Ричард А. Кнаак
Завещание от кръв (15)

Четиринадесет

Жесток грохот разтърси Кара Найтшадоу и я измъкна от мрака, който я заобикаляше. Опита се да си поеме въздух, но белите й дробове сякаш отказваха да работят.

Закашля се и внезапно повърна цял океан от вода. Продължи да кашля дълго и мъчително, изпразвайки дробовете си, докато най-накрая за нея стана възможно да диша, макар и накъсано. Дълго време лежа неподвижно, гълтайки жадно живителния въздух. Нещата постепенно се нормализираха и магьосницата започна да усеща студа наоколо и влагата, пропила се във всичките й дрехи. Осъзна, че лежи по лице върху някаква плажна ивица, а устата й е пълна с пясък, когото тя побърза да изплюе.

Над нея се разнесе нов тътен. Кара вдигна с мъка глава и видя, че небесата бяха започнали да се изпълват с буреносни облаци. Явно бурята, сред чиято стихия беше плавал „Кингс Шийлд“, сега се готвеше да връхлети източното крайбрежие.

Спомените в главата й започнаха да се пробуждат. Капитан Джеронан, водещ битка с двамата немъртви. Син портал, през който зомбитата я бяха завлекли право в разбунтуваното море… След това всичко й се губеше. Кара нямаше представа как бе оцеляла. Магьосницата дори не знаеше какво се бе случило с Джеронан и неговите хора. Порталът сякаш не бе повредил корпуса на „Кингс Шийлд“. Ако плавателният съд не беше пострадал от инцидента, много вероятно бе скоро да пристигне в Лут Голейн… а може би вече беше акостирал там.

Оставяйки настрана догадките относно съдбата на „Кингс Шийлд“, Кара се замисли за собственото си окаяно положение. Къде, в името на Ратма, се бе озовала самата тя? Мокра до кости, магьосницата направи огромно усилие, изправи се на колене и се огледа.

Заобикалящият я пейзаж не й говореше нищо — пясък, обрасъл с ниски, устойчиви храсти, типични за крайбрежията. Не се виждаше дори намек за цивилизация. Пред нея се издигаше висок хребет, който не й позволяваше да разгледа останалата част от сушата. Опитвайки се да си спести уморителното катерене, Кара огледа простиращия се в двете посоки плаж, но не видя нищо обнадеждаващо. За жалост изкачването на хребета оставаше единствената й възможност.

Магьосницата все още се чувстваше така, сякаш току-що бе погълнала всичката вода на моретата-близнаци, но все пак успя да се изправи на крака. Съзнаваше, че би трябвало да съблече своите студени и мокри дрехи, обаче никак не я блазнеше мисълта да се разхожда полугола наоколо, независимо от липсата на човешко присъствие. Освен това духаше вятър и тя разчиташе, че одеждите й ще изсъхнат бързо.

Кара не видя никаква следа от Садун Трист или Фаузтин, но дори не смееше да се надява, че се бе отървала от двете зомбита. Най-вероятно бурните води ги бяха разделили и другите двама бяха изхвърлени на брега някъде по-надолу. Некромантката реши, че е най-добре да се опита да се добере до Лут Голейн и да потърси онзи визджереец Дрогнан, за когото бе станало дума. Двамата оживели мъртъвци вероятно искаха да се възползват от неговите знания, за да открият своя бивш приятел, но тя се съмняваше, че магьосникът би им съдействал охотно. Във всеки случай Дрогнан представляваше най-добрата й възможност не само да открие Норек Визаран и бронята, но и да се освободи от своите похитители.

С известни усилия магьосницата се изкачи на билото на песъчливия хребет. За своя почуда откри, че там лежи отъпкан път. Нещо повече, поглеждайки на юг, тя забеляза на хоризонта широка, неясна сянка, която й заприлича на голям град. Лут Голейн?

Кара пое натам с цялата енергия, която беше останала в нейното изтощено и премръзнало тяло. Ако това наистина беше прочутият град, вероятно щеше да й отнеме почти цял ден, за да измине разстоянието до него, особено в сегашното й окаяно състояние.

За да допълни списъка на нейните нещастия, гладът започна да разяжда стомаха й все по-силно с всяка измината крачка. Но въпреки това Кара продължи целеустремено напред, решена на всяка цена да изпълни своята мисия.

