли така? — обърна се Ксазакс към бронята. — Жадуваш за завръщането на шлема, разделен от теб преди толкова време? Този може да те отведе при него, ако искаш.

В отговор единият крак на Норек пристъпи напред. Дори той разбираше какво означава това движение.

— Добре, но трябва да го сторим бързо. — Чудовищното насекомо се обърна и пое напред.

Норек нямаше друг избор, освен да го последва. Бронята скоро се изравни с демона. Зад отчаяния войник от Кара изтичаха последните капки животворна кръв, но той не можеше да направи нищо за нея — не повече отколкото за себе си. В известно отношение ветеранът завиждаше на бледоликата жена. Страданията на некромантката скоро щяха да свършат, но неговите щяха да стават още по-ужасни. Бяха смазали и последната му надежда.

— Раят да ми е на помощ… — прошепна той. Адското изчадие очевидно притежаваше отличен слух, защото реагира незабавно на безнадеждните му думи.

— Раят? Никой ангел няма да ти се притече на помощ, глупави човеко! Твърде страхливи са те! Твърде малодушни! В този свят вече бродят много от нас, господарят на демоните се разбужда, а човешкото население на Лут Голейн е на път да срещне своята ужасна гибел! Раят? За теб би било по-добре да се помолиш на ада!

Докато продължаваха да вървят към своята неизвестна цел, Норек не можеше да превъзмогне мисълта, че в този случай демонът може би казваше истината.

 

 

Кара чувстваше как животът си отива от нея. Този път нямаше да прескочи трапа. Демоничното същество се бе движило нечовешки бързо и тя така и не бе успяла да реагира навреме. Дано поне да беше успяла да спаси Норек, въпреки че и това бе съмнително.

Започна да се унася. Всяка капка кръв, напускаща нейното тяло, я приближаваше все повече към следващата стъпка във всеобхватната схема, крепяща равновесието. Но въпреки своята дълбока вяра в момента Кара не желаеше нищо по-силно от това да се задържи в света на смъртните. Тя бе оставила твърде много недовършени задачи. Норек беше в ужасяваща беда и най-вероятно нямаше да оцелее без нейната помощ. Демони се разхождаха по света и съществуваше отчаяна нужда от всеки един от последователите на Ратма. Тя бе длъжна да оцелее.

Но подобен избор обикновено не зависеше от умиращия.

— Какво ще правим сега? — попита в далечината един глас, който се стори познат на Кара.

— Той каза, че трябва да я върнем, когато стане необходимо. Смятам, че моментът за това настъпи.

— Но без нея…

— Не се безпокой, Садун. Имаме още време пред себе си.

— Той каза така, но аз нему се доверявам! Последва кратък гърлен смях.

— Ти сигурно си единственият, който не се доверява на някой от неговия вид.

— Спести ми своите остроумия… Да го направим тогава, щом трябва да бъде сторено.

— Да, да го направим…

Умиращата магьосница внезапно усети тежестта на някакъв предмет върху гърдите си. Неговото присъствие я накара да се почувства много по-добре. Усещането беше толкова познато на Кара, напомняше й за всички онези дребни удоволствия, които правеха живота прекрасен — майка й, която й подаваше парченце вкусен плод; прекрасната пеперуда с крила като дъгата, кацнала върху нейното коляно веднъж, докато седеше сред гората; аромата на току-що сготвените гозби на капитан Джеронан… дори един кратък поглед към обруленото, но чаровно лице на Норек Визаран.

Внезапно изпъшка, когато животът я обгърна наново.

Кара примигна, усещайки пясъка и вятъра. Над нея тътнеха гръмотевици, а някъде от далечината долитаха звуците на битка.

— Това наистина… проработи. Май трябваше… да я използвам… върху себе си.

Сега вече Кара разпозна този глас. Той се бе променил и вече звучеше точно така, както можеше да се очаква — скрибуцащи слова, изричани от един мъртвец.

— Знам… знам… — отвърна Садун Трист на някаква безмълвна забележка. — Само тя…

Заклинателката отвори очи и пред нея изникнаха лицата на ухиленото зомби и неговия мълчалив визджерейски спътник.

— Как… как ме открихте?

— Никога не сме… те губили. Оставихме те… да тръгнеш напред… и те последвахме. — Очите му се присвиха. — Тук, в Аранок… ние знаехме… че си наблизо… обаче не можахме… да те намерим… досега.

