Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (11)

Десет

Късно на петия ден след тръгването си от Геа Кул, „Кингс Шийлд“ навлезе в бурята. Кара се бе надявала, че лошото време ще стихне, преди да се сблъскат с него. За съжаление високата скорост, която бе развил отличният кораб под вещото ръководство на капитан Джеронан, бе гарантирала настигането на урагана.

Още предния ден злочестият Калкос бе получил официално морско погребение. От уважение към загиналия моряк, Кара бе добавила няколко думи към церемонията. Според вярванията на нейния народ Калкос просто се бе преместил в друг, по-добър свят. Заедно с духовете на умрелите преди него той щеше да се грижи за поддържането на извечния баланс между живота и смъртта.

По време на молитвата бледата заклинателка бе изпитала остро чувство на вина, породено от спомена за преживяното в дънера на кухото дърво. Горещото й желание да оживее бе в разрез със собствената й религия. Все пак накрая тя се бе помирила с вярата си, припомняйки си, че смъртта й вероятно би нарушила баланса, тъй като нямаше да остане никой, който да проследи изчезналата броня.

Веднага щом навлязоха в урагана, Кара Найтшадоу започна да прекарва по-голямата част от времето си, наблюдавайки подивялото море от носа на кораба. Джеронан се опита да я придума да се прибере на сигурно място в каютата си, но тя отклони всичките му предложения да бъде заменена от някой моряк. Освен че гледаше за „Хоксфайър“, както бе обяснила на капитана, Кара, смутена от демоните, които бе видяла в спомените на Калкос, следеше за тяхната евентуална поява.

Най-вече я притесняваше морският левиатан, който бе избил по особено ужасяващ начин по-голямата част от екипажа на другия плавателен съд. Все още не бе споменала на капитана за неговото съществуване и затова се чувстваше задължена поне да стои на пост. Освен това магьосницата вярваше, че има най-голям шанс да направи нещо, ако срещнат огромното морско чудовище. Щеше да се опита да го прогони, или поне да му отвлече вниманието, докато „Кингс Шийлд“ се измъква.

Макар да бе приклещен в капан между поройния дъжд и бунтуващото море, екипажът на Джеронан изглеждаше уверен и непоколебим. Освен това се държеше удивително учтиво с нея. Тъй като се бе наслушала на истории за лошия нрав на моряците, за известно време Кара се бе страхувала, че ще й се наложи да отбива неуместни предложения. Но макар неколцина от мъжете да й се възхищаваха открито — при това знаейки какво е нейното призвание, — никой от тях не си бе позволил да й се натрапи. Всъщност само господин Дрейко бе предприел някакъв опит за ухажване, но го бе направил съвсем официално и предпазливо — все едно беше член на нейния собствен орден. Тя му бе отказала учтиво, но се бе почувствала поласкана от неговото внимание.

Самият капитан Джеронан още в самото начало беше премахнал всякакви неясноти в отношенията си със своята пътничка. Когато не се отнасяше към Кара като с клиент от благородно потекло, той се държеше така, сякаш неусетно я бе осиновил. От време на време бившият военноморски офицер се суетеше около нея, сякаш тя бе собствената му дъщеря. Магьосницата не се противеше — не само защото това поддържаше доброто настроение на капитана, но и защото самата тя изпитваше утеха от подобно отношение. Макар да не бе израснала без родителска обич, тя бе започнала обучението си като последовател на Ратма още от ранна възраст. От членовете на нейния орден се изискваше да загърбят своите чувства и да се посветят на запазването на баланса между живота и смъртта. Тази задача стоеше над всичко друго, дори над семейството.

„Кингс Шийлд“ прескочи една изключително висока вълна и миг по-късно се стовари тежко върху водата. Кара се държеше здраво за перилата и се опитваше да види отвъд мъглата и дъжда. Въпреки че денят бе започнал да отстъпва мястото си на нощта, нейното зрение, привикнало към тъмнината на криптите, й позволяваше да вижда по-добре отколкото опитните моряци. Вероятно вече бяха подминали лобното място на Калкос и неговите другари, значи имаше опасност корабът да бъде нападнат от противоестествени същества всеки момент.

— Лейди Кара! — извика Дрейко някъде зад нея. — Времето става все по-лошо! Наистина трябва да слезете долу!

Всъщност магьосницата не бе с аристократичен произход. Вината за обръщението „лейди Кара“ бе на капитана, който бе наблегнал на тази титла, когато я бе представил на екипажа. Разбира се, тя нямаше нищо против тази малка проява на уважение.

— Добре съм, не се притеснявайте за мен.

— Но бурята…

— Благодаря ви за загрижеността, господин Дрейко!

Той вече бе разбрал, че не трябва да спори с нея.

