Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (16)

Петнадесет

Норек най-накрая дойде на себе си и веднага усети невероятна горещина, която сякаш щеше да го опече жив. В първия момент си помисли, че в жилището на Дрогнан е избухнал пожар, вероятно породен от загадъчните сили на зловещата броня. Все пак ветеранът постепенно осъзна, че макар жегата да беше жестока, тя не беше предизвикана от огън, а идваше от прежулящото слънце.

Норек се обърна по гръб, заслони очи и се опита да се ориентира, но навсякъде около себе си видя единствено море от пясък. Намръщи се и се зачуди къде се беше озовал. Струваше му се, че забелязва скупчени черни облаци в далечината. Дали това не беше бурята, която сякаш го преследваше, където и да отидеше. Ако наистина бе така, ветеранът поне знаеше, че се намира някъде на запад или северозапад от Лут Голейн.

Но как бе дошъл дотук?

Спомни си думите, които бе извикал Дрогнан, докато се бореха: „Бронята ни е заблуждавала през цялото време!“. Колко вярно беше това! Тя ги бе изиграла и двамата и се беше възползвала от помощта на магьосника, за да постигне своите цели. Ако видението беше истинско, значи тя се бе устремила към гробницата на Хоразон. Но тогава защо Норек се намираше тук, в средата на пустошта?

Изтощеният войник, който се чувстваше като пребито куче, се изправи с огромни усилия. Съдейки по слънцето, до падането на нощта оставаха не повече от час или два. Да се върне пеша обратно до Лут Голейн, щеше да му отнеме много повече време — поне два дни, и то ако оцелееше в това изпитание. За зла беда Норек дори не беше сигурен, че бронята ще му позволи да тръгне към града. Ако това, което търсеше тя, се намираше някъде наоколо, доспехите щяха да направят всичко по силите си, за да останат в пустинята.

Норек пристъпи няколко крачки, проверявайки намеренията на бронята. Когато тя не направи нищо, за да го спре, ветеранът тръгна по-бързо. На първо време трябваше да си намери подслон за през нощта и единствената му надежда в това отношение беше назъбеният скалист хълм, който се мержелееше в далечината. За да стигне дотам, щеше да му е нужно цялото време, оставащо до залез-слънце, може би дори повече. Това принуждаваше войника да се движи бързо въпреки жегата.

С всяка измината крачка краката му започваха да го болят все по-силно. Хлъзгавият пясък допълнително затрудняваше ходенето. Високите дюни закриваха гледката и Норек често изгубваше от очи целта си за известно време. В един момент дори се оказа, че бе поел в грешна посока, защото дюните сякаш променяха размерите и местоположението си с течение на времето.

Въпреки всичко след около час хълмът вече изглеждаше наблизо. Норек се молеше да открие някаква вода там, защото вече умираше от жажда. Пустинната жега го изсушаваше и ако в скоро време не намереше нещо за пиене, всичко останало щеше да изгуби значение.

Огромна крилата сянка падна върху него, последвана незабавно от втора.

Норек вдигна поглед и се опита да различи нещо срещу слънцето. Забеляза две или три летящи фигури, но не можа да ги разпознае. Лешояди? Това беше напълно възможно в Аранок, но тези птици изглеждаха значително по-големи и повече му заприличаха на гигантски орли. Ръката на Норек се плъзна към мястото, където обикновено висеше мечът му, но там, разбира се, нямаше нищо. За пореден път воинът наруга бронята на Бартук, която му бе навлякла тези неприятности, без да му остави поне едно свястно оръжие.

Въпреки че силите му го напускаха, ветеранът ускори крачка. Ако можеше да стигне до скалите, те щяха да му осигурят известна защита срещу хищните птици. Лешоядите се хранеха с мърша, но това ято изглеждаше по-агресивно и макар да бе възможно това да се дължи на измъченото му въображение — по-страховито.

Сенките паднаха още веднъж върху него. Този път бяха по-големи и доста по-отчетливи. Съществата се бяха спуснали по-ниско, за да го огледат по-добре.

Едва в последния момент той усети пернатата фигура, която го връхлиташе отзад. С усъвършенствани на бойното поле инстинкти, Норек се хвърли по очи, точно когато големите колкото ръката му нокти драснаха по бронята и дори успяха да закачат леко косата му. Опитният боец изръмжа, докато се преобръщаше, готов да се изправи срещу птиците. Дори с голи ръце той несъмнено можеше да подплаши няколко лешояда, особено ако им покажеше, че няма намерение просто да легне и да умре за тях.

Но това не бяха лешояди, макар да имаха някои общи черти с тези пустинни създания, хранещи се с мърша.

Големи почти колкото човек, с криле и глави като птиците, на които приличаха, четирите ужасяващи същества се рееха ниско над него. Но за разлика от лешоядите, те имаха ръце и крака, които биха приличали на човешки, ако не бяха дългите и остри нокти, способни да откъснат главата от тялото му. Опашките им завършваха с камшици, които плющяха към Норек, докато той отчаяно се опитваше да отстъпи назад. Обграждайки бъдещата си жертва, кошмарните птици надаваха свирепи писъци, които накараха сърцето на ветерана да забие бързо като барабан.

Той изчака доспехите да направят нещо, но бронята на Бартук не помръдна, сякаш заспала зимен сън. Норек изруга и се стегна. Ако му беше писано да загине тук, нямаше да го направи като овца на заколение само защото е започнал да разчита прекалено много на чужда помощ. Почти целият му живот бе преминал в участия в една или друга война. Тази битка не беше по-различна.

Един от чудовищните хищници влезе в обсега му. Движейки се по-бързо, отколкото бе смятал, че му е по силите в този момент, Норек го сграбчи за единия крак и го удари в земята. Въпреки размерите си създанията бяха удивително леки, несъмнено защото костите им бяха кухи и пригодени за летене, също както и при всички други птици. Ветеранът се възползва от по-голямото си тегло и прикова пищящото същество към пясъка, след което му изви главата с всичка сила.

