Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (18)

Седемнадесет

— Какъв е този шум? — попита Норек Визаран, вдигайки очи от символа, който бе начертал върху пясъка.

Застанала точно до него, Галеона поклати глава.

— Аз чувам само гръмотевиците, рицарю мой.

Той се изправи и отново се заслуша.

— Звучи като битка и идва откъм града.

— Вероятно има някакво празненство. Сигурно е рожденият ден на султана.

Норек се намръщи, защото бе станал подозрителен към непрестанното й отричане на онова, което той различаваше ясно. Неговите спомени и тези на Бартук се бяха смесили и той вече не можеше да ги различи, но сега и едните, и другите му подсказваха, че беше чул правилно. Дрънчене на метал, викове… всичко това говореше за насилие, за кръвопролитие.

Една част от него се изкушаваше да се включи в битката.

Не, сега той имаше по-важна задача. Гробницата на Хоразон, която чаровната вещица наричаше тайното убежище, трябваше да се намира някъде съвсем наблизо, може би точно под пясъка, върху който беше стъпил.

Приклекна отново, без да обръща внимание на облекчения поглед, който му хвърли Галеона. Нещо в символа, който бе нарисувал — обърнат надолу триъгълник с кръгове около всеки връх и три полумесеца отстрани, — не му изглеждаше вярно. Това, че изобщо не би трябвало да знае такива сложни заклинания, вече никак не го притесняваше.

— Какво липсва?

Вещицата се поколеба.

— Има две възможности. Ако търсиш човек, ти трябва пентаграма в средата на триъгълника. А ако търсиш някое място, имаш нужда от по-голяма пентаграма, ограждаща всичко останало.

Нейните думи му звучаха напълно логично. Норек се наруга, задето бе забравил нещо толкова просто. Да, все пак имаше някаква полза от Галеона.

Но въпреки че магическите й умения увеличаваха собствените му нарастващи способности, а физическият й чар съблазняваше по-първичните му инстинкти, ветеранът нито за миг не се доверяваше на своята спътница. Тя му казваше полуистини и премълчаваше много важни неща. Воинът усещаше, че я гризе амбиция. Магьосницата искаше да го използва за осъществяване на собствените си цели. Е, той възнамеряваше да направи същото. Докато му помагаше, Норек щеше да търпи лъжите й. А ако в някакъв бъдещ момент се опиташе да го предаде, щеше да постъпи с нея като с всеки друг предател, при това без никакви угризения.

Една част от него продължаваше да се бори срещу това, в което се беше превърнал. Осъзнаваше, че мислите, преминали през главата му току-що, бяха в противоречие с всичко, в което бе вярвал през по-голямата част от живота си. И все пак сега му изглеждаше толкова лесно да се примири с тях.

Ветеранът се съсредоточи отново върху своята задача. Трябваше да намери гробницата на Хоразон, макар че все още не му беше ясно защо иска да отиде там. Може би, когато откриеше нейното местонахождение, той най-накрая щеше да разбере причината за този поход.

Норек огради целия символ с пентаграма, защото предпочиташе да търси убежището вместо човека. От Хоразон вероятно бе останал само скелет и това щеше да затрудни неговото откриване. Постройката представляваше по-голяма и по-отчетлива цел за магията.

— Правила ли си подобно заклинание преди?

Галеона му хвърли поглед, изпълнен с гордост.

— Разбира се! — После магьосницата се замисли и като че ли изгуби част от своята увереност. — Обаче никога не съм зървала тайното убежище, нито притежавам частица от него.

— Това не е проблем. Аз съм го виждал.

Норек вече имаше изготвен план. Дори беше уверен, че ще съумее едновременно да концентрира съзнанието си върху образа на гробницата и да изрече думите на заклинанието, но така щеше да раздели волята си между тези две задачи, намалявайки своите шансове за успех. Тайното убежище вече бе доказало нежеланието си да се разкрие. Дори след като бронята бе надвила Дрогнан, някаква друга сила бе отблъснала Норек от неговата цел. Подобно на гробницата на Бартук криптата на Хоразон беше съградена така, че в нея да не се прониква никак лесно. Строителите очевидно не бяха желали мястото да бъде ограбено или осквернено и затова бяха направили могъщи магии, които го защитаваха от чужд поглед.

Но ако с изричането на заклинанието се заемеше вещицата, Норек можеше да съсредоточи цялото си внимание върху образа на тяхната цел.

Той обясни плана си на Галеона, която кимна.

— Може да стане, особено ако преди това слеем съзнанията си. Разчитай на мен, рицарю мой!

