Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (17)

Шестнадесет

Под Лут Голейн съществуваше цял един свят.

Или поне така й се струваше на Кара Найтшадоу. Лабиринтът беше почти толкова голям, колкото величественият град отгоре. Загадъчният мъж, в когото тя бе разпознала невъзможно стария Хоразон, я бе водил дълго през обърканите коридори, преминавайки от един към друг, после към трети и така нататък, докато накрая за некромантката бе станало невъзможно да запомня пътя, по който бяха минали. Бяха се изкачвали и слизали по стълби, бяха минавали през много врати — и широки, и тесни, бяха прекосявали зали с най-различен размер и обзавеждане. Най-накрая Хоразон я бе довел в тази добре осветена стая с красиви мебели и я бе оставил да поспи.

Кара дори не си спомняше как се бе озовала в мекото легло, но когато се събуди, видя, че се намира под широк балдахин, извезан със заплетени шарки. Най-великолепната спалня, в която бе попадала преди това, беше каютата на борда на „Кингс Шийлд“, но това помещение определено засенчваше покоите, предоставени й от капитан Джеронан. Най-любопитното бе, че изисканите мебели, които очевидно принадлежаха на една отминала епоха, изглеждаха като направени предишния ден. Огромното дървено легло беше идеално полирано, чаршафите бяха чисти и изгладени, а мраморният под беше безупречен. Същото се отнасяше и за раклата до леглото и стола в далечния ъгъл. По стените висяха изящни гоблени в характерен визджерейски стил, върху които изкусният майстор бе извезал прекрасни картини, изобразяващи различни фантастични създания. Ако не беше фактът, че понастоящем тя бе затворничка на един умопобъркан и потенциално опасен човек, магьосницата наистина би могла да се почувства комфортно тук.

Обаче тя не смееше да остава повече на това място. Макар че легендите винаги описваха Хоразон като по-добрия от двамата братя, той все пак си оставаше същият амбициозен визджереец, който някога бе призовавал демони за своя собствена изгода. Освен това явно беше изгубил разсъдъка си през вековете. Кара се чудеше как изобщо бе възможно той да преживее толкова дълго време. Единствените способи за изкуствено удължаване на живота, за които беше чела, винаги включваха призоваването на неземни сили, които да помогнат за правене на заклинанията. Дали Хоразон не се беше обърнал отново към демоните, въпреки постоянното си мърморене срещу злото по света? Това би обяснило настоящото му състояние и даваше на некромантката още по-основателна причина да побърза с намирането на изход, преди той да се бе завърнал.

Тъй като беше спала напълно облечена, угрижената магьосница се измъкна от леглото и веднага се отправи към вратата. Нямаше смисъл да проверява дали Хоразон не бе направил някакво заклинание, което да я охранява. Със сигурност нямаше да може да усети нищо, защото вътрешността на цялото убежище излъчваше толкова умопомрачителни магически енергии, че бе чудно защо присъствието му още не беше усетено от всеки заклинател на стотици километри околовръст. А може би точно магиите бяха причината за запазването на тайната. Ако поне частица от мощта им бе насочена към прикриването на владенията на Хоразон, дори и най-великият заклинател на света да стоеше на прага му, пак нямаше да забележи чудесата под своите крака.

Твърдо решена да поеме риска, Кара завъртя дръжката, но откри, че вратата не помръдва. Опита още няколко пъти, но със същия отчайващ резултат.

Изобщо не се изненада, че е заключена, но въпреки това фактът я разгневи изключително много. Откакто беше започнал този поход, тя нееднократно бе попадала в капани и вече се чудеше дали лошият й късмет ще я напусне някога.

Разбира се, засега не смяташе да се предава. Отново докосна дръжката и произнесе магия за отключване. Това бе незначително заклинание, измислено първоначално от визджерейците, но последователите на Ратма го бяха намерили за едно от малкото полезни неща, сътворени от конкурентния орден. Кара бе почти убедена, че магията няма да проработи, но засега не можеше да измисли друг начин за измъкване от стаята, който да не изисква заклинание толкова мощно, че да събори и тавана върху нея.

За нейна изненада ключалката изщрака.

Изумена от неочаквания си успех, Кара едва не се втурна навън тичешком. Вместо това тя пое дълбоко дъх, бавно открехна вратата на няколко сантиметра и внимателно огледа коридора. Не забеляза никакъв признак за опасност и тихо пристъпи навън. Огледа се в двете посоки, опитвайки се да си спомни откъде беше дошла предния ден. След кратък размисъл Кара се обърна надясно и се затича.