Трите оцелели чудовища го нападнаха още по-настървено, докато той се изправяше над неподвижното тяло, но сега срещу тях стоеше един различен Норек, който за първи път от много дни насам бе провел своя собствена битка и беше спечелил. Когато втора птица пикира към него, той грабна шепа пясък и го хвърли в очите й. Демоничното същество замахна сляпо с опашката си към него, но ветеранът хвана смъртоносния крайник с двете си ръце.

Птицата започна да пищи и се опита да отлети. Въпреки това Норек завъртя грамадното създание в кръг около себе си, като по този начин задържа и другите две на разстояние. Ноктите на уловения от него противник драскаха по металните му ръкавици, но коравата броня го защитаваше успешно.

Кръвта на воина кипна. Неговите нападатели не бяха просто една от обичайните опасности на пустинята! Не, те бяха поредното нещо, което се опитваше да го убие, да го унищожи, да го смачка! И сега щяха да си го отнесат заради всичките му неприятности и ядове напоследък! Ветеранът бе преживял твърде много ужаси, изстрадал бе прекалено много кошмари, без да има възможност да направи нещо. Могъщи заклинания обитаваха бронята на военачалника, но нито едно от тях не му се подчиняваше. Ако магиите изпълняваха заповедите му, той би ги използвал, за да изпържи демоничния звяр, който държеше в ръцете си в момента, да го превърне в кълбо от огън заедно със страховитите му спътници.

Ръкавиците му внезапно заблестяха в яркочервено.

Норек ги погледна нетърпеливо, след което впи поглед в пустинния демон. Да, един хубав огнен ад.

Той стисна за врата бясно мятащото се създание. Свирепата човка се опита да му изкълве лицето, но това само затвърди решимостта му да приключи тази битка колкото се може по-бързо.

Норек се озъби на чудовището.

— Изгори!

С писък на объркване крилатият кошмар избухна в пламъци, загивайки на секундата.

Без да губи нито миг, войникът запрати горящия труп към по-близкия от двамата си оцелели противници и успя да го свали на земята и да го подпали. Последното от съществата бързо се извъртя и отлетя, сякаш го преследваха самите хрътки на ада. Норек не обърна никакво внимание на бягството му, а се съсредоточи върху задачата да довърши поваления враг.

С изгорели пера, той също се опитваше да се измъкне, но беше получил твърде много наранявания. Не успяваше да се издигне на повече от педя-две над земята и нямаше как да се измъкне от отмъщението на ветерана. Норек го улови за едното крило, придърпа го и го хвана за гушата, оставяйки жалкото вече чудовище да дере с нокти нагръдника му.

С едно рязко движение прекърши врата му.

Битката бе продължила не повече от една-две минути, обаче за това кратко време ветеранът се бе преобразил. Когато пусна птичия труп на земята, Норек почувства тръпка, каквато не бе изпитвал в никоя война. Той не само бе триумфирал напук на всичко, но и бронята, за разнообразие, му се беше подчинила. Сви пръсти в юмрук и за първи път искрено се възхити на майсторската изработка на ръкавиците. Вероятно срещата с Дрогнан бе променила всичко. Вероятно духът, обитаващ доспехите, вече се бе предал и може би дори бе признал своя гостоприемник за господар.

Реши да провери дали наистина бе така. След всичко, което я бе виждал да прави, бронята несъмнено можеше да изпълни една проста задача по негова заповед.

— Добре — изръмжа той. — Чуй сега! Имам нужда от вода! И то веднага!

Лявата му ръка припламна, потрепери лекичко, сякаш бронята искаше да поеме контрола, но молеше за позволение.

— Направи го. Заповядвам ти!

Ръкавицата посочи към земята. Норек застана на колене и позволи на показалеца си да очертае кръг в пясъка. След това пръстът му изрисува няколко примки около кръга, а във всеки клуп сложи по едно малко кръстче.

Могъщи думи се отрониха от устните му, но този път Норек не им се възпротиви.

Символът изведнъж запращя и миниатюрни светкавици заиграха от единия до другия му край. В средата се появи малък процеп.

На повърхността бликна бистра, бълбукаща вода.

Норек се наведе нетърпеливо напред и се напи до насита. Водата беше студена, сладка, сякаш пиеше вино. Жадният войник се наслаждаваше на всяка глътка, докато накрая вече не можеше да погълне повече.

Той се изправи, напълни шепите си и обля своето лице. Облекчаващата влага се стече по брадичката му, надолу по врата и влезе под нагорещените доспехи.

— Достатъчно — каза най-накрая той.

Ръката му махна над малкото изворче. Процепът незабавно се затвори и отряза водното поточе. Останалата върху пясъка течност бързо попи и изчезна безследно.

Норек беше залят от чувство на тържество, което го накара да се засмее на глас. Вече на два пъти бронята бе изпълнила желанията му. Вече на два пъти той се бе оказал в ролята на господаря, а не на роба.

В приповдигнато настроение ветеранът пое отново към хълма. Вече не се притесняваше дали ще оцелее в пустинята. Какво би могло да му се случи, щом заклинанията вече му се подчиняваха?

Норек продължи да размишлява в тази насока. Всъщност имаше ли нещо, което не би успял да постигне с помощта на доспехите? От времето на Бартук насам никой не беше виждал подобна мощ, каквато притежаваше бронята! С нея той можеше да стане командир вместо обикновен войник, водач вместо последовател…

Крал вместо селянин?