Тя хвана двете ръце на Норек и му се усмихна, но този път изражението й му се стори по-скоро отблъскващо, отколкото привлекателно. Отново съзря амбицията, която гореше в нейния поглед. Очевидно магьосницата искаше да покаже на ветерана колко му е необходима, с надеждата да го направи зависим от себе си. Това породи нови мрачни мисли у него. Нямаше да толерира хора, въобразяващи си подобни неща! Можеше да има само един господар и това беше Норек Визаран!

— Представи си го — промълви тя. — Представи си мястото, където искаш да отидем.

Норек извика в съзнанието си образа на гробницата такава, каквато я бе видял за първи път в съня си. Облечените в роби скелети, каменният ковчег със символа на дракона върху полумесеца. Беше уверен, че първоначалното видение е било истинското. Според него силата, която се стараеше да го задържи далече от убежището, се бе опитала да го обърка впоследствие.

Продължавайки да стиска здраво облечените в метал ръце на своя спътник, Галеона се отпусна назад със затворени очи и обърна лице към небето. Започна да изрича заклинанието, като едновременно с това се полюшваше леко в такт с думите.

Норек притвори собствените си очи, за да не се разсейва от изкусителните форми на вещицата, и се съсредоточи върху образа на вечното жилище на Хоразон. Нетърпението му започна да се засилва. Това заклинание трябваше да проработи най-накрая! Трябваше да го пренесе в тайното убежище…

И после какво?

Не му остана време да измисли отговора на този въпрос, защото внезапно почувства, че цялото му тяло олекна, сякаш бе станал безплътен дух. Единственото усещане за тежест идваше от ръцете му, които магьосницата продължаваше да стиска здраво.

— Незариос Аеро! — извика Галеона. — Аерона Джи! Тялото на боеца започна да пращи от енергия.

— Аерона Джи!

Разтърси го внезапното усещане, че се премества. В следващия момент краката му се приземиха върху твърд камък.

Норек Визаран отвори широко очи и започна да се озърта. Видя пред себе си покрити с паяжини стени, покрай които бяха наредени две редици от статуи с лица, сякаш отвръщащи на неговия поглед. Не можеше да си спомни имената на всички тези хора, но беше сигурен, че някога те го бяха познавали отлично, а също така бяха познавали и неговия брат Хоразон.

Не. Хоразон не беше негов брат! Защо продължаваше да бърка така?

— Успяхме! — извика Галеона, най-накрая съвзела се от унеса.

Тя се хвърли отгоре му и го целуна със страст, която трудно можеше да бъде пренебрегната, обаче Норек нямаше никакво желание да се занимава с магьосницата точно в момента.

— Да, това е мястото — отвърна той, след като най-накрая успя да отлепи ръцете й от тялото си.

— Няма нещо, което да не можем да постигнем заедно — изгука тя. — Никой не може да застане на пътя ни.

Да, вещицата наистина се стремеше да затвърди техния съюз. Изкусителката явно осъзнаваше силите на заклинанията, втъкани в бронята, които той най-сетне беше овладял. Ветеранът не изпитваше съмнение, че Галеона би опитала сама да облече омагьосаните доспехи, стига да й се удадеше възможност за това. По този начин тя щеше да елиминира нуждата си от партньор. Да, наистина трябваше да се отърве от нея, колкото се може по-скоро.

Норек се извърна от лукавата жена и погледна към древния, потънал в паяжини коридор. Вътрешността на тайното убежище беше обляна в жълтеникава светлина, която сякаш нямаше видим източник. Във видението си не бе забелязал това странно осветление, но след като всичко друго изглеждаше наред, ветеранът почти не обърна внимание на тази малка разлика. Неговата цел беше съвсем близо.

— Насам. — Без да чака магьосницата, ветеранът закрачи по коридора, следвайки посоката, за която бе сигурен, че води към криптата със саркофага. Галеона се затича и го настигна. Тъмнокожата жена уви ръката си около неговата, сякаш двамата бяха любовници, разхождащи се под лунната светлина. Той не се възпротиви, защото по този начин поне можеше да я държи под око.

От време на време Норек съзираше по някое познато лице сред прашасалите статуи. Със задоволство откри, че редът им съвпада с този във видението. Те не само доказваха, че бе избрал правилната посока, но и го ориентираха приблизително за оставащото разстояние. Според него последната зала бе съвсем наблизо.

И все пак… все пак нещо в статуите караше ветерана също така да изпитва и безпокойство. Макар те да приличаха на онези от неговия сън, някои дребни детайли започнаха да го притесняват. Чертите на повечето от лицата изглеждаха едва забележимо различни — тук формата на носа, там извивката на устните, другаде очертанията на челюстта. Но най-често очите бяха тези, които подчертаваха отликите във вида им. Промените не бяха големи, но бяха достатъчни, за да накарат Норек да се спре пред една статуя и да я огледа по-внимателно.