— Просто бъдете внимателна, милейди!

Докато той с мъка си пробиваше път обратно, Кара се замисли за предстоящото пристигане в Лут Голейн. Не трябваше да се разглезва от почтителното отношение на Джеронан и неговия екипаж, защото бе наясно, че щеше да се натъкне на обичайните предразсъдъци към своя орден още в мига, в който стъпи на сушата. Некромантите си имаха работа със смъртта, а повечето хора не обичаха да им се напомня, че са смъртни. Още по-малко им се нравеше това, че духовете им можеха да бъдат призовавани и използвани от такива като нея.

Въпреки че бе отказала на Дрейко, заклинателката прецени, че няма смисъл да остава повече на своя пост. Падащата нощ и ужасното време влошаваха видимостта с всяка изминала секунда. Все пак за по-сигурно реши да огледа морето още веднъж.

Не можа да се похвали с никакво ново откритие, освен монотонната гледка на бурните, разпенени вълни и някакво изгнило парче дърво, носено от тях. Разбира се, в тази пустота нямаше нищо лошо, защото до хоризонта не се виждаше и следа от морски демони или други чудовища. Заклинателката беше изключително благодарна за това.

Тя изтри морските пръски и дъждовните капки от очите си и хвърли един последен поглед към лявата страна на „Кингс Шийлд“. Там имаше още вълни, още пяна, а сред тях…

Нима това беше ръка?

Кара се извърна и се взря в мрачните води. Всяко от сетивата й беше нащрек.

Ето! Ръка и тяло на човек! Подробностите не се различаваха ясно, но тя беше готова да се закълне, че бе видяла подпухналия от водата крайник да се повдига от само себе си.

Веднага се провикна след стопяващата се фигура на помощник-капитана:

— Господин Дрейко! Човек зад борда!

За щастие той я чу веднага. Дрейко повика още трима души и се завтече към мястото, където стоеше некромантката.

— Покажете ми къде!

— Ето там! Можете ли да го видите?

Той огледа бурните вълни, след което кимна мрачно.

— Глава и ръце на плувец. Според мен се движи. — Дрейко извика на кормчията да обърне кораба, след това й каза с доста по-приглушен глас: — Малко вероятно е да успеем да го спасим в тази буря, но ще се опитаме.

Тя не му отговори, защото също бе наясно какви са шансовете на корабокрушенеца. Ако балансът изискваше този човек да оцелее, той щеше да бъде спасен. В противен случай, както казваха ученията на Ратма, душата му щеше да се пренесе в отвъдния свят, за да продължи да изпълнява отредената си роля.

Разбира се, за да бъде запазено равновесието, същите тези повели изискваха животът да бъде ценен и да бъде спасяван, дори когато имаше съвсем малка надежда за това. Ратма учеше на прагматизъм, а не на коравосърдечност.

Макар и неимоверно затрудняван от бурята, „Кингс Шийлд“ все пак успя да се приближи към плувеца, който немощно се бореше за оцеляване. За съжаление, падането на нощта правеше задачата на екипажа още по-тежка. Неясната фигура започна да се мярка само от време на време, когато я повдигаше някоя по-висока вълна.

Междувременно капитан Джеронан се присъедини към хората си и пое командването. За изненада на Кара той заповяда на двама от моряците да вземат своите лъкове. Дрейко я информира, че те били най-умелите в използването на това оръжие.

— Нима смята направо да прекрати мъките на човека, без дори да се е опитал да го спаси? — попита тя, изненадана от коравосърдечието на бившия офицер. Кара бе очаквала, че поне ще пробват да извадят злочестия корабокрушенец от водата.

— Просто гледайте, милейди.

Хората на Джеронан бързо завързаха по едно въже към стрелите си. Макар и със закъснение магьосницата започна да разбира какво бе намислил капитанът. Вместо да се мъчат да хвърлят въжето на мъжа, стрелците възнамеряваха да го изстрелят във водата край него. По този начин шансът им за успех бе значително по-голям, но въпреки това начинанието все още бе рисковано.

— Побързайте, да ви вземат мътните! — изрева Джеронан.

Двамата мъже стреляха. Едната стрела профуча далеч от целта си, но втората падна съвсем близо до самотната фигура.

— Хвани се за въжето! — извика Дрейко. — Хвани се!

Човекът изобщо не се помръдна в спасителната посока. Поемайки ужасен риск, некромантката се надвеси над релинга и се опита да внуши на носещото се по вълните въже да се приближи към плувеца. Сред членовете на нейния орден имаше неколцина, които можеха да преместват предмети само със силата на мисълта си, но Кара още не бе напреднала достатъчно в обучението си, за да прави подобни неща. Водена от отчаянието, тя се пресегна с ума си, надявайки се, че скромните й умения ще се окажат достатъчни в този труден момент.