Тази мисъл му се стори съблазнителна. Крал Норек, владетел на всичко, което си пожелае. Рицари щяха да му се кланят, придворни дами щяха да се надпреварват за благоразположението му. Несметни богатства щяха да бъдат на негово разположение. Земи щяха да падат под владичеството му…

— Крал Норек — прошепна той. По лицето му отново се разля усмивка.

Но никога досега лицето на Норек Визаран не бе изразявало подобна жестокост. Всъщност, макар той да не го знаеше, чертите му сега наподобяваха изражението на един друг човек, живял много, много преди бившия наемник.

 

 

Нощ обгърна Аранок, а с нейното падане при Аугуст Малеволин се завърна и демонът Ксазакс. Почти цял час генералът го бе очаквал с огромно нетърпение, крачейки напред-назад из шатрата си. Той бе освободил всичките си офицери и беше заповядал на стражите да стоят на разстояние от покоите му. Като допълнителна предпазна мярка не бе разрешил да издигнат други палатки в близост до неговата. Предстоящият разговор трябваше да остане строго поверителен.

Дори на Галеона й беше забранено да се мотае наблизо. Странно, но тя не възрази, когато чу неговата заповед. Генералът не се замисли за дълго върху нейната отстъпчивост, защото цялото му внимание беше съсредоточено върху предложението, което му бе направил новият му съюзник. А вещицата спокойно можеше да си събира багажа и да се маха. Така дори би било по-добре, защото щеше да му спести необходимостта да я екзекутира. Между Ксазакс и нея явно съществуваше някаква стара вражда, а сега демонът му беше по-необходим от смъртната магьосница, независимо от всичките й умения и таланти.

Жените бяха лесно заменими, но моментите на безсмъртие се предлагаха само веднъж в живота.

По нареждане на Малеволин шатрата беше осветена само от една лампа. Той нямаше представа дали демоните хвърлят сенки, но колкото по-малка беше вероятността някой да забележи госта му, толкова по-добре. Ако войниците се досетеха за съдържанието на техния разговор, вероятно щяха да се разбягат из тъмната пустиня, независимо от опасностите, които се спотайваха в нея.

Аугуст Малеволин долови някакво движение с периферния си поглед. Той се обърна и забеляза, че една от сенките се движи някак по-различно от останалите, в противоречие с хвърляната от лампата светлина.

— Ти си тук, нали? — промълви той.

— Този дойде, както обеща, о, велики.

Сянката стана по-тъмна и придоби плътност. Ужасяващата фигура от ада надвисна над човека. Но въпреки присъствието на същество, което изглеждаше способно да откъсне крайниците му един по един, генерал Малеволин изпитваше единствено нетърпение. В лицето на Ксазакс той виждаше първия представител на армията от демони, която в един момент щеше да започне да му се подчинява безпрекословно.

— Лут Голейн вече лежи на по-малко от един ден път от теб, военачалнико. Промени ли решението си?

Дали е променил решението си да се сдобие с бронята? Дали се е отказал от своята съдба?

— Губиш ми времето с безсмисленото си дрънкане, Ксазакс. Аз съм непоколебим в избора си.

Огромните жълти очи заблестяха. Главата на демона се наклони леко настрани, сякаш той се опитваше да погледне през спуснатото платнище на входа на шатрата.

— Вече говорихме за вещицата, велики военачалнико. Този размишлява дълго над проблема и все още вярва, че тя не трябва да взема участие в това… а вероятно и в нищо друго за в бъдеще.

Аугуст Малеволин се престори, че обмисля думите му.

— Тя ми беше полезна за известно време. Не бих желал да се лишавам от уменията й.

— Но тя не би се съгласила с това, което този ти предложи, военачалнико. Повярвай…

Генералът не бе пропуснал да забележи, че Ксазакс непрекъснато използваше новата му титла. Макар че му се нравеше да я чува, Малеволин не се остави да бъде замаян от ласкателството. Верен на дългогодишния си навик, той все така продължаваше да преценява внимателно всяка подробност от ситуацията съобразно собствената си изгода. По същия начин се отнасяше и към Галеона.

— Какво има между вас двамата?

— Споразумение, сключено от глупост… което този би желал да прекрати.

Отговорът беше доста уклончив, но генералът бе доволен от него, защото му предоставяше повод да се пазари.

— Ще ми дадеш ли всичко, за което настоявам? Всичко, което обсъждахме?

— Всичко, и то с радост, военачалнико.

— Тогава можеш да я получиш още сега! Ще изчакам тук, докато направиш каквото сметнеш за необходимо.

Ако демонът можеше да изглежда смутен, то изражението му беше точно такова в момента.

— Налага се този да отхвърли твоето щедро предложение, военачалнико, и да предложи ти да имаш честта да го извършиш лично в най-скоро време.

Богомолката не искаше или не можеше да докосне Галеона, точно както бе очаквал Малеволин. Следователно съдбата на вещицата беше коз в неговите ръце. Разбира се, това не променяше другото му решение ни най-малко.

— Ще изпратя един отряд при нейната шатра, за да се погрижи тя да остане под контрол. Те няма да й позволят да създава неприятности по време на предстоящите ни действия. По-късно ще реша какво да правя с нея. Сега, ако нямаш какво повече да ми кажеш, бих желал да започваме.

Очите на демона проблеснаха още веднъж, този път сякаш с огромно задоволство. С глас, наподобяващ жуженето на хиляди разлютени стършели, той отвърна:

— Тогава… ще имаш нужда от това, военачалнико.

В съсухрените си ръце адската богомолка държеше грамаден двуостър нож, направен от черен метал. Върху двете страни на острието имаше гравирани руни. В дръжката бяха вградени два скъпоценни камъка — по-големият бе кървавочервен, а другият беше бял като кост. Кристалите бяха облени в меко сияние, което сякаш идваше от самата им сърцевина.

— Вземи го! — подкани го демонът.