— Какво има? — прошепна Галеона, която нямаше търпение да стигнат до крайната си цел.

Лицето, което гледаше в момента, бе принадлежало на някой си Оскул — досаден магьосник със закръглена глава, който за кратко бе представлявал Хоразон пред Съвета на визджерейците. Образът му до голяма степен съвпадаше със спомените на Норек, но очите би трябвало да бъдат по-строги, а тук скулпторът им бе придал някак сънливо изражение, което не отговаряше на вечно бдителната натура на човека. Всичко друго в статуята си беше на мястото, но този дребен детайл беше достатъчен, за да засили безпокойството на ветерана.

Обаче в съня си Норек бе прекарал съвсем кратко време в гробницата и бе видял призрачните скулптури само за миг. Каквито и различия да забелязваше сега, те по-скоро се дължаха на некадърността на майстора, отколкото на някакви други мистериозни причини.

— Нищо — отвърна най-накрая войникът. — Да вървим.

Бяха им необходими още няколко минути, преди най-сетне да стигнат до криптата. Норек се усмихна, оглеждайки древното място. Тук всичко изглеждаше както трябва. В нишите отляво и отдясно се виждаха познатите скелетни фигури на визджерейските магьосници, които посрещнаха мълчаливо новодошлите. Широкият каменен саркофаг върху платформата отговаряше напълно на онзи от видението.

Саркофагът…

— Хоразон — прошепна ветеранът.

С нарастващо нетърпение Норек повлече Галеона към каменния ковчег. Вече бе забравил напълно ужаса, преживян на това място по време на предишното му посещение. Всичко, което искаше сега, бе да отвори саркофага. Воинът пусна вещицата и посегна към тежкия капак.

И в този момент вниманието му бе привлечено отново от символа на клана върху него. Драконът си беше абсолютно същият, но сега под него имаше огнена звезда.

Бе забелязал твърде много грешки в тази крипта, твърде много различия в детайлите. Норек отстъпи бавно назад, най-накрая започнал да осъзнава истината.

— Какво не е наред? Защо не го отвори?

Впил гневен поглед в издайническите белези, ветеранът й се озъби:

— Защото не е истинският! — Той махна с ръка към легиона от мъртви магьосници. — Мисля, че всичко това е фалшиво!

— Но това е лудост! — Галеона докосна ковчега. — Той е не по-малко реален от мен и теб.

— Така ли? — Норек протегна ръка и както бе очаквал, в нея се появи зловещият абаносов меч. — Нека проверим точно колко е реален!

Пред изумения поглед на Галеона войникът вдигна меча високо над главата си и го стовари върху масивния саркофаг.

Острието мина през него, без да срещне никаква съпротива. Въпреки силния удар, отгоре не се появи дори най-тънка резка. Големият камък не се раздели на две половини, нито пък се натроши. На пода не се търколиха оголените кости от скелета на Хоразон.

— Илюзия… или нещо подобно. — Той се обърна към ужасяващата тълпа, наредена покрай стените, и изгледа кръвнишки мъртъвците, сякаш те бяха виновни. — Къде е той? Къде е Хоразон?

— Може би в някой друг коридор — предположи Галеона с тон, който намекваше, че не вярва в здравия му разум точно в този момент.

— Да, може и така да е. — Без да я чака, Норек се завтече навън от криптата. Започна да се връща назад по коридора, оглеждайки се за страничен тунел или за някаква врата. Обаче той не си спомняше да е виждал подобно нещо на идване. И в двете му видения, великото тайно убежище се бе състояло единствено от този проход и от погребалната камера, свързана с него. Гробницата на Хоразон съвсем не беше огромната постройка, която някой би очаквал.

Освен ако… Освен ако мястото, където се намираха в момента, не беше създадено специално, за да обезсърчава любопитните и алчни натрапници. Може би всичко останало бе скрито още по-добре.

Разяреният войник се спря и впи поглед в статуята на един от своите — не, всъщност на Бартук — бивши врагове. Брадатият мъж му се усмихваше подигравателно.

Решението на проблема изникна в главата му. Той отново вдигна черния меч.

— Сега пък какво си намислил? — озъби му се Галеона, чието търпение вече бе започнало да се изчерпва. Норек може и да владееше огромни сили, но дотук определено не я бе впечатлил с лутането си в кръг.

— Щом като няма тунели, аз ще си ги прокарам!