Коридорът завършваше със стълбище, водещо нагоре. Това бе обнадеждаващ знак. Ядосаната магьосница започна да изкачва стъпалата на бегом, уверена, че ако продължава да се движи в същата посока, рано иди късно ще открие изхода.

Два етажа по-нагоре стълбището преминаваше в широк коридор. Некромантката се огледа, увери се, че Хоразон не се вижда никъде и започна да се промъква през кънтящия проход.

Обстановката тук изглеждаше аскетична и в пълен контраст с пищно декорираната стая, където беше спала. Монотонността на голите каменни стени само на места бе нарушавана от някоя и друга врата.

Обаче най-неизменното нещо около нея беше странната жълта светлина, чийто източник така и не бе открила. Сякаш сиянието се разнасяше едновременно отвсякъде. Наоколо не се виждаха нито факли, нито стойки за тях.

Докато вървеше забързано напред, Кара се изкушаваше да провери дали някоя от вратите случайно не е отключена, но знаеше, че е наложително да намери изход от това място възможно най-бързо. Всяко забавяне внасяше допълнителен риск Хоразон да открие нейното бягство. Заклинателката изпитваше силно желание да научи повече за откачения магьосник и неговото убежище, но предпочиташе това да стане при по-безопасни условия, а най-добре — от книгите.

Точно пред нея коридорът внезапно свиваше надясно. Кара ускори крачка, надявайки се, че промяната в посоката означава, че бе открила пътя за навън. Отчаяната магьосница зави бързо зад ъгъла, молейки се в края на тунела да има ново стълбище или — още по-добре — там да се намира изходът.

Вместо това тя се озова пред солидна стена.

Тунелът просто свършваше едва няколко метра, след като бе започнал. Некромантката положи дланите си върху стената, проверявайки дали това не е магия за илюзии или пък фалшива стена. За съжаление преградата пред нея беше точно толкова солидна и непреодолима, колкото изглеждаше, макар Кара да не намираше основателна причина за съществуването й.

Магьосницата пристъпи отново зад ъгъла и огледа коридора, по който бе дошла. Преди да се върне при стълбището, реши за всеки случай да провери вратите. Все пак имаше известна надежда зад тях да се крие пътят, извеждащ от владението на Хоразон.

Отиде при първата врата й я отвори предпазливо. При късмета, който я съпътстваше напоследък, Кара се страхуваше, че изборът й ще я отведе право в личните покои на древния визджереец.

Пред нея имаше дълъг криволичещ коридор.

— Такъв ли бил номерът? — промърмори тя на себе си. Очевидно, за да премине през този лабиринт, тя трябваше да намери правилните врати, а не да следва коридорите. Само нейният ненормален домакин би могъл да проектира подземното си леговище по такъв невероятен начин!

Кара Найтшадоу нетърпеливо забърза по скрития коридор, без дори да си направи труда да затвори вратата след себе си. Тя бе убедена, че някъде в края му ще открие изхода към старата сграда или някакъв друг таен проход към Лут Голейн.

Но вместо това, некромантката се озова пред поредната врата.

Не видя никакви странични проходи, никакви тайни тунели — само тази врата. Нямаше друг избор, освен да я отвори. Все пак предвид изминатото разстояние Кара се надяваше, че ще попадне в някакво преддверие или в друга зала. Приличащите на лабиринт коридори все някъде трябваше да свършват.

Пред нея се разкри още един проход.

Фактът, че той бе досущ като широкия тунел с каменни стени, който Кара бе оставила зад гърба си, не я притесни ни най-малко. В края на краищата един и същи човек бе направил целия план и бе нормално интериорът да е сходен.

И тогава тя видя отворената врата на няколко метра вдясно от себе си.

Силно обезпокоена, изморената магьосница отиде до нея. Надникна вътре, надявайки се, че подозрението й ще се окаже погрешно.

Пред нея се разкри същият криволичещ коридор, по който бе минала току-що.

— Траг’Оул, изведи ме от тази лудост! — Какъв бе смисълът от проход, чийто изход е на няколко стъпки от входа?

Кара примигна, когато я осени следващото й прозрение. Вратата, през която бе влязла, и другата, през която се бе върнала, се намираха на противоположните стени на каменния тунел. Как бе възможно да е направила такъв кръг? Двата коридора би трябвало да се пресичат поне на още едно място!

Без да се колебае повече, магьосницата се насочи към следващата неотворена врата. Ако и тя водеше обратно на същото място, Кара щеше да започне да пищи!