Дали водено от нейните усилия, или поради някаква прищявка на морето, въжето стигна на сантиметри от ръката на мъжа.

— Хвани го! — започна да вика и капитанът. Тялото внезапно подскочи. Една вълна го заля и злочестият човек изчезна под водата. Малко по-късно Кара го видя отново, но той вече се бе отдалечил и от двете въжета.

— Проклятие! — Дрейко удари с юмрук по релинга. — Или е мъртъв, или…

Плаващото тяло подскочи отново и едва не потъна. Първият помощник изруга.

— Това не е причинено от вълните!

Кара и екипажът гледаха с нарастващ ужас как тялото подскочи още два пъти, след което пак потъна. Този път не се появи повече.

— Акулите го докопаха — промърмори най-накрая един от моряците.

Капитан Джеронан се съгласи.

— Прибирайте въжетата, момчета. Направихме каквото можахме. И без това той вероятно вече беше мъртъв, а ние си имаме и други грижи, нали така?

 

 

Хората от екипажа се върнаха към своите задачи, но настроението на всички бе помрачено от безплодните усилия да спасят корабокрушенеца. Господин Дрейко остана още малко с Кара, която отчаяно продължаваше да търси с поглед изгубения плувец.

— Морето взема своята дан — каза тихо той. — Ние, мореплавателите, сме свикнали да живеем с тази мисъл.

— Да, това е част от всеобщото равновесие — отвърна тя. — Но нима загубата на един живот, който е можело да бъде спасен, не заслужава да бъде оплакана?

— Най-добре се прибирайте вътре, милейди.

Кара докосна леко ръката му и отговори:

— Благодаря ви за загрижеността, но бих желала да остана сама за малко. Не се притеснявайте за мен.

С голяма неохота той я остави и се запъти към кърмата. След като се увери, че няма никой наоколо, магьосницата бръкна под наметалото си и свали от врата си един малък червен амулет, оформен като страховит дракон с горящи очи и свирепи зъби. Последователите на Ратма вярваха, че светът стои върху гърба на великия дракон Траг’Оул. Той беше основен крепител на небесния баланс. Всички некроманти отдаваха пълна почит на огнедишащия звяр.

Почти безмълвно, Кара се помоли на Траг’Оул да приведе незнайния мъж до следващия свят. Тя бе изрекла същата молитва и за моряка Калкос, макар че никой от екипажа на „Кингс Шийлд“ не бе забелязал. Непосветените трудно биха проумели вярванията на нейния орден.

След като изпълни своето последно задължение към удавения моряк, среброоката жена се върна в каютата си под палубата. Въпреки отдадеността си към своята задача Кара изпита облекчение, когато влезе в сухото помещение. Дългите часове, които беше прекарала, бдейки за появата на демони, както и участието й в опита за спасяване на корабокрушенеца, до голяма степен бяха изцедили нейните сили. Сега й се искаше единствено да се наспи.

Каютата, която й бе предложил Ханос Джеронан, първоначално е била предназначена за неговата дъщеря. Свикналата на далеч по-спартански живот Кара се чувстваше неуютно сред купчините прекалено меки възглавници и всички други ненужни украшения, подходящи за една изтънчена дама. Но за разлика от екипажа тя разполагаше с истинско широко легло, прикрепено здраво за пода. То бе оградено с невисоки решетки от двете страни, които не позволяваха на спящия да се изтърколи на дървения под дори по време на най-жестоката буря. Обаче точно сега изнурената магьосница не бе в състояние да се наслади на всички тези удобства. Тя бе толкова изтощена, че би могла да заспи направо на пода.

Кара захвърли мокрото си наметало и седна в долния край на постелята. Всичките й дрехи — от смолисточерната й блуза до кожените й панталони и ботуши — бяха напълно подгизнали въпреки плаща. Мокрото облекло бе прилепнало плътно по тялото й, от което й ставаше още по-студено.

Джеронан бе останал изумен, че тя не носи никакъв багаж със себе си, и бе настоял да й осигури поне един комплект резервни дрехи, преди да потеглят. Сега тя бе благодарна, че макар и след дълги увещания накрая се бе съгласила на това. Бързо се преоблече и закачи мокрите дрехи да съхнат.

Капитанът сигурно щеше да се озадачи, ако научеше, че тя спи напълно облечена, но магьосницата не искаше да поема никакви рискове по време на пътуване от такова естество. Ако се срещнеха с демоните от спомените на Калкос, тя трябваше да бъде готова да реагира на секундата. Единственият й компромис бяха ботушите, които остави да съхнат при долния край на леглото.