Явно те се бяха чудили къде се бе дянала Кара, когато Хоразон я бе отвел долу в своето подземно владение. Магията, която я обвързваше с двете зомбита, бе продължила да им показва нейното местоположение в най-общи линии, но убежището и неговите невероятни енергии я бяха скрили от двамата немъртви.

Силите на черната магьосница постепенно се възвръщаха и тя се опита да седне. Нещо се плъзна по гръдния й кош. Кара го хвана инстинктивно с едната си ръка и се загледа удивено в него. Нейната кама!

Усмивката на Садун определено бе придобила горчив оттенък.

— Връзката… е разрушена. Живителната сила… която ти отнехме… е отново твоя. — Той изглеждаше отчаян. — Вече нямаме… никаква… власт… над тебе.

Некромантката погледна надолу. Кръв покриваше по-голямата част от блузата й, но ужасната рана, нанесена от демона, се бе затворила. Единствената следа от нея беше малък белег, сякаш някой бе татуирал Кара на това място.

— Изглежда… напълно излекувана!

Тя вдигна глава и впи поглед в зомбито. Той и Фаузтин я бяха дарили с втора възможност да живее!

— Как го направихте? Никога не съм чувала за подобен подвиг!

Жилестият труп сви рамене, а главата му се наклони на другата страна.

— Моят приятел каза… че камата била част… от тебе. Когато бяхме свързани… частица от… жизнената ти сила… дойде у нас заедно с нея… Ние те освободихме… за да те върнем към живота. — Той отново направи гримаса. — Вече нищо не… не ни обвързва.

— Освен едно: Норек Визаран. — Кара понечи да се изправи на крака. Трист отстъпи назад, но за нейно удивление Фаузтин протегна ръка към нея. Отначало тя се поколеба, но после разбра, че немъртвият искаше единствено да й помогне. — Благодаря.

Фаузтин примигна, след което я ощастливи с кратка усмивка на тънките си устни.

— Ти ни даде… възможност за отмъщение… сега сме квит — отбеляза Садун Трист.

— Ами Норек?

— Според нас той… отива към Лут Голейн.

Макар че я бяха спасили, некромантката не можеше да им позволи да убият своя бивш другар.

— Норек не е отговорен за вашата смърт! Той не е могъл да предотврати случилото се с вас!

Двамата я изгледаха продължително. Най-накрая Фаузтин отново примигна и Садун заяви:

— Знаем.

— Но тогава защо… — Кара млъкна. Винаги бе знаела, че те преследват своя убиец. Това, естествено, можеше да бъде само Норек. Едва сега, гледайки към двамата, тя осъзна, че си бе направила погрешни изводи. — Вие не преследвате Норек, а бронята на Бартук! — Въпреки че не последва никакъв отговор, тя бе сигурна, че този път не бърка. — Можехте да ми кажете!

Вместо да й отговори, Трист доста рязко съобщи:

— Градът е под… обсада.

Под обсада? Кога се бе случило това?

— От кого?

— От един пълководец… който също иска… да вдигне мъртъвците… или поне… окървавения призрак… на Бартук.

Откъде се вземат всички тези ненормални, зачуди се Кара, и това я накара да си спомни за парцаливата фигура, от чийто плен бе избягала неотдавна. Извъртя се и потърси някаква следа от тайното убежище. Обаче наоколо не се виждаше нищо необичайно — вятърът навяваше пясък, дюните изглеждаха недокоснати от човешка ръка. Все пак някъде тук земята се бе отворила и бе изхвърлила Норек и нея в пустинята.

Без да се вълнува, какво биха си помислили немъртвите за странните й действия, Кара извика:

— Хоразон! Чуй ме! Ти можеш да ни помогнеш, а ние можем да помогнем на теб! Искаме само да спасим Норек… и да сложим край на завещанието на Бартук!

Тя зачака. Вятърът развяваше косите й, пясък жилеше нейното лице. Кара се надяваше Хоразон да се появи пред нея или поне да изпрати някакъв знак, че я чува.

Нищо не се случи.

Най-накрая Садун Трист наруши мълчанието.