Аугуст Малеволин пое оръжието с възхищение. Претегли на ръка тежестта на голямата кама, с почуда отбелязвайки нейния прекрасен баланс.

— Какво да направя с нея?

— Трябва да пронижеш плътта. Нека изтекат няколко капки кръв — богомолката наклони глава. — Проста работа.

С камата в ръка генералът отиде бързо до входа на шатрата. Отметна платнището и повика един от своите офицери, след което погледна през рамо към Ксазакс.

— Най-добре да се скриеш.

Но демонът вече бе предугадил предложението му и отново се бе слял със сенките.

От мрака изникна слаб, мустакат войник със сребърни петлици на раменете. Той изтича до шатрата и отдаде чест на своя командир.

— Да, генерале?

— Зако! — Това беше един от най-компетентните му адютанти. Той щеше да липсва на Малеволин, обаче възможната слава надделяваше над всякаква загриженост за отделните личности. — Арестувай вещицата незабавно! Не й позволявай да се докосва до никоя от своите вещи! Не й давай дори да помръдне пръст, докато аз не разреша!

Мрачна усмивка се разля по лицето на войника. Както и повечето от останалите офицери на Малеволин, Зако не хранеше добри чувства към магьосницата, която досега бе имала твърде силно влияние върху неговия водач.

— Слушам, генерале! Веднага ще бъде изпълнено!

Командирът се сети още нещо.

— Но първо доведи тук пазачите, които подбереш за тази задача. Побързай!

Зако отдаде отсечено чест и изчезна в мрака. Само след няколко минути се върна, придружен от четирима яки бойци. Той им даде знак да влизат в шатрата на генерала, след което зае мястото си сред тях.

— Всички са налице, генерале! — обяви офицерът, застанал мирно.

— Много добре. — Малеволин застана пред малката група и огледа внимателно лицата на войниците. — Всички вие сте ми служили вярно през годините. — Пръстите му погалиха дръжката на камата, на която никой от петимата не беше обърнал особено внимание до този момент. — Вече сте се клели във вярност към мен, за което ви благодаря. Но все пак, вземайки предвид огромната награда, която ни очаква, трябва да ви помоля за още едно, последно доказателство за вашата готовност да ми служите до смърт.

Генералът забеляза една сянка, която се раздвижи отстрани — Ксазакс губеше търпение. Но богомолката очевидно не осъзнаваше необходимостта от тази кратка реч. Мъжете пред него щяха да бъдат първите. От тях трябваше да тръгне слухът защо техният водач изисква това ново доказателство за верността на своите войници.

— Утре ще бъде поставено началото на славни дни за нашата армия! Всеки от вас ще вземе неотменно участие в събитията и ще получи своя дял от очакващата ни награда! Сега ви моля, приятели мои, с тази последна клетва да затвърдите вярата ми във вас! — Той вдигна камата, за да я видят всички. Двама от бойците примигнаха, но това беше единствената видима реакция. — Зако! Предоставям ти честта да бъдеш пръв! Докажи ми своята смелост!

Без колебание мустакатият офицер пристъпи напред и протегна оголената си ръка. Не за първи път полагаше кръвна клетва пред своя командир и вече познаваше ритуала. Освен това си мислеше, че разбира защо Малеволин настоява за ново доказателство за верността на своите хора.

— Обърни я нагоре! — След като Зако се подчини, Малеволин прободе с камата дланта на своя офицер.

Зако преглътна болката и задържа погледа си вперен право напред, както се очакваше от него. Затова не забеляза проблясването на двата скъпоценни камъка върху камата в момента, когато острието прониза плътта. Още по-странно бе това, че струйката кръв, която протече от раната, сякаш бе привлечена и погълната от черното острие.

— Пийни глътка вино, Зако — предложи му Малеволин, издърпвайки камата. Когато неговият адютант отстъпи встрани, генералът даде знак на следващия човек, с когото повтори същата процедура.

След като и петимата бяха пуснали кръв, Аугуст Малеволин им отдаде чест.

— Вие ми поверихте своя живот. Обещавам ви да се отнасям с него като с ценен дар. Свободни сте! — След като войниците си тръгнаха, той се обърна към Зако. — Преди да се оправите с вещицата, кажи на капитан Ликониус да доведе всички хора под негово командване при моята шатра.

— Слушам, генерале!

Когато генералът остана отново сам, от сенките се разнесе гласът на Ксазакс:

— Вървиш прекалено бавно, военачалнико. При тази скорост ще ни трябват дни, за да свършим с всички войници!

— Не се притеснявай, сега ще тръгне по-бързо. Тези петимата бяха удостоени с голяма чест, или поне така си мислят. Зако ще разкаже на Ликониус, а той пък ще каже на своите хора и така нататък. Ще разпоредя на офицерите да раздадат вино на всеки войник, който им покаже, че е обрекъл живота си на моята кауза. Скоростта ще се увеличи невероятно, обещавам ти.

Няколко минути по-късно капитан Ликониус поиска разрешение да влезе в палатката. Той бе слаб мъж с оредяваща коса, малко по-възрастен от генерала. Отвън чакаха войниците под негово командване. Малеволин прие кръвната клетва на капитана, а след това го накара да строи хората си в редица. Вестта, че след това ще бъде раздадено вино, караше бойците да очакват ритуала с нетърпение.

Генералът бе успял да пусне кръв само на няколко от наредените мъже, когато в шатрата нахлу Зако, който изглеждаше сериозно обезпокоен. Застана на едно коляно пред своя командир, навеждайки главата си засрамено надолу.

Ядосан от това прекъсване, генерал Малеволин излая:

— Говори! Какво има?

— Генерале! Вещицата… никъде не можахме да я открием!

Малеволин се опита да прикрие раздразнението си.

— Багажът й още ли е в шатрата?