За облекчение на некромантката зад нея имаше голямо помещение, в което две широки стълбища с парапети ограждаха висока двукрила порта, излята от бронз, украсена със сложни драконови мотиви. Прекрасен мраморен под покриваше цялата зала, а по каменните стени висяха още от чудесните гоблени.

Кара пристъпи вътре, обмисляйки накъде да тръгне. Вратата беше по-близо, но стълбищата също изкушаваха некромантката — може би някое от тях водеше до изход над земята.

Приглушен звук отгоре привлече вниманието на магьосницата, тя вдигна глава… и остана със зяпнала уста при гледката, разкрила се пред нейните очи.

Високо над нея Хоразон се бе разположил удобно в един стол. Белокосият магьосник си мърмореше нещо под носа, докато се хранеше край дълга маса. Шумът, който бе стреснал некромантката, бе предизвикан от потракването на приборите му в една пищно украсена златна чиния, отрупана с огромни късове печено месо. Дори от такова голямо разстояние Кара можеше да надуши апетитното им ухание. Пред смаяния й поглед възрастният визджереец посегна към един бокал с вино и отпи дълга глътка, без да разлее нито капка. Този подвиг вече я изуми окончателно. И то не защото смяташе, че откаченият магьосник не може да притежава най-елементарни обноски по време на хранене, а защото през цялото време той стоеше с главата надолу, стъпил здраво върху тавана.

Всъщност цялата обстановка беше обърната наопаки и все пак нищо не падаше върху Кара. Столът, масата, чиниите с месо, дори дългата брада на Хоразон — всичко това отказваше да се подчини на основните природни закони. Оглеждайки удивено тавана, черната магьосница забеляза, че по него има дори врати и стълбища, също така обърнати в съответствие с положението на визджерееца. Ако не бяха Хоразон и масата с богатия му обяд, тя би си помислила, че гледа към огледален образ на залата под нея.

Продължавайки да пие, Хоразон вдигна глава нагоре — или по-скоро надолу — и най-накрая зърна изумената млада жена.

— Идвай! — извика й той. — Закъсняваш! Не обичам да чакам някого!

Уплашена, че той може да използва невъобразимата си сила, за да я привлече към тавана и по този начин да унищожи всичките й надежди за бягство, Кара се затича през залата към големите бронзови двери. Трябваше да избяга някъде далеч от обсега му! Трябваше!

С един последен поглед към своя тъмничар заклинателката отвори със замах едното крило и влетя през портата. Само ако успееше да се задържи по-далеч от него…

— А, добре! Сядай тук!

Хоразон я гледаше от другия край на дълга, пищна трапеза, абсолютно еднаква с онази, край която Кара го бе видяла да седи преди малко. Единствената разлика бе, че този път масата се намираше не на тавана, а там, където й беше мястото — на пода, в средата на залата, в която магьосницата бе влязла току-що. Пред него бе натрупана същата на вид храна, дори бокалът с вино изглеждаше непроменен. А зад гърба на Хоразон имаше врати и стълбища, досущ като онези, които магьосницата бе видяла над себе си само преди миг.

Кара не можа да се сдържи и вдигна глава.

Пред погледа й се разкри мраморен таван и още врати, обърнати на обратно. Едната от тях бе бронзова и голяма, а лявото й крило зееше като дупка, сякаш някой го бе отворил бързешком.

— Ратма да ми е на помощ — промълви Кара.

— Сядай, момиче, сядай! — нареди й Хоразон, без да обръща внимание на нейното объркване. — Време е за хапване!

 

 

Буря бе надвиснала над пустинята. Океан от черни, навъсени облаци се простираше над целия хоризонт навсякъде, докъдето стигаше погледът на Аугуст Малеволин. Зората беше настъпила отдавна, но денят бе мрачен, сякаш беше привечер. Някои биха сметнали това застрашително небе за лоша поличба, но генералът виждаше в него знак, че неговото време е настъпило, че е дошъл съдбовният му ден. Отпред лежеше Лут Голейн, където се криеше глупакът, присвоил си славната броня… славната броня на генерала.

Ксазакс го бе уверил, че непознатият е там. Пък и къде другаде би могъл да отиде? Ветровете бяха силни и гарантираха, че нито един кораб няма да напусне пристанището в този ден. Глупакът трябваше да е в града все още.