— Не можем… повече да чакаме тук… докато ти призоваваш… още призраци…

— Не призовавам… — Некромантката се спря насред изречението. Какъв смисъл имаше да обяснява на немъртвите, че Хоразон бе оцелял през всички тези векове и все още живееше, макар и загубил разума си? В тази връзка защо изобщо се надяваше, че братът на Бартук може да се присъедини към тях в това ужасяващо изпитание? Той вече бе показал, че изобщо не се интересува от съдбата на невинните хора, замесени в тази история. Някои от легендите описваха Хоразон като герой в сравнение с неговия брат, но този герой също бе призовавал демони. Да, войната му срещу Бартук вероятно е била акт на самозащита, а не справедлив поход срещу злото. Очевидно не можеха да очакват никаква помощ от древния визджереец.

— Ние тръгваме… — добави Трист — … решавай бързо… дали ще дойдеш… с нас, некромантке.

Какво друго й оставаше на Кара? Дори без Хоразон тя трябваше да тръгне по следите на Норек. Демонът сигурно го бе отвел при пълководеца, обсаждащ Лут Голейн. Каква ли бе причината за това? Нима се надяваха да унищожат остатъците от собственото съзнание на ветерана, като по този начин позволят на призрачните спомени на Кървавия военачалник да превземат неговото тяло? Това би било ужасно, и то не само за бедния войник, но и за всички останали хора по света. Много от мъдреците смятаха, при това с пълно основание, че ако бе надвил брат си, Бартук би развихрил злата си същност срещу останалата част от света. Би се опитал да подчини всичко на волята си. И ето че сега той щеше да получи втора възможност да успее.

Като последователка на Ратма тя не можеше да допусне това да се случи, дори ако се наложеше да убие гостоприемника на прокълнатата броня. Тази мисъл я смрази. Но ако запазването на равновесието изискваше Норек да умре, тя нямаше право да се колебае. В края на краищата, дори собственият й живот беше без значение, ако чрез смъртта си можеше да сложи край на опасността.

— Идвам с вас — отвърна най-накрая некромантката.

Фаузтин кимна, след което посочи към Лут Голейн.

— Губим… време… — преведе Садун Трист.

Когато потеглиха, немъртвите застанаха от двете й страни. Този факт не убягна от вниманието на Кара. Вятърът вече бе посипал с пясък следите на Норек, обаче Трист и визджереецът не срещаха затруднения да открият вярната посока. Връзката им с онова, което ги бе убило, позволяваше на двамата да го следват навсякъде.

— Ами демонът? — попита Кара. Изглежда, той също имаше някакви собствени планове за бронята. Вероятно щеше да се бори срещу всеки, който би се опитал да му я отнеме.

Трист посочи към камата, която сега висеше на пояса на черната магьосница.

— Това е най-добрият… ни шанс.

— Как?

— Просто я използвай… и се моли. — Той сякаш възнамеряваше да каже още нещо, но Фаузтин му хвърли един предупредителен поглед, който незабавно затвори устата на набитото зомби.

Каква тайна продължаваха да крият от нея двамата оживели мъртъвци? Нима ги бе подценила? Все още ли възнамеряваха да я използват като марионетка? Сега определено не му беше времето да се премълчава нещо, което би могло да наклони везните към победата или към смъртта.

— Какво…

— Ние ще се оправим… с бронята… — отбеляза Садун, сменяйки темата. — И с Норек.

Тонът му показваше, че няма да има повече обсъждания — нито по този, нито по някой друг въпрос. Кара се замисли дали да не опита да научи повече с помощта на някое заклинание, обаче реши да не обтяга отношенията си с немъртвите. Двамата се държаха по абсолютно непредсказуем начин. През половината от времето те постъпваха така, сякаш сърцата им все още продължаваха да бият. През останалата част се движеха с безмълвната решимост, характерна за всички оживели мъртъвци. Наистина уникална ситуация, но пък и цялата тази история беше уникална.

А също и смъртоносна.

Отново се замисли за Норек, чудейки се какво ли прави той в момента. Сянка на демон бе паднала върху войника, което накара некромантката да загризе угрижено долната си устна. В картината се виждаха и неясните очертания на трета фигура — пълководеца, който бе предприел нападението над крайбрежното кралство. Каква роля играеше той? Какво щеше да спечели от всичко това? Едва ли бе възможно той просто да желае въздигането на Норек като един нов Кървав военачалник… Това беше все едно сам да си подпише смъртната присъда. Бартук никога не би се съгласил да служи доброволно на друг простосмъртен.

Скоро щеше да научи отговорите на своите въпроси. А дали щеше да живее достатъчно дълго, за да ги осмисли… Кара силно се съмняваше.