— Тъй вярно, генерале, но конят й липсва.

Накъде ли беше тръгнала Галеона сама в огромната пустиня, и то посред нощ? Малеволин хвърли небрежен поглед през рамо и забеляза как сянката на демона помръдна. Ксазакс едва ли се бе зарадвал на тази вест, но нито той, нито генералът можеха да си позволят да губят време с нея точно в момента. Явно магьосницата бе успяла да научи за техните намерения и бе предпочела да избяга. Това нямаше особено значение за бившия й любовник. С какво толкова можеше да му навреди тя? Вероятно щеше да я потърси по-късно, когато се сдобиеше с бронята, но засега Малеволин имаше далеч по-важни грижи.

— Не се безпокой за нея, Зако. Върни се към другите си задължения.

Адютантът му благодари с облекчение и побърза да напусне шатрата. Генералът се захвана отново със задачата си, пусна кръв на следващия мъж и после го поздрави за смелостта му.

Скоростта наистина се увеличи, точно както бе обещал на демона. Създаде се опашка, виеща се из целия лагер, като всеки от мъжете нямаше търпение да докаже пред своя повелител и пред другарите си, че е достоен. Бойците смятаха, че на следващия ден генералът ще ги поведе към славна победа и богатства, надвишаващи и най-смелите им мечти. Дори не им хрумваше мисълта, че армията им е твърде малобройна, за да превземе добре укрепения Лут Голейн. Те вярваха в своя командир и разчитаха, че той не би взел своето внезапно решение, ако нямаше някакъв боен план, който да му гарантира успех.

Късно през нощта и последният човек вече бе доказал своята лоялност. Войникът отдаде чест и си тръгна от шатрата. От вътрешността й генерал Малеволин вече чуваше звуците на празненството, което се вихреше отвън. Неговите хора пиеха вино, вдигайки наздравици за очакващата ги добра сполука.

— Свършено е — изцвърча Ксазакс, излизайки от сенчестия ъгъл. — Камата вкуси от кръвта на всеки един от тях.

Въртейки церемониалното оръжие в ръцете си, генералът отбеляза:

— По повърхността няма нито едно петънце. Къде отиде всичката кръв?

— Всяка капчица попадна там, където трябваше, военачалнико. Този ти обеща армия, срещу която дори Лут Голейн не ще може да се удържи, не си ли спомняш?

— Не съм забравил. — Малеволин докосна шлема, който не бе свалял от главата си през целия изминал ден. Сега, след като бе взел решението — никога да не се разделя с него и да го маха само когато е крайно наложително, — металът изглеждаше като част от собственото му тяло. — Отново заявявам, че приемам последствията от нашата сделка!

Ксазакс се поклони, изразявайки своето одобрение.

— Тогава няма причина да не продължим незабавно.

— Кажи ми какво трябва да бъде направено.

— Начертай този символ върху пясъка в краката си. — Използвайки един от средните си крайници, демонът изрисува формата във въздуха. Очите на генерала се разшириха лекичко, защото нокътят на демона оставяше оранжева огнена следа след себе си.

— Защо не го начертаеш ти?

— Това трябва да бъде направено от онзи, който ще командва. Би ли предпочел скромният този да върши и това, военачалнико?

Виждайки смисъла в думите на Ксазакс, Малеволин приклекна и начерта символа, копирайки го внимателно от огнената рисунка във въздуха. За негова изненада веднага щом приключи, устата му сама започна да нарежда странни слова.

— Не се колебай! — подкани го нетърпеливо богомолката. — Това са неговите думи, които скоро ще станат и твои!

Неговите думи… думите на Бартук. Аугуст Малеволин ги остави да се леят, наслаждавайки се на мощта, която изпитваше при тяхното използване.

— Вдигни камата над центъра на знака! — Когато генералът го направи, демонът добави: — Сега произнеси името на господаря на ада! Изречи името на Белиал.

— Кой е Белиал? Чувал съм за Бейл и Мефисто, и Диабло, но не и за този Белиал. Да нямаш предвид Бей…

— Не изричай повече това име! — изцвърча нервно Ксазакс. Демонът извъртя ужасяващата си глава насам-натам, сякаш се оглеждаше за връхлитаща опасност. Очевидно не откри нищо, което да послужи като основание за страховете му, и най-накрая отвърна с по-спокоен глас: — Няма друг господар на ада, освен Белиал! Точно той ти предлага този прекрасен дар! Никога не го забравяй!

Малеволин беше много по-запознат с магическите изкуства, отколкото подозираше Ксазакс, и знаеше, че повечето книги описват ада като място, в което царуват трите първични злини. Все пак генералът беше чувал и други легенди, в които се разказваше, че тримата върховни демони били низвергнати и затворени в света на смъртните. Всъщност в една от по-мъглявите истории дори се споменаваше, че вероятното местонахождение на гробницата на Бейл било именно в Лут Голейн. Самият Малеволин се съмняваше в достоверността на този фантастичен слух. Та кой би построил град върху гробницата на един господар от ада?

— Както кажеш, Ксазакс. Белиал да бъде. Просто исках да съм сигурен, че съм чул името правилно.

— Започни отначало! — озъби се чудовищното насекомо.

Думите започнаха наново да се ронят от езика на Малеволин. Той пак вдигна камата-вампир високо над центъра на символа — символа на Белиал, както осъзна генералът. В края на заклинанието командирът с нетърпение изрече името на господаря на ада…

— Забий камата в средата… точно в средата!

Генерал Малеволин забоде острието дълбоко в пясъка, улучвайки центъра на символа.

Нищо не се случи. Той погледна въпросително към извисяващия се над него демон.

— Отстъпи назад — предложи му Ксазакс.