Едва бе изминала стотина метра, когато някакво дрънчене зад гърба й я накара да забави крачка и да погледне през рамо. С облекчение забеляза, че по пътя от север идваха два тежко натоварени фургона. На капрата на първия се друсаха възрастен мъж с разчорлена брада и една доста пълна жена, а вторият бе управляван от млад момък с ококорени очи, до когото седеше девойка, която най-вероятно беше негова сестра. Несъмнено това бе семейство търговци, отиващи да продават стоките си в процъфтяващия град. Изтощената магьосница спря с надеждата, че те ще се смилят над един измокрен пътник.

Възрастният мъж щеше да подмине Кара, но съпругата му хвърли един поглед към нея и го накара да спре. Размениха си няколко изречения на някакво непознато наречие, след което жената я попита на общия език:

— Добре ли си, момиче? Какво се е случило? Имаш ли нужда от помощ?

Тракайки със зъби от студ, магьосницата посочи на изток и се опита да отговори:

— Моят кораб… там, в бурята…

Нямаше нужда да казва нищо повече. На закръгленото лице на възрастната жена се появи загрижено изражение и дори мъжът я погледна със съжаление. Всеки, който живееше или пътуваше в близост до морето, се бе наслушал на истории за неговата жестокост. Сигурно това не беше първият път, когато търговците научаваха за подобно бедствие.

Търговецът скочи от капрата с неподозирана за възрастта му пъргавина. Той се приближи към нея и я попита:

— Има ли други? Ти ли си единствената оцеляла?

— Няма… Аз… корабът може… да не е потънал… Аз бях… отнесена от вълните…

Съпругата му цъкна с език.

— Та ти все още си мокра, момиче! А и дрехите ти са на парцали! Хесиа! Намери й една блуза и топло одеяло! Трябва да я стоплим веднага! Побързай!

Кара не желаеше да приема никаква милостиня и започна да рови из пояса си. За нейно огромно облекчение кесията, в която държеше парите си, по някакъв начин бе успяла да остане невредима.

— Ще ви платя за всичко, обещавам.

— Глупости! — отвърна мъжът, но когато тя му бутна настоятелно няколко монети в ръката, той все пак взе повечето от тях.

Хесиа, дъщерята на търговците Рубин и Джамила, донесе кат сухи дрехи, за които Кара бе сигурна, че са от нейния собствен гардероб. Момичето очевидно се бе съобразило с тъмните одежди на непознатата и бе избрало за нея някаква черна блуза, допълнена от сиво плетено одеяло, с което да се наметне Кара. Скрита от погледите на Рубин и сина му Ранул, тя се преоблече бързо. Почувства се много по-добре, след като свали своите собствени подгизнали и изпокъсани одежди.

Още докато обличаше блузата, Кара съжали за загубата на своето наметало. Макар да съответстваше на вкуса й като цвят, дрехата беше твърда тясна и с дълбоко изрязано деколте. Все пак тя не каза нищо, защото момичето едва ли можеше да й предложи голям избор, пък и помощта беше предложена с искрена загриженост.

За нейно облекчение Джамила я накара да се качи в първия фургон, защото Ранул явно бе достатъчно зрял, за да проявява интерес към жените. Първоначално я бе огледал небрежно, обаче любопитството му се бе засилило, след като магьосницата се бе изсушила и бе сменила своите дрехи. Тя не очакваше някакви сериозни неприятности от негова страна, но и не желаеше да насърчава нищо, което можеше да причини раздор между нея и нейните спасители.

С помощта на милото семейство от търговци Кара Найтшадоу всъщност успя да стигне до Лут Голейн много преди залез-слънце. Зачуди се дали да не отиде първо на пристанището, за да разбере какво се бе случило с кораба на капитан Джеронан, но в края на краищата, вземайки предвид неотложността на мисията си, тя реши да не губи повече време. Издирването на Норек Визаран и бронята на Бартук оставаше от първостепенна важност.

Когато стигнаха до пъстрия и многолюден пазар, Кара се сбогува с Джамила и нейното семейство. Върна им одеялото и им благодари горещо, след което започна да обикаля сергиите, търсейки си нов плащ. Намирането на надеждна и недотам скъпа наметка й отне цял скъпоценен час, но след това, покрила се с качулката на новата си пелерина, магьосницата вече не се чувстваше толкова уязвима. Кара би сменила и някои от другите си дрехи, но трябваше да пести сериозно намалелите си парични средства, за да има за храна.