Той изгледа кръвнишки статуята, изгаряйки от желание да изтрие снизходителната усмивка от лицето й. Тук беше идеалното място да започне да си пробива път. Вдигна меча, твърдо решен да отнесе подигравателната физиономия с един удар.

Но когато Норек замахна, когато само няколко жалки сантиметра деляха острието му от това да обезглави ухилената статуя, всичко наоколо започна да се разпада. Подът се надигна, стените се отдръпнаха назад, а редиците от статуи сякаш отстъпиха нерешително. Обгърналите ги паяжини се свиха и изчезнаха напълно. Появиха се стълбища, разцъфтявайки като цветя, извиха се и се усукаха в различни посоки. Част от пода спря да се издига и вместо това пропадна рязко надолу, оставяйки двамата на ръба на бездънна пропаст. Единственото нещо, което остана неизменно при цялото това нарастващо безредие, беше всепроникващата жълтеникава светлина.

— Какво направи? — извика Галеона. — Глупак такъв! Всичко се разпада!

Норек не успя да й отговори, защото се мъчеше да се задържи на крака. Накрая падна по гръб, повлечен назад от тежката броня. Оръжието изхвърча от ръката му, избледня и изчезна. Земята се разтресе и той се изтърколи наполовина от ръба.

— Помогни ми да се измъкна! — извика Норек на магьосницата с нарастващо отчаяние. Металните му ръкавици удряха по каменния под, но не намираха нищо, за което да се хванат. Тайното убежище около него продължаваше да се преобразява без някаква забележима логика или причина, сякаш гробницата бе изпаднала в конвулсии, досущ като истински човек.

Галеона погледна към него, поколеба се, след това отмести очи надясно, където внезапно се бе оформило стълбище.

— Помогни ми, проклета да си!

Тя се подсмихна подигравателно.

— Само си губя времето с теб, както и с всички останали! Най-добре да бях разчитала само на себе си! След като ти дори не можеш да се изправиш сам, спокойно можеш да останеш тук и да пукнеш, глупако!

С един последен презрителен поглед към Норек Галеона се отправи към стълбите.

— Не! — Вътре в него се бореха за надмощие гняв и страх, каквито ветеранът никога не си бе представял, че може да изпитва.

Докато вещицата се придвижваше с мъка по пътя, който може би извеждаше в безопасност, изоставяйки Норек на произвола на съдбата, желанието му да я порази, да я накаже за нейното предателство, стана почти непреодолимо.

Норек насочи лявата си ръка към нея. Могъщите думи бяха на езика му, готови да бъдат изречени. С една кратка фраза той можеше да се отърве от вероломната жена.

— Проклятие! Няма да го направя! — Ветеранът се извърна от нея и свали ръката си. Нека да се спасява без него, щом така иска. Той нямаше да окървави ръцете си с поредната жертва.

За съжаление бронята беше на друго мнение.

Металната ръкавица се вдигна отново, този път против неговата воля. Той се бореше да я свали надолу, но както бе ставало през по-голямата част от кошмарното му пътешествие, Норек се оказа не господарят, а оръдието. Бронята на Бартук жадуваше отмъщение за предателството на Галеона и щеше да го получи, независимо от желанията на своя гостоприемник.

Ръкавицата заблестя в кървавочервено.

Тъй като всичко около тях продължаваше да се променя, тъмнокожата заклинателка тъкмо се беше добрала до стълбището. За зла участ обаче то се измести встрани и я принуди да промени пътя си. Когато ръката на Норек се вдигна, Галеона най-сетне бе успяла да сложи крак върху първото стъпало.

— Не! — извика Норек на проклетата броня. Той вдигна очи към бягащата жена, която дори не си бе направила труда да хвърли кратък прощален поглед към изоставения си спътник. — Бягай! По-бързо! Измъквай се оттук!

Едва когато изрева предупреждението, Норек осъзна каква грешка бе направил. Тези думи накараха Галеона да се спре и да погледне през рамо, коствайки й скъпоценните секунди, от които зависеше нейният живот.

От устата му изскочиха тъмните слова, които ветеранът се беше борил да не изрича.

Галеона видя това и реагира, атакувайки на свой ред. Тя посочи към лежащия на ръба човек и изрече една груба дума, която някакъв спомен от миналото, но не на Норек Визаран, разпозна като изключително гнусна магия.

Ослепително сини пламъци обгърнаха вещицата в мига, когато тя произнасяше заклинанието. Галеона вдигна глава и изрева в невероятна агония, след което се превърна на пепел за частица от секундата.