Кара Найтшадоу угаси лампата и се пъхна под завивките. Бурните вълни всъщност й помогнаха да се унесе по-бързо, защото клатушкаха изтощената магьосница като в люлка. Проблемите от деня започнаха да избледняват…

Изведнъж ярка бледосиня светлина достигна до нея през затворените й клепачи и я извади от унеса.

В първия миг Кара си помисли, че това просто бе някакъв сън, но постепенно осъзна, че продължава да вижда блясъка, макар да беше будна. Ужасена, магьосницата се изправи в леглото с ръце, насочени към източника на чудноватата светлина.

Каютата й се намираше под ватерлинията и отначало тя реши, че морето по някакъв начин бе пробило корпуса. Но когато успя окончателно да се отърси от дрямката, видя нещо далеч по-обезпокоително. Синята светлина не само беше истинска, но вече покриваше голяма част от външната стена на кабината. Преградата изглеждаше замъглена, сякаш дървото се бе превърнало в мараня, и пулсираше ритмично. Кара усети как косата й настръхна от ужас.

През магическата омара пристъпиха две измокрени до кости фигури.

Тя отвори уста, без да е наясно дали смята да изрече някоя магия, или просто иска да извика за помощ. Независимо от причината, нейният глас й изневери. Всъщност цялото й тяло бе като парализирано. Некромантката се досети каква бе причината за това едва когато една от мрачните фигури вдигна позната й до болка кама от слонова кост, която проблясваше в смущаващо синьо всеки път, когато Кара понечеше да помръдне.

Към нея гледаше едно мрачно и бледо лице, принадлежащо на подгизналото и очевидно мъртво тяло на визджерейския магьосник Фаузтин. Зейналата дупка в гърлото му беше само отчасти закрита от яката на дългото му наметало, а немигащите му очи предупреждаваха безмълвно Кара колко глупаво би било да проявява каквото и да е неподчинение.

Застанал до него, вечно ухиленият му спътник изтръска морската вода от себе си. Синята светлина избледня зад гърбовете им и заедно с нея изчезна магическият портал, през който бяха влезли двамата оживели мъртъвци.

По-дребното зомби пристъпи една крачка към некромантката и направи подигравателен поклон. В този момент Кара осъзна, че по-рано същата вечер бяха видели именно неговото тяло в морето. Фаузтин и неговият приятел я бяха изиграли, за да си осигурят това посещение.

Усмивката на немъртвия се разшири и гледката на жълтите му зъби със загниващи венци добави своя чар към първоначалния образ от мокра, лющеща се кожа и разлагаща се плът под нея.

— Толкова… се радваме… да се срещнем… отново… некромантке…

 

 

Бурята така и не беше утихнала напълно до момента, когато „Хоксфайър“ най-накрая влезе в пристанището на Лут Голейн, но поне яростта й бе намаляла значително. Норек Визаран бе благодарен за това, а също и за щастливото стечение на обстоятелствата, позволило на кораба да пристигне рано сутринта още преди изгрев-слънце. По-голямата част от населението на кралството все още спеше и следователно малцина щяха да забележат, че новодошлият плавателен съд няма екипаж.

Веднага щом „Хоксфайър“ застана редом с кея, магията на бронята се разсея и остави капитан Каско и Норек да се оправят сами с довършителните работи. Корабът привлече погледите на неколцина от стоящите наблизо моряци, но за щастие явно никой не бе забелязал факта, че платната се свиват сами.

Когато трапът най-накрая бе спуснат, Каско не промълви нито дума, но изражението му показваше ясно, че бе настъпило времето неговият пътник да слиза… и никога повече да не се връща. Тъй като не хранеше лоши чувства към мършавия мореплавател, Норек му протегна ръка, искайки да се разделят в добри отношения. Единственото здраво око на капитана хвърли бегъл поглед към металната ръкавица и след това се прикова немигащо в лицето на войника. След няколко секунди на неловкост Норек свали ръката си и бързо слезе по трапа.

Едва изминал няколко метра, той все пак не можа да се сдържи и се обърна, за да зърне „Хоксфайър“ за последен път. Видя, че капитанът продължава да го наблюдава внимателно. Двамата се гледаха втренчено няколко мига, след което Каско бавно вдигна едната си ръка в прощален поздрав.

Ветеранът му кимна в отговор. Каско очевидно остана доволен от тази кратка размяна на любезности и му обърна гръб, съсредоточавайки се върху инспекцията на множеството щети по своя плавателен съд.

Норек тъкмо се канеше да продължи, когато чу как някой му подвикна от палубата на един от другите кораби.

— „Хоксфайър“ отново е излъгал съдбата — отбеляза възрастен на вид мъж с леко скосени очи, сплъстена бяла брада и обветрено лице. Въпреки ранния час и противното време, той гледаше Норек с весела усмивка. — Но, изглежда, този път е било на косъм! Плавали сте с бурята, нали?