Генералът оглеждаше своята цел от върха на една висока дюна. Отзад, напълно скрит от очите на врага, демоничният легион търпеливо очакваше своите заповеди. Зловещите създания все още носеха обвивките на неговите мъже, които бяха дали живота си, за да направят възможно прехвърлянето от ада в света на смъртните. Такава бе цената, платена за направата на черната магия, използвана от командира.

Тези размисли въобще не трогваха Малеволин. По-късно демоните можеха да се отърват от тленните черупки, но засега за него беше по-добре, ако враговете смятаха, че малката му армия е съставена единствено от хора. По този начин командирите в Лут Голейн щяха да си останат самоуверени и високомерни. Най-вероятната им тактика щеше да бъде фронтално нападение с всички налични сили, целящо завоюването на бърза победа, но така просто щяха да станат жертви на касапницата, която Малеволин бе планирал.

Ксазакс застана до човека. Той най-накрая се бе завърнал след едно доста продължително отсъствие. Въпреки скорошното им познанство генералът бе забелязал една много странна особеност в неговото поведение. Сред всички демони, които бяха с него сега, Ксазакс безспорно притежаваше най-много власт, но все пак лукавото насекомо се движеше така, сякаш се страхуваше да не го забележи някой.

— Защо се спотайваш? От какво се страхуваш? — попита Малеволин, чието подозрение нарастваше. — Очакваш ли нещо, за което трябва да знам?

— Този не се страхува! — озъби се богомолката, а челюстите й започнаха да щракат бясно. После, с малко по-нисък глас, демонът добави: — Този просто е… предпазлив…

— Държиш се така, сякаш нещо те притеснява.

— Не е вярно… Заблуждаваш се.

Генералът отново си припомни реакцията на Ксазакс при споменаването на името Бейл, а също и легендата, че гробницата на господаря на ада се намирала под Лут Голейн. Нима в тази абсурдна история все пак се криеше някакво зрънце истина?

Накрая Малеволин реши да остави тази тема засега и отново обърна поглед към града. Там все още не подозираха какво ги очаква. Точно в този момент един конен отряд от войската на султана излизаше през главната порта, отправяйки се на утринна обиколка. Безгрижното поведение на ездачите си личеше ясно дори от това голямо разстояние — те патрулираха небрежно, с идеята, че никой не би имал дързостта да ги атакува, особено откъм пустинята. Господарите на Лут Голейн се страхуваха повече от нападение по море, но в ден като днешния шансовете за това изглеждаха незначителни.

— Ще оставим патрулът да се приближи съвсем близо — съобщи той на богомолката. — След това ще ги изколим. Искам да изпитам в битка твоите воини, преди да атакуваме самия град.

— Воините не са на този — поправи го Ксазакс. — Те са твои.

Ездачите напуснаха очертанията на града и започнаха да кръстосват на зигзаг терена пред стените. Малеволин ги гледаше и чакаше маршрутът им да ги изведе на набелязаното от него място.

— Стрелците да се приготвят!

Редица от тела пристъпи напред. В нечовешките им очи се четеше нетърпение. Макар да носеха само обвивките на бившите войници на Малеволин, демоните по някакъв мистериозен начин бяха запазили знанията и уменията на своите жертви. Лицата, които видя Аугуст Малеволин, бяха лицата на най-точните му стрелци. Сега чудовищните същества трябваше да докажат дали бяха също толкова добри, или може би дори още по-добри.

— Изчакайте моята заповед! — нареди генералът.

Те изпънаха лъковете. Ксазакс произнесе една дума… и върховете на стрелите започнаха да пламтят.

Ездачите с шлемове, увити в тюрбани, продължиха да се приближават. Малеволин смушка коня си и излезе напред, за да бъде забелязан по-лесно от тях.

Един от защитниците го видя и извика предупредително. Целият патрул — около четиридесет конника — зави към непознатия.

— Готови! — Генералът накара коня си да направи още няколко стъпки към другите ездачи, сякаш възнамеряваше да отиде при тях. Те вече не бяха толкова небрежни и предпазливо се оглеждаха наоколо.

Най-накрая отрядът от Лут Голейн се приближи достатъчно до засадата, която бе организирал Малеволин.

— Сега!

Дори виещият вятър не можа да заглуши ужасяващия писък на полетелите стрели, нито бурята можа да отклони дъжда от смърт, изсипал се върху врага.

Първите стрели достигнаха отряда. Някои пропуснаха, други уцелиха точно. Малеволин видя как една от тях се заби право в гръдния кош на водача. Горящата стрела проби нагръдника на човека, сякаш бронята бе от хартия. По-страховитото бе, че ездачът внезапно беше обхванат от огън, лумнал от мястото на ужасната рана. Трупът падна от подплашения кон и препъна друг жребец, който се изправи на задните си крака и хвърли собствения си ездач на земята.