Внимателно подпитвайки местните жители, черната магьосница събра малко информация за загадъчния Дрогнан. Изглежда, той обитаваше някаква порутена сграда в най-затънтения квартал на грамадния град. Малцина го посещаваха, и то само за да си купят еликсири и отвари. Още по-малко бяха хората, които го бяха виждали да излиза от дома си.

Кара тръгна през подобните на лабиринт улици, следвайки инструкциите на един зарзаватчия, който понякога снабдяваше визджерееца с продукти. На няколко пъти сбърка посоката, разсеяна от гледките и гълчавата на екзотичния град. От време на време питаше минувачите дали не са виждали човек, облечен в червена броня, но нито веднъж не получи утвърдителен отговор.

Магьосницата бе изгубила почти всичките си вещи, след като я бяха отвлекли от борда на „Кингс Шийлд“ и едва не се беше удавила в морето. Бяха й останали само двете здраво завързани за пояса кесии — тази с парите и другата, в която държеше магическите си съставки. За съжаление праховете и билките вътре бяха съсипани от морската вода, с изключение на няколко стъкленици, които не й бяха от никаква полза в момента. Най-удивителното бе, че амулетът на Траг’Оул все още стоеше вързан около врата й. Това донякъде й носеше утеха в тези непознати земи и тя отправи благодарности към великия дракон.

Загубата на компонентите не означаваше, че Кара вече не може да прави никакви магии, но все пак силно ограничаваше възможностите й. За щастие, макар блузата й да бе насърчила няколко човека да й предложат нещо повече от информация, смяната на дрехите пречеше на хората да се досетят за истинското й призвание. Некромантите не бяха на почит в Лут Голейн. Църквата на Закарум, която имаше силно влияние в кралството, не одобряваше нито един от магьосническите ордени, но за разлика от последователите на Ратма визджерейците бяха покровителствани от младия султан. За нейно щастие засега нито един от срещнатите свещеници не бе обърнал никакво внимание на слабата млада жена.

Кара използва по-голямата част от останалите си пари, за да си купи храна, която изяде на крак, докато търсеше Дрогнан. Идеята да се изправи срещу опитен визджерейски магьосник я притесняваше достатъчно, но да го направи, припадаща от глад, си беше чиста глупост най-меко казано. Некромантката не изпитваше никаква увереност, че срещата им ще протече приятелски. Между двата ордена отдавна съществуваше взаимна неприязън.

Покрай нея минаха трима войници на коне. Погледите им бяха сурови, а ръцете им лежаха на дръжките на мечовете. Първият от тях, очевидно офицер, яздеше великолепен бял жребец, докато двамата му подчинени бяха яхнали прекрасни кафяви животни. Кара не беше опитен ездач и се замисли с тревога за вероятността да й се наложи да се сдобие с кон, ако следата водеше извън Лут Голейн. В пустинята на Аранок черната магьосница не можеше да разчита на заклинанията за пътуване. Историите за смъртоносните опасности на тази негостоприемна земя бяха стигнали дори до далечната родина на Кара.

Сградите наоколо започнаха да стават по-разнебитени и усойни, в сравнение с добре поддържаните централни части на града, през които бе минала преди това. Кара беше изгубила оръжието, дадено й назаем от капитан Джеронан, и сега започна да съжалява, че не се беше разделила с останалите си монети в полза на една остра кама. Започна да преговаря своите заклинания, надявайки се, че ще има силите да изрече някое от тях, ако положението стане сериозно.

Най-накрая некромантката стигна до една стара постройка, която отговаряше на описанието, дадено й от уличния продавач. Въпреки порутения й външен вид Кара веднага усети различните магически сили, спотайващи се около й вътре в нея. Някои бяха изключително древни, най-вероятно по-стари дори от самата сграда. Други изглеждаха по-скорошни, а имаше и такива, които сякаш бяха призовани само преди миг.