Войникът само кимна.

— От мен да знаеш — голям си щастливец! Не всеки, който се е качил на борда му, е завършил пътуването си благополучно! Това корито носи лош късмет!

„Този път повече от всякога“ — помисли си Норек, но не се осмели да го каже на глас. Вместо това кимна още веднъж и се опита да продължи по пътя си, но възрастният моряк му подвикна отново.

— Чуй! След такова плаване несъмнено ще имаш нужда от хубава почивка! Най-добрата странноприемница наоколо е „При Атма“! Добра женица е съдържателката, все още се справя, въпреки че съпругът й почина! Предай й, че капитан Мешиф е казал да те посрещне подобаващо!

— Благодаря — измърмори Норек, надявайки се, че краткият отговор ще задоволи прекалено ентусиазирания мъж. Искаше да се махне от доковете колкото се може по-скоро, защото все още изпитваше страх, че някой може да забележи липсата на екипаж на „Хоксфайър“ и да го обвини за това.

Изнуреният ветеран се загърна плътно в плаща си и забърза към крепостта. След няколко минути корабите и складовете най-накрая останаха зад гърба му и той навлезе в същинската част на Лут Голейн.

В миналото Норек беше слушал много истории за легендарния град, но никога досега не бе стъпвал в него. От разказите на Садун Трист знаеше, че тук може да се намери всичко, което се купува с пари, при това в големи количества. Това изобилие бе поддържано от постоянно пристигащите от цял свят кораби, натоварени с какви ли не стоки — и легални, и забранени. Градът бе един голям пазар, поддържан в относително добър ред от своите управници.

Според Садун гълчавата по улиците на Лут Голейн не замирала по никое време. Търсачите на всякакви екзотични удоволствия можели да намерят къде да се разделят с парите си, независимо от часа на денонощието. Обаче не било никак здравословно забавленията им да се пренасят на улиците, тъй като рискували да се набият във вечно бдителното око на стражата, която изпълнявала разпоредбите на султана изключително ревностно. Трист бе разказал няколко доста зловещи истории за тъмниците на града.

Въпреки всички ужаси и кошмари, които беше преживял, откакто бе влязъл в гробницата на Бартук, Норек изпита приятно оживление, докато обикаляше из улиците на града. Навсякъде около него се издигаха високи, пищно украсени сгради, измазани с хоросан, върху които се развяваха шарените знамена на султана. По удивително чистите павирани улици тепърва излизаха първите за деня каруци. Сякаш изникнали от сенките, чевръсти фигури в свободни дрехи разпъваха навесите си и вдигаха кепенците на своите магазини, подготвяйки се за предстоящата търговия. Някои от фургоните се спираха до сергиите и доставчиците оставяха нови стоки на уличните продавачи.

Бурята се беше стопила до няколко тъмни облачета. Заедно с нейното стихване, настроението на Норек продължи да се подобрява. Днес бронята още не бе изисквала нищо от него. Може би най-накрая го беше оставила на спокойствие поне за известно време. Ветеранът бързо състави простичък план: преструвайки се, че се наслаждава на забележителностите — които впрочем наистина заслужаваха да бъдат разгледани, — той щеше да се огледа за някаква помощ. В толкова голям град като Лут Голейн не можеше да няма някой могъщ магьосник, който да свали от него проклятието.

До изгрева оставаха броени мигове, а улиците вече бяха изпълнени с хора от различни раси, с всякакъв ръст и телосложение. Посетители от далечния Кандурас се разхождаха важно сред облечените в тъмни дрехи жители на Кеджистан и земите отвъд него. Норек се сливаше с тази разнолика тълпа, без да буди никакво подозрение. Дори доспехите не го отличаваха твърде много, защото на всяка крачка се срещаха въоръжени и облечени в броня мъже. Някои от тях очевидно бяха пришълци, докато други, отличаващи се по увитите си в тюрбани шлемове и сребристите, къси наметки, ветреещи се зад техните сиво-сини нагръдници, несъмнено служеха на господаря на това приказно кралство.

В общи линии архитектурата оставаше неизменна във всички квартали, които посети ветеранът. Долните етажи на повечето постройки представляваха гладко измазани, почти кубични форми, а горната част често се състоеше от една или повече островърхи кули, наподобяващи минарета. Бяха странна гледка, особено за човек, роден и израснал сред каменните замъци с високи бойници, обитавани от лордовете, и схлупените къщурки със сламени покриви на простолюдието. Но въпреки това сградите притежаваха някакво екзотично очарование, което караше Норек да им се възхищава отново и отново. Нямаше две напълно еднакви постройки — някои бяха по-широки, дори тумбести, докато други сякаш компенсираха липсата на пространство на земята и се издигаха в небесата, изящни и тънки.