Въпреки това Норек нямаше време да мисли за ужасяващата й гибел, защото цялото му тяло беше разтърсено от болка, сякаш всяка негова костица се опитваше да се разцепи на трески. Усещаше как кокалите му се пукат бавно, но неумолимо. Макар бронята да я бе унищожила, Галеона бе успяла да направи своята магия. Ветеранът пищеше и се тресеше, но въпреки агонията бронята не правеше нищо, за да му помогне. Вместо това тя се изтегли от ръба и тръгна към същото стълбище, върху което беше загинала магьосницата.

Но въпреки че доспехите се добраха до стъпалата, те не можаха да продължат нагоре. Някаква невидима сила ги отблъскваше назад при всеки нов опит. Юмрукът на Норек удари по втвърдения въздух и страдащият мъж бе облян от нова вълна от болка.

— Моля… — изграчи той, без да го интересува, че единственият му слушател е бронята. — … Моля… помогнете.

„Норек!“

С насълзени очи, той се опита да открие източника на женския глас. Дали духът на Галеона не го викаше да се присъедини към нея в отвъдното?

„Норек Визаран!“

Не, този глас бе различен — младежки, но заповеден. Ветеранът успя да извърти главата си малко, макар че всяко движение му причиняваше допълнителна болка. В далечината една смътно позната жена с бледа кожа и черна коса безуспешно протягаше ръце към него от кристалния проход на върха на едно ново стълбище. Зад нея стоеше друг човек — възрастен мъж, с коса и брада, които бяха разчорлени, дълги и бели като сняг. Погледът му беше изпълнен с любопитство, но и с подозрение и уплаха. Освен това Норек го познаваше много по-добре, отколкото жената.

— Хоразон? — изпелтечи войникът.

Една от ръцете му незабавно се стрелна нагоре, а металната ръкавица заблестя с нечестива ярост. Бронята на Бартук бе реагирала на омразното име. Ветеранът усещаше зараждането на магия, в сравнение с която смъртта на Галеона щеше да изглежда като ласкава милувка.

Но в отговор на действията на доспехите въздухът започна да вибрира от дълбок стон, сякаш самата сграда се бе почувствала застрашена от това, което ставаше. Хоразон и жената внезапно изчезнаха, а стълбището се изви в друга посока. Образуваха се нови стени и Норек внезапно се озова в някаква зала с високи колони, която оставяше впечатлението за току-що приключил бал. Но това също се промени бързо.

Като че ли на бронята й беше все едно каква е обстановката — тя търсеше мястото, където бяха отишли Хоразон и жената. Нова магия изскочи от устата на войника и кълбо от лава излетя от ръката му, избухвайки миг по-късно в най-близката стена.

Стонът се превърна в рев.

Цялото убежище се разтресе. Умопомрачителна сила удари ветерана от всички страни. Той осъзна, че не само въздухът го притиска — стените и таванът също се сключваха около него, и дори подът бе започнал да се издига.

Норек вдигна ръцете си — които сега отново бяха под негов контрол — в последен безплоден опит да отблъсне прииждащите стени.

 

 

Храната беше великолепна, далеч по-хубава от всичко, което Кара бе опитвала някога. Беше по-добра дори от гозбите на капитан Джеронан. Може би щеше да й се услади още повече, ако не беше затворничка на един ненормален магьосник.

Докато се хранеха, заклинателката нееднократно се бе опитвала да изкопчи някаква информация от белокосия Хоразон, но бе получила единствено несвързано бръщолевене и противоречиви сведения. В един момент той й бе казал, че бил попаднал на това място съвсем случайно. По-късно й бе обяснил как с помощта на изкусни заклинания съвсем самичък бил съградил тайното убежище. По друго време с огромна тревога визджереецът бе споделил със своята затворничка, че се криел от тази страна на моретата, защото се страхувал от преследването на тъмното завещание на брат си. А след това съвсем спокойно бе заявил, че бил дошъл в Аранок, за да изучава огромното струпване на духовни линии, съсредоточени в и около Лут Голейн. Е, дори тя бе чувала, че мистичните енергии в тази област са далеч по-силни, отколкото във всяка друга точка на земята.

Постепенно у Кара се бе зародило усещането, че разговаря с двама различни мъже, единият от които наистина бе Хоразон, а другият просто си го въобразяваше. Единственото й заключение беше, че ужасяващите перипетии, които бе преживял магьосникът — особено войната срещу собствения му кръвен брат в комбинация с вековното усамотение, — бяха унищожили и без това крехкия му здрав разум. Тя изпитваше известно съчувствие към окаяното му състояние, но нито за миг не забравяше, че този откачен магьосник я държи в подземния си лабиринт против нейната воля. Освен това в древни времена неговата магия е била също толкова черна, колкото и тази на Бартук.