Друга стрела улучи един от защитниците в бедрото, но това, което иначе би било просто неприятна рана, се превърна направо в кошмар, тъй като на мястото на попадението също избухнаха пламъци. Войникът пищеше и отчаяно удряше по крака си, обхванат от неугасимия огън. Животното му изцвили уплашено и запрати злочестия човек на земята. Но пламъците не угаснаха дори тогава и бързо обхванаха цялата жертва.

Най-малко една трета от четиридесетте ездачи в патрулиращия отряд бяха загинали или агонизираха върху пясъка с горящи тела. Някои от конете също бяха улучени. Останалите войници едва удържаха обхванатите си от паника жребци.

С усмивка на лицето Аугуст Малеволин се обърна към своята смъртоносна орда.

— Втора и трета редица — напред!

Боен вик, който би смразил кръвта дори на най-храбрите мъже, изригна от гърлата на призованите и накара дори генерала да трепне. Демоничните воини изскочиха иззад дюната и се хвърлиха в атака. Както и покойните бойци на Малеволин, те също нападаха под строй, но въпреки това командирът виждаше голяма разлика — движенията им бяха по-свирепи, а в крясъците им се долавяше нечовешка страст за кръв. Надвишаваха ездачите по брой, но не с много и при нормални обстоятелства патрулът би могъл да избяга към града.

Един от конниците забеляза атакуващата група и извика нещо. Оцелелите защитници незабавно свърнаха към Лут Голейн. Все пак Малеволин нямаше намерение да ги оставя да избягат. Той погледна към стрелците и даде заповед за нова стрелба.

Този път стрелите прелетяха далеч отвъд неговите противници, точно както беше запланувано. Пред отстъпващия патрул пясъците избухнаха в пламъци. Огнена стена отряза всякаква надежда за измъкване.

Това осигури на демоните тези няколко безценни мига, от които се нуждаеха, за да стигнат до своите врагове.

Сатанинските воини се нахвърлиха върху ездачите с оголени мечове и копия. Неколцина от мъжете паднаха бързо, набодени като игленици. Защитниците веднага отвърнаха на удара, противопоставяйки се отчаяно на своите нападатели. Един от тях дори успя да нанесе удар, който би бил смъртоносен за всеки човек, но демоничният воин не обърна никакво внимание на забоденото в тялото му острие и смъкна зашеметения войник от коня му.

Офицерът, предвождащ патрула, се опита да организира по-добре съпротивата, но двама от демоните го повалиха на земята. Захвърляйки оръжията си, те откъснаха бронята от неговото тяло и после забиха нокти в плътта под нея.

— Те са… много ентусиазирани — отбеляза Ксазакс с известно задоволство.

— Стига само да не забравят какво им наредих сутринта.

— Няма да го забравят.

Един от малцината оцелели направи отчаян опит да избяга към Лут Голейн. Някакъв демон го докопа за крака и щеше да го смъкне от коня, но друг го хвана за ръката, откопча пръстите му от крайника на злочестия ездач и позволи на човека да се измъкне.

— Видя ли? Този ти обеща, че те ще се подчиняват на заповедите ти безпрекословно, военачалнико.

— Тогава ще продължим нататък веднага щом те се справят с всички оцелели. Ти ще останеш назад, предполагам?

— Засега, военачалнико. — Ксазакс, който нямаше човешка обвивка, бе изтъкнал, че ще е прекалено издайническа гледка при тази първа битка и затова бе предложил да остане в тила. Демонът бе признал, че не може да създаде достатъчно добра илюзия за човешко тяло при дневна светлина, както това му се удава през нощта. Всъщност, ако по време на първата им среща генералът бил огледал по-внимателно неговото обгърнато в мрак лице, той щял да забележи, че по него изобщо липсват човешки черти.

В обяснението на богомолката имаше няколко непълноти, за които трябваше да си поприказват по-късно, но генералът знаеше, че подобен разговор може да почака. Бронята го зовеше и той просто трябваше да превземе града, за да я получи.

През това време клането на патрула наближаваше към своя край. Редиците на защитниците се топяха с всяка изминала секунда. Истинската природа на войската на Малеволин излезе на бял свят, докато демоните разкъсваха войниците с голи ръце, напоявайки пясъка с кръвта им.