Чу се звук от надут рог и улицата наоколо моментално се опразни. Ветеранът последва примера на минувачите и се отдръпна встрани, но едва не бе пометен от прехвърчалия конен патрул, издокаран в същите нагръдници и увити в тюрбани шлемове, които бе видял по-рано. Лут Голейн определено бе оживен и многолюден град, но както бе отбелязал Садун, беше и добре пазен. Именно за това бе много странно, че никой не беше спрял Норек още при доковете, поне за да му зададе няколко въпроса. Повечето големи морски пристанища се охраняваха денонощно, но тук очевидно не бе така.

Докато се шляеше по улиците, Норек постепенно бе обзет от глад и жажда. За последен път бе ял предишната вечер. Желанието му да се махне по-бързо от „Хоксфайър“ му бе попречило да закуси. Освен това тайно се бе надявал, че ще намери свястна храна в града вместо поредната порция от съмнителните буламачи на Каско.

В миналото бронята го бе снабдявала с пари и затова ветеранът се заоглежда уверено. Наблизо се виждаха няколко кръчми и гостилници от различна класа, но погледът на Норек моментално бе привлечен от една дървена табела с надпис „При Атма“. Войникът стоеше само на няколко метра от входната врата на най-добрата странноприемница в града, поне според капитан Мешиф. Заведението изглеждаше старо и достатъчно почтено, за да влезе човек без притеснения. Норек решително се насочи навътре.

Очевидно прокълнатата броня нямаше нищо против, защото ветеранът скоро се озова в уютната атмосфера на добре поддържаната гостилница. Въпреки ранния час вътре кипеше усилена работа. Повечето от клиентите бяха моряци, но имаше и няколко търговци, пътници и дори двама войници. Норек не искаше да привлича прекалено много внимание към себе си, затова избра маса в ъгъла на помещението и седна до нея.

Едно девойче, което изглеждаше твърде младо, за да работи като сервитьорка, се появи, за да вземе неговата поръчка. Обонянието на стария ветеран вече бе доловило прекрасния аромат на печено месо, който се носеше от кухнята, и поиска порция от него заедно с кана пиво за прокарване. Момичето направи реверанс и забърза между масите, давайки възможност на ветерана да се поогледа.

Норек бе прекарал твърде голяма част от живота си по кръчми и странноприемници. Специално това заведение нямаше вид на такова, в което готвачите пекат онова, което са уловили в мазето с капан. Прислужниците поддържаха масите и пода чисти, никой от клиентите не се беше задавил с храната или пивото си досега. В общи линии „При Атма“ потвърждаваше мнението му за Лут Голейн — явно кралството преживяваше бурен разцвет, от който печелеха всички, дори простолюдието.

Скоро пред него се появи паница с храна, чийто вид не отстъпваше на апетитната й миризма. Момичето му се усмихна и поиска съвсем разумна цена. Норек погледна към металната ръкавица и зачака.

Не се случи нищо. Ръкавицата не удари по масата, оставяйки след себе си необходимата сума. Норек се опита да не показва внезапно обзелото го безпокойство. Нима бронята го бе оставила сам да се набута в капана? Ако не успееше да си плати, най-малкото, което щеше да му се случи, беше да го изхвърлят навън. Той хвърли бегъл поглед към масата до вратата, където седяха двамата мускулести представители на закона. Те не си бяха направили труда да го погледнат на влизане, но сега изглеждаха много заинтригувани от разговора му с прислужницата.

Тя отново повтори сумата, но изражението на лицето й вече не беше толкова приветливо. Норек се загледа кръвнишки в ръкавицата, мислейки си: „Хайде, проклета да си! Искам само едно хубаво ядене! Можеш да си го позволиш, нали?“.

Отново не последва нищо.

— Има ли някакъв проблем? — попита момичето, но изражението й показваше, че тя вече знае отговора.

Норек не отвърна, а продължи да свива и разгъва ръката си с все по-намаляващата надежда, че в нея по магически начин ще се появят монети.

Младата прислужница отправи красноречив поглед към двамата войници и започна да отстъпва назад.

— Извинете ме, господине, аз… имам и други поръчки…

Ветеранът погледна покрай нея и видя, че двамата мъжаги бяха станали и вървяха към него. Момичето явно се оттегляше, оставяйки ги да изпълнят своите задължения.

Норек започна да се изправя и понечи да се подпре с ръце върху масата.

— Чакай! Не е това, което…

Изпод дланта му се чу звън на монети, падащи върху дървото.

Тя също го долови и усмивката се върна на лицето й. Норек седна обратно на мястото си и посочи към малката купчинка пред себе си.