Кара беше забелязала още нещо, което я притесняваше не по-малко от лудостта на нейния домакин. Самото тайно убежище се държеше така, сякаш бе нещо повече от обикновена постройка. Беше готова да се закълне, че то притежава свое собствено съзнание. Понякога заклинателката забелязваше как залата около нея се променя едва доловимо — стените се преместваха, а декорацията ставаше друга, — въпреки че магьосникът ядеше и не обръщаше никакво внимание на ставащото наоколо. А когато се бе опитала да заговори за Бартук, светлината в залата видимо беше започнала да притъмнява, сякаш убежището желаеше да сложи край на смущаващата тема.

След като се нахраниха, Хоразон незабавно я подкани да стане. Тук, в своя дом, той не мърмореше прекалено често за „злото“, но все така продължаваше да се държи като човек, обхванат от параноя.

— Трябва да бъдем внимателни — промълви мъжът с воднисти очи, докато се изправяше. — Във всеки един момент трябва да бъдем внимателни. Ела, има толкова много неща за вършене.

Кара, която мислеше повече за евентуалното си бягство, отколкото за непрестанните му предупреждения, също се изправи… и видя изумителна гледка, която я накара да отстъпи назад, събаряйки стола си.

От масата се появи една ръка, която приличаше на човешка, но беше направена от дърво. Хвана нейната чиния и я прибра. Всъщност бяха се оформили много такива ръце и всяка от тях държеше някакъв съд, отнасяйки го навътре в самата маса. Зашеметената заклинателка отстъпи още една крачка и чак тогава забеляза, че причината да не чуе звука от падането на стола бе появата на два други крайника, но този път от мрамор, които бяха хванали политналата мебел, преди да се удари в пода.

— Ела! — извика Хоразон с недоволно изражение. Той въобще не изглеждаше притеснен от шетащите ръце. — Нямаме време за губене!

И докато трапезарията се почистваше сама, той я поведе нагоре по извитото стълбище, а после през една полирана дъбова порта, зад която се откриха нови стъпала, но този път водещи надолу. Макар младата магьосница да поставяше под съмнение смисъла от избрания маршрут, тя продължи да следва безмълвно Хоразон, дори когато стълбата свърши при нова врата, която би трябвало да извежда отново в банкетната зала, от която бяха тръгнали. Но когато визджереецът отвори портата и вместо обширното помещение пред очите й се разкри някакъв претрупан кабинет, Кара наруши мълчанието, възкликвайки:

— Това е невъзможно! Тази стая не би трябвало да е тук!

Той я изгледа така, сякаш тя бе откачената.

— Разбира се, че трябва да е тук! Точно нея търсех в края на краищата! Как можа да изречеш такава глупост? Когато търсиш една стая, тя трябва да се намира там, където я искаш, така да знаеш!

— Но… — Кара спря да спори, защото не можеше да отрече очевидното. Тук би трябвало да се намира голямата зала, в която двамата с Хоразон бяха обядвали, но вместо това пред нея се разкриваше едно просторно и доста разхвърляно помещение. Тъмнокосата заклинателка си припомни невъзможните обиколки, които вече бе направила из убежището, и най-накрая стигна до извода, че домът на древния магьосник не съществуваше изцяло в света на смъртните. Въпреки че никой архитект не би могъл да се справи с всички физически противоречия, на които тя се бе натъкнала, за неколцина от най-могъщите визджерейци се носеха легенди, че умеели да манипулират самата материя на реалността и можели да създават свои собствени вселени — места, в които природните закони били такива, каквито решат техните господари.

Възможно ли бе Хоразон да е постигнал същото със своето тайно убежище! Кара не можеше да намери друго обяснение за всичко, на което беше станала свидетел. Ако наистина бе така, той беше създал истинско чудо!

Въпреки своята протрита роба и мърлявия си външен вид, в кабинета си Хоразон доби по-внушителна осанка. Когато магьосникът пристъпи в средата на помещението и вдигна ръцете си призоваващо към тавана, Кара си помисли, че от пръстите му ще изригнат огньове и ще се посипят светкавици, а във въздуха ще се извият вихрушки.

Вместо това той просто се обърна към нея и каза:

— Доведох те тук, но не зная защо.

Отне й няколко секунди, за да осмисли това странно изречение, но най-накрая Кара отвърна:

— Заради бронята ли е? Бронята на твоя брат?

Той отново вдигна очи към тавана.

— Заради нея ли е?

Таванът естествено не му отговори.

— Хоразон, ти навярно си спомняш какво направиха с тялото на твоя брат.

Пак поглед към тавана.