След като бъдещият завоевател се отдръпна, около камата започна да се разнася отблъскваща черна мъгла. Пред погледа на двамата тя започна да се разраства бързо и прие формата на грамадна ръка с хищни нокти. Първо се извиси над оръжието, а после се разпростря към платнището на изхода и започна да се процежда навън със смъртоносна целеустременост.

— Това няма да продължи дълго, военачалнико.

Малеволин сви рамене с безразличие и отиде да си налее чаша вино. За тази нощ той избра питие от най-добрата реколта — бутилка, пътувала грижливо опакована по време на безброй кампании през какви ли не земи. Генералът я отвори, помириса нейното съдържание и с огромно задоволство напълни бокала до ръба.

В този момент се разнесоха първите писъци.

Ръката на Аугуст Малеволин потрепери при този звук, но не от страх или от съжаление. Просто ненадейността му бе изненадала обръгналия ветеран. Все пак той никога не беше чувал такъв разтърсващ до дъното на душата вик, дори от онези, които бе измъчвал, за да изтръгне информация.

Когато прозвуча вторият вик, и третият, и четвъртият, те вече изобщо не се сториха обезпокоителни на генерала. Той даже вдигна тост с бокала си към полузаровената кама и невидимия господар на Ксазакс.

Междувременно писъците отвън се бяха слели в цял хор от прокълнати души. Дузини мъже крещяха едновременно, умолявайки за някакво избавление. Агонизиращите викове атакуваха слуха на генерала от всяко кътче на лагера, без да го затрогнат ни най-малко. Войниците — неговите собствени войници — му бяха дали клетва да му служат във всичко и по всякакъв начин. Той бе взел клетвата им присърце, приемайки тяхната саможертва — напълно буквално — за благото на своята кампания.

Малеволин се обърна отново към платнището на входа. Разгадал погрешно неговата реакция, демонът го предупреди:

— Вече е твърде късно да ги спасиш. Договорът беше приет от адския господар.

— Да ги спася ли? — засмя се генералът. — Исках да вдигна тост в тяхна чест заради това, което те пожертваха, за да мога да постигна своята съдба.

— Аха — отвърна демонът, очевидно виждайки истинския генерал Малеволин за първи път. — Този се е заблудил.

А писъците не затихваха. Някои от тях звучаха от далечината, сякаш хората се опитваха да избягат, но нямаше измъкване от нещо, което ги изяждаше от дълбините на собствените им души. Други, очевидно напълно лоялни, призоваваха своя командир, умолявайки го да им помогне. Малеволин се намръщи от досада, наля си още един бокал и седна, чакайки ги да престанат.

Постепенно виковете спряха, оставяйки след себе си тежка тишина, нарушавана от време на време от неспокойното цвилене на уплашени коне.

Неочаквано дрънчене на метал накара генерала да погледне отново към демона, обаче Ксазакс не промълви нито дума. Шумът отвън се засили и започна да се приближава. Аугуст Малеволин допи последната глътка от виното и се изправи.

Звуците внезапно спряха.

— Теб очакват, военачалнико.

Генералът намести шлема на главата си и пристъпи навън.

И те наистина го очакваха, подредени в идеален строй. Неколцина държаха факли и той видя лица, които би могъл да разпознае дори насън след дългите години вярна служба. Всички се бяха събрали там — Зако, Ликониус и останалите офицери, а зад всеки от тях се бяха наредили неговите мъже.

Когато командирът се появи пред тях, над събралото се множество се надигна приветствен вик, но тонът му беше чудовищен, брутален. Това накара Малеволин да се усмихне. Огледът на най-предната редица го въодушеви допълнително. Без значение колко тъмен или светъл беше цветът на кожата им преди това, сега всички войници изглеждаха бледи и посивели. Техният боен вик разкриваше остри кучешки зъби и дълги, раздвоени езици. А очите…

Очите им бяха червени — кървавочервени — и горяха с такава зла страст, че се забелязваха в тъмнината, дори без да бъдат осветени от факлите. Това не бяха човешки очи, а по-скоро наподобяваха тези на Ксазакс поне по злоба.

Облечени в телата на неговите верни войници, тези ужасяващи същества щяха да бъдат новият му легион, който щеше да го отведе по пътя към славата.

Ксазакс застана редом с него пред шатрата. Вече нямаше нужда да се крие — в края на краищата сега се намираше сред свои.

— Всички да отдадат чест на генерал Малеволин от Уестмарч! — извика Ксазакс. — Всички да отдадат чест на Кървавия военачалник!

И демоничната орда отново приветства своя командир.

 

 

Далече от лагера Галеона не чу нищо, но все пак усети изричането на зловещото заклинание. Отдавна обвързана с мрачните аспекти на своето изкуство, тя разбра, че такава невероятна концентрация на адска магия може да означава само едно — че страховете й се бяха превърнали в реалност. Тя бе постъпила разумно, като бе избягала, иначе най-вероятно щеше да сподели съдбата на нищо неподозиращите воини на генерала.

Ксазакс я бе подценил за последен път.

Адската богомолка не можеше да я убие собственоръчно и бе длъжна да използва друг, за да се разправи с нея. Само така можеше да прекрати кървавия договор, който двамата бяха сключили преди няколко години. Демонът бе избрал генерала за свой нов съюзник. И нищо чудно, след като винаги бе намеквал, че има по-голям интерес да намери нов Кървав военачалник, отколкото да притежава само празната броня. Още преди месеци Галеона би трябвало да се досети, че той няма намерение да продължава техния съюз повече от необходимото.

И все пак какво го бе накарало да предпочете генерала толкова внезапно? Беше ли възможно причината за това да е страхът? Какво бе способно да притесни едно създание от ада до такава степен? От онази нощ, когато чудовищното насекомо едва не я беше убило на място — въпреки последствията от прякото нарушаване на техния договор, — вещицата напразно си блъскаше главата над този въпрос.