Междувременно самотният беглец вече бе стигнал до портите на Лут Голейн. Зад стените прозвучаха рогове и предупредиха всички жители за предстоящото нападение.

— Добре! Нека им позволим да ни видят! — Генералът вдигна ръка високо във въздуха… и в нея се появи пламтящият абаносов меч, който бе използвал срещу демоните скарабеи. — Ходом марш!

Гръмотевици тътнеха и светкавици проблясваха, докато цялата армия на Малеволин излизаше от своето укритие. Пред нея участниците в предишното нападение отново формираха своя строй, макар че този път редиците им не бяха толкова стегнати. Възбудени от кървавия пир, демоните бяха позабравили някои от навиците на откраднатите човешки тела. Все пак, докато се подчиняваха дословно на неговите команди, генералът бе склонен да им прощава такива малки прегрешения.

Виещият вятър развяваше плаща на Малеволин. Той намести шлема си и наклони леко глава надолу, за да се предпази от вдигналия се във въздуха пясък. До този момент от небето не бе паднала нито една капка дъжд, но той не би се спрял, дори да рукнеше порой.

Простолюдието зад стените сигурно вече бе обхванато от паника. Но вероятно тъкмо в този момент командващите офицери на противника оглеждаха напредващата му армия, преценявайки, че въпреки пълното изтребване на патрула, тя не е достатъчно голяма, за да представлява сериозна заплаха за града. Те щяха да изберат един от двата възможни варианта — да защитават стените или да изпратят навън цялата си сила, търсейки отмъщение за ужасяващата касапница, за която им бе разказал оцелелият войник.

Познавайки отлично човешката природа, Аугуст Малеволин залагаше на това, че те щяха да предпочетат второто.

— Строй се в две редици!

Адската орда се разпръсна и бързо оформи две впечатляващо дълги редици.

На командирите в Лут Голейн би трябвало да им е пределно ясно, че нашествениците се опитваха да направят войската си по-внушителна. Най-вероятно щяха да си помислят, че нападателите им са пълни глупаци, щом опитват един толкова елементарен номер.

Бранителите на Лут Голейн щяха да изчакат, за да видят дали зад първата армия няма да се появи и втора. В зависимост от това, в каква близост до стените щяха да се осмелят да дойдат атакуващите, командващите офицери щяха да преценят дали си струва риска да смажат първата вълна и да се оттеглят обратно вътре, преди да са дошли евентуалните подкрепления.

На отделни места демоните започнаха да нарушават стройните си редици, но като цяло се държаха както подобава. Техният нов военачалник им бе обещал много кръв и много кланета и това ги държеше под контрол. Освен това бяха получили една много важна заповед — веднага щом превземеха крепостните стени, трябваше да му намерят и доведат човека, облечен в кървавочервена броня.

С всички останали можеха да правят каквото пожелаят.

Когато войската на генерал Малеволин стигна по средата на пътя между обезобразените трупове на злочестия патрул и градските порти, на бойниците внезапно изникна дълга редица от мъже с тюрбани, с лъкове в ръце. Невероятно бързо те пуснаха във въздуха цял порой от стрели, които се насочиха към първата линия на нападателите, описвайки идеална дъга.

Някои от бранителите бяха забелязали генерала и се прицелваха в него. Но когато стрелите им се приближаваха към Малеволин, около тях избухваше кратък проблясък и ги унищожаваше още преди да са успели да го засегнат. Няколко дузини изчезнаха по този начин, защото мъжете на стената очевидно бяха твърдо решени да убият вражеския водач, колкото се може по-бързо.

Обаче воините около него не бяха защитени по същия начин. Бойците му падаха един след друг със стрели, стърчащи от телата и главите им. Смъртоносният порой порази всички от първата редица и мнозина от втората, видимо покосявайки поне половината армия на завоевателя.

Светкавици се гонеха в небето над Лут Голейн, сякаш за да отбележат началото на следващата фаза на предвиденото от защитниците отмъщение. Портите се отвориха и срещу останките от кръвожадните нашественици се понесе цял легион от закоравели, непоколебими ветерани, напредващи в идеален боен строй. Воините с тюрбани се разгърнаха в няколко редици не само по-дълги от тези на Малеволин, но и значително по-плътни.

Както бе предположил генералът, неговите противници не се бяха задоволили със защита от бойниците. Те искаха да го накарат да си плати за изклания патрул и същевременно желаеха да спечелят известна слава.

— Глупаци — измърмори той, опитвайки се с всички сили да потисне своята усмивка. — Прибързани глупаци!