— Какво беше направено с него? А, да, нищо чудно, че не си спомням.

Кара имаше чувството, че би било по-добре направо да си говори с тавана, но все пак не се отказа.

— Чуй ме, Хоразон! Един човек успя да открадне неговата омагьосана броня от гробницата! Проследих го по целия път дотук! Той вероятно се намира в Лут Голейн в момента! Трябва да го открием и да върнем бронята обратно! Никой не може да каже какво зло се крие в нея все още!

— Зло? — В очите на магьосника се появи див животински поглед. — Зло? Тук?

Кара преглътна една ругатня. Тя отново го бе разстроила.

— Толкова много зло има навсякъде! Трябва да бъда внимателен! — Той бе насочил обвинително пръст към нея. — Трябва да си вървиш!

— Хоразон, аз…

И точно в този момент Кара почувства как цялото убежище потрепери почти като живо същество, а не просто като разлюляна сграда.

— Не, не, не! Аз трябва да се махна! Трябва да се скрия! — Хоразон изглеждаше напълно обхванат от паника. Вероятно имаше намерение да избяга от стаята, но тя внезапно започнала се преобразява. Масата с устройствата и праховете на магьосника се отдалечи от тях и от пода изникна гигантска кристална сфера. Камъкът под нея образува една голяма ръка, която я придържаше във въздуха на нивото на техните очи.

В центъра на сферата се появи образът на един мъж, с когото Кара Найтшадоу никога не се бе срещала досега, но въпреки това разпозна незабавно… благодарение на кървавочервената броня, с която бе облечен.

— Това е той! Норек Визаран! Бронята е у него!

— Бартук! — извика отчаяно нейният откачен спътник. — Бартук е дошъл за мен!

Заклинателката го хвана за рамото, рискувайки той да я убие на място, но не можеше да пропусне възможността да доведе този опасен поход до завършек.

— Хоразон! Къде е той? Това също ли е част от убежището!

В сферата Норек и една тъмнокожа жена тичаха по обвит в паяжини коридор, пълен с древни статуи, издялани в стила на визджерейците. Воинът държеше в ръка чудовищен черен меч и изглеждаше готов да го използва. Кара се зачуди дали Садун Трист не я бе излъгал, разказвайки й за своя приятел. Тя виждаше пред себе си човек, който изглеждаше напълно готов да извършва зверски убийства.

Отново разтърси древния магьосник. Искаше да научи отговора на своя въпрос! Не би могла да понесе провал сега, след като бе стигнала толкова далече!

— Отговори ми! Това също ли е част от убежището!

— Да, част от него е! Сега ме остави на мира! — Той се отскубна от нея и тръгна към вратата, но бе спрян от множество изникнали от пода и стените ръце, които не му позволиха да напусне помещението.

— Какво… — Тя не можа да довърши изречението си, изумена от решимостта на ръцете. Сякаш самото убежище на Хоразон се бе разбунтувало и го предупреждаваше да се върне при некромантката.

— Пусни ме, пусни ме! — извика откаченият магьосник към тавана. — Това е злото! Не трябва да го оставям да ме хване! — По набръчканото лице на Хоразон най-накрая се появи примирено изражение. — Добре… добре…

След това се върна до сферата и посочи към образа. През това време Норек застана пред една от статуите и започна да крещи разгневено нещо, което не се чуваше през кристала, а после вдигна черното острие, готов да нанесе удар.

Тогава Хоразон извика:

— Греикос Доминиус ест Буар! Греико Доминиус Морту!

В сферата настана истински хаос. Стени, подове и стълбища се променяха, появяваха се или изчезваха. Натрапниците се бореха да оцелеят сред тази лудост. Въпреки това Норек не успя да се задържи и наполовина падна от ръба на някаква новообразувана пропаст. Жената — която Кара разпозна като вещица — изостави безпомощния боец, предпочитайки да тръгне към едно стълбище, което изглеждаше относително стабилно.

— Греико Доминиус Морту! — изръмжа отново лудият старец.

Нещо в тона на Хоразон накара Кара да вдигне поглед към него. Очите на древния магьосник вещаеха скорошната смърт на двамата натрапници.

Значи така щеше да завърши приключението на Норек. Не от ръцете на неговите бивши другари, завърнали се от света на мъртвите, нито чрез нейните собствени магии, а от смъртоносните заклинания на откачения брат на Бартук. Кара не изпитваше никакви чувства към вещицата, но бе обзета от лека тъга за ветерана вероятно заради разказите на Трист. Все пак някога той е бил добър човек.

Но не и сега. Картината показа Норек, твърдо решен да убие своята егоистична партньорка. Той протегна едната си ръка към нея, извика нещо.