В края на краищата новоизкованият съюз между Ксазакс и Малеволин нямаше никакво значение. След откритието, което беше направила по време на краткото си заклинание, Галеона бе решила, че не се нуждае повече от никое от двете вероломни същества. Защо да се примирява с вечното озъртане през рамо, когато можеше да притежава истинската власт?

Докато яздеше през пясъците, вещицата поглеждаше от време на време надолу към шепата си. В нея тя държеше малък кристал, който бе магически свързан с нейната цел. Той сияеше ярко, когато Галеона се движеше във вярната посока. Следвайки неговите указания, заклинателката щеше да открие глупака, когото възнамеряваше да превърне в своя пионка.

Когато я бе предал, Ксазакс беше допуснал сериозна грешка. По някаква причина, която все още не й беше ясна, демонът не можеше лично да открие местонахождението на бронята на древния военачалник. За целта той се нуждаеше от човешка помощ. Това бе едно от главните основания двамата да обединят своите сили. Когато прокълнатата богомолка най-накрая бе изпитала увереност, че знае къде точно се намира плячката й, тя бе изоставила вещицата в полза на генерал Малеволин. Това не беше чак толкова изненадващо, тъй като самата Галеона също бе обмисляла как да се отърве от демона. Но за Ксазакс раздялата им щеше да се окаже фатална.

Демонът несъмнено вярваше, че бронята се намира в близкия Лут Голейн и няма да се помръдне оттам. Дори магьосницата бе смятала същото доскоро. За да тръгне през пустинята, един самотен пътник трябваше да си намери керван, който да се съгласи да го вземе. Обаче керваните бяха рядкост по това време на годината. Следователно Норек трябваше да си седи зад крепостните стени на града.

Но той не беше там. В един момент той бе тръгнал, предпочитайки да обърне гръб на здравия разум, и беше навлязъл в пустинята, яздейки с бясна скорост, която несъмнено бе убила коня му от изтощение. Когато Галеона беше открила новото му местонахождение, тя бе останала изумена — ветеранът буквално седеше под носа на Аугуст. Ако генералът й беше позволил да направи магия за търсене, както тя му бе предложила, вероятно бронята вече щеше да е в ръцете му. И той щеше да язди към Лут Голейн, облечен в кървавочервените доспехи на Бартук заедно със своята вярна вещица.

Вместо това сега се налагаше Галеона да потърси другия глупак и да го убеди да използва бронята, разбира се, под умелите й напътствия. Той изглеждаше като податлив на влияние селяндур, когото тя лесно щеше да съумее да завърти на пръста си. Освен това беше хубав мъж и вещицата го харесваше дори повече от своя бивш любовник. Това щеше да направи по-приятна задачата й да държи под контрол своята нова марионетка.

Разбира се, ако й се откриеше някой по-добър начин, чрез който да обуздае удивителната сила на заклинанията, втъкани в доспехите, тя нямаше да изпитва голямо съжаление, отървавайки се от Норек. Винаги имаше други глупаци, готови да откликнат на желанията й.

Вещицата продължи да язди напред, следвайки указанията на кристала. Сега единственото й притеснение беше, че Ксазакс може да реши да подгони своята бивша съюзница, прекъсвайки приготовленията, които извършваха заедно с Аугуст. Разбира се, това отново противоречеше на техния договор и щеше да изложи демона на огромна опасност. Не, по-вероятно бе адската богомолка да я остави на спокойствие засега, изпитвайки задоволство от по-голямата награда. По-късно Ксазакс несъмнено щеше да потърси начин, по който да скъса връзката между тях… заедно с крайниците и главата на вещицата.

Но тогава щеше да е твърде късно. В най-скоро време Галеона възнамеряваше да се погрижи не тя, а демонът да бъде накъсан на парченца. Вероятно щеше да накара Норек да й донесе главата на противното насекомо като трофей, с който да постави началото на новата си колекция, която да замести изоставената тази нощ.

Тя се огледа в търсене на някаква следа от своята плячка. За да намали риска от нощната езда, вещицата бе направила магия, с която бе усилила и своето зрение, и това на коня. Сега животното само си избираше пътя и дотук се бе справило успешно с избягването на всички опасности на пустинята. Това даваше на магьосницата възможност да се съсредоточи върху издирването на войника.

Кристалът заблестя по-силно. Тя дръпна юздите на коня и се загледа в неясните очертания на нисък скалист хълм в далечината. Пътят й я водеше право към него. Галеона се надигна върху стремената и се огледа за някое друго подходящо място, но не откри такова. Като опитен ветеран мъжът явно бе проявил достатъчно здрав разум и си бе намерил подходящ подслон. Ниският хребет пред нея, изглежда, беше единственият подходящ избор на много километри наоколо.

Галеона смушка нетърпеливо коня си и продължи напред. След няколко минути започна да различава очертанията на хълма по-ясно. Стори й се, че забелязва една самотна фигура отляво. Да, това определено беше човек. Седеше под една издадена скала със свити колене и отпуснати върху тях ръце.

Когато вещицата наближи, мъжът скочи пъргаво на крака. Тя остана изненадана, че облечен в доспехи човек може да се движи толкова бързо. Галеона забеляза, че той се взира в мрака към нея, опитвайки се да я различи по-добре. „Не, лицето му никак не е неприятно“ — помисли си лукавата магьосница. Дори изглеждаше по-хубаво, отколкото тя го помнеше от срещата им на кораба. Ако се окажеше и достатъчно разумен, та да я слуша, двамата нямаше да си имат никакви проблеми. Тя нямаше да бъде принудена да му търси евентуален заместник в скоро време.

— Кой е там? — извика Норек. — Кой идва?

Тя слезе от коня си на няколко метра от него.