Кара изкачи външните стълби, погледна през разнебитената входна врата, пристъпи вътре… и се озова в остаряла, но все още великолепна зала, която намекваше за отминал разкош. Макар да бе очевидно, че просторното помещение с високи колони не бе почиствано отдавна, интериорът по никакъв начин не пасваше на порутения и мизерен квартал. Несъответствието беше толкова голямо, че Кара се изкуши да излезе отново навън, за да провери дали не беше попаднала в погрешна къща. Тук не се забелязваше разруха, а по-скоро древна пищност, все още изпълнена със спомените за величие, непознато, дори в съвременния Лут Голейн.

Некромантката тръгна бавно през залата. Нейната мисия продължаваше да заема важно място в съзнанието й, но магьосницата неусетно се захласна по внушителните мраморни колони, грамадната каменна камина, заемаща почти цялата отсрещна стена, и забележителната мозайка по пода, върху която тя пристъпваше внимателно.

Всъщност именно мозайката я впечатли най-силно. В нея майсторът бе вградил заплетени образи, които бяха едновременно прекрасни и реалистични. Лъвове преследваха антилопи. Между дърветата летяха дракони. Един срещу друг воюваха страховити бойци, облечени в нагръдници и шотландски полички.

В другия край на залата нещо изтрополи.

Кара замръзна на място, а погледът й се стрелна нататък. Но въпреки отличното си нощно зрение, в далечния край тя успя да различи единствено някакъв потънал в мрак проход. Некромантката се сниши, като дори не смееше да диша, за да не вдига шум.

Все пак, след като дълго време не се чу друг звук, Кара се успокои, решавайки, че се бе уплашила от падането на някое парче мазилка, отронило се от тавана на древната сграда. Дори най-незначителният шум отекваше гръмко в просторната зала.

В този момент нещо изскърца върху мраморния под зад нея.

Тя се обърна мигновено, внезапно изпитала увереност, че двамата немъртви я бяха проследили дотук и сега бяха решили да й се покажат. Този път Кара не смяташе да се предава без борба. Беше й омръзнало оживелите мъртъвци да пречат на изпълнението на нейната задача.

Но вместо вечно ухиления Садун Трист и неговия мрачен приятел, очите й зърнаха много по-удивителна гледка.

Държейки закривен меч в ръка, срещу нея бавно, но сигурно пристъпваше сив мъж. Намеренията му бяха повече от ясни. Би могла да го вземе за някой разбойник, който я бе причаквал в сенките, ако не се беше сетила, че го бе видяла само преди миг. Разбира се, дори да не беше разпознала новодошлия, тя съвсем ясно можеше да различи многото малки каменни квадратчета, от които се състояха не само нагръдникът и шотландската му поличка, но и самата му кожа.

Срещу нея идваше един от воините в мозайката, запазил дивото изражение, което бе имал като украшение върху пода. Погледнат отпред, той изглеждаше като реално същество, но когато боецът се извъртя, за да заеме нападателна позиция, магьосницата видя, че фигурата му бе плоска като малките камъчета, от които беше изграден.

Само че Кара нито за миг не прие това за недостатък. Магията, създала такъв пазител, едва ли го беше направила крехък. Ударът срещу воина от мозайка вероятно би бил равносилен на стълкновение с каменна стена. Освен това тя подозираше, че острието в ръцете му реже също толкова успешно — ако не и по-добре, — колкото един добре заточен стоманен меч.

Но какво го бе накарало да се активира? Дрогнан едва ли осигуряваше подобно посрещане на всеки, който прекрачваше прага, на дома му. Не, вероятно някое защитно заклинание бе идентифицирало Кара като некромант с неизвестни намерения. Тя бе чувала за такива заклинания за разпознаване и знаеше, че много магьосници ги използват за собствена безопасност. Ако не бе преживяла толкова изпитания напоследък, сигурно щеше по-рано да се сети за вероятността от подобна смъртоносна среща.

От пода зад зловещия й нападател се разнесе ново тракане и за ужас на некромантката, още един воин се изправи и застана до първия. Кара се обърна бързо надясно, където нови звуци предвещаваха надигането на трети боец.

— Не съм дошла тук със зли помисли — прошепна тя. — Търся вашия господар.

Но дали тези пазачи изобщо служеха на Дрогнан? Кара само предполагаше, че бе дошла на правилното място. Може би някой от хората, които я бяха упътили, бе разпознал нейната истинска същност и я бе изпратил тук, за да умре. Мнозина, особено следовниците на Закарум, не смятаха за загуба смъртта на един некромант.