Генерал Малеволин не направи никакъв опит за отстъпление. При една нормална битка това би му струвало дори още по-скъпо, отколкото ако беше заповядал самоубийствена фронтална атака. Неговите хора поне можеха да загинат със съзнанието, че са отнесли част от враговете със себе си.

Най-вероятно командирите от Лут Голейн мислеха по този начин, но не и Малеволин. И когато враждуващите страни застанаха лице в лице, той даде сигнал на един от малкото оцелели воини близо до него, който държеше боен рог в ръце.

Боецът от ада вдигна рога до своите устни и го наду. Над цялото бойно поле се разнесе погребален вой.

Мъртвите войници на генерала се надигнаха от пясъците.

Демоните на Аугуст Малеволин се хвърлиха напред, без да обръщат внимание на своите рани. Тела със стърчащи от гърлата или очите стрели посрещнаха зашеметените защитници. Някои от бранителите нададоха ужасени писъци и се опитаха да отстъпят назад. Редиците им забавиха крачка и взеха да се колебаят, когато все повече мъже започнаха да осъзнават ужасяващата гледка пред своите очи.

С глас, който заглуши дори гръмотевиците, Малеволин изрева:

— Избийте ги! Изколете ги всичките!

Демоните отвърнаха с викове и се нахвърлиха върху превъзхождащите ги по брой, но все пак простосмъртни противници.

Нахлуха в редиците на хората и с адска сила започнаха да късат крайниците и дори главите на всеки, който им се изпречваше на пътя.

Всички бранители на Лут Голейн, които се намираха в предните редици, загинаха по ужасяващ начин — някои бяха нарязани на парченца с мечове, а други бяха разкъсани с голи ръце, докато писъците им огласяха бойното поле. Мечовете и копията почти не успяваха да засегнат демоничните воини на генерала. Само от време на време се случваше да загине по някой от тях. Но въпреки тези незначителни загуби, везните определено започнаха да се накланят в неочаквана от защитниците посока.

Техните тела се трупаха на купчини, докато онези отзад, които все още не бяха осъзнали страховитата истина, изтласкваха своите другари право в непрощаващите лапи на смъртта.

Зад стените прозвуча рог и отново дъжд от стрели полетя към нашествениците. За съжаление този път те не им нанесоха почти никакви вреди и дори допринесоха за загиването на още защитници, немалка част от които сега падаха покосени от ръцете на собствените си другари. Рогът свири отбой почти незабавно, но смъртоносната вълна вече беше взела много жертви.

Рамо до рамо с демоните самият Малеволин се биеше като обладан от зъл дух — достоен командир на своя адски легион. Абаносовият меч сечеше като кървава коса неговите противници, без да бъде забавен нито от броня, нито от кокали. Скоро дори чудовищната му орда се отдръпна встрани, защото ожесточението на генерала бе започнало да надвишава тяхното. Черната му броня беше изцапана от глава до пети в кървавочервено, но това само го подтикваше към още по-жестоки и брутални действия.

Земята около него внезапно избухна. Конят му падна и умря намясто. Изваждайки по-голям късмет, Малеволин отхвръкна на няколко метра встрани. Експлозията, която би убила някой обикновен човек, само го зашемети за няколко секунди.

Той се надигна и погледна към стените, където видя двама визджерейци, които явно също служеха на младия султан. Генералът бе очаквал Лут Голейн да хвърли и магьосници срещу него, но толкова се бе увлякъл в клането, че бе забравил за това.

Облада го ярост, каквато не бе изпитвал никога през живота си. Той си спомни за Визджун, спомни си как го бяха подмамили Хоразон и останалите, как бяха вкарали демоничната, му орда право в капана…

— Не и този път! — Аугуст Малеволин вдигна юмрук нагоре и извика думи, които не бе знаел дотогава. Небесата над него сякаш бяха готови да се продънят.

Свиреп вятър удари мястото, където стояха двамата магьосници. Гледащите към тях видяха как двамата излетяха във въздуха, като махаха безпомощно с ръце, опитвайки се да направят някаква безуспешна контрамагия.

Военачалникът свали рязко юмрука си.

С диви писъци двамата визджерейци полетяха към земята, сякаш изстреляни от катапулт.

Дори демоните се спряха, изумени от ужасяващата сила, с която двамата се блъснаха в земята. Самият Малеволин гледаше с огромно задоволство, защото бе направил първата крачка към отмъщението за своята загуба при Визджун. Изобщо не му правеше впечатление, че собствените му спомени дотолкова се бяха смесили с тези на Бартук, че той вече не можеше да различи едните от другите. Можеше да има само един Кървав военачалник… и той стоеше пред портите на този треперещ от страх град.