— Съжалявам за объркването. Никога досега не съм бил в Лут Голейн и се чудех колко прави това във валутата на моето кралство. Тези пари достатъчни ли са?

Нейното изражение му каза всичко, което искаше да знае.

— Да, господине! Достатъчно и предостатъчно!

Над рамото й той видя, че снажните войници се поколебаха. По-високият от тях докосна другаря си по ръката и двамата се върнаха на местата си.

— Вземи колкото е нужно за храната и пивото — каза Норек на момичето с огромно облекчение. След като тя го направи, той добави: — А най-голямата монета от останалите е за теб.

— Благодаря ви, господине, благодаря!

На връщане тя почти летеше на педя над земята, защото очевидно бе получила най-големия бакшиш през живота си. Гледката ободри Норек. Прокълнатата броня бе направила поне едно добро дело.

Той се загледа в металните ръкавици. Ясно съзнаваше какво се бе случило току-що. Без думи бронята му бе дала да разбере, че тя контролира положението. Норек живееше само по нейно благоволение. Бе глупаво да отрича очевидното.

Забравяйки за миг своята дилема, Норек започна да се храни с наслада. В сравнение с буламачите на капитан Каско, ястието бе направо като небесна амброзия. Мисълта за райските селения наведе войника на нова идея как да се отърве от държащата го изкъсо броня. В кипящия от живот Лут Голейн безспорно имаше изобилие не само от магьосници, но и от свещеници. Дори ако първите се окажеха безполезни, Норек можеше да се обърне за помощ към някой от служителите на боговете. Те би трябвало да могат да призоват сили, далеч по-могъщи от тези на демоничната броня.

Норек се зачуди дали бронята въобще може да издържи да се намира върху свещена земя. Може пък решението на проблема му да бе съвсем елементарно — просто да се хвърли в някоя църква, минавайки покрай нея. Но щеше ли да успее да го направи? За един отчаян човек опитът си заслужаваше. Норек бе длъжен да пробва — ако не заради живота си, то поне заради безсмъртната си душа.

Ветеранът довърши храната си и гаврътна остатъците от пивото. През това време прислужницата бе идвала неколкократно, проверявайки дали той случайно не се нуждае от още нещо. Това беше ясен знак, че бакшишът му бе повече от щедър. Норек й даде още една от останалите му монети, от което усмивката й стана дори още по-широка отпреди, и след това непринудено я попита за някои от забележителностите на града.

— Първо, имаме арената, разбира се — отговори, без да се замисли, момичето, представило се като Мириам. Очевидно новодошлите често й бяха задавали този въпрос. — И дворецът също! Обезателно трябва да видите двореца! — В очите й се появи замечтан поглед. — Там живее султанът Джерин.

Този Джерин очевидно беше красив и сравнително млад мъж, съдейки по прехласнатото изражение на Мириам. Но макар да бе сигурно, че дворецът на султана представляваше великолепна гледка, Норек не търсеше това.

— Освен тях?

— До главния площад се намира театър „Арагос“, а точно срещу него е катедралата на Покаялия се Томас, но закарумските свещеници пускат посетители само по обяд, а пък театъра го ремонтират. О, да! В най-северната част на града е хиподрумът, където се провеждат надпреварите с коне и кучета…

Норек спря да я слуша, защото вече бе получил необходимата му информация. Ако свещената земя или раят имаха някаква власт над демоничното наследство на Бартук, то катедралата представляваше най-голямата му надежда. Църквата на Закарум беше най-могъщият свещенически орден от двете страни на моретата-близнаци.

— … някои учени в руините на визджерейския храм, който се намира извън градските стени, въпреки че там вече няма какво толкова да се види след голямата пясъчна буря…

— Благодаря ти, Мириам. Това е напълно достатъчно. — Той се приготви за тръгване, като започна да обмисля някакъв заобиколен начин, по който да се добере в близост до сградата на Закарум.

В „При Атма“ влязоха четирима мъже, облечени във вече познатите му одежди на градската стража на Лут Голейн, но интересът им към заведението нямаше нищо общо с алкохола. Вместо това те погледнаха директно към Норек и лицата им се намръщиха. Ветеранът почти можеше да се закълне, че войниците знаеха точно кой бе той.

При други обстоятелства Норек би се възхитил на прецизността, с която четиримата се разгърнаха, като по този начин му отрязаха всички пътища към изхода. Въпреки че все още не бяха извадили дългите си закривени мечове, ръцете им бяха на ръкохватките и при първото погрешно движение от страна на Норек, оръжията щяха да излетят от ножниците, готови да го посекат на място.