Първият от мозаичните воини вече бе дошъл опасно близо до нея. Кара не виждаше друг избор, освен да атакува първа.

Стиснала амулета с образа на Траг’Оул, магьосницата посочи с ръка към първия нападател. Започна да отстъпва предпазливо назад, докато редеше заклинанието. Силата, която се канеше да призове, поразяваше голяма площ и тя не искаше да попадне в смъртоносния й обсег.

Градушка от заострени копия се появи от въздуха и се изсипа върху най-близкия от мозаичните воини. Зъбите на дракона раздраха тялото на пазителя. Воинът направи още една крачка и се стовари на пода, разпръсквайки разноцветни камъчета във всички посоки.

Кара изпита облекчение — беше се отървала от единия противник, но се молеше силите й да стигнат, за да се справи и с останалите. Призоваването на зъбите на дракона бе изцедило и без това оскъдните й сили. Все пак, ако успееше да повтори заклинанието още два пъти, щеше да елиминира напълно каменните си нападатели.

Некромантката отново стисна здраво амулета, произнасяйки древните слова. Още няколко думи и…

Разнесе се шумно тракане. Кара сведе очи и видяното я накара да прехапе език. За неин ужас разноцветните камъчета, които съставляваха поваления воин, започнаха да се търкалят, събирайки се в бързо нарастваща купчина зад гърбовете на другите двама. Първо се оформиха стъпалата, а след това и краката. Парче по парче каменният боец възстанови предишния си вид, сякаш разрушителното заклинание въобще не го бе засегнало.

Зъбите на дракона се бяха провалили. Кара отстъпи още по-назад и навлезе в сумрачната част на залата, водеща към тъмния проход. Разбира се, тя имаше и други магии на разположение, но комбинацията от пълното й изтощение и настъпващите воини, които се опитваха да я приклещят, правеше успеха й съмнителен.

— Верикос! — извика един глас. — Дайаниси!

Зловещото трио замръзна при този вик… и после воините внезапно се срутиха на пода. Разнесе се оглушително тракане, което отекна из цялата древна постройка. Все пак парченцата не останаха разпилени, а бързо започнаха да се придвижват натам, където бяха стояли първоначалните фигури. Едно след друго те заставаха на определените си места и само след секунди заплашителните воини отново се бяха преобразили в картина върху изискания под.

Кара се обърна да благодари на своя спасител, сигурна, че това бе загадъчният Дрогнан.

— Благодаря ви за помощта…

Човекът, стоящ пред нея, не беше възрастният, елегантно облечен визджереец, когото и бяха описали минувачите. Напредналата възраст, изглежда, беше единственото общо нещо, което този дрипльо с див поглед в очите и дълга коса и брада имаше с въпросния магьосник, но вероятно дори Дрогнан не бе чак толкова древен. Тялото на новодошлия беше все още изправено и стегнато, обаче кожата му беше силно набръчкана, а във воднистите му сини очи се четеше ужасна умора. Това сигурно беше най-възрастният жив човек в целия свят. Той вдигна съсухрен пръст към тънките си устни.

— Тихо! — прошепна дрипльото. — Толкова много зло има наоколо! Толкова много опасности! Не трябваше да сме тук!

— Вие ли… Вие ли сте Дрогнан?

Възрастният мъж примигна объркано, след което опипа износената си копринена роба, сякаш търсеше нещо. След няколко секунди най-накрая вдигна поглед и отвърна:

— Не… разбира се, че не! Сега тихо! Толкова много зло има наоколо! Трябва да бъдем внимателни! Трябва да бъдем нащрек!

Кара се замисли. Този луд сигурно бе нещо като слуга на магьосника. Вероятно Дрогнан го държеше тук само от съжаление. Тя реши да мине директно на въпроса. Дано мъжът притежаваше достатъчно здрав разум, за да й помогне да стигне до визджерееца.

— Трябва да говоря с твоя господар Дрогнан. Кажи му, че е много важно! Бронята на Бартук…

— Бартук? — при споменаването на името на мъртвия военачалник у дрипльото настъпи ужасяваща промяна. — Бартук? Не! Злото вече е пристигнало!

В този момент откъм входа на сградата се разнесе нов глас.

— Кой е тук? Кой е нахлул в моя дом?