Едва тогава Кара забеляза смесицата от ужас и съжаление върху неговото лице. Нямаше задоволство, нямаше зли помисли, само страх от това, което можеше да причини на бягащата жена.

Но в това нямаше никаква логика, освен ако…

— Какво казва той, Хоразон? Знаеш ли какво казва той? Трябва да разбера!

От кристалната сфера внезапно прокънтя глас: „Проклятие! Няма да го направя!“, а след това: „Не! Бягай! По-бързо! Измъквай се оттук!“.

Това не бяха жестоките викове на отмъстителен убиец, но все пак образът го показваше готов да унищожи своята бягаща спътница. В същото време изражението на лицето му продължаваше да опровергава това заключение. Норек Визаран всъщност изглеждаше като водещ борба за надмощие със себе си или…

Разбира се!

— Хоразон! Трябва да прекратиш това! Трябва да им помогнеш!

— Да им помогна? Не! Да ги унищожа трябва! Да унищожа злото най-накрая! Да, най-накрая!

Кара погледна отново към сферата точно навреме, за да стане свидетел не само на ужасяващата гибел на вещицата, но и на нейната последна атака срещу войника. Виковете на Норек изпълниха стаята — кристалът явно все още изпълняваше предишното желание на некромантката.

— Чуй ме! Злото е в бронята, а не в човека! Не разбираш ли? Смъртта му би била подигравка, нарушение на баланса! — Разярена от неумолимото изражение на Хоразон, тя впи кръвнишки поглед в тавана. Магьосникът сякаш се консултираше с някакви сили там, които може би бяха действителни, а не само плод на разстроеното му съзнание. На тях тя извика: — Бартук беше убиецът, а не човекът, носещ неговата броня! Само Бартук би отнел живот по този начин! — Тя погледна още веднъж към откачения магьосник и довърши: — Или Хоразон е досущ като брат си?

Реакцията на отчаяното й изявление успя да изненада дори самата Кара. Върху всяка от стените, дори върху тавана и пода, в камъка се образуваха хиляди усти. От тях излезе само една дума, повтаряна отново и отново:

— Не… не… не…

Кристалната сфера внезапно се уголеми и се отвори от едната страна. В нея се образува стълбище, за което Кара беше сигурна, че води — колкото и невъзможно да изглеждаше това — право към агонизиращия Норек.

Хоразон бе отказал да й помогне, но тайното убежище се бе съгласило.

Некромантката незабавно се втурна към кристала, но се спря на първото стъпало. Въпреки че й бе предложил тази пътека, омагьосаният дом продължаваше да атакува Норек, което правеше спасяването му много по-трудно. За момент Кара изпита неувереност и реши да се опита да привлече вниманието на боеца, да го повика при себе си, без да се налага самата тя да навлиза сред бушуващия хаос.

Норек отговори на второто повикване, изкрещявайки името на Хоразон. Объркана, Кара отдръпна ръката, която беше протегнала към него в символичен жест на помощ. След това той реагира по странен начин, сякаш възнамеряваше не да отиде при магьосницата, а да я убие.

— Злото се разбужда — промълви един глас отзад.

Хоразон. Не бе усетила, че той е тръгнал след нея. Присъствието му обясняваше защо реакцията на Норек — или по-скоро на бронята — беше такава. Омагьосаните доспехи продължаваха да се опитват да изпълнят най-голямото желание на своя създател — да убият неговия омразен брат.

Но преди бронята да успее да нанесе своя удар, убежището реши отново да поеме контрола над ситуацията. Норек и мястото около него полетяха назад, отдръпвайки се все повече и повече, почти изчезвайки от погледа й. Кара видя как стените започнаха да се свиват, сякаш удивителната постройка се опитваше да затвори своя враг като в кутия и да го смачка. Едва в последния момент й хрумна, че след като бронята желаеше окончателното унищожение на Хоразон, най-добрият избор за тайното убежище би бил да сложи край на битката веднъж завинаги, дори ако това костваше живота на един невинен човек. За него бе по-добре да смаже бронята заедно с Норек Визаран, отколкото да даде на наследството на Бартук нова възможност за успех.

Но такава нелепа смърт бе в нарушение на баланса, който Кара Найтшадоу беше обучена да защитава. Сега, когато гибелта на Норек изглеждаше неизбежна, некромантката нямаше друг избор, освен да скочи в хаоса на кристалната сфера, надявайки се, че разумният дом на Хоразон ще направи за нея онова, което не желаеше да стори за злочестия войник.

Надявайки се, че убежището няма да реши, че тя също може да бъде пожертвана.