— Просто една уморена пътничка като теб, която не ти мисли злото. — Галеона вдигна яркия кристал, за да освети своята фигура и да му покаже благосклонната съдба, която бе огряла неговия мизерен, дребен живот. — Търся само малко топлина…

Вещицата завъртя кристала, така че светлината да падне върху нейното лице, и видя как интересът на мъжа се пробужда. Толкова по-добре. Той изглеждаше като човек, готов да бъде воден за носа само срещу няколко охотно предоставени удоволствия. Идеалната кукла на конци.

Най-неочаквано изражението му се промени и воинът се намръщи.

— Аз те познавам, нали? — Той се приближи, извисявайки се над нея. — Искам да видя лицето ти отново.

— Разбира се. — Галеона пак вдигна кристала високо.

— Светлината не е достатъчна — измърмори Норек. — Трябва ми повече.

Той вдигна лявата си ръка и в свивката на металната му ръкавица неочаквано се появи малко огнено кълбо, което беше стократно по-ярко от кристала.

Галеона не можа да се сдържи и ахна. Тя бе очаквала да срещне глупак, някакъв прост войник, който не разбира нищо от магии. А той бе призовал пламъка без никакви усилия — постижение, което не беше по силите на много от начинаещите магьосници.

— Така е по-добре. Но аз наистина те познавам! Спомням си твоето лице… от „Хоксфайър“! — Той кимна, доволен от себе си. — Сънувах те преди около седмица!

Галеона все още не се беше съвзела напълно, но успя да скалъпи някакъв бърз отговор:

— И аз те сънувах по същото време! Сънувах смел воин, шампион, който може да ме защити от злото, което ме преследва!

Точно както се бе надявала, омайният й глас и жалостивите слова оказаха незабавно въздействие върху мъжа пред нея. Подозренията му не се разсеяха напълно, но в изражението му сега се четеше състрадание… и гордост, че в негово лице тя вижда своя бъдещ закрилник. Вещицата се приближи плътно до Норек, гледайки го изкусително изпод полупритворените си клепачи. Не се съмняваше, че вече го бе съблазнила.

— Ти си в опасност? — На лицето му се появи покровителствено изражение. Той погледна зад Галеона, сякаш очакваше да види банда злодеи, които я преследват.

— Успях да избягам, но несъмнено ме търсят. Аз… вчера те сънувах още веднъж и знаех, че си наблизо и че ме чакаш, за да ме спасиш. — Галеона положи ръка върху нагръдника му и се наклони напред. Сочните й устни спряха едва на няколко сантиметра от неговите.

Но той не налапа съблазнителната стръв, а вместо това се замисли над някаква друга тема.

— Ти си магьосница — каза най-накрая Норек. — Как се казваш?

— Галеона. А сънищата ми разкриха, че моят рицар се нарича Норек.

— Да. — Войникът се усмихна на титлата, с която тя го бе окичила току-що. — Могъща магьосница ли си?

Вещицата плъзна ръка по гърдите му.

— Имам известни таланти в тази, а и в други области.

— Една магьосница би ми свършила работа — промълви той сякаш на себе си. — Преди време исках някой да ми помогне да се оправя с тази броня, но сега това няма никакво значение. Вече размислих и знам какво трябва да направя, преди да продължа напред.

Галеона почти не му обръщаше внимание, защото вече планираше следващите си ходове. Норек определено не звучеше като простоватия мъж, когото си бе представяла, но поне бе приел присърце нейната история и се беше съгласил да я вземе за своя спътница. След като научеше повече за него, Галеона щеше да има възможност да засили тази връзка. Мъжът определено беше податлив към нейния чар. Не след дълго вещицата щеше окончателно да го оплете в паяжините си.

Разбира се, задачата й щеше да се улесни значително, ако успееше да помогне на Норек да реши своите проблеми. Трябваше да го убеди какъв ценен съюзник може да му бъде. Не й стана напълно ясно какво иска да направи той с бронята, но все пак тя можеше да го улесни в изпълнението на другите му планове, каквито и да бяха те.

— Разбира се, че ще ти помогна с всичко, с което мога, рицарю мой! В замяна искам да те помоля единствено да ме защитаваш от онези, които желаят да ме наранят. — Тя извърна поглед към пустинята за кратко. — Те са могъщи и имат тъмни сили на свое разположение.

Галеона искаше да провери доколко уверен се чувства той в мощта, която бе овладял наскоро. Но въпреки това тя остана изненадана, когато Норек просто сви рамене и отвърна съвсем небрежно:

— Воини, магии, демони… не се страхувам от тях. И косъм няма да падне от главата ти, докато си под моята закрила.

— Благодаря ти… — прошепна тя, надигна се на пръсти и го целуна по устните.

Норек се отдръпна, но не от отвращение, а защото бе погълнат от своите разсъждения.

— Дълго мислих за това — съобщи най-накрая ветеранът. — Вече знам защо се озовах на това място. Тя трябва да е някъде наблизо. Все още се опитва да остане скрита, и при това успешно… — Той отново сведе поглед към нея и нещо в очите му внезапно притесни Галеона. — Но може би ти ще успееш да я откриеш! В края на краищата нали ме намери всред цялата тази пустиня. Вероятно ще се справиш там, където Дрогнан се провали!

— Ще направя каквото мога — отвърна тъмнокожата заклинателка. Глождеше я любопитство какво бе обсебило цялото му внимание. Може би щеше да се окаже нещо ценно и за нея. — Какво търсим?

Той сякаш се изненада от нейната недосетливост.

— Гробницата на Хоразон, разбира се! — Докато говореше, нещо в чертите му се промени. Това накара Галеона да се вгледа по-внимателно. Пред нея сякаш изникна едно ново лице, което тя не можеше да разпознае. — Гробницата на моя брат.