Некромантката се обърна, за да отговори, но опърпаният мъж се задвижи с удивителна бързина. Той запуши устата й с ръка и прошепна:

— Тихо! Не трябва да ни чуят! Това може да е Бартук!

Вместо това новодошлият се оказа визджереец, и то вероятно точно онзи, когото тя търсеше. Любопитното бе, че той изглеждаше така, сякаш бе преживял някакъв инцидент, защото почти цялото му лице беше издрано и явно изпитваше болка всеки път, когато се отпуснеше върху десния си крак. Възрастният магьосник носеше пакет под едната си мишница. Кара беше сигурна, че пред нея стои Дрогнан, току-що завърнал се у дома.

— Норек? — извика визджереецът. — Норек Визаран? Той познаваше мъжа, преследван от некромантката!

Тя се опита да заговори, но дрипльото я притискаше с невероятна сила, въпреки наглед слабото си тяло.

— Тихо! — Отново прошепна нейният нежелан спътник. — Толкова много зло има наоколо! Трябва да бъдем внимателни! Не трябва да ни видят!

Дрогнан пристъпи напред. Сега вече сигурно ги забелязваше… и все пак той погледна през двамата натрапници, сякаш виждаше само въздух.

— Любопитно… — Той подуши въздуха и се намръщи. — Мирише ми на некромант… но това е невъзможно. — Дрогнан погледна воините в мозайката. — Да… невъзможно.

Магьосникът продължи да се взира, потънал в размисъл. Явно не виждаше нито борещата се жена, нито пък странния мъж, който я беше пленил. Най-накрая заклинателят поклати глава, измърмори нещо за поредната изгубена следа и как трябвало да продължи да търси, след което — за огромно удивление на Кара — мина покрай нея и безумеца. Дрогнан се отдалечи в посока към мрачния проход, до който тя така и не бе успяла да стигне.

А тя толкова отчаяно се нуждаеше от помощта му!

Едва когато фигурата му изчезна през изхода, опърпаният мъж най-накрая свали ръката си от устните й. Доближи лицето си до нейното и прошепна:

— Трябва да се връщаме! Задържахме се навън прекалено дълго! Той може да ни открие!

Безумецът явно нямаше предвид Дрогнан. Съдейки по предишната му реакция, похитителят й явно имаше предвид друг човек — Бартук.

Той я поведе по украсения под към самия център на мозайката, където непознатият майстор беше пресъздал един великолепен храм, като онези, които сигурно бяха съществували в легендарния Визджун. Кара не би го последвала доброволно, но както и в случая с двамата немъртви нейното тяло отново не се подчиняваше на разума й. Некромантката не можеше дори да извика.

— Скоро ще бъдем на сигурно място! — прошепна й откаченият мъж. — Скоро ще бъдем на сигурно място!

Той тропна веднъж с десния си крак… и портите на храма внезапно се отвориха, придобиха дълбочина и се превърнаха в овална дупка в пода, в която Кара можеше да види стъпала, водещи към… към какво?

— Върви, върви! — сгълча я мъжът, който я беше пленил. — Преди Бартук да ни е открил! Върви!

Неспособна да му се противопостави, Кара го последва навътре в земята към някаква далечна, жълтеникава светлина. Когато слязоха под нивото на пода, некромантката чу как камъните се преместват и образът на визджерейския храм се връща към предишното си състояние.

— Тук долу ще бъдем на сигурно място — увери я откаченият отшелник, който сега изглеждаше някак по-спокоен. — Моят брат Бартук никога няма да ни открие тук.

Моят брат? Правилно ли бе чула?

— Хоразон? — изпелтечи Кара, изненадана не само от своето заключение, но и от факта, че бе успяла да го произнесе на глас. Очевидно нейният тъмничар вече не се притесняваше, че някой можеше да ги чуе под пластовете пръст и камъни.

Той погледна право към нея. Воднистите му очи за първи път бяха на фокус.

— Познаваме ли се? Не, май не се познаваме. — Когато тя не отговори веднага, той сви рамене и продължи напред, като си мърмореше тихо: — Сигурен съм, че не се познаваме, но може пък и да се познаваме.

Мислите на Кара Найтшадоу се въртяха в кръг. Целият й свят се беше обърнал с главата надолу.

Тя беше тръгнала да търси бронята на Кървавия военачалник, а вместо това, въпреки многото изминали векове, бе открила живия му брат.