Напрегнатият воин се постара да не издава своята загриженост, а вместо това се обърна към прислужницата и я попита:

— Трябва да се срещна с един приятел на улицата зад тази странноприемница. Тук има ли някаква задна врата?

— Ето там е. — Тя понечи да я посочи, но той хвана внимателно ръката й и сложи нова монета в нея.

— Благодаря ти, Мириам. — Норек я избута лекичко, мина покрай нея и се насочи уж към тезгяха, за да си поръча едно последно пиво. Четиримата стражи се поколебаха за момент.

Насред пътя ветеранът рязко сви към задната врата.

Макар вече да не виждаше своите преследвачи, Норек знаеше със сигурност, че мъжете се бяха досетили за неговото намерение. Той ускори крачка, с надеждата да стигне до изхода, преди те да са го спипали. Ако успееше да се измъкне навън, щеше да се смеси с тълпата и да изчезне сред увеличаващото се гъмжило.

Ветеранът бързо отвори задната врата и хукна навън…

… право в ръцете на няколко здравеняци, които го хванаха за ръцете и го приковаха на място.

— Не се съпротивлявай, за да не пострадаш, западняко! — изръмжа един мургав страж със златни петлици върху наметката, после погледна зад Норек и каза: — Свършихте си отлично работата, момчета! Точно този ни трябваше! Ние ще се погрижим за него оттук нататък!

Четиримата, които бяха преследвали Норек в кръчмата, минаха покрай затворника, отдадоха чест на офицера и продължиха нататък. Ветеранът изруга, осъзнавайки, че се беше хванал в най-елементарния капан.

Той нямаше представа какво възнамеряват да правят с него хората, които го бяха пленили, но за момента това го вълнуваше далеч по-малко, отколкото въпроса защо не бе реагирала бронята на Бартук. Тя, изглежда, нямаше намерение да освобождава своя приемник засега.

— Слушай внимателно, западняко! Ела с нас мирно и тихо и няма да пострадаш! Но ако се съпротивляваш… — Ръката на мъжа се плъзна към дръжката на меча му. Намекът беше очевиден.

Норек кимна, че бе разбрал. Щом бронята беше предпочела да не се съпротивлява, той определено нямаше намерение да се опитва самичък да се освободи от този въоръжен патрул.

Мъжете, които го бяха пленили, оформиха квадрат около него, като водачът им застана отпред. Групата тръгна надолу по улицата, отдалечавайки се от големите тълпи. Няколко души изгледаха любопитно процесията, но сякаш никой от тях не изпитваше съчувствие към проблемите на непознатия. В крайна сметка какво означаваше един чужденец по-малко?

Все още никой не си беше направил труда да му обясни защо бе арестуван. Норек реши, че това сигурно беше свързано с изчезването на моряците от „Хоксфайър“. Вероятно войникът беше сбъркал в предположението си, че на пристанището не бе имало никаква охрана. Господарите на Лут Голейн вероятно следяха пристигащите кораби далеч по-бдително, отколкото му се беше сторило. Освен това съществуваше и възможността капитан Каско да бе подал жалба за случилото се на борда на неговия плавателен съд и да бе поискал да арестуват човека, отговорен за загубата на неговия екипаж.

Водачът на стражата внезапно сви встрани и останалата част от групата го последва по петите. Норек се намръщи, забравил вече за Каско и „Хоксфайър“. Хората, които го бяха пленили, го водеха по тесни и пусти улички, които бяха сумрачни дори в този слънчев ден. Ветеранът се напрегна, усетил, че нещо в ситуацията не е наред.

Продължиха още малко напред и свиха в един сокак, където беше тъмно като в рог. Групата измина още няколко метра навътре, а после стражите спряха внезапно. Четиримата войници застинаха неподвижно и сякаш спряха да дишат. Норек си помисли, че те са досущ като марионетки, на които кукловодът бе спрял да дърпа конците.

И сякаш в потвърждение на тази идея, една фигура се отдели от сенките наоколо и прие формата на сбръчкан мъж с дълга бяла коса и брада. Той беше облечен в елегантна роба, ушита в стила, в който се обличаше един визджереец, който бе добре познат на Норек. Но очевидно уменията на възрастния магьосник значително надвишаваха тези на Фаузтин, съдейки по вещината, с която бе организирал цялата акция.

— Оставете ни… — заповяда той на стражите. Неговият глас беше силен и звучеше заповеднически, въпреки напредналата му възраст.

Офицерът и хората му се обърнаха покорно и закрачиха обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Те няма да си спомнят нищо — отбеляза визджереецът, — а също и техните другари, които им помагаха, защото това бе моето желание… — Норек се опита да заговори, но среброкосата фигура го прекъсна с един-единствен поглед. — Ако искаш да живееш, западняко, ти също ще правиш каквото пожелая… точно каквото пожелая…