Хвърляйки поглед към оредяващите защитници, генералът забеляза някакъв офицер с висок ранг, над когото се беше надвесил един зловещ демон в черна броня, принудил вражеския командир да падне на колене.

Генерал Малеволин не се поколеба нито за миг, призова магическия меч и го забоде в гърба на изуменото чудовище. Демонът изпищя, а тялото под черната му броня се съсухри, докато от него не остана друго, освен тънък пергаментов слой изсушена кожа, опъната върху костите. От трупа се разнесе струйка зловонен зелен пушек, който се разсея от вятъра.

Малеволин прекрачи останките безгрижно. Знаеше, че дори да му бе заповядал, демонът нямаше да спре навреме, а и загубата на един от неговите подчинени не означаваше почти нищо за генерала. Скоро той щеше да притежава способността да призовава всички чудовища на ада.

Обърна се към офицера, когото току-що бе спасил. Замаяният мъж се опита да се бие с него, но с едно движение на ръката Малеволин небрежно отклони оръжието му и то отлетя настрани, забивайки се право в гърлото на един от останалите защитници.

Стисна злочестия човек за гърлото и го вдигна във въздуха.

— Изслушай ме и може би ще оцелееш, глупако!

— Спокойно… можеш да… ме убиеш още сега…

Малеволин затегна хватката си и продължи да стиска, докато офицерът не започна да се дави. Най-накрая отпусна леко пръсти и позволи на мъжа да диша отново.

— Твоят живот… и животът на всеки в Лут Голейн са в мои ръце! Само едно нещо може да ви спаси!

— Какво? — изпъшка неговият пленник, изведнъж станал доста по-благоразумен.

— В града ви има един чужденец! Мъж, облечен в броня с цвят на кръв! Кръв, подобна на онази, която ще продължи да тече във вените ти, ако реша да те пощадя! Доведи ми този човек! Изведи го през портите и го изпрати при мен!

Буквално можеше да види как офицерът осмисля отправеното му предложение.

— И ти… ти ще сложиш край на тази битка?

— Да, ще сложа край на битката, когато получа своята плячка… Но няма да има мир за Лут Голейн, докато не видя този мъж! Помисли добре, защото вече разбираш, че стените няма да ви помогнат срещу мен!

На офицера не му отне много време да вземе своето решение.

— Добре! Добре, ще го направя!

— Върви тогава! — Генерал Малеволин презрително блъсна мъжа назад и с махване на ръката отпрати двама от демоничните си войници, които бяха готови да го посекат намясто. После каза на противниковия командир: — Свири отбой! Всеки, който мине през портите, ще остане невредим! Всеки, който не успее да те последва достатъчно бързо, ще се превърне в храна за лешоядите! Това е всичко, с което те дарявам… бъди благодарен и за него!

Офицерът се затича, препъвайки се в посока към града. Малеволин го видя да дава сигнал на някого върху стените. Няколко секунди по-късно един от бойните рогове на града нададе жалостив вой.

Пред Аугуст Малеволин застана облечена в метал фигура, с очи, чийто цвят съответстваше на кръвта върху бронята на генерала. Лицето някога бе принадлежало на адютанта Зако.

— Да ги оставим ли да избягат, военачалнико?

— Разбира се, че не! Продължавайте да ги колите! Не трябва да оцелее никой от онези, които не успеят да стигнат навреме до портите! Но не докосвайте хората, които го направят! Също така не искам никой от вас да влиза в града! — Той погледна към вражеския командир, който не си бе направил труда да изчака своите хора. — И се постарай този да оцелее! Той има много да им разказва!

— Слушам, военачалнико. — Демонът в тялото на Зако се поклони веднъж, но след това се поколеба. — Да не влизаме в града? Да не докосваме Лут Голейн?

— Аз искам бронята! Ще ги тормозим, ще направим каквото можем, за да унищожим защитата им, но докато не получа бронята и главата на онзи, който се осмелява да я държи далеч от мен, градът не трябва да бъде докосван! — Генерал Малеволин, не, Кървавия военачалник Малеволин се усмихна зловещо. — Обещах им да сложа край на битката. Обещах им, че за Лут Голейн няма да има мир, докато не получа бронята. И когато тя попадне в ръцете ми, аз ще им дам точно това, което им обещах. Окончателният край на битката… и мирът